Хедър Греъм
Тлееща жарава (16)

Шестнадесета глава

Слай веднага се съгласи да я заведе в клуба. Но едва успя да се измъкне от него за достатъчно дълго време, за да се срещне с Жан Виши. Когато накрая поръчаха кафе му каза, че отива в тоалетната и после ще проведе няколко спешни телефонни разговора. Сетне Виши я намери.

Облечен целият в бяло, спретнат, сребристата му коса пригладена назад. Носеше черни очила, но ги свали, когато стана и й предложи стола срещу себе си.

Спенсър седна и го огледа. Беше привлекателен мъж, с изключително красиво лице, чувствени устни и светли очи. Истински „убиец“ на жени.

А може би не само в преносен смисъл.

— Желаете ли кафе? Или алкохол?

— В момента пия кафе с дядо си. Само кажете каквото имате да казвате, господин Виши.

— Много сте енергична, госпожо. Още по-твърда от съпруга си.

— Ако имате да ми казвате нещо…

— Исках да ви кажа, че не съм убил мъжа ви — каза той, като се облегна назад. — Не съм убил нито съпругата си нито него. Подозират ме, че съм ударил жена си по главата с тъп предмет в спалнята и съм застрелял съпруга ви с пистолет на улицата. Но в живота нещата не стават така, госпожо Хънтингтън. Предложих ви да се срещнем, защото се надявах, че ще ми повярвате. Постоянният полицейски тормоз започна да ми омръзва и вие сте причината за него. Надявах се да ви убедя да помолите полицията да ме остави на мира. В противен случай, ще ви съдя.

— Ще ме съдите! — изуми се Спенсър.

— Точно така.

Тя стана, като го гледаше недоверчиво.

— Господин Виши, искам да ви уверя, че нямате никакъв шанс да спечелите дело срещу мен! Не можете да ме обвините в нищо, затова задръжте заплахите за себе си и…

— Заплашва ли те? — Въпросът прозвуча по-скоро като ръмжене на звяр, отколкото като изречен от човешки глас. Цялата трепереше, когато се обърна.

По дяволите! Дейвид!

— Не — започна Спенсър.

Виши се бе изправил на крака — бял като платно — и гледаше Дейвид като разярен звяр.

— Делгадо, не се приближавай към мен, защото ще те съдя за нападение и телесна повреда.

— Само я пипни и ще бъдеш мъртъв! Няма да можеш да съдиш, когото и да е! — озъби му се Дейвид. — Хайде Спенсър!

Какво му става, за Бога? Вкопчи пръсти като стоманени обръчи в ръката й и тръгна толкова бързо, че едва го догонваше.

Беше сърдит, защото не му бе казала за срещата ли? Но как е разбрал, че е предварително уговорена? Може случайно да е срещнала Виши тук. Изведнъж установи, че Дейвид върви към яхтите.

— Дейвид, Слай е в…

— Слай е на път към офиса си — прекъсна я рязко той. — А ти идваш с мен.

— Чакай малко!

— Не!

Спенсър не възрази повече. Стигнаха до лъскавата яхта на Слай. Беше дълга девет метра и притежаваше всички съвременни удобства.

Дейвид познаваше яхтата много добре. Слай я бе купил преди повече от петнадесет години.

— Качвай се — заповяда й той.

— Няма. Стига ми толкова. Всичко ми омръзна. По-добре да ме застрелят…

— Аз ще те застрелям, ако не се качиш! — уведоми я той.

Скочи на носа и й протегна ръка. Сега беше моментът да избяга, но се страхуваше, че ще я спре със сила, ако се опита да се върне в клуба.

— Не съм облечена подходящо. Не мога да вървя по палубата с високи токчета…

— Имаш достатъчно дрехи и обувки в яхтата. Хайде.

Той отново протегна ръка, хвана нейната и й помогна да се качи. Сетне развърза въжето и остави Спенсър да стои на носа, а той отиде на кърмата и запали мотора.

Спенсър се приближи предпазливо до него. Той вече беше изкарал яхтата от кея и я насочваше навътре в залива.

— Къде отиваме? — извика тя, за да надвика рева на мотора.

— Навътре!

— Къде? Защо?

— Ще разбереш, когато стигнем там, и тогава ще ти кажа.

Спенсър слезе по стълбите. Мина по коридора, през трапезарията и контролната кабинка. По-нататък имаше две малки каюти, по една от всяка страна на коридора. Главната каюта беше под носа. Дейвид беше прав в едно — тя наистина държеше маратонки и спортни дрехи тук. Сложи си къси бели шорти и риза без ръкави.

Качи се отново горе. Яхтата енергично пореше водата. Спенсър седна на една от седалките на кърмата напълно озадачена. Не можеше да е толкова разгневен заради една случайна среща с Жан Виши — сигурно подозира, че е била предварително уговорена. Но ако е знаел, защо не се бе опитал да я спре?

Дейвид стоеше с лице към насрещния вятър и не я поглеждаше. Когато стигнаха до Беар Кът, той угаси мотора.

Беше много горещо — един от онези летни дни, когато въздухът сякаш танцува и цвърчи от жега. Слънчевите лъчи падаха върху водата и тя изглеждаше като покрита е диаманти. Яхтата се леко се полюшваше върху малките вълни.

Дейвид пусна котвата, после се изправи и впери взор в храсталаците и пясъка, оградили малкия остров в далечината.

— Дейвид, кажи ми веднага какво става или ще рискувам да доплувам обратно до брега.

Той се обърна към нея.

— Добре. Защо не ми каза?

Значи все пак беше заради Виши.

— Аз… Нямаше нищо за казване. Той ми се обади, но…

— За какво говориш? — прекъсна я той.

— А ти за какво говориш? — попита предпазливо Спенсър.

Беше махнал сакото на костюма си, когато се качи на борда. Сега разхлаби възела на вратовръзката си, свали я и разкопча горните копчета на ризата си.

— Кой ти се обади? Виши ли?

— Аз… — Искаше да излъже, но той я гледаше в очите и тя разбра, че трябва да каже истината. — Да, Виши ми се обади. В петък. Каза, че днес ще бъде в клуба и иска да говори с мен. Помислих се, че няма нищо лошо да чуя какво иска да ми каже. Имаше вероятност да ми каже нещо, което не би казал на теб.

Дейвид изведнъж се отпусна на седалката, прокара пръсти през косата си и наведе глава. Сетне я вдигна и погледна Спенсър.

— Добре, Спенсър. Моля те, отсега нататък да действаме заедно.

— Ще се отнасяш ли с мен като към колега?

— Спенсър, не искам да те убият. Поне това дължа на Дани.

— Точно така — съгласи се тя.

— Кажи ми какви връзки си имала, след като Дани умря? Има ли някой, за когото аз не знам?

— Какво? — не повярва на ушите си тя.

— С кого спиш?

Тя го погледна изумена, сетне се изправи с чувството, че около нея се е издигнала стена от лед.

— Как се осмеляваш? — попита тихо тя, като отчаяно се опитваше да потисне надигащия се у нея гняв. — Нямаш право…

— Трябва да знам, Спенсър! Има ли някой, който…

— Обвиняваш ме, че имам връзка с някого? Може би с убиеца на Дани? Който може би сега се опитва да убие мен?

— Не — отговори тихо той.

— Какво тогава?

— Спенсър, моля те, отговори на въпроса ми.

— Не е твоя работа.

— И още как! — избухна той.

Спенсър отстъпи назад. Не го бе виждала такъв откакто… бе изчезнала от живота му. Преди години.

— Да те вземат дяволите, Дейвид — процеди през зъби тя. — Нямам представа защо е всичко това, но в живота ми няма друг мъж. Дани е мъртъв. А сега… О, нали знаеш! Доволен ли си? Искаш ли да се закълна пред Бога?

— Да те вземат мътните, Спенсър! — рече тихо той и за миг извърна глава. Погледът му се зарея из безбрежната морска шир. После отново се обърна към нея и заговори тихо и развълнувано: — Добре, ще ти кажа за какво става дума. Повярвай ми, нямам намерение да настоявам или да ти се натрапвам. Но знай само едно. Да не си посмяла да правиш аборт.

— Какво? — затаи дъх Спенсър.

— Сесили ми каза. Бременна си.

Слава Богу, че седалката беше зад гърба й.

— Но… — започна Спенсър. После гласът й заглъхна. Докато я гледаше, Дейвид установи, че Сесили вероятно е права. Но Спенсър не криеше нищо от него — самата тя едва сега осъзнаваше вероятността да е бременна. — Не ставай смешен — поклати глава тя. — Откъде може Сесили да знае такова нещо? От три седмици почти не сме разговаряли. Аз…

— В такъв случай трябва да провериш.

— Ти не знаеш…

— За Бога, имам сестра. Имам очи. Гледам телевизия. Купи си един от онези тестове.

— О, Господи! — избухна Спенсър.

В този миг Дейвид изведнъж се притесни, защото тя започна да се смее, а по бузите й потекоха сълзи. Зарови лице в ръцете си. Той направи една крачка към нея и я хвана за раменете.

— Спенсър, престани!

— Ти не знаеш! — прошепна тя. — Не знаеш! Внезапно се отскубна от него, втурна се към палубата и скочи във водата.

Дейвид изу обувките и чорапите си и се хвърли след нея.

Водата беше приятна. Последва я до брега на една безлюдна пясъчна ивица. Спенсър седеше, прегърнала колене, с наведена глава. Мократа й риза и къси панталонки бяха прилепнали по тялото й, а от косата й висеше водорасло.

Дейвид седна до нея.

— Спенсър, моля те…

Хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си. Тъгата в очите й беше толкова дълбока, че той остана стъписан и болка проряза сърцето му. Тя не искаше да има нищо общо с него и не искаше да е бременна. Не и от него.

— Казах ти, че нямам намерение да ти се натрапвам — започна Дейвид.

— Не става дума за това! — прошепна тя.

Дейвид видя, че е вперила поглед във водата, а от кристално ясните й очи бликат сълзи.

— Ти не разбираш. — Тя замълча и навлажни устни.

— Спенсър, какво…

— Не знам дали Сесили е права, или не. — Лъжеше. Спенсър знаеше или поне се съмняваше.

— Но аз…

— Какво?

— Няма да направя аборт.

Зави му се свят. Слава Богу!

Тя го погледна.

— Тогава Дани… Дани тогава дойде при теб да ти каже, че иска да отложи срещата. Ние…

— Опитвахте се да направите бебе — довърши Дейвид и също се загледа във водата.

— По дяволите! — разгневи се изведнъж тя. — Ти си знаел!

— Той беше най-добрият ми приятел, Спенсър. Да, знаех, че се опитвате да станете родители. Пък и нали те заварих само по черна вратовръзка.

— Не е честно — прошепна Спенсър. — Той толкова много искаше дете, а сега — все едно Господ ми се присмива!

Дейвид изведнъж се ядоса, хвана я за раменете и я изправи на крака.

— Дани е мъртъв. Мъчно ми за него. На теб също. И двамата го обичахме и никой от нас не е искал да му се случи нищо лошо. Щом си го обичала толкова много, спомни си какъв беше той! Сигурно би бил доволен, ако си щастлива.

— Искам да се прибера вкъщи — каза тя.

— Добре — отговори той и посочи към яхтата. — Съжалявам. Можем да се върнем обратно единствено по същия път.

Тя кимна, без да сваля поглед от него. Никога не бе виждал Спенсър толкова отчаяна.

Тя влезе във водата и започна да плува. Той се гмурна след нея, качи се на палубата пръв и й протегна ръка. Тя се поколеба за секунда. Сетне я пое с гневен блясък в очите и веднага щом се качи на палубата, се скри в каютата си.

Изкъпа се и се преоблече. Дейвид остана с мокрите солени панталони и бос.

Точно когато приближаваха към пристана на клуба, Спенсър се появи на палубата. Нямаше грим, лицето й беше съвсем чисто и още беше бледо. Но очите й бяха ясни.

Помогна му да завържат яхтата, ала когато Дейвид се готвеше да скочи на брега и да я остави сама, тя го повика.

— Какво? — попита предпазливо той.

— Съжалявам, че се държах така с теб. Не знам още какво ми има, но не исках да те обиждам. Нужно ми е малко време. Трябва да разбера какво ми е.

Той кимна, скочи на брега и й подаде ръка.

— Слай си е тръгнал. Моята кола — прошепна той в ухото й.

Тя го последва, без да каже дума. Дейвид й отвори вратата, настани я и седна зад волана.

— У вас ли? — попита той.

— Да. Не, чакай. Трябва да отида до работата да си взема колата.

Винаги бе искал да има деца. Искаше да сподели с тях свободолюбивите мечти на баща си. А и мечтата, която Майкъл Маклауд бе предал на внуците си — да успеят в живота. Искаше да се радват на слънчевите лъчи, да се научат да плават с яхти, да пораснат в това кипящо от енергия общество, където можеха да постигнат всичко.

Едно време дори си бе позволил мисълта, че може двамата със Спенсър да имат деца.

Зарадва се, че ръцете му са на волана. Иначе щяха да треперят, а не искаше тя да забележи колко е развълнуван.

Стигнаха до „Монтгомъри Ентърпрайзис“ и той се пресегна да й отвори вратата.

— Ще се видим пред вас — каза той.

Тя кимна и се опита да я затвори, но той продължаваше да я държи.

— Спенсър?

— Да?

— Опасността не е преминала. Знаеш това. Трябва да изпълня обещанието си пред Слай, независимо дали искаш да ме виждаш, или не.

— Не споря — отговори тя, затвори вратата и потъна в сградата.

Той гледа подир нея известно време, сетне се обади на Джими по клетъчния телефон.

— Можеш ли да дойдеш бързо тук? Отсега нататък не искам да я изпускаш от погледа си.

— Разбира се. Ще гледам да прелетя над училищните автобуси — отговори весело Джими.

Дейвид понечи да му каже още нещо, но разбра, че Джими вече е потеглил. Усмихна се и остави слушалката.

Предстоеше му много работа. Първо трябваше да отдели малко време на господин Жан Виши. После трябваше да намери Уили, да се обади на полицията в Нюпорт и да се свърже с някои познати полицаи в Маями.

Днес обаче, всички те можеха да почакат.

 

Спенсър видя Джими, когато излезе от офиса. Махна му с ръка, като се насили да изглежда спокойна, макар че съвсем не беше така.

По пътя за дома си се зачуди как Сесили е разбрала преди самата нея. Сесили и нейната мания за стройно тяло!

Вярно, не се чувстваше особено добре. Не че беше болна, но не беше във форма. Но това все още не означава нищо.

Месечните й неразположения настъпваха като по часовник. Толкова бяха редовни, че изобщо не мислеше за тях. Разбира се, напоследък бе преживяла много вълнения и сигурно затова мензисът й закъсняваше…

Стигна до къщата си, слезе от колата и тръгна към вратата, докато Джими паркираше зад нея.

Опитваше се да намери ключа сред останалите във връзката, когато изведнъж вдигна поглед.

Дейвид стоеше пред външната врата и я чакаше. Взе ключовете от ръцете й.

— Дейвид — промълви смутено тя. — Трябва ми малко време да помисля…

— И на мен — отговори рязко той. — Само че искам да знам за какво да мисля.

— Какво искаш да кажеш?

— Че е време да разберем истината.

— Но аз нямам…

Той й подаде малко пликче от аптеката.

— Аз пък имам. Мигът на истината, Спенсър. След това ще те оставя на мира и ще ти дам време. Кълна се.

Спенсър имаше чувството, че кръвта се отдръпна от лицето й, от цялото й тяло. Вероятността да е бременна…

 

Смени колата. Сигурен беше, че Делгадо е видял синия седан и сега пристигна с десетгодишен черен мерцедес.

Нямаше значение. Вече не можеше да паркира на нейната пресечка. Дори не смееше да се приближи много до къщата, но все пак бе взел предпазни мерки. Тази сутрин се бе облякъл като инкасатор на монетните автомати за паркиране и се бе промъкнал през съседските задни дворове. Оттук имаше добър изглед към улицата пред къщата на Спенсър. Сега знаеше кой идва и си отива, и кога.

Вдигна телефона в колата си.

— Госпожа Хънтингтън се прибра. Делгадо пристигна пръв и я чакаше пред вратата. Ларимор дойде след тях, но си тръгна. Мисля, че Делгадо и госпожа Хънтингтън ще прекарат нощта тук.

— Какво те кара да мислиш така?

Той се изкикоти.

— Имам такова чувство.

Настъпи моментна тишина, докато от другата страна на линията се водеше приглушен разговор.

— Стой там — наредиха му след малко и затвориха.

Мъжът продължи да наблюдава къщата, като се чудеше дали да рискува и да се промъкне през храстите до оградата. Не, сега нямаше да са край басейна. Знаеха, че ги бе видял. Делгадо едва не го хвана.

Зачуди се какво ли е решил да прави шефът с жената. Ако решеше да я убие…

Щеше да е голяма загуба. Надяваше се преди това да му се удаде възможност да бъде с нея.

Излезе от колата. Не можеше да седи повече вътре. Въображението му го измъчваш болезнено. Не трябваше да рискува, но сега беше с друга кола. Нямаше ченгета наоколо, а единственият частен детектив си бе тръгнал. Подозрението ще падне върху Делгадо.

Направи една крачка напред, намери малка височина и се опита да надникне през оградата.

Едно клонче изпращя зад гърба му и той рязко се обърна. Твърде късно.

Нещо се стовари върху лицето му със силата на стоманен чук. Съвсем смътно, точно преди всичко да потъне в мрак, усети изпукването на счупения си нос.