Айрис Йохансен
Годеницата на лъва (1)

Пролог

3-ти декември 1188 година.

Пред вратите на Константинопол

 

— Успях!

Теа се обърна светкавично и съзря Селена, която тичаше към нея откъм градските порти. Плитките на детето се бяха разпилели и червените му коси падаха свободно по гърба. Селена бе задъхана и слабичките й гърди се надигаха и спадаха бързо-бързо — явно момичето бе тичало през целия път от къщата на Николас.

Стигна до Теа и й подаде голямата сламена кошница.

— Нали ти казах, че няма да ме усетят. — Хвърли поглед върху дългата редица камили и талига, които вече потегляха на път. — Не можах да се измъкна по-рано. Мисля, че Мая ме е наблюдавала!

— Не биваше да рискуваш! — Теа остави кошницата на земята, приклекна и прегърна Селена. — Щях да се справя и без кошница!

— Но с нея е по-лесно. — Ръчичките на Селена обгърнаха раменете на Теа. — Ти се излагаш на толкова опасности. И аз исках да помогна.

Нещо стегна гърлото на Теа.

— Трябва да се връщаш. Мини през градината. Нали знаеш, Селим не я обикаля редовно.

Селена кимна и отстъпи назад. Зелените й очи се прибулиха издайнически, но Теа знаеше, че момичето няма да избухне в плач. Селена не плачеше като останалите деца, защото никой не бе й позволил да изживее истински детството си.

— Не се тревожи за мен — отвърна тя. — Нищо не ме застрашава.

— Разбира се, миличкото ми. — Ако не бе убедена в безопасността на детето, нямаше да се впусне в такова рисковано начинание. Наистина, Селена й оказа голяма помощ, но тя бе едва десетгодишна. Много време щеше да мине, преди същата опасност да застраши и нея. — И все пак трябва да помислиш за себе си. Храни се добре, тичай и скачай в градината, както съм те учила.

Селена само кимна с глава.

— Трябва да се връщам. — Едва-що изговорила тези думи, и тя се затича обратно. Внезапно обаче се спря и се обърна. — Едно нещо трябва да знаеш, не успееш ли да се върнеш, не се тревожи — изтръгна се от устата й, а думите й прозвучаха рязко, дори грубо. — Не си ми нужна. Сигурно ще се опиташ да се върнеш. Но ако не успееш, ще те разбера.

— Никога не бих си го простила. — Теа се опита да продаде твърдост на гласа си. — Обещавам ти, че раздялата ни е временна. Щом стане възможно, се връщам да те взема. И нищо не ще ме възпре. — На устните й трепна несигурна усмивка. — Така както и на теб нищо не ти попречи да донесеш кошницата дотук, нали?

За момент Селена впи поглед право в очите й, след което се обърна рязко и се забърза към градските порти.

В този миг Теа бе обзета от желание да се спусне и да я вземе в прегръдките си. Наистина, Селена бе убедена, че не може да й се случи нищо лошо, но всъщност в живота децата са изложени на толкова много рискове. Да се разболеят, например…

Ако тръгнеше сега с кервана, Селена положително щеше да се разболее. Провизиите не стигаха, а пътят до Дамаск бе осеян с най-различни опасности. Нерядко керваните биваха нападани от сарацински бандити или пък от рицари — разбойници, дошли по Светите места единствено за да се награбят. Не бе изключено в Дамаск обстоятелствата да се стекат зле за нея. След многогодишни неспирни битки Йерусалим отново се бе превърнал в ябълка на раздора, защото могъщият султан Саладин се бе заклел да си възвърне земите, загубени в предишните кръстоносни походи. Вярно, че в опустошения от войните Дамаск Теа щеше да се укрие лесно, но за Селена бе по-добре да остане в Константинопол, докато тя от своя страна открие подходящо убежище за двете.

До градските порти детето се обърна и помаха с ръка.

Теа вдигна ръка за сбогом.

— Ще се върна — промълви тя. — Обещавам, че ще се върна и ще те взема, Селена.

Но момичето бе изчезнало вече от погледа й и единствен Господ Бог знаеше кога ще я води отново.

Не биваше да се осланя само на Всевишния. Той рядко подкрепяше бездейните, които разчитаха единствено на неговата подкрепа. Тя, Теа, трябваше сама да поеме съдбата в ръцете си и не биваше да изпада в малодушие! С ум и воля щеше да открие пътя към избавлението — както за Селена, така и за самата себе си.

Приведе се към кошницата и провря ръце през кожените каиши. Керванът вече потегляше бавно и, отдалечавайки се от всичко онова, което бе близко на душата й, Теа за миг изпита колебание. Самият керван й заприлича на някаква странна змия, която съскаше и пъшкаше неразбираемо. Единствено тихият звън на камбанките, окачени по камилите, не прозвуча заплашително в ушите й.

А и този прах. Теа бе свикнала да живее в извънредна чистота, а облаците прах, които я шибаха през лицето, предизвикваха погнусата й.

Но връщане назад нямаше. Ще свикна с всичко, опита се да си внуши тя. Бе убедена, че ще се справи с всякакви несгоди.

Теа нагласи каишите на кошницата върху раменете си и потегли по горещите, прашни следи на кервана.