Хедър Греъм
Тлееща жарава (3)

Трета глава

Съществуваха най-малко стотина основателни причини да не е на гробищата посред нощ.

И колкото по-дълго стоеше в тъмното, толкова по-голям ставаше този списък и толкова по-глупава й се струваше постъпката й.

Дойде, защото… трябваше да направи нещо. Досега бе оставила полицията да си върши работата. Проявяваше дори разбиране, когато я разпитваха — задаваха въпросите си безпощадно, поднасяха извиненията си и отново започваха да я въртят на шиш. Одобряваше усилията им — поне й се струваше, че правят всичко възможно. Дори беше сигурна, че Дейвид Делгадо няма да се спре пред нищо, за да залови убиеца на Дани.

Само че всичко това не беше достатъчно.

Нямаше я дълго време. Напусна работата си, но безделието беше истинско наказание. Знаеше, че не може да върне Дани. Но и не можеше да започне нов живот, както я съветваше Дейвид, докато не видеше убиеца на Дани заловен.

Духът на Дани трябваше да почива в мир!

Но сега вършеше истинска глупост. Вероятно няма да открие нищо. Може само някой да я набие и ограби. Или да й се случи нещо още по-лошо. Южна Флорида се славеше с голяма престъпност.

Знаеше, че Слай се тревожи за нея. Заради гредата, която бе паднала в старата къща, където работеха миналата седмица. Беше се съгласила на тази обект само защото братовчед й Джаред бе осигурил най-известния архитект и най-добрия строител в града. Къщата беше истинско бижу — с фантастични, големи греди по таваните и оригиналните керемиди и шарки по стените. Гредата би могла да падне върху всеки, пък и всъщност не падна точно отгоре й, а на няколко сантиметра встрани…

Облак закри луната. Стана много тъмно. Внезапно се появи ветрец, който раздвижи влажния, горещ нощен въздух и Спенсър усети, че я полазват ледени тръпки.

Днес във вестниците пишеше много за това. По гробищата отново се бяха появили вандалите и този път полицията пак подозираше сектата на Трей Дилия — Сантерия. Сантерия беше наистина странна религия — форма на католицизъм, примесена с някои езически елементи. Ритуалите им включваха жертвоприношения — обикновено на пилета и кози, но някои използваха и човешки органи. Предишния път бяха рязали пръсти от ръцете и краката на погребаните.

Днес Одри бе споменала между другото, че първия път нападенията по гробищата се извършвали сякаш по някаква схема. Сега по всичко личеше, че всичко започва отново.

Какво я доведе тук?

Познаваше един информатор, за когото никой не подозираше. Дори полицията. Никой. Казваше се Уили Харпър и живееше по улиците в центъра на Маями. Уили не беше наркоман, но обичаше хубавото шотландско уиски. Веднъж Спенсър бе обвинила Дани, че плащайки му, му помага само да се погуби от алкохола. Но всъщност не беше точно така. Уили беше добър човек. Дани му плащаше много пари и преди да ги пропие всичките, купуваше храна за приятелите си, а понякога дори им наемаше стая в евтин хотел за една нощ. Но Уили предпочиташе да живее на улицата. Обичаше и да печели пари. Когато се свърза със Спенсър, тя обеща да му плаща за всяка информация, която би помогнала да се открие убиеца на Дани.

Обади й се днес следобед и й каза същото, до което бе стигнала и Одри.

Спенсър въздъхна и се облегна на малката семейна гробница, която й служеше за прикритие. Камъкът беше много студен и тя се наруга, че е дошла тук. Дори да носеше оръжие, не знаеше как да го използва. В колата имаше флакон със сълзотворен газ — Дани настояваше да го носи със себе си и й беше показал как да го използва. Но сега не се сети да го вземе, защото нямаше намерение да среща никого тук. Беше дошла само да се увери, че ако вандалите наистина се появят, няма да осквернят паметника на Дани.

Започна да трепери. Това беше истинска лудост. Какво можеше да направи, ако някой наистина дойде? Да му се разкрещи да спре?

А ако този някой е убиецът на нейния съпруг?

Гробището беше старо и обрасло с дървета и храсти. Спенсър непрекъснато се успокояваше, че колата й е паркирана наблизо, до магазина за понички и че макар да е много късно, улиците са пълни с хора — независимо че гробището изглеждаше невероятно тъмно, тихо и самотно. Всъщност до колата й вероятно имаше ченгета, които ядяха понички. Но те бяха на около осемстотин метра.

Чу се бухал, а едно дърво наблизо изшумоля и Спенсър подскочи. Помъчи се да стои неподвижно и се загледа в дървото. Представи си Дракула. Същества, които излизат от гробовете. Върколаци, мумии…

Но тук не е Египет, а и нямаше пълнолуние. Отново се почувства като пълна глупачка. Не трябваше да идва тук. Катеричка бе раздвижила листата на дървото — видя я как скочи от земята върху един надгробен камък, сетне се метна на друго дърво. Нямаше никакви духове. Всъщност, след смъртта на Дани, отначало лежеше будна цели нощи и се молеше той да се върне при нея като дух, глас или призрак. Но той, разбира се, не се появи. Веднъж баща й бе казал, че мъртвите са най-безопасните хора на света.

Луната изплува иззад облака и сребриста светлина озари гробището. Време беше да си върви вкъщи. Падаше лека мъгла, ставаше студено, влажно и неприятно. Тук нямаше да се случи нищо. Освен да я арестуват, както беше по черни джинси и черна риза, че е влязла в гробището. Не, ченгетата нямаше да я арестуват. Щяха да настояват пред близките й, че смъртта на Дани я е разстроила дълбоко и незабавно трябва да бъде прибрана в психиатрична клиника.

Изправи се, но изведнъж я полазиха тръпки. Без да знае защо, не можеше да помръдне от мястото си. Реши да не дава воля на въображението си, но мъглата придаваше чудата атмосфера на гробището. Стелеше се по земята, сгъстяваше се, виеше се около мраморните изображения на Христос и молещите се ангели. Спенсър отново чу някакво шумолене, но този път й се стори различно. Нещо много по-голямо от катерица се придвижваше между старите дъбове по алеята. Дишането й се учести, а сърцето блъскаше в гърдите й. Чу стъпки, сетне се появи една фигура. После още една и още една — всички облечени в черно. Носеха лопати и кирки. Изникнаха безшумно от мъглата и се насочиха към нея, сякаш я бяха забелязали.

Не може да са я видели — чиста случайност беше, че вървят срещу нея. Пръстите й се вледениха. Сърцето й биеше толкова силно, че се уплаши да не го чуят. Спенсър се сви ниско долу до стената на гробницата.

— Къде? — попита някой шепнешком.

— Тук, в средата — отвърна друг глас.

Спенсър се обърна. Сега видя нещо, което не бе забелязала досега — пресен гроб, с току-що натрупана отгоре пръст. И тези вандали очевидно знаеха какво търсят. Придвижваха се крадешком и бързо. Шестима — преброи ги тя. И всеки от тях носеше по някой инструмент за копаене — или за отваряне на ковчези.

Спенсър не можеше да различи мъжете един от друг. Дори не беше сигурна дали всички са мъже. Бяха облечени в черно, носеха качулки и скиорски маски. Приличаха на банкови обирджии. Спенсър почувства, че я обзема паника. Движеха се толкова близо до нея, че се наложи да се премести сантиметър по сантиметър покрай стената на гробницата, за да не я видят. Щом се скри зад ъгъла, се отпусна на земята, облегна се на камъка и впери поглед в нощта. Сега вече не можеше да избяга — щяха да я видят. Трябваше да седи неподвижна — едва смееше да диша и се ослушваше.

Чу как започнаха да копаят с лопатите. Звукът я накара да изтръпне. Леко се изви и надникна иззад ъгъла на гробницата. При това движение настъпи едно камъче.

Един от мъжете застана неподвижно, загледан към посоката, откъдето бе дошъл шумът.

— Какво има? — попита дрезгав глас.

— Не знам… Нещо… — измънка първият в отговор.

Спенсър се прилепи до камъка, като се страхуваше да изпусне насъбралия се в гърдите й въздух. Трябваше да види какво става. Надникна отново. Онзи продължаваше да гледа в нейната посока. Беше тъмно, скрила се бе в сенките… И въпреки това я видяха. Усещаше погледа му, опасността…

Нямаше време за мислене. Изправи се и хукна по централната алея, като съзнаваше, че ще бъде най-добре, ако се отправи към улицата. Бягаше бързо, както винаги. Освен това познаваше достатъчно добре разположението на гробището.

Но фигурите се втурнаха след нея със страхотна скорост.

Спенсър се отклони от главната алея и се приближи до огромната централна гробница. Дръпна вратата, но тя беше заключена. Чуваше как стъпките се приближават.

Отдалечи се от гробницата и се сниши зад мраморните паметници. Тичащите стъпки я отминаха. Тя остана на мястото си и за пореден път се прокле за глупостта си. Не биваше да идва тук и да си търси белята. Тези хора бяха дошли да крадат човешки органи от пресния гроб. Очевидно ги предпочитаха пресни. Колкото по-пресни, толкова по-добре.

Нейните щяха да бъдат съвсем пресни.

Тя подскочи. Обзе я паника. На алеята се появи една фигура. Спенсър се обърна и хукна в обратна посока.

Внезапно нечии пръсти я уловиха за глезена.

В гърлото й се надигна ужасен писък, но излезе само сподавен стон. Усети, че пада на земята, в някаква дупка, в мрака, в пешо като невероятна бездна.

Приземи се до човешка плът. Ужасът я задуши още по-силно, но не можеше да си поеме въздух, за да извика. Истински кошмар. Една ръка запуши устата й и в обърканата й глава запрепускаха образите на живите мъртви. Миризмата на пряспа пръст изпълни белите й дробове. Вероятно така мирише смъртта. Усети, че я вдигат и изправят на крака. Някой наставнически прошепна:

— Шшт! Каквото и да правиш, недей да пищиш. Аз съм Дейвид. — Спенсър продължаваше да трепери. Никога през живота си не бе изпитвала такъв страх. Постепенно установи, че това наистина е Дейвид. Беше паднала до него в прясно изкопан гроб посред нощ. Невероятно! — Лягай долу! — заповяда й той.

Лесно е да се каже, но коленете й не се подчиняваха. Едва дишаше и само се молеше да не припадне.

— Какво правиш тук, за Бога? — прошепна тя. Кръвта сякаш се бе изцедила от тялото й. Косата й сигурно е цялата побеляла. Стисна юмруци. — По дяволите, Дейвид.

— Млъкни, Спенсър! — повтори той настоятелно.

Спенсър успя да забележи няколко неща — Дейвид също беше облечен с черни дрехи — джинси, фланелка и яке. Сигурно носеше пистолет.

— Какво правиш тук? — попита тя отново, като едва раздвижи устни.

— А ти какво правиш тук? — попита той на свой ред.

— Търся вандалите — призна си веднага тя.

— Но сега те търсят теб. Спенсър, моля те, нека отложим разговора за по-късно.

Тя стисна зъби и се облегна назад. Усети зад гърба си стената от влажна пръст. Погледна нагоре и видя, че се намира на два метра под земята. Чувството не беше приятно.

Наоколо цареше пълен мрак. Едва виждаше Дейвид, но поне усещаше движенията му. Той бръкна в якето си. Сигурно за пистолета. Но в следващия миг го чу да изрича шепнешком — цифри, името на гробището, къде се намира.

Спенсър видя, че говори по съвсем малък клетъчен телефон и го погледна с недоумение.

— Телефон, а пистолет? — попита тихо тя.

Той прибра клетъчния телефон и извади пистолета.

— Те са шестима, а аз — един. Добър съм, но ако ми направят някоя дупчица?

Тя отвори уста да отговори, но в този миг и двамата чуха, че наоколо дърветата шумолят и усетиха, че земята близо до тях се разтресе. Отгоре им се посипа суха пръст. Спенсър почувства, че кръвта се дръпна от лицето й.

Дейвид й направи знак да легне на земята. Тя се сви колкото можа. Някой се приближи и погледна в отворения гроб…

Изведнъж Дейвид се изтласка от отсрещната стена, улови човека за глезена, както бе хванал Спенсър преди, и го дръпна надолу. Мъжът тупна тежко на земята и пръстта опръска лицето на Спенсър. Тя го видя, че надига глава. Един лунен лъч освети очите му и те блеснаха изпод скиорската маска. Спенсър чу как Дейвид зареди пистолета си.

— Изправи се бавно, тихо… и внимавай какво правиш — предупреди го Дейвид.

Фигурата се подчини. В същия миг воят на полицейските сирени проряза тишината.

Чуха се викове. Крадците се предупреждаваха взаимно на английски, на испански. Блеснаха светлини.

— Стой, полиция! Спрете или ще стреляме!

Гробището изведнъж лумна от лъчите на фенерчетата.

— Можем ли да се измъкнем оттук? — попита Спенсър.

Дейвид сви рамене, като не изпускаше бандита от очи.

— Нали чу, че полицаите предупредиха всички, че ще стрелят. По-добре да постоим тук още няколко минути — усмихна се Дейвид. — После ще оставим нашия приятел да изпълзи пръв.

Минаха сякаш векове, а не секунди и минути. Накрая някой извика:

— Делгадо, къде си?

— Тук! — отговори Дейвид.

След няколко минути един униформен полицай се взираше озадачено в тримата. Спенсър се сети, че го познава. Една година беше танцувала с него на бала на полицаите. Казваше се Тим Уинфийлд.

— Госпожо Хънтингтън? — озадачено я изгледа той.

— Подай ръка на дамата — предложи Дейвид.

— О, да, разбира се.

Тим Уинфийлд беше млад и с атлетично телосложение. Хвана Спенсър за ръцете и без усилия я изтегли от гроба.

— Сега ти — каза Дейвид на другия мъж и погледна младото ченге. — Ако искаш, подай ръка и на този тук, Уинфийлд. Но внимавай.

Дейвид изскочи от гроба, а Тим Уинфийлд издърпа човека със скиорската маска. Когато всички бяха навън, един служител в цивилни дрехи, когото Спенсър не беше виждала преди, се доближи до тях. Дейвид обаче го познаваше.

— Здравейте, лейтенант — поздрави го Дейвид.

— Здравейте, господин Делгадо — отговори ченгето, ръкува се с него и погледна Спенсър. — Отдавна следим тези типове. Благодаря за обаждането.

Той забеляза черните дрехи на Спенсър и се усмихна.

— Нов следовател ли си наел, Дейвид?

Беше висок и слаб, с оредяваща кестенява коса и приятна усмивка. Тим Уинфийлд издаде някакъв сподавен звук, сетне се престори, че кашля.

— Не, лейтенант Андерсън, това е госпожа Хънтингтън.

— О! — възкликна лейтенантът.

Явно се чудеше какво прави тя тук, облечена досущ като вандалите.

— Спенсър обича да се разхожда нощем. В странни места — обясни уклончиво Дейвид.

— По-скоро опасни — уточни Андерсън и още веднъж я изгледа строго. — Откъде разбрахте, че готвят нещо тази нощ?

— Въобще нямах представа — отвърна решително Дейвид и прибра пистолета си, когато един униформен полицай дойде да отведе нарушителя.

— Тогава…

— Причината е Спенсър. Проследих я дотук — обясни Дейвид на Андерсън, като наблюдаваше Спенсър с крайчеца на окото си. — Изглежда госпожа Хънтингтън си мисли, че както аз, така и най-способните полицаи в Маями не си вършим работата както трябва.

— Госпожо Хънтингтън — рече разтревожен Андерсън, — нима не знаете, че не бива да се занимавате сама с такива неща?

— Аз съвсем не искам да се занимавам с тях… — започна тя, но Андерсън я прекъсна:

— Какво тогава правите тук? Кой ви даде информация? Какво става?

— Дойдох, защото… — Спенсър млъкна. Никога нямаше да им каже за Уили. — Мислех, че вандалите може да се появят. Не исках да разровят гроба на Дани.

— И как възнамерявахте да им попречите, госпожо Хънтинтън?

Спенсър отвори уста, после я затвори. И двамата се бяха вторачили в нея. Дейвид очевидно беше доволен, че въпросите задава Андерсън и не се налага да го прави той.

— Да, Спенсър, какви бяха точно намеренията ти? — попита Дейвид с дразнещо учтив тон.

Тя погледна Андерсън.

— Аз…

— Укриването на информация от полицията е подсъдно, госпожо Хънтингтън. Това сигурно ви е известно.

— Да укривам информация ли?

— Кой ви даде сведения? — попита нетърпеливо Андерсън.

Спенсър си пое дълбоко въздух.

— Никой не ми е давал информация, лейтенант. Секретарката ми случайно забеляза, че грабежите по гробищата се извършват по схема. От вестниците. Може би и полицията трябва от време на време да чете вестници!

— Госпожо Хънтингтън, съжалявам, но се налага да ни придружите…

— Андерсън — прекъсна го Дейвид. — Не е необходимо. Тя няма какво повече да ви каже, пък и нали пипнахте онзи главорез. Може би ще заловите и други. Аз ще изпратя госпожа Хънтингтън до дома й.

— Двамата се познавате, нали? — попита Андерсън.

— Не толкова добре… — започна Спенсър.

— От цяла вечност — прекъсна я Дейвид.

Андерсън се ухили.

— Е, поне се обличате еднакво. Мисля, че за тази вечер ми стига. Знам къде да те намеря, Делгадо. А госпожа Хънтингтън…

— Не съм се преместила, лейтенант. Още живея на адреса на Дани и телефонът е същия. Пък и съм ходила в участъка много пъти, така че знам къде да дойда, ако искате нещо от мен.

— Искаме само да ни оставите да си гледаме работата, госпожо Хънтингтън — отговори той.

— Хайде, Спенсър, да се прибираме — предложи Дейвид.

Тръгнаха. Андерсън извика след тях:

— Госпожо Хънтингтън, влизането в гробищата посред нощ е забранено. Да не ви става навик.

Спенсър се обърна и мило отвърна:

— Да, но благодарение на мен заловихте няколко бандита, преди да разчленят някой труп.

Андерсън не отговори. Спенсър се обърна и продължи по пътя си. Дейвид я следваше по петите. Улови я под ръка, когато се приближиха до каменния зид и редицата полицейски коли, паркирани до него.

Тя блъсна ръката му. Светлините от всичките тези фарове я караха да се чувства като на сцена.

— Не трябваше да идвам тук, Дейвид, но поне нещо се случи.

— Да, а на сутринта можеше да те намерим на парчета.

— Всичко свърши, Дейвид. Искам да си отида у дома. Би ли ме оставил сама? — Отскубна се от него и тръгна напред. Той продължи да върви след нея. Спенсър стигна до зида и видя, че портата е заключена. Явно всички ченгета бяха прескочили оградата като нея. Протегна ръце към каменния зид и усети, че Дейвид й помага. Сетне се покатери при нея, скочи на тротоара от другата страна и й подаде ръка, преди тя да успее да възрази. — Колата ми е там.

— Ще карам след теб.

— Не е необходимо…

— Спенсър, минава два часът след полунощ.

— Сигурна съм, че мога да се прибера у дома без произшествия.

— Ще карам след теб, Спенсър.

— Казвам ти, че…

— По дяволите, Спенсър, аз бях най-добрият приятел на Дани! Ще те изпратя. Да тръгваме!

Тя изправи рамене и се отправи към магазина за понички. Той я последва. Наоколо беше пълно с полицаи и всички любезно поздравяваха Дейвид.

Да, хубаво е, че са тук, зарадва им се Спенсър. Преди час-два мислеше, че са на другия край на света.

Можеше и да бъдат. Но Дейвид бе тук. Колата му бе паркирана редом с нейната. Опита се да не мисли нито за него, нито за колата му. Но веднага щом потегли, знаеше, че той кара след нея. Е, благодарна му беше. Градът е голям и нощем става опасно.

Спенсър спря в алеята пред дома си, отвори вратата на колата и се измъкна навън. Заобиколи и отиде до неговата. Дейвид смъкна прозореца.

— Прибирай се, Спенсър — каза той. — Няма да си тръгна, докато не влезеш.

— Защо ме следиш тази вечер? — настоятелно попита тя.

— Спенсър, няма да тръгна…

— Добре. Тогава и двамата ще стоим навън цяла нощ.

Отскочи назад, защото той изведнъж отвори вратата.

— Дай ми ключовете. — Взе ги от нея, тръгна по застланата с плочи пътека към вратата, отвори я и влезе в къщата. Огледа преддверието и стълбището. Стори й се, че на устните му трепна лека усмивка и се зачуди дали се подиграва на богатството й. Домът й беше скромен и уютен — нищо повече.

Спенсър протегна ръка.

— Ключовете ми, Дейвид.

Подаде й ги.

— Не забравяй да включиш алармената система, след като си тръгна — напомни й той.

— Вече цяла година се оправям сама. — Той кимна и се обърна към вратата. Спенсър се ужаси от себе си, когато внезапно стовари юмрук върху гърба му, като го накара да се обърне и да я погледне учудено. Тя преглътна, твърдо решена да не отстъпва. — Какво правеше там?

— Казах ти вече. Следях те, Спенсър.

— Защо? — избухна тя.

— Слай ме помоли.

— Ти… Да не би да работиш за Слай? — ахна изумена тя.

Дейвид се поколеба за миг, преди да отговори:

— Да, работя за Слай.

— Откога?

— От днес следобед.

— Не искам да ме следиш.

— Разбери се със Слай.

— По дяволите, Дейвид…

— Говори със Слай, Спенсър. Той мисли, че си в опасност.

— Но аз не съм!

— Що се отнася до тази вечер — той е прав. Сама си търсиш белята. И не забравяй алармената система — повтори той.

— Дейвид, казвам ти…

— Не казвай на мен. Обърни се към Слай.

— Да те вземат дяволите… — започна тя, но той излезе и затвори вратата след себе си.

Спенсър я заблъска зад гърба му и яростно изруга.

— Алармената система, Спенсър! — чу гласа му отвън.

Тя включи проклетата алармена система и се отправи към кухнята. Тук някъде имаше хубаво бренди и като никога сега се нуждаеше от една глътка. Изпи наведнъж половината чашка, сетне стана. Брендито я затопли и леко я отпусна. Господи, каква нощ! Осъзнаваше колко глупава бе постъпката й. Изплаши се до смърт, но в края на краищата ги заловиха и нещо можеше да излезе от това.

Слай бе наел Дейвид да я следи, бе платил на Дейвид да я държи под око. Това беше последното, което искаше.

Наля си още бренди и го изпи. След това си сипа пак.

Сигурно бе вече три сутринта, но единствено брендито можеше да я накара да заспи тази нощ.