Хедър Греъм
Тлееща жарава (6)

Шеста глава

Дейвид си наля кафе. Знаеше къде е кухнята и нямаше нищо против да се обслужи сам. Спенсър го гледаше и чакаше да отпие първата глътка.

— Свястно ли е? — попита тя след миг.

— Понаучих се да готвя, но кафето все не го докарвам — отговори уклончиво той.

— Американското или кубинското?

— И двете. — Очите му я оглеждаха критично от главата до петите. — Трей Дилия е поръчал на адвоката си да се свърже с мен — каза Дейвид. — Отиваме в затвора. Кой знае какви ще срещнем там. Пияни шофьори, скитници, убийци, изнасилвани и крадци. Да не говорим за самия Дилия. Не можеш ли да облечеш нещо друго?

Спенсър си бе сложила черен делови костюм от коприна и риза с цвят на праскова. Тя впери поглед в Дейвид.

Той тръшна чашата с кафето на масата.

— Това… нещо е прилепнало по теб.

— Това е костюм за работа — възрази тя.

— Но е прекалено еротичен за затвора.

— Еротичен ли?

— Впит е в тялото ти, а полата е над коляното. Нямаш ли джинси и памучна блуза?

— Предпочитам да умра от горещина, но няма да се облека така.

— Да, но няма да те закачат.

Спенсър нададе отчаян вопъл, но излезе от кухнята и се отправи към стълбището. Когато стигна горния етаж забеляза, че Дейвид стои в мраморното преддверие и оглежда всекидневната. Познаваше къщата. Дани бе настоявал да идва у тях, макар че Спенсър все си намираше някаква работа. Погледите им за миг се срещнаха и той се намръщи.

— Спенсър, нямам цял ден на разположение.

— А би трябвало. Нали ме охраняваш? По заповед на Слай.

— Никой не може да ми заповядва.

— Дори Слай?

— Дори Слай.

— Добре, в такъв случай можеш да престанеш да вървиш подире ми!

— Съгласих се с предложението му. Получих чек. Както вече ти казах, ако не си съгласна, говори със Слай.

— Така и смятам да направя.

— А ако искаш да говориш с Трей Дилия, побързай.

Тя стисна зъби, не сваляше поглед от него и умираше от желание да го наругае. Но сега й се предоставяше възможност да се срещне с Трей Дилия и нямаше да я изпусне заради спор с Дейвид.

— Връщам се след две секунди — каза с леден тон тя.

След малко слезе долу, облечена с джинси и памучна блуза без ръкави. Дейвид пак не беше доволен.

— Нямаш ли по-широки дрехи?

— Тези не са толкова тесни — възмути се Спенсър.

— Добре, добре — съгласи се той и въздъхна отчаяно.

Досега Спенсър не бе влизала в областния затвор. Имаше нещо призрачно около сградата, в която бяха събрани толкова много отрепки и злосторници. Щом наближиха, видя първите й обитатели. Бяха се скупчили в двора за разходки, зад оградата, по която течеше електрически ток. Спенсър усети погледите на някои от тях върху себе си. Дейвид беше прав. Оглеждаха я от главата до петите, брояха парите в чантата й. Разсъбличаха я с поглед, изнасилваха я и я насичаха на парчета, след като първо прерязваха гърлото й.

Влязоха в сградата. Из въздуха се носеше особена воня — на мръсни тела, урина и безнадеждност. Спенсър почувства как лепкавият въздух се раздвижи, когато Дейвид показа разрешителното си на пазача, който се разпореди да доведат Трей Дилия в една от стаичките за разпити.

Покрай тях мина човек с белезници, ограден от двама пазачи. Беше облечен със скъп сив костюм. Мъжът крещеше войнствено на придружителите си:

— Трябва да ме изкарате оттук бързо! Знаете ли кой съм аз? Ей, наистина ли мислите, че ще ме тикнете при тази човешка измет? Изкарайте ме, преди да ми се е случило нещо. Ще ви осъдя!

Пазачите не му обръщаха внимание и продължаваха да вървят от двете му страни.

— Пиян шофьор — уведоми ги дежурният полицай и сви рамене. — Адвокат. Познава законите. Вероятно ще се отърве, но заради него сега в болницата се борят за живота на едно осемгодишно момиченце! Но нали знаете как е. Ето го Каплан. Той ще ви заведе при Дилия.

— Благодаря за съдействието — рече Дейвид, хвана Спенсър здраво за ръката и тръгна след Каплан.

Униформеният пазач отвори вратата.

— Ей, Дилия! Имаш посещение.

Спенсър се вгледа в човека, който стоеше зад едно обикновено дървено бюро. Никога не беше виждала такъв тип. Кожата му не беше черна, нито дори кафява, а имаше цвят на кафе. Очите му бяха странни — излъчваха някаква жълто-зелена светлина. Беше облечен като хипарите от седемдесетте години. На врата му висяха златни и сребърни кръстове, както и нещо, наподобяващо пилешки крак. Усмихна се на Спенсър и в устата му блеснаха златни коронки.

— Браво, шефе! — обърна се Дилия към Дейвид. — Довел си госпожата. Радвам се. Исках да говоря с нея.

Спенсър бе убедена, че иска да узнае истината за смъртта на Дани повече от всичко друго на света. Сега обаче не беше толкова сигурна. Бе я обзел някакъв първичен страх — намираше се в затвор, в тази стаичка, с човека, когото подозираха, че прави кой знае какво с човешки органи. Тя изпита колебание, но Дейвид сякаш не забелязваше това. Сложил бе ръце на раменете й и наблюдаваше Дилия. А затворникът не сваляше поглед от Спенсър. За миг пред очите й падна мъгла. Чу стъпките на двама души в коридора. Едните бяха на мъж, другите — на жена. Смътно чу разговора им — плътния глас на мъжа и тихия, но решителен глас на жената. Спенсър разбра, че жената е адвокат и спори с мъжа. Сигурно е млада и привлекателна, защото Спенсър чу подвикванията и подсвиркванията на затворниците.

— Я стига! — извика жената.

Последва смях и няколко мръсни предложения. Спенсър стисна зъби. Ако съдеше по гласа на жената, сигурно бе по-млада от нея. Правеше кариера в този суров, груб, мръсен свят. Сесили би я нарекла мъжко момиче. Спенсър реши, че трябва да се опита и тя да стане такава.

— Значи ти си Спенсър — рече провлечено Дилия. Гласът му бе мелодичен и мъжествен. Независимо от страха си и чудатия облик на Дилия, Спенсър почувства хипнотичното обаяние на този мъж. Забеляза, че е изтънчен. Дори в затвора, ноктите му бяха чисти и дълги, а лицето — гладко избръснато.

— Бих ви предложил нещо — кафе или чай? Но уви, вижте къде се срещаме. Бих желал да ви приема в дома си. Не във вашия, защото щяхте да поглеждате към алармената система, да си мислите, че трябва да купите голямо куче, нали? — Той се изсмя тихо. После отмести поглед от Спенсър към Дейвид. — Радвам се, че дойде.

— Ти също никога не си ми отказвал среща.

Дилия кимна.

— Професионална етика! Е, тук никой не ме разбира. — Погледна отново към Спенсър. — Познавах съпруга ти добре, госпожо Хънтингтън. Той ходеше непрекъснато по петите ми. И той не можеше да ме разбере, но ми допадаше. С удоволствие разговарях с него. Задаваше смислени въпроси. Сега ще ме поддържат зад решетките за известно време и както разбирам, заслугата е твоя.

Спенсър пое дълбоко дъх. Дейвид я стисна по-здраво за раменете.

— Слушай, Дилия — започна Дейвид. — Не знам какво си чул, но…

Дилия го прекъсна с изненадващо весел смях.

— Не обвинявам Спенсър Хънтингтън. Тя иска да узнае истината. Но чуйте едно — аз не съм убил Дани Хънтингтън. Има неща, които вашият бледолик свят нарича престъпления, за които действително мога да бъде обвинен, но не съм убил твоя съпруг. Аз търся духа, силата и душата на живота. Трошил съм човешки кости, за да се храня и съм пил кръв в името на живота, но не съм убил този човек. Сега съм зад решетките и ще се опитат да ми лепнат и това престъпление, ще потупат Спенсър по гърба и ще се помъчат да я убедят, че убиецът на съпруга й е на сигурно място. Повтарям — неговата кръв не тежи на съвестта ми и не изпитвам злоба към теб, Спенсър. — Усмивката му стана по-широка и леко дяволита. Погледна Дейвид с искрящи очи. — И на теб не се сърдя, Делгадо. Можеш да кажеш някоя добра дума на процеса срещу мен.

— Едва ли — отговори делово Дейвид. — Но аз също не изпитвам злоба към теб, Дилия.

— Довиждане, Спенсър — рече Дилия.

Спенсър се изненада, когато протегна ръка на този човек, но забеляза изпълнената с любопитство зелено-златиста светлина в очите му. Той беше луд, но не и глупав. Премерваше всяка своя дума.

— Благодаря ти, че дойде — усмихна се отново той. — Отдавна исках да те видя. Дани Хънтингтън все искаше да се прибира вкъщи, при своята Спенсър. Моля се за душата му. И за теб.

Дейвид потропа на вратата и повика пазача. Той им отвори и отново излязоха в коридора. След няколко минути затворът остана зад гърба им и Спенсър седеше в колата до Дейвид. Не искаше да забележи, че ръцете й треперят и ги държеше стиснати в скута си. Гледаше право напред.

— Е? — попита Дейвид и тя усети погледа му върху себе си.

— Какво?

— Повярва ли му?

Спенсър се поколеба. Не искаше Дейвид да й се подиграва, че е лековерна или лесно е станала жертва на необикновеното привличане на онзи странен мъж. Но в следващия миг призна истината.

— Да.

За нейна изненада, Дейвид сви рамене.

— Да, и аз му вярвам. Той наистина харесваше Дани. Обичаше да води дълги спорове на религиозни теми с него. — Погледна я. — Какво да правим сега? Искаш ли да се прибираш вкъщи? Или ще отидеш на работа? Гладна ли си?

— Искам да се изкъпя — отговори тя и неволно потрепери.

— Да, знам какво изпитваш. От онова място може наистина да те побият тръпки.

Спенсър стисна устни и впери поглед в пътя. Дейвид знаеше най-добре. Веднъж вече е бил зад решетките. Майка й го бе изпратила там.

Сви се и не каза нищо, но чувстваше нервите си обтегнати като тетива. Той също мълчеше. И двамата знаеха, че мислят за едно и също. Човек не може да се върне и да промени миналото! — искаше да изкрещи тя. И двамата го знаеха. Нямаше какво да си кажат за онова, което се бе случило през всичките тези години. Недалече от дома си тя слезе бързо от колата. Дейвид също. Застанаха един срещу друг и тя рече:

— Добре съм. Ти не…

— Трябва да говорим, Спенсър — каза решително той.

— Както искаш, но аз ще се изкъпя — отговори сърдито тя, обърна се и тръгна към къщата.

Стоеше зад нея, когато тя отключи и влезе. Задържа вратата, тъкмо когато щеше да му я тръшне под носа. Без да му обръща внимание, Спенсър се запъти към стълбището.

— Спенсър, трябва да разбереш, че не можеш да обикаляш нощем и да вършиш глупости като вчера! — изкрещя той подире й.

Тя се спря и го погледна.

— Глупости, а? Благодарение на мен арестуваха Дилия! А това е много повече, отколкото всички вие — специалистите по залавяне на престъпници — успяхте да направите за една година.

Не искаше да чуе какво ще й отговори и бързо продължи нагоре по стълбите. Ала Дейвид нямаше намерение да я остави да има последната дума. Настигна я до вратата на банята.

— Спенсър, можеха да те убият в онова гробище.

— Но не ме убиха. Великолепният и благороден Дейвид Делгадо беше там и ме спаси, благодарение на парите на дядо ми.

— Спенсър…

— Ако обичаш — извика гневно тя, влезе в банята и тръшна вратата.

Чу го, че изруга.

Спенсър пусна горещата вода. Събу джинсите, махна ризата и бельото си и ги хвърли на пода. Вгледа се в дрехите за миг, сетне ги взе и ги напъха в малкото кошче за боклук, защото знаеше, че никога вече няма да ги облече. Дейвид имаше право. Изживявания от този род не бяха за нея. Нито такива места като затвора. Съчувстваше на хората на улиците, но ненавиждаше пласьорите на наркотици и бруталните престъпници, които се опитваха да съсипят града, който бе обичала през целия си живот. Възхищаваше се на младата адвокатка, която толкова хладнокръвно се справяше със затворниците. Трепна, като чу, че Дейвид удари с юмрук по вратата на банята. Не беше заключена, но той не я отвори.

— Спенсър, няма да се отървеш от мен по този начин! — изкрещя той.

Тя спря вбесена водата, грабна голяма хавлиена кърпа, загърна се в нея и отвори вратата със замах.

Дейвид се отдалечи и седна на леглото. Беше облечен с джинси, синя памучна риза, с разкопчано горно копче. Спенсър знаеше, че е развълнуван, защото видя как вената на врата му пулсира издайнически. Очите му блестяха и пак изглеждаха по-скоро черни като въглен, отколкото сини. Тя застана на прага.

— Да говорим, че да говорим! За какво толкова искаш да говорим? Изхвърли ме от агенцията си! Сега искаш да говорим. За какво? Да не би изведнъж да съм ви направила на глупаци — теб и всичките онези ченгета?

— Едва не те убиха!

Тя тръгна към него с присвити очи и право насочен към носа му пръст.

— Стига си се правил на всесилен, Дейвид! Дани беше смел, непреклонен. А сега е мъртъв. Така че…

— Още една причина да не се бъркаш в това и да стоиш настрана, по дяволите! Дани знаеше срещу какво се бори. Какво ти става, Спенсър? Няма да се успокоиш, докато и ти не свършиш в гроба, така ли?

Спенсър го блъсна, като възнамеряваше да мине покрай него и да отиде до гардероба, но той я хвана за рамото и я дръпна силно и гневно.

Точно в този миг хавлията й падна на пода.

Спенсър никога не си бе помисляла, че хората могат да се озоват в прегръдките си ей така. Човешките действия винаги се ръководеха от някаква разумна мисъл. Не че сега не знаеше какво върши. Съзнаваше го много добре.

За миг и двамата се умълчаха. Спенсър усети, че се изчервява и помисли да се наведе и вземе кърпата, но усети изгарящия поглед на Дейвид и той я хипнотизира. Все едно я докосваше. Дъхът й секна. В погледа му имаше нещо невероятно пламенно и страстно.

Протегна ръце към нея. Гневът му не беше минал. Спенсър се зачуди дали съзнава какво точно прави.

Но той знаеше много добре. Разбираше, че това е една от най-големите глупости, които е вършил. Изведнъж впери поглед в нея. Тя беше същото русокосо, своенравно, синеоко, съвършено момиче, в което се бе влюбил преди толкова много години.

Усети как меката й като коприна коса се увива около пръстите му. Притегли я към себе си и я целуна. За секунди в главата му лудо запрепускаха мисли. Жената на Дани. Сигурно е полудял. Или може би това щеше да се случи, независимо от всичко. У него се криеше сила и енергия, които трябваше да намерят отдушник. Разбира се, тя можеше да се отскубне от него, да го ритне…

Но тя не го направи. Отначало стоеше неподвижна, докато устните му се движеха страстно по нейните, докато езикът му проникваше между тях и вкусваше с наслада нейния. В този миг от нея се изтръгна леко стенание. После усети как вплете пръсти в косата му и притисна голото си тяло към неговото, а устните й жадно се разтвориха.

Дейвид никога не се бе чувствал такава болезнена възбуда през живота си. Не съзнаваше дори къде се намира, какво точно прави и какво ще се случи след това. От край време Спенсър си беше висока, слаба и лека. За секунди я хвърли на леглото и отвори ципа на панталона си, без да откъсва устни от нейните. Дъхът й ухаеше на кафе и мента. Дланта му докосна меките косъмчета между бедрата й. Пръстите му я търсеха. Намериха я гореща и влажна. Галеха, милваха, проникваха все по-навътре. Не преставаше да я целува. Тя издаваше сподавени звуци. Желаеше я толкова силно, толкова страстно, че дори не си позволяваше да мисли за това.

Как можеше да забрави Спенсър! Имаше съвършени гърди — пълни, твърди, с големи розови зърна. Близна едното. Вкуси го, подразни го с език. Засмука зърната й. Чу я, че извика и усети как пръстите й дърпат косата му. Наведе се и разтвори бедрата й. Езикът му измести пръстите. Тя стенеше. Изопна напрегнатото си тяло към неговото и престана да се съпротивлява. Той усети енергичното трепване на тялото й и силно и страстно проникна в нея.

Сетне всичко стана много бързо. Тя впи пръсти в раменете му и започна да движи тялото си в ритъм с неговото. Целият свят изчезна. Остана само потребността да стигнат безкрая.

Дейвид сякаш изригна като вулкан. Може би така ставаше, когато мечтаеш цял живот за някого. За миг потъна сякаш в някаква бездна.

Разсъдъкът му се възвърна и той безмълвно си призна, че друг път не бе изпитвал подобна наслада. Няколко минути по-късно, задъхан, с туптящо като обезумяло сърце, го обзе такава невероятна отмала, каквато не бе изпитвал от десет години насам.

Сексът си е секс, спореше той с вътрешния си глас. Имал бе няколко изключително приятни сексуални преживявания, откакто пътищата им със Спенсър се разделиха.

Но беше различно. Защото никога не я беше забравял. А сега се оплете като глупава муха в паяжина заради желанието си към нея. И заради проклетата си лоялност към Слай.

Тя изведнъж се извърна от него. Озова се на другия край на леглото и тялото й се разтресе. Дейвид не виждаше лицето й, но знаеше, че безмълвно плаче.

Лежеше на леглото на Дани. Главата му беше върху неговата възглавница. В стаята му. В неговия дом.

Искаше му се да изкрещи, но се сдържа. Стана и се облече. Спенсър не помръдна. Дейвид искаше да каже нещо, но не знаеше какво. Самият той изпитваше непреодолимо чувство на вина.

Но тя плачеше. Защото се бе любила с него. Той беше виновен. Не, вината е нейна. Защо не го изгони. О, глупости, виновен е той.

— Престани, Спенсър.

— Какво да престана?

— Да плачеш.

— Не плача.

— Не си направила нищо ужасно.

— Не съм казала такова нещо.

Значи според нея той беше виновен.

— Нито пък аз, Спенсър. Дани е мъртъв. Не си му изневерила, аз също. И двамата сме възрастни хора, пък и си била сама толкова дълго. Хората имат потребности.

— Ще престанеш ли! — избухна тя, стана и го погледна в очите. Беше все още гола и — съвършена. Русата й коса — разрошена, красивите сини очи — огромни. А бузите й — мокри от сълзите. Приближи се до падналата хавлиена кърпа и избърса сълзите си, преди да я вземе и увие около себе си.

— Искам да се махнеш оттук — веднага. Не те обвинявам за нищо…

— И по-добре не го прави! — сряза я той, улови я за ръката и я накара да го погледне.

— Дейвид, моля те, излез оттук.

— Спенсър, караш ме да се чувствам като евтина проститутка. Поискала си нещо, което според теб е неприлично, и се мислиш, че можеш да го получиш и след това да го захвърлиш, ей така? Нужно ти е било да помърсуваш в иначе безупречния ти живот и реши да го направиш с мен. Не искаш признаеш, че…

— Престани! Аз бях съпруга на най-добрия ти приятел! — извика тя.

Наранена беше и той знаеше това, но не можеше да спре.

— Какво искаш, по дяволите? — избухна Дейвид.

Тя си пое дълбоко въздух. Усети, че вдига ръка и можеше да предотврати удара, но не го направи. Вероятно искаше да усети шамара на лицето си.

Какво му ставаше? Беше ли ядосан, защото тя му бе дала само тялото си, а той я искаше цялата. Никога не я бе притежавал истински. Дори и преди десет години.

Болката от ръката й на бузата му отслабна. Сега го гледаше предпазливо, уплашена от онова, което той би могъл да направи в отговор.

— Ще бъда долу, Спенсър.

Тя пребледня, поклати глава и навлажни устни с език.

— Искам да се махнеш оттук.

— Няма да стане. Слай ми плаща и трябва да си гледам работата.

— А ти винаги си струваш парите! — възкликна ядосана тя.

— Да. Така е.

— Мога да извикам полицията.

— Извикай ги. Ако дойде някой от старите ми приятели, доведи го да му кажа „здрасти“. — Той се обърна и най-после излезе от спалнята й. През цялото време се проклинаше, че изобщо е дошъл тук.