Хедър Греъм
Тлееща жарава (5)

Пета глава

Слай Монтгомъри прочете за случилото се в гробището на сутринта. Седеше до старата, покрита с плочки, маса под палмите в дворчето до басейна и пиеше сутрешното си кафе.

Духовният водач Трей Дилия не бил на местопроизшествието, но заловили един от хората му. Разприказвал се и обвинил Дилия в почти всички грехове — обири, убийства и вампирство. Пишеше, че в залавянето му участвал частен детектив, който случайно се намирал в гробището заедно с помощничката му, чието име не споменаваха.

Помощничка — друг път, поклати глава Слай. Остави вестника и се загледа в басейна. Обичаше да гледа как слънцето трепти над водата. Харесваше и изгрева над залива — там водата бе обагрена в по-тъмни цветове. Навярно това бе една от причините да остане тук през всичките тези години, през които хората говореха, че градът ще бъде съсипан. Когато човек прехвърли деветдесетте, знае доста неща. Свидетел бе как Маями се превърна от едно нищо и никакво селище в град, способен да засенчи много други по света.

Погледна ръцете си. Трепереха. Е, имаха право да треперят — бяха на деветдесет и четири години. Извървял бе невероятно дълъг път и слава Богу, беше здрав и с всичкия си. Загубил бе Луси отдавна. За щастие преди смъртта й бяха успели да осъществят мечтите си. Беше участвал в изграждането на някои от най-хубавите къщи тук. Винаги бе искал деца. Искаше да има десет, но останаха само с Джо. Е, такава е била Божията воля. После Джо се бе оженил за издокараната знатна Мари Луиз Тиерни, която можа да се справи само с едно бебе.

Но Спенсър струваше колкото милион внучета. Още от малка беше по-скоро негова, отколкото на родителите си. Харесваше старото, пазеше го. Обичаше да майстори нещо с ръцете си. Знаеше историята и когато беше само на пет годинки, декламираше наизуст имената на архитектите и строителите, изградили Южна Флорида. Господ я бе надарил с интелект и характер, който беше едновременно мил и агресивен. Когато искаше нещо, го постигаше с усмивка и с протегнати напред ръце. Дани Хънтингтън беше подходящ съпруг за нея, макар че Слай не си ги бе представял заедно, когато бяха деца.

Израснаха пред очите му. След работата си, най-много обичаше децата. Наблюдавал ги бе как градят собствените си критерии за живота. Как от несигурни ученици се превръщат в солидни възрастни хора.

— Как ми се иска да си още малка, за да те напляскам, млада госпожице! — измърмори той на глас.

Ала Спенсър не беше вече дете и той се чувстваше безсилен. Не беше в състояние да я убеди да се премести при него. Нито насиля да я вразуми, че е по-добре да води пълноценен живот, вместо да търси убиеца на Дани с цената на собствения си.

Отново зачете статията. Ще поговори с Дейвид Делгадо по-късно. Ясно му бе какво се е случило.

Спенсър е разбрала по някакъв начин за намеренията на вандалите и е отишла на гробището. Дейвид си е вършил работата — точно както му обеща, макар и с нежелание. Не искаше да следи Спенсър, а Слай не беше глупак — знаеше причината. Времето не може да изтрие някои неща. Не може да заличи обидите и чувствата, които са те измъчвали на младини, те остават спотаени в сърцето ти за цял живот. Сигурно Дейвид ще следва Спенсър по петите, независимо дали му е приятно, или не.

Телефонът иззвъня. Слай стана да вдигне слушалката. Знаеше кой се обажда.

 

Джери Фрайд седна зад бюрото си и се загледа в листа пред себе си. Беше вече на петдесет и пет години и работата му тежеше. Прокара пръсти през гъстата си снежнобяла коса и се прегърби. Имаше нужда от повече физически упражнения. Ако не друго, поне трябваше да ходи пеш. Фигурата му още я биваше, но бе започнал да пълнее.

Миналата нощ не беше дежурен. Чу за ареста на гробището, едва когато дойде на работа сутринта. Сега всички говореха само за това. А на бюрото му лежеше проклетата бележка от лейтенанта.

Значи са хванали Дилия. А вдовицата на Дани имаше пръст в цялата тази работа. Високата стройна и елегантна госпожа Хънтингтън бе успяла да се промъкне точно в онова гробище. Защо не вярваше, че полицаите правят всичко възможно да открият убиеца на колегата си? Ако продължава да се бърка там, където не й е работата, ще си навлече големи неприятности. Това не е толкова безопасно.

Дани Хънтингтън беше мъртъв повече от година, но мисълта за него преследваше Джери почти непрекъснато. Дани беше толкова известен, по дяволите! Богатото момче, което си играеше на ченге. Искаше да знае всичко, което става на улицата. Всички го обичаха — политиците, полицаите, дори хладнокръвните престъпници. А Дани знаеше неща, които изобщо не бе помислял да сподели с партньора си!

Джери изпъшка и зарови глава в хартиите върху бюрото, като разля сутрешното си кафе. Изправи се и отново наруга вдовицата на Дани.

 

Сесили Монтийт се излежаваше в дневната и пиеше кафето, което прислужницата Мари току-що бе оставила на масичката заедно с препечените филийки — леко намазани не с масло, а с маргарин — и четеше вестника с нарастващ страх и безпокойство.

Джаред застана на прага, облечен с костюм. Преметна вратовръзката около врата си и започна да се бори с възела, сетне се намръщи и изруга.

— Не мислиш ли, че Слай Монтгомъри трябваше да свикне досега с модерния свят. Днес е толкова горещо и всички ходят леко облечени, но старецът още се издокарва така, сякаш отива на обяд с президента.

Сесили махна пренебрежително с ръка.

— Трябва да прочетеш това. — Джаред пристъпи напред и взе вестника от скута й. — Откога братовчедка ти е в града? От няколко месеца ли? — попита угрижено Сесили. — За това време е успяла напълно да убеди стария в нейната гледна точка, въпреки че ти беше негов любимец, докато я нямаше. Върна се и ти засвири втора цигулка. А сега пък това! — Сесили стана и грабна вестника от ръцете му. — Не знаеше ли какво е, намислила? Впила се е в Дейвид като пиявица. Тя няма да престане, Джаред. Ще си пъха носа навсякъде.

Джаред отново разтвори вестника и впери поглед в нея.

— Теб кое те притеснява повече — това, че Спенсър се рови в разни неща или че се мотае с Дейвид Делгадо?

— Не те разбирам какво искаш да кажеш — отговори студено Сесили.

Джаред сви рамене, изгледа я от главата до петите, сетне бавно се усмихна и в погледа му блесна лека злоба.

— Забравила ли се как ти, Тери — Сю и всички останали момиченца гонехте Дейвид? Не знам какво толкова му харесвахте. Нямам нищо против Дейвид. Само че всеки път, когато бяхме заедно, ние, останалите, бледнеехме пред него. Не притежавахме неговата прелъстителност, цвета на кожата му. Дори Дани — господин Спасителя на света. Е, Сесили, знам, че няколко пъти си ходила в агенцията на Дейвид. Името му всеки път е в списъка на поканените от теб гости. Видях те как се опитваш да го утешиш и как търсеше утеха от него на погребението на Дани. — Тя го гледаше стъписана. — Той никога няма да стане твой любовник, Сесили — добави тихо Джаред.

— Как се осмеляваш да ми говориш такива неща? — нацупи се Сесили.

Джаред сви рамене. Може би тя имаше право. Преживели бяха толкова много превратности. Понякога се караха като малки деца. Сега бяха родители. Имаха момче и момиче. Притежаваха прекрасна къща. Той караше ферари, а тя развеждаше децата с чисто нов мерцедес-бенц.

Джаред усети капчица пот под яката на ризата си. Да, този живот му харесваше. Но сега го бе обзел страх. Каква муха бе влязла в главата на Спенсър? Тя нямаше да спре, докато не постигне целта си.

— Какво те кара да мислиш, че Дейвид би имал нещо общо с мен? — попита внезапно Сесили, а очите й се стрелнаха към огледалото зад него.

Сесили вечно се безпокоеше за външния си вид. Все се тревожеше за теглото и бръчките си. Непрекъснато се оплакваше, че като дете била ужасно глупава да се пече дълго време на слънцето. Но манията й си имаше своите предимства, защото след раждането на две деца и тринадесетгодишен брак Сесили продължаваше да изглежда страхотно. Придържаше се строго към разни диети, от време на време си позволяваше да хапне повече, но сетне се самонаказваше с настървение и с много скъпа минерална вода.

Сесили изглежда понякога забравяше, че Слай не е дядо на Джаред. Че отдавна починалата майка на Джаред е сестра на майката на Спенсър и че макар баща му да е още жив и здрав, и да работеше понякога за Слай, Спенсър бе тази, която реши да включи Джаред в този бизнес, който им осигуряваше скъпите коли и луксозната къща. Вярно е, че Джаред започна да работи при Слай веднага щом завърши образованието си в Харвард, за което плати Слай. Вярно е, че понякога той си мислеше, че заслужава повече, отколкото получава. А сега и Спенсър му ходеше по нервите.

Сесили се отклони от темата на разговора им. Плъзна ръце по сатенената си нощница, като се опитваше да провери дали не е напълняла някъде.

— Джаред, защо мислиш, че някой не би пожелал да има връзка с мен?

Той въздъхна и почувства внезапен прилив на обич към нея.

— Не някой, а Дейвид. Не знам дали не би го пожелал, но знам, че не би го направил. Ти си моя съпруга. Тези неща имат значение за него.

— Но нали Спенсър беше омъжена за Дани — рече почти войнствено Сесили.

— Да, затова не е преспал и със Спенсър — отговори Джаред.

— Не мога да повярвам, че се е разхождала из онова тъпо гробище посред нощ — потрепери Сесили. — Ужасно. Тя няма да остави нещата ей така.

— По дяволите, Сесили, стига си се притеснявала за Спенсър.

— Все някой трябва да се притеснява за нея!

— Аз сам ще се погрижа за това.

Това не е вярно, помисли си Сесили. Никой не можеше да се погрижи за Спенсър. Особено когато е решила да действа. Сесили стегна възела на вратовръзката му. Понякога Джаред е такъв глупак. Зачуди се дали чувствата й към него не бяха същите, каквито бяха към Уилям и Ашли. Като към едно дете. За бизнесмен изглеждаше чудесно, помисли си доволно тя. Не беше оплешивял, нямаше посивели кичури. Вкъщи имаха гимнастически салон и той поддържаше формата си. И въпреки че в службата играеше ролята на началник, нямаше да е честно, ако каже, че не харесва работата си на строител. Изглежда тримата глупаци — Слай, Спенсър и Джаред — бяха най-щастливи сред мръсотията, когато реставрираха някоя старинна къща. Това обаче се отразяваше добре на Джаред.

— Не ме гледай така! — сопна й се изведнъж той. — Мога да се оправя със Спенсър. Тя ми е братовчедка.

— Твоя кръв — съгласи се с усмивка Сесили и направи гримаса. — И не забравяй, че винаги е била най-добрата ми приятелка. А и децата боготворят леля Спенс.

— Престани. — Джаред се ядоса. На Сесили й доставяше удоволствие да го дразни. Това поддържаше тонуса й.

— Джаред… — Тя млъкна, защото телефонът започна да звъни. Джаред остана на мястото си, без да откъсва очи от съпругата си. Включи се телефонният секретар.

— Джаред, вдигни слушалката. Обажда се баща ти. Знам, че още не си излязъл от къщи. Прочете ли вестника?

— Да, татко. Прочетох го. Спенсър се опитва да открие убиеца на Дани. Не съм изненадан. А ти? — попита уморено той.

— Не се занасяй с мен, момче.

— Татко, не се занимавай със Спенсър, чу ли?

— Държиш ли нещата в свои ръце?

— Да.

— И доведете децата на вечеря тези дни. Липсват ми.

— Добре, татко. Може да половим риба на пристана ти.

— Готово. И внимавай!

Джаред остави слушалката и се замисли. Започна да го боли адски главата. Разкъсван между съпруга и баща…

Обърна се. Сесили се бе вторачила в него. Тази сутрин изглеждаше прекрасно. Косата й беше късо подстригана и силно изрусена. Ала най-хубавото от всичко бяха очите й — огромни и кехлибарени. Сега блестяха.

— Добре се справи с него — отбеляза тя.

Джаред се ухили.

— Настроението ти се подобри, защото се справих с баща си ли? — попита недоверчиво той.

— Може би. — Приближи се до него и го целуна, като близна ухото му с върха на езика си и после го прокара по лицето му заедно с горещия си дъх. — Обзалагам се, че Спенсър ще закъснее днес за работа.

Той отстъпи назад, за да я погледне в очите.

— Значи такава била работата! Мислиш, че Спенсър отново ходи с Дейвид?

— Не!

— Така е. Мислиш за Делгадо. Може би ти се иска да изкараш една любовна авантюрка с него, а? Или по-скоро да прекараш някой следобед с мускулестия емигрант, който винаги, те е възбуждал.

— Джаред, отвратителен си.

— Щеше да ти е по-приятно, ако бях много по-отвратителен. А на мен ми е все едно. Пукната пара не давам за фантазиите ти, защото те само ме улесняват.

Продължаваше да го гледа с блеснали кехлибарени очи. Той я улови за ръката и я задърпа към спалнята. Килимът с цвят на праскова беше мек, а леглото — голямо, покрито с коприна и отрупано с възглавници.

Ала Сесили се притисна до него и каза:

— Тук.

— Мари може да влезе.

— Тогава ще й вземем ума.

— Ти май си ексхибиционистка.

Тя дръпна колана му. Той започна да й помага.

— Не, не се събличай изцяло. Няма време. По-бързо.

Той прокара пръсти през съвършено русата й коса. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Свали сатенената й нощница и блъсна препечените филийки и кафето от масата, за да я подпре на нея. Ръцете му се плъзнаха под колана й, погалиха хълбоците й и я притеглиха до него.

— Обзалагам се, че много ще ти хареса, ако влезе Мари — каза той.

— Може би.

— Сигурен съм, че още повече ще ти хареса, ако точно сега влезе Дейвид Делгадо.

Отговорът й не закъсня. Тя изпита оргазъм в мига, в който думите излязоха от устата му и се вкопчи в него, докато свърши и той.

След няколко минути Джаред облече сакото си. Сесили отново седеше до масата и четеше вестника, без да обръща внимание на препечените филийки и кафето на пода.

А всички мислеха, че бракът им е страхотен, помисли си с раздразнение той.

— Внимавай със Спенсър! — предупреди го отново тя.

— Нали знаеш, че тя ми е братовчедка, Сесили — въздъхна той. — Познавам я добре и знам как да се държа с нея. И още нещо — аз наистина я обичам.

Тя го изгледа изумена за миг, сетне кимна и се усмихна.

— Да, разбирам.

Джаред я целуна по челото и излезе.

Може би бракът му не беше чак толкова лош, в края на краищата.

 

В една мансарда в Саут Бийч Рики Гарсия бе вперил поглед в първата страница, потърка бузата си и изруга на испански. Проклета глупачка!

Остави вестника, стана и се протегна, като се взря през прозореца, откъдето се откриваше красива гледка. Заливът блещукаше под лъчите на изгряващото слънце, изпълнен с весели, успокояващи и хипнотизиращи цветове. Меки пухкави облаци се движеха бавно над хоризонта. Пристаните долу бяха осеяни с яхти, а други се носеха по тъмносинята зеленикава вода и възбуждаха въображението. Рики обичаше яхтите. Харесваше ветреца, соления въздух по лицето си…

Беше дошъл тук беден като просяк. Само с ризата на гърба си — при това скъсана. Видя онова, което искаше да бъде негово. Но не чрез дребни кражби. Не, щеше да плати прекалено скъпа цена за такива глупави престъпления.

Още от самото начало осъзна, че трябва да се възползва от хорските желания, от техните фантазии, от потребностите им. Започна с момичетата. Единственото, което знаеха, бе да стоят на улицата. Той пък знаеше как да направи така, че да стоят там добре. Да имат класа. После, с малкото спечелени пари, влезе в хазартния бизнес. Не обичаше наркотиците — не искаше да се захваща с тях. Само че наркотиците бяха част от неговия свят — престъпния — и от тях се изкарваха пари.

Не го отвращаваше и насилието. Сега вече хората му се грижеха за това. И все пак всички знаеха, че ако някой трябва да се справи с нещо сериозно, това беше Рики и то без да му мигне окото.

А сега… това. Дейвид Делгадо и някаква жена в гробището. Дилия прибран на топло. Отново ще започнат да нищят цялата история. Ченгетата пак ще се лепнат за него. Ден и нощ.

Той извърна поглед от огромния прозорец, приближи се до едно черно лакирано бюро и отвори горното чекмедже. Прерови листата хартия там и извади една снимка.

Дани Хънтингтън на полицейския благотворителен бал. Със съпругата си. Спенсър. Висока. Косата й вдигната на тила, дълга шия. Облечена официално, с лъскава синя рокля без презрамки. Беше безупречна. Царствена.

Той затвори чекмеджето с трясък и отново изруга на испански. Може би ще се наложи да поговори с нея. Някой трябва да й каже да не си пъха носа в хорските работи. И може би той е най-подходящият човек за тази работа.