Хедър Греъм
Тлееща жарава (14)

Четиринадесета глава

— Казах ти да включиш алармената система! — процеди през зъби Дейвид и махна ръка от устата й. Гледаше през рамото й към задния двор.

— По дяволите! Уплаши ме до смърт! — кипеше от гняв тя.

Очите му за миг срещнаха нейните.

— Може би това ще те научи да включваш алармената система!

Продължи да стои напълно неподвижен, приковал поглед в задния двор. Спенсър застана до него и също се взря навън.

Сянката в храстите леко се изправи. Неканеният гост се бе скрил там, за да не се вижда на светлото около басейна.

— Как мога да се промъкна зад гърба му? — попита шепнешком Дейвид.

— По-нататък в коридора има баня, свързана с басейна — обясни Спенсър. — Можеш да излезеш през нея, без да те забележи.

Дейвид хукна по коридора.

Луната изплува иззад облака и в двора стана по-светло. Очертанията на сянката се виждаха по-ясно. Някакъв мъж. И държеше нещо в ръка. Пистолет.

Спенсър хукна подир Дейвид. Настигна го, тъкмо когато се готвеше да отвори вратата на банята.

— Дейвид! — прошепна тя. — Чакай! Той има пистолет.

Той се обърна към нея ядосан.

— И аз имам.

— Извикай полицията. Нека те се справят с него.

— Спенсър, нали и аз съм бил полицай. Знам какво върша. А ако се забавим още малко, може да го изпуснем, без да разберем какво търси тук. Моля те, поне веднъж направи каквото ти казвам. Скрий се на някое безопасно място и ме остави да се промъкна зад гърба му и да го хвана!

Спенсър отстъпи назад, като хапеше нервно устни.

Дейвид успя да отвори вратата съвсем безшумно.

— Заключи я след мен. Моля те, Спенсър. Слушай какво ти говоря.

След това се измъкна навън. Боже Господи, дано успея да я затворя също толкова безшумно като него, молеше се наум Спенсър. Така и не разбра дали бе успяла.

После се втурна обратно по тъмния коридор и видя как Дейвид се промъкна през храстите край басейна и застана точно зад сянката.

Облак закри луната. Целият двор изведнъж потъна в мрак, с изключение на бледото осветление край басейна. Спенсър стисна здраво зъби и започна да се моли. Секундите течаха невероятно бавно.

Тогава чу един-единствен пронизителен изстрел, след него сподавен вик раздра тишината.

— По дяволите, Дейвид! — Сърцето й се сви. Не виждаше нищо и не разбра какво стана. Дръпна се назад. На светлото се появиха две сенки. Вече се виждаха ясно. Дейвид бе насочил пистолета си към един среден на ръст и не много възрастен мъж, с четвъртито лице, малки очи, зле ушит черен костюм и насинено око. Дейвид й направи знак да отвори остъклената врата и да ги пусне да влязат в къщата.

Ръцете й трепереха, а сърцето й щеше да изхвръкне. Дейвид грубо блъсна мъжа вътре.

— Светни лампите, Спенсър.

Запали ги и Дейвид едва сега успя да види добре пленника си.

— Харис! — възкликна той.

— Делгадо? — Гласът на мъжа издаваше едновременно надежда и страх.

— Какво правиш тук, за Бога?

— Да повикам ли ченгетата? — попита угрижено Спенсър.

— Остави. Самият той е ченге — каза й Дейвид.

— О! — възкликна тя и се вгледа в мъжа, когото Дейвид бе нарекъл Харис. — И какво правеше в задния ми двор?

— Опитвах се да ви охранявам — отговори глуповато Харис. — Лейтенант Опенхайм ми нареди, Дейвид.

— Опенхайм ли? — Дейвид го изгледа озадачен.

— По дяволите, отговарям за целия квартал, но ми наредиха да си отварям очите най-вече за госпожа Хънтингтън и особено за къщата й, когато госпожата я няма.

— Ти ли караш син седан? — попита Спенсър.

— Не, колата ми е бежов плимут — поклати глава Харис.

— Къде е паркирана? — попита Дейвид.

Спенсър вдигна ръка.

— Чакай. Не казвай нищо, докато не се върна.

Тя се отправи към кухнята.

— Спенсър, какво правиш? — попита Дейвид.

— Тъй като господин Харис е ченге, мисля, че най-малкото не бива да оставяме окото му да се подуе още. Отивам за лед. И не говорете, докато ме няма!

Те, разбира се, не я послушаха. Когато Спенсър се върна с торбичка лед, двамата бяха погълнати в разговор. Харис я погледна виновно.

— Съжалявам. Ще повторя всичко отначало. Бях във вашия двор, госпожо, защото видях, че някой влиза в него.

Спенсър изгледа озадачено Дейвид, после отново обърна поглед към Харис.

— Кого?

— Съжалявам. Изпуснах го. Обикновено патрулирам с партньор, но тази вечер нямаме достатъчно хора — Карла се разболя и съм сам. Когато минах с колата оттук, ми се стори, че някой прескача задната ограда. Знаех, че ще избяга, ако паркирам веднага, затова спрях по-надолу и бързо се върнах тук. Стори ми се, че чух шум от задния двор. Прескочих оградата и видях някой ей там, на остъклената врата. В този миг облаци закриха луната и той сякаш се изпари във въздуха. Затова се скрих в храстите и започнах да дебна оттам. Тогава… — Той млъкна и поклати глава. — Тогава Дейвид се нахвърли върху мен — останалото знаете.

Спенсър погледна Дейвид.

— Да се обадим ли в полицията? Трябва някой да дойде и да провери за отпечатъци?

Харис поклати глава и се обърна към Дейвид.

— Няма смисъл. Онзи беше с ръкавици.

Дейвид се намръщи.

— Тъмно е, пък и си бил на разстояние. Как разбра?

— Беше облечен в черно — от главата до петите. Сигурно е носил и маска. Казвам ти, Дейвид, да имаше и сантиметър открита кожа, щях да забележа на лунната светлина.

— Непрекъснато говориш в мъжки род — намеси се Спенсър. — Сигурен ли си, че беше мъж?

— Да — започна Харис, сетне се намръщи. — Поне така ми се стори. Мисля, че беше мъж, но… — Той въздъхна. — Както вече казах — той или тя — носеше маска и тъмни дрехи. Със сигурност обаче фигурата беше облечена от главата до петите и имаше ръкавици. Няма да откриете никакви отпечатъци.

— Възможно е да няма отпечатъци от пръсти, но може би все пак има отпечатъци от обувки или от нещо друго. Не се знае какво могат да намерят момчетата от лабораторията. Ще им се обадя…

Харис въздъхна. Спенсър скоро разбра причината.

Разбира се, беше благодарна на полицаите. Знаеше, че са преуморени и ниско платени. Повечето обичаха професията си, бяха предани и старателни — и всеки ден излагаха живота си на риск.

Но нощта се превърна в истинска досада.

Трябваше да отговори на стотици въпроси и добре че Дейвид и Харис бяха там, та й спестиха повечето от тях. Ченгетата надникнаха във всяко ъгълче на къщата, взеха отпечатъци от пръсти от вратата и огледаха сантиметър по сантиметър двора за отпечатъци от обувки.

Повечето принадлежаха на Дейвид и Харис, но един усмихнат млад сътрудник каза на Спенсър, че е намерил ясен отпечатък, който може би ще свърши работа.

Приключиха чак в четири сутринта.

Главата й се пръскаше от болка. Сигурно защото беше пила повече вино, освен това умираше за сън. Глътна един аспирин, докато правеше кафе на полицаите, но от него само я присви стомах.

Сигурно имам язва, помисли си тъжно Спенсър. Беше твърде млада за целия този стрес. Или твърде възрастна, за да издържа на това напрежение.

Но най-сетне, застанала на прага зад Дейвид, гледаше как се отдалечава и последната полицейска кола. След малко и той щеше да си тръгне.

— Знам — каза изтощена тя. — Да включа алармената система. Обещавам. Няма да забравя.

Той поклати глава и се вгледа навън. Хоризонтът на изток бе започнал леко да порозовява.

— Аз ще се погрижа за това. Ще остана да спя тук на дивана.

— Дейвид, не бива. Няма да си починеш добре.

— Лягай си, Спенсър.

— Не мога да те оставя така. Имам спалня за гости. Мога да…

— По дяволите, Спенсър — прекъсна я той, като прокара пръсти през косата си. — Не се грижи за мен.

— Но ще ти бъде по-удобно…

— Последното, което искам тази вечер, е да ми е удобно — прекъсна я ядосан той.

— Добре! Страдай! — рече Спенсър и тръгна към стълбите.

В този миг почувства, че ако не легне и веднага не затвори очи, ще се строполи на пода.

— Страдай! — повтори тя, когато стигна до площадката.

Дейвид я наблюдаваше леко намръщен. Трепна, когато чу, че вратата й се затвори с трясък.

— Страдам, откакто влезе в кабинета ми, Спенсър — рече тихо той. — Откакто се върна в живота ми.

Опъна се на дивана, вперил поглед във вътрешния двор.

Дейвид беше доволен, че Опенхайм е приел думите му сериозно и прави всичко възможно да охранява Спенсър. Все повече се убеждаваше, че тя е в опасност и че „произшествията“ с нея съвсем не са случайни.

Харис бе видял някого в двора. Разполагаха с отпечатък от обувка. Разбира се, той може би принадлежеше на някой от боклукчиите или инкасаторите. Но може и да беше истинска улика.

Кой, по дяволите, може да е бил в двора? И защо? Може би крадец. В района имаше голяма престъпност.

Не. Дълбоко в себе си Дейвид знаеше, че някой е търсел нещо друго в къщата. Или някого.

Спенсър. Колата й беше паркирана отпред и сигурно онзи си е помислил, че тя е в къщата. Сама. Спи дълбоко на горния етаж.

Водата в басейна блестеше на лунната светлина. Дейвид затвори очи. Понякога идваше тук следобед с Дани. Дани обичаше водата и слънцето. Седяха, пиеха бира и разговаряха.

Изведнъж Дейвид си спомни с болезнена яснота деня, в който бяха простреляли Дани.

Надигна се неспокойно.

— За Бога, Дани! — рече тихо той на лунната светлина. — Правя всичко каквото мога. Кълна се — правя всичко възможно. Само да беше казал нещо… Къде греша? Ще направя всичко, стари приятелю. И аз я обичам…

Той стисна здраво челюст. Е, да, така е. Обичаше я. Обичал я бе и винаги щеше да я обича.

Понечи да се излегне на дивана, но промени решението си и започна тихо да се изкачва по стълбите. Спря пред вратата, сетне внимателно я отвори.

Спенсър спеше, облечена с широка стара фланелка.

На Дани.

Косата й беше разпиляна като златна прежда върху възглавницата. Лицето й беше напрегнато дори в съня, сякаш сънуваше кошмари. Искаше да влезе, да я докосне нежно и да успокои разтревоженото й лице.

В този миг съзря снимката върху шкафчето до леглото. Двамата с Дани в зоологическата градина. Смееха се, защото един козел се опитваше да захапе яката на Дани.

Дейвид затвори тихо вратата и слезе долу. Седна уморено на стълбите.

Помислил бе, че е започнала да преодолява скръбта си по Дани. Чувството си за вина, че…

Предишните чувства избледняваха, но никога не умираха. А чувствата между тях бяха горели с толкова силен пламък!

Снимката сигурно е отдавна там. Спенсър вероятно спи с фланелките на Дани по навик.

Трябваше да стане и да се изтегне поне на дивана. Но нямаше сили да помръдне — толкова беше уморен. Облегна глава на стената.

И в това положение го намери Спенсър, когато слезе долу.

 

Спенсър знаеше, че е преуморена и че нервите й са пред скъсване. Може би това е предизвикало неприятностите онзи ден. Възможно е обаче и да не е било по нейна вина. Дейвид се събуди, като изръмжа като мечок.

— Спенсър! — възкликна той и прокара пръсти през косата си. — По дяволите, защо се промъкваш така зад гърба ми?

— Само слязох по стълбите.

Той се дръпна назад, стисна зъби и потърка врата си.

— Нали ти казах да се прибереш — напомни му тя.

— Да, но аз казах на Слай, че ще се погрижа да останеш жива.

— Щях да включа алармената система. Ще направя кафе — измънка тя. — Можеш да се изкъпеш — добави смутено. — Сигурна съм, че ще намеря горе някоя чиста риза, която ще ти стане. Аз…

— Още ли пазиш дрехите на Дани? — прекъсна я той.

— Не съм имала възможност да раздам нещата му — оправда се тя.

— Мина повече от година — каза Дейвид. — Има много организации, които биха ги използвали. Дай им ги, Спенсър. Той би одобрил това.

Погледна го вцепенена.

— Благодаря. Ще запомня съвета ти. А ако не искаш да облечеш нещо на Дани, мисля, че в гардероба има една твоя спортна фланелка. Сигурно си му я дал назаем някога.

Спенсър се обърна и влезе в кухнята.

Разля кафето, докато се опитваше да го свари. Приближи се до задната врата и погледна към двора. Той беше уютен, спокоен и ведър. Буйната растителност и кристалночистата вода танцуваха на ярката слънчева светлина. Предстоеше още един горещ ден. Вече усещаше жегата във въздуха. Ако продадеше къщата, щеше да й липсва. Задната част беше напълно защитена от дървената ограда. Разбира се, Харис и още някой я бяха прескочили снощи, но през повечето време дворът беше уединен… Двамата с Дани често седяха там.

Имаше чувството, че духът на Дани ще я преследва цял живот. Трябваше да се научи да живее с него. Той беше добър дух. И именно затова понякога я болеше толкова силно. Може би, ако се примири с…

Спенсър изведнъж се обърна. Дейвид стоеше зад нея и пиеше кафе от голяма чаша. Облякъл беше спортната си фланелка. Беше изкъпан и избръснат, а лъскавата му черна коса беше пригладена назад.

— Джими е тръгнал за насам — каза той. — Аз трябва да изляза за малко. Какви са плановете ти за днес?

Спенсър скръсти ръце на гърдите си.

— Знаеш ли, започва да става малко комично.

— Спенсър, не спори с мен. Нямам настроение за това.

— А аз не съм в настроение да ме командват! Това е лудост…

Гласът й заглъхна. Вече не знаеше какво да мисли. Но в едно беше сигурна — страхуваше се от Джаред.

Но не той бе прескочил оградата й снощи. По това време той пътуваше с колата заедно със съпругата и децата си.

— Кое? — попита той и отметна глава, без да сваля поглед от нея.

— Нищо — поклати глава тя.

— Спенсър…

— Джими ще бъде тук, нали? Ако внезапно ми хрумне нещо, сигурна съм, че той веднага ще те уведоми.

— Не се опитвай пак да се качваш на самолет или нещо подобно. Ще те смъкна веднага.

— Дейвид…

— По дяволите, Спенсър, не можеш да ми пречиш непрекъснато!

Той се обърна и тръгна към външната врата. Минута по-късно вече го нямаше.

 

Опенхайм си бе взел почивен ден, седеше в задния си двор и гледаше как едно от внучетата му играе в детския басейн.

Той изпъшка, когато видя, че Дейвид приближава към него.

— Знам, знам. Прочетох доклада на Харис.

— Тогава знаеш, че някой се е опитал да влезе в къщата.

— Дейвид, аз обичам Коконът Гроув. Той е един от любимите ми квартали. Обичам го дори в петък и събота вечер, когато е пълно е хора, кафенетата са претъпкани, музиката се разнася от клубовете и движението е невъзможно. Но, Дейвид, там има и голяма престъпност. Знаеш колко кражби стават.

— Тук става дума за друго и ти го знаеш много добре.

— Дейвид, проумей истината! Загрижен дядо те наема, защото една греда е паднала в полуразрушена стара къща! Спенсър Хънтингтън си пъха носа там, където не трябва, и накрая си навлича неприятности в гробището. Възниква някакъв проблем с колата под наем — и то чак в Роуд Айлънд! После опит за кражба. И ти не преставаш да ме тормозиш!

— Не те тормозя. Нали изпрати Харис.

— Тогава какво още искаш от мен? Правя всичко, което е по силите ми.

— Дойдох само да се уверя, че вече си повярвал на думите ми, че Спенсър е в опасност.

— О, Господи — въздъхна Опенхайм.

— Непрекъснато ли я охраняват?

— Правя каквото мога.

— Благодаря — отговори Дейвид и си тръгна. Весело махна с ръка на тригодишното дете в басейна.

— Дейвид… Помоли твоите хора да не я изпускат от погледа си през почивните дни. Съботните вечери са най-трудни за мен. Познаваш града — почивните дни могат да бъдат убийствени.

Прав е, съгласи се мислено Дейвид.

— Благодаря ти, ще се грижим за нея през почивните дни. Искам обаче да отида в лабораторията.

— Отпечатъкът е от ботуш на фирмата „Фрай“ — уведоми го Опенхайм. — Няма от пръсти. Поне такива, които биха ни помогнали. Намерихме твои, но не се притеснявай — не си заподозрян.

— Благодаря — отвърна сухо Дейвид, но все пак реши да се отбие в лабораторията.

Там завари Ханк Дженкинс. Извади късмет, защото именно Ханк прие мострите снощи.

— Ботуш на „Фрай“, номер 40, ако ти върши работа. Хубав ботуш, скъп, но сигурно има стотици хиляди такива. Номерът е малък за мъж. А дълбочината на отпечатъка показва, че извършителят е лек — около шейсет и пет — шейсет и осем килограма. Може дори да е била жена.

— Жена? — попита изненадан Дейвид.

— Има крадли.

— Това не е обикновен крадец — отговори Дейвид.

Сетне благодари на Ханк и излезе.

Отиде с колата до къщата на Спенсър, обезпокоен, че сега повече от всякога не трябва да я оставя сама.

Свърна зад ъгъла и видя бежовия плимут, паркиран от другата страна на улицата.

Вътре седеше Харис. Той вдигна чашата си с кафе към Дейвид, който му махна с ръка в отговор.

На алеята беше паркирана колата на Джими, но младежът не беше вътре. Сигурно е в къщата, помисли си с раздразнение Дейвид.

Позвъни на вратата и Джими отвори. Беше облечен с къси панталони и фланелка — старите дрехи на Дани.

— Госпожа Хънтингтън се обади да донесат пица. Харис беше навън и затова предположих, че може да вляза. Но непрекъснато съм нащрек.

Дейвид кимна. Джими щеше да започне да заеква от смущение всеки миг.

— Няма нищо, Джими — каза Дейвид, макар че това не беше точно начина, по който се охраняваха клиенти, и въздъхна. — Нали Харис е бил отвън. А ако си беше тръгнал…

— Щях да знам. Той ми каза, че ще ми съобщи, ако го повикат.

— Аха.

— Ами — каза неловко Джими, — след като ти си тук, мога да вървя.

Той наведе глава към краката си. Беше бос.

— Само си взимам обувките и изчезвам.

Дейвид отново кимна. Изчака, докато Джими влезе вътре, каза „лека нощ“ на Спенсър и излезе с обувките си в ръка.

— Лека нощ. Утре да идвам ли?

— Да.

— Ще се видим около осем.

— Добре.

Джими си тръгна. Дейвид включи алармената система и обиколи къщата. Спенсър беше навън, излегната на един от шезлонгите сред меките отблясъци на светлините покрай басейна.

Не мислеше, че бикините й са скроени с единствената цел да съблазняват. Не бяха особено дълбоко изрязани, всъщност съвсем не я разголваха в сравнение е онова, което човек можеше да види по плажовете на Флорида.

Само че начина, по който й стояха, ги правеха да изглеждат направо еротични.

Беше свила колене и подпряла на тях някакво архитектурно списание. Малка чашка с лед и някакво питие стоеше до нея на масичката от ковано желязо. Косата й беше мокра и пригладена назад, а на лицето й нямаше грим. Изглеждаше много млада и невинна.

Тя вдигна очи и изпъшка, като го видя.

— Какво ще кажеш да си купя огромен доберман? — попита Спенсър. — Ще си отидеш ли тогава? Можем утре да му купим и колибката.

Дейвид се приближи до нея, взе чашата и опита съдържанието й. Чай с лед. Надяваше се, че е алкохол.

Настани се в шезлонга срещу нея, скръсти ръце и я погледна.

— Хубави дрешки. Съблазняваш горкия Джими, а?

Тя се взря в очите му.

— Забелязваш ли, че зад мен има нещо, което се нарича басейн. А аз съм по бански костюм. Някои хора се обличат така, когато плуват.

— Страхотен костюм — кимна Дейвид.

— И съвсем приличен.

— Е, бих казал, че е по-добре отколкото хавлиена кърпа — или нищо — съгласи се Дейвид.

— Нека първо изясним другото. Наистина ли ме обвиняваш, че искам да съблазня служителя ти? — попита тя гневно.

— Бива те по съблазняването. Знам го от собствен опит.

— Защо да съблазнявам Джими? — попита Спенсър. — В края на краищата, ти най-добре знаеш, че не бях невероятно щастлива, след като се хвърлихме в леглото.

— След като се хвърлихме в леглото… Хм. Интересно. — Наведе се към нея. — Възможно е причината да съм аз, Спенсър. Може би нямаше да си толкова нещастна, ако се беше хвърлила в леглото с друг.

Тя се изправи и остави списанието.

— Ти си идиот, Дейвид. Пълен идиот!

Отиде до басейна, гмурна се изящно във водата и заплува към отсрещната страна.

Дейвид продължи да я гледа. Господи, той наистина беше идиот.

Стана. Изхлузи спортната фланелка през главата си. Ритна обувките си и свали чорапите си. Като подскачаше от крак на крак, се освободи и от джинсите и бельото си.

Спенсър го гледаше втренчено от отсрещната страна на басейна с присвити сини очи.

— Какво правиш, по дяволите? — попита тя.

— Плувам.

Хвърли се във водата. Помисли, че тя ще се гмурне и ще се опита да му се изплъзне.

Но тя не го направи. Остана да стои, облегната на стената, без да откъсва очи от него.

Искаше да й каже нещо. Каквото и да е. Не го направи. Вместо това протегна ръце към нея, притегли я към себе си и я притисна към хладните тъмносини плочки, с които бе облицован басейнът. Впи устни в нейните, плъзна ръка под бикините й, смъкна и ги захвърли.

Започна да я гали, а устните му я поглъщаха толкова жадно, сякаш бе решил да й предаде лумналия в него огън. Тя издаде слаб стон. Остана неподвижна, но само за миг. После плъзна ръце по гърба му.

Спенсър откъсна устни от неговите.

— Не бива, Дейвид — рече тя с дрезгав глас.

— Знам.

Не биваше да правят това, но вече нямаше сила, която можеше да го спре. Тя отново започна да го милва. Ръцете й жадно докосваха тялото му. Той отново изстена и откопча горнището. Наведе се и нежно захапа втвърденото розово зърно.

— Дейвид… Това е лудост — промълви задъхана тя.

— Да. Това е едно от определенията за умопомрачение — съгласи се той.

Тя поклати глава, вторачила гузните си сини очи в него.

Той се усмихна.

— Това е по-голяма лудост, отколкото си мислиш. Въртим се в някакъв омагьосан кръг. Правим едно и също нещо отново и отново и очакваме различни резултати. Ще се любим. После ще плачеш. Аз ще се ядосам на себе си. Нали така?

— Тогава недей…

— Не — прекъсна я той, като сложи пръст на устните й. — Само ми кажи, че съм луд.

Изведнъж я вдигна нагоре и я сложи да седне на ръба на басейна. Разтвори бедрата й и зарови лице между тях. Тя извика, цялата трепереше. Секунди по-късно отново извика и той я улови за бедрата, свали я във водата и бавно я намести върху себе си. Заля го като гореща лава. Той я притисна до стената на басейна, целият треперещ от силата на страстта си, и проникна в нея.

Това сякаш бе единственото истинско пътуване в живота. Жаждата експлодира, взриви се на парчета. От неговото тяло в нейното. Тя се отпусна, обвила ръце около тялото му.

Той не смееше да мръдне. Дълго време остана неподвижен.

 

Проклятие! Не можеше да повярва на очите си. Беше прилепил око към тесния процеп в оградата. Каква нощ! Струваше му се още по-прекрасна, защото бе успял да се изплъзне от зоркия поглед на ченгето пред къщата.

Наведе се, за да вижда по-добре. Коленете му трепереха, кръвта му се разгорещи, вдигна леко крак.

 

Най-сетне Дейвид се раздвижи. Спенсър трепереше. Нощният въздух беше хладен, водата — малко по-топла. Но дневната жега я нямаше. Полазиха я студени тръпки.

Пак започна да ридае.

— Не плачи! — каза Дейвид. — По дяволите, не започвай пак да плачеш!

— Не плача — процеди през зъби Спенсър.

Той посегна да я сложи да седне, за да я погледне в очите.

Тогава и двамата чуха шума — счупване на клонка в шубраците отвъд оградата.

— Мръсник! — изруга Дейвид.

Изскочи от водата за секунда и светкавично нахлузи джинсите си. Не посегна към фланелката и обувките си, а се втурна към оградата и се прехвърли от другата страна.

Скочи на тротоара, точно когато двигателят на една кола на улицата изрева.

Дейвид хукна през храстите, като се спъна в пръскачката в съседния двор.

Дейвид излезе на улицата, точно когато колата прелетя по нея. Син седан.