Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Slow Burn, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 84гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хедър Греъм Позесъри. Тлееща жарава
ИК „Арлекин България“
История
- —Добавяне
Дванадесета глава
Спенсър се върна на работа в понеделник сутринта и завари Одри на бюрото. Тя й даде знак с глава, че в кабинета й има някой. Изненадана, Спенсър влезе вътре и видя Сесили, която разглеждаше снимката на стената.
— Здравей, Спенс! — рече Сесили, бързо се приближи, до нея и я прегърна. — Каква събота и неделя?! — Тя се дръпна назад и огледа внимателно Спенсър. — Нищо ти няма, а?
Спенсър я прегърна на свой ред и отговори:
— Съвсем нищо.
Сесили никога не носеше обикновени дрехи. Тя обичаше да пазарува и имаше вкус. Тази сутрин беше облечена с моряшки костюм. Сакото беше без ръкави, панталонът леко се разширяваше надолу. Целият тоалет беше обточен със златист кант, който сякаш подчертаваше великолепната й коса. Беше изключително привлекателна. Като ученички бяха най-добрите приятелки. И сега бяха доста близки, макар че оттогава нещата се бяха променили. По-рано разговорите им бяха оживени и вълнуващи. После, с течение на годините, в тях започна да се долавя горчивината, че мечтите не се оказаха точно такива, каквито някога изглеждаха.
— Как разбра за злополуката? — попита Спенсър, седна зад бюрото си и посочи стола пред него.
— Как разбрах ли? — засмя се Сесили. — В такова семейство? Шегуваш ли се? Слай веднага се обади на бащата на Джаред. След няколко минути позвъни майка ти. Само да кихнеш в Роуд Айлънд, веднага чуваме за това.
— И какво чу?
— Майка ти искала да останеш в Роуд Айлънд. Там едва не те убиха, но нали знаеш как разсъждават майките? Освен това каза на свекър ми, че ако живееш там, няма да те изпуска от поглед, за да е сигурна, че си в безопасност. Сега евентуално мислела да вземе самолета и да дойде тук.
Спенсър изохка и сложи глава на бюрото.
— Тя наистина не ме изпусна от поглед. През цялото време. Не се отдалечи на повече от метър и половина през целия ден.
— Интересно — каза Сесили, като повдигна дяволито вежди. — Как се спогаждаше с Дейвид?
— Добре. Слай го нае да ме следи. Това е единствената причина да се върти около мен.
— И къде е сега?
Спенсър сви рамене. Напоследък държанието на Дейвид беше загадка за нея. През целия ден се държа странно. Мари Луиз ги бе задържала вкъщи. Направиха скара край басейна. Почиваха. Дейвид беше необичайно мълчалив, а очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Мълча и по време на полета. Изпрати я до дома й. Влезе вътре, огледа всяко ъгълче и си тръгна — след като й изкрещя да включи алармената система.
Тази сутрин, на излизане от къщи, Спенсър видя един хубав млад мъж на двадесетина години, който се беше облегнал на прашно черно старомодно беемве. Беше висок метър и осемдесет, имаше осанка на борец, но усмивката му беше младежка и дружелюбна, когато й се представи като Джими Ларимор, служител на Дейвид. Изпратил го да я охранява.
Последва я до работата и паркира до колата й. Остана навън, извади вестник и започна да чете, като й махна с ръка, докато тя влизаше вътре.
— Спенсър?
— Предполагам, че в момента следи някой друг — отговори Спенсър.
— И какво стана през почивните дни? — опита отново Сесили.
— Какво да стане?
— Спенсър, искам да ми разкажеш пикантните подробности, а ти не казваш нищо.
— Няма какво да ти кажа — излъга Спенсър.
Сесили се усмихна и поклати глава.
— Не, ти вярвам. Като ученици имахте доста страстна връзка.
— Сесили, трябва ли да ти припомням, че завършихме гимназия преди повече от десет години.
Сесили изохка.
— Нищо не трябва да ми припомняш! Вече си и личи! Бръчки около очите! Можеш ли да си ме представиш с бръчки около очите? Естествено, щом наистина започнат да се личат, ще прибягна до хирургическа намеса, ако трябва.
— Сесили, ти изглеждаш великолепно. Не ти трябват никакви операции.
— Трябват ми — въздъхна Сесили. — Но ти, мила, още имаш божествено тяло, защото не си раждала.
Внезапно остра болка прониза сърцето на Спенсър като с нож. Дъхът й секна. Искаше да я удари, но Сесили не знаеше колко силно тя и Дани искаха да имат деца.
Сесили не знаеше, че Дани умря в деня, в който възнамеряваха да станат родители.
— Децата си заслужават, независимо от пораженията, които нанасят на тялото ти — каза тихо Спенсър. — Завиждам ти за твоите от цялото си сърце.
— О, Спенсър, те са чудесни. Разбира се. Говоря ужасно себично, нали? Имам две красиви деца, а ти дори вече нямаш и Дани. Съжалявам, честна дума. Само дето възрастта може да бъде толкова смущаваща. Когато се оженихме, знаех, че Джаред е луд по мен. И аз бях луда по него. А сега, когато сме на гости, го виждам да оглежда някое двадесетгодишно маце с къса поличка и ми идва да му издера очите. Е, и на мен понякога ми се искат такива работи.
Спенсър не можа да скрие усмивката си. Сесили беше откровена по начин, който беше едновременно забавен и тъжен.
— Сесили, имаш много пари, две прекрасни деца и си много красива. Успокой се.
— Добре. И така, разкажи ми за почивните дни с Дейвид. Нека да ги изживея чрез теб!
— Сесили, съвсем не беше вълнуващо да летиш към скалите!
— Не това, другото. — Спенсър изпъшка и се облегна назад. — Добре, виждам, че няма да пророниш нито дума. Спенсър, ти беше много по-забавна в гимназията. Но нищо. Слушай, направи така, че следващия петък да си свободна. Свекър ми иска да се съберем семейно. Джаред, аз, децата, ти и Слай. И някой от телохранителите ти. Става ли?
— Ще дойда на всяка цена — увери я Спенсър.
Сесили стана да си тръгва, по се спря на прага.
— Трябва да използваш запазеното си тяло, преди да го загубиш.
— Ще имам това предвид. Благодаря.
Едва дочакала, Одри надникна в стаята.
— Знаеш ли, Спенсър, няма нищо лошо в това да водиш нормален живот.
— Аз водя нормален живот.
— Искам да кажа — полов живот.
— Одри…
— Е, добре. А сега, по работа. Ще обядваш със Слай и неколцина от членовете на управителния съвет — Андерсън Тирел и Къмингс. Искат да разговаряте за стария хотел, който току-що са купили на Южния плаж. Агентката се обади да ти напомни за онази къща до игрището за голф. А Слай иска да те види в мига, в който влезеш, само че ти вече закъсня.
Дейвид отиде в полицията. Влезе в отдел „Убийства“ и седна на бюрото на Джери Фрайд. Полицаят го погледна тъжно и изохка.
— Има ли нещо ново около убийството на Дани, Делгадо?
— Само един любопитен факт. Бях с вдовицата на Дани в Нюпорт тази събота и неделя. Познай какво се случи?
Джери се вторачи в него с недоумение.
— Нищо не ми идва на ум, Делгадо. Какво?
— Претърпяхме злополука. Колата, която Спенсър взе под наем, едва не падна от една скала.
Джери насочи показалеца си към него.
— В такъв случай, ако имаш влияние над съпругата на Дани убеди я да не се занимава с този случай. Изпрати я някъде. Дръж я настрана от полицейския участък и от нещата, които не я засягат.
— Смъртта на съпруга й я засяга.
— Но да търси убиеца му не е нейна работа.
— Заплашваш ли я?
— Разбира се, че не — възмути се Фрайд. — Господи, Делгадо, полудя ли или какво, след като напусна полицията? Съзнаваш ли, че Спенсър е в опасност, ако убиецът на Дани, мисли, че тя знае нещо за него?
— Или за нея.
— Не си играй на думи, Делгадо. — Фрайд отмести поглед за миг, сетне пак вдигна очи към Дейвид. — По дяволите, Дани криеше от мен много неща. Ти знаеш повече за работата му, отколкото аз.
Дейвид мълчеше и го гледаше. После стана от бюрото.
— Къде е лейтенантът?
Фрайд посочи с глава към кабинета на Опенхайм. Дейвид влезе вътре. Опенхайм говореше по телефона. Поколеба се, когато видя Дейвид.
— Ще ти се обадя пак — каза той и затвори. — Дейвид, започна да ставаш редовен посетител тук в понеделник сутрин, а? Ако е така, върни се в полицията, поне да ти плащат.
— Не, благодаря.
— Не си дошъл да ме видиш, защото ти липсвам, напи?
— Спенсър Хънтингтън едва не загина при злополука тази събота.
— Къде?
— В Роуд Айлънд.
— В Роуд Айлънд ли? — попита недоверчиво Опенхайм. После се наведе напред и поклати глава. — Дейвид, работя в един от най-големите градове, в един от най-опасните райони в страната. И ти мислиш, че мога да контролирам положението чак в Роуд Айлънд?
Дейвид сложи ръце върху бюрото на Опенхайм и се наведе напред.
— Справям се добре, лейтенант, но имам малък проблем. Длъжници сте ми. Винаги съм правил онова, което сте искали от мен. Сега се нуждая от вашата помощ.
— Дейвид, правя каквото мога. Но знаеш, че нямам хора за…
— Намери! — прекъсна го Дейвид и добави. — Моля те. Ще помогнеш за залавянето на убиеца на ченге. По дяволите, лейтенант, знаеш, че съм добър детектив. Създал съм си добри връзки и мога да вляза там, където никое ченге не може. Очаквам всеки момент да се случи нещо. Духовете се раздвижиха, откакто Спенсър направи онзи номер на гробището и ми е необходима полицейска помощ. Мисля, че вдовицата на Дани е в опасност. Някой се страхува, че тя може да открие нещо. Не мога да проведа разследването, ако не получа помощ от вас. Трябва да я охранявате.
— Ще направя каквото мога. Ще ти се обадя.
Дейвид кимна и тръгна да излиза.
— Ей, лейтенант?
— Какво има?
— Посещавай гимнастическия салон или зарежи наденичките. Шкембето ти нараства.
— Много ти благодаря, че забеляза. А сега изчезвай оттук.
— Тръгвам.
— Между другото, какво точно си намислил?
— Мисля да отида под някой мост и да похапна корави понички с бездомните.
— Звучи чудесно.
— Да. Много приятен начин да прекараш следобеда.
Какъв отвратителен ден! Прекара часове под един мост сред бездомните и неколцина опасни на вид типове — вероятно убийци, изнасилвани и крадци, помисли си Дейвид, свит върху бетона, докато наблюдаваше отрепките около себе си.
Двама мъже изтичаха и измиха стъклата на един мерцедес, като се надяваха да получат някой долар.
Бледата жена вътре им плати.
По-късно същите двама се заеха да мият стъклата на зелен ягуар. Този път жената вътре започна да крещи истерично. Дейвид реши да види какво става и се промъкна напред.
— Хей, вие, не искаме неприятности тук.
Мъжете — единият чернокож, другият бял — се обърнаха и впериха погледи в него. Сигурно им се видя доста едър с огромното войнишко яке. Двамата се разкараха.
— Госпожо, това не е много подходящо място за разходка с кола… — започна Дейвид.
— А ти какво правиш по улиците? Захвани се за работа! — извика му тя.
До обяд на небето не се появиха никакви облаци. Слънцето печеше безмилостно, но влагата беше още по-неприятна. Информаторът на Дани трябваше вече да е тук.
Точно когато Дейвид щеше да се откаже и се приготви да извърви километъра и половина до Бейсайд, където бе оставил за по-безопасно колата си, той видя мършавото чернокожо хлапе, с което Дани от време на време работеше. Момчето също го видя и хукна да бяга.
Дейвид го настигна две пресечки по-нататък, точно в средата на опасната зона. Не смееше да си помисли какво би се случило тук на латиноамериканец, който преследва чернокожо момче, ако нямаше някакво приемливо обяснение.
— Спайк, спри! Искаш да ме убият ли? — извика Дейвид.
Момчето се спря и изпъна гръб.
— Стой настрана от мен — каза то, но се обърна към него.
— Трябва да видя Уили — рече Дейвид.
— Трябва да внимаваш, братче! — отговори Спайк.
Той беше невероятно красиво хлапе. Гъвкав, черен като абанос. На четиринадесет години беше висок метър и осемдесет. Дейвид беше още партньор на Дани, когато се запозна със Спайк. Бяха го заловили за някакво дребно нарушение и тъкмо се канеха да го арестуват, когато Дани се намеси. Спайк беше най-голямото от шестте деца от различни бащи и непосилно трудеща се майка, която не можеше да контролира цялата си челяд. Живееше в тристаен апартамент точно до лудницата. Но дотогава нито едно от децата й не бе поело по кривия път и Дани беше убеден, че арестът ще се отрази зле на Спайк.
Дейвид и Дани го отърваха. И той остана чист — докарваше си доста пари от слухтене и казваше на Дани всичко, което бе чул. Дейвид все още проверяваше понякога какво става с него. Напоследък бе започнал да ходи редовно на училище. Момчето беше умно и получаваше сравнително добри оценки. Освен това беше достатъчно хитър, за да поддържа реномето си на улицата. Спайк тръгна към Дейвид, като размаха заканително пръст насреща му.
— Ще кажа на Уили. Но слушай, Делгадо. Чуй ме добре. Говори се, че Рики Гарсия се готви за война, защото ченгетата пак са по петите му. Знаел, че ти си в дъното на неприятностите му. Затова си отваряй очите и бъди спокоен. Уили ще те намери.
Спайк продължи да бяга. Нямаше да е добре за него, ако го видеха да разговаря дълго с Делгадо. Дейвид се запъти към колата си, като подтичваше.
Ужасен ден! Предстоеше му и неприятна седмица.
Джими Ларимор проследи Спенсър до дома й. Тя се бе замислила върху проектите си, когато излизаше от работа, и забрави за красивия си млад телохранител.
Разбра, че я следи, едва когато се качи горе и понечи да дръпни пердетата, преди да се съблече. Беше се облегнал на колата си на отсрещната страна на улицата. Махна й, тя — също.
Обади се да й донесат пица. Поръча две и когато пристигнаха, отиде да даде на Джими едната. Той се усмихна и й благодари.
— Можеш да влезеш — каза му Спенсър.
— Вечерта е приятна. Леко хладна. Добре съм тук.
Преди да си легне, вдигна пердето и отново погледна навън, като очакваше да види, че Джими е все още там.
Но него го нямаше. Дейвид седеше в колата си на отсрещната страна на улицата. До него имаше друг човек и Дейвид не я видя, защото разговаряше с него.
Спенсър пусна бавно завесите.
Десет минути след като си легна, телефонът започна да звъни. Звукът беше толкова силен, че едва не подскочи.
— Добър вечер, Спенсър — каза тихо мъжки глас.
— Дейвид?
— Да. Още съм под прозореца ти. Шпионираш ли ме?
— Да те шпионирам, докато ти ме охраняваш?
— Нещо такова.
— Аха…
— Лягай си, Спенсър.
— А ти?
— Аз ще постоя още малко.
— Наслаждаваш се на хладния въздух, а?
— Така ли ти каза Джими?
— Да.
— Опитваш се да съблазниш горкото момче ли?
— Дейвид, защо не се разкараш — рече тя и затвори, като се постара да не тръшка слушалката.
Телефонът иззвъня отново почти веднага. Спенсър бързо вдигна слушалката.
— Какво има сега? — попита тя.
Настъпи няколко секунди мълчание. Сетне някой се прокашля и мъжки глас попита:
— Госпожа Хънтингтън?
— Да? — каза предпазливо Спенсър.
— Името ми е Виши. Жан Виши. Госпожо Хънтингтън, полицията е по петите ми.
Спенсър замълча за миг.
— Може би така трябва — отговори накрая тя.
— Вашият дядо и аз членуваме в един и същ яхтклуб. Помислих си, че можем да поговорим там. Ще се срещнем случайно, разбира се.
— Защо?
— Защото искам да ви убедя в невинността си. И вероятно защото знам някои неща, които биха могли да ви заинтересуват. — От дълбокия му дрезгав смях по гърба й полазиха ледени тръпки. — Ще бъда там следващия понеделник следобед. Не казвайте на никого, иначе няма да се появя. И бъдете сама. Ако ви интересува, разбира се.
— Защо в понеделник?
— Лека нощ, госпожо Хънтингтън.
— Почакайте…
Той затвори.
Седмицата се изнизваше бавно, въпреки че Спенсър имаше работа. Непрекъснато беше нащрек и очакваше нещо да се случи.
Не беше разговаряла както трябва с Дейвид. Джими Ларимор й махаше всяка вечер, когато дърпаше пердетата, а после, по-късно през нощта, Дейвид го сменяше. Обаждаше й се точно в единадесет часа.
Долавяше напрежението в гласа му, докато я питаше забързано дали е всичко е наред. Имаше време само за кратък отговор, защото той затваряше.
Ако й беше дал възможност, може би щеше да спомене за срещата си с Жан Виши. Естествено, Виши я бе предупредил да не казва никому, но как щеше да разбере?
Все пак Дейвид можеше да се появи в клуба. Охраняваха я още по-усилено. Вече се бе включил трети човек. Спенсър го видя няколко пъти пред къщата на съседите.
Но най-важното беше, че ще накара Слай да я заведе на обяд в яхтклуба, сетне щеше да измисли някакво оправдание да се измъкне, за да разбере какво знае Жан Виши. Не можеше да й се случи нищо лошо, защото в клуба винаги имаше хора.
Настъпи петък сутринта и тя се зарадва, когато Одри покани агентката на недвижими имоти Санди Гомес в кабинета й. Спенсър я поздрави радостно, помоли Одри да донесе кафе и се облегна назад, докато Санди описваше най-новата си находка:
— Спенсър, направо ще ме разцелуваш, когато видиш тази къща! — каза тя, после махна с ръка. — Добре де, без целувки, само един обяд. Идеална е за теб. Не е пипана. Дори още не са я чистили. Първоначалният собственик се мести. Отива някъде по на юг. Спенсър, трябва да я видиш! Тухлите са внесени от Малага. Прекрасна архитектура. Може да решиш да я реставрираш за компанията, а може да я купиш за себе си.
— Добре. Кога ще отидем?
Санди — дребничка, чернокоса вихрушка от енергия — се усмихна и размаха връзка ключове под носа на Спенсър.
— Когато кажеш! Сигурна съм, че ще купиш тази къща, затова — ето ти ключовете. Само ми се обади какво си решила, за да подготвя договора.
Санди излезе и Спенсър позвъни на Слай да му каже, че отива да види къщата. Стори й се, че той се разтревожи.
— Сега ли отиваш?
— Да, защо?
— Ами защото…
На Слай рядко му се случваше да не знае как да отговори.
— Аха! — рече тихо Спенсър. — Мисля, че разбирам. Дейвид и неговите хора не ме охраняват, когато съм на работа.
— Е, не през цялото време — призна Слай. — Но аз съм тук. Джаред е тук. А Одри е не по-малко смела от нас — продължи той, като се опита да прибави жизнерадостна нотка в гласа си.
— Джаред може да дойде с мен. Той ще трябва да направи оценка на къщата, ако „Монтгомъри Ентърпрайзис“ реши да я реставрира.
Слай се поколеба за секунда.
— Добре. Ще се обадя на братовчед ти.
— Аз ще му се обадя, Слай. Честна дума. Ще се оправя.
— Обади се, когато се върнеш.
— Тъй вярно — измърмори тя, сетне затвори и позвъни на Джаред.
Той долови вълнението в гласа й и обеща да остави другата си работа и да отиде с нея да видят къщата.
Караше Спенсър. Забеляза, че къщата е само на една пресечка от дома на Слай. Може би щеше да се окаже приятна за живеене. Не че вече не обичаше сегашното си жилище или искаше да забрави Дани. Но може би трябваше да започне отначало. Пък и Слай остаряваше. Той беше в идеална форма, разсъдъкът му беше ясен както винаги и сигурно нямаше да пожелае тя да се грижи за него, но ако се преместеше да живее наблизо…
— Изглежда добре оттук — отбеляза Джаред, когато Спенсър зави по алеята към къщата и спря отпред.
Наистина беше хубава. Повече от всичко къщата се нуждаеше от боядисване. Плесен покриваше фасадата, около перилата от ковано желязо се виеха диворастящи лози, които почти бяха скрили и четирите колони в гръцки стил, които пазеха като стражи тежката порта.
— Имаш ли ключ? — попита Джаред.
Спенсър изрови ключовете от чантата си и му ги подаде.
Тръгнаха по пътеката от счупени плочки към предната врата. За тяхна изненада, малкият фонтан под формата на ангел във вътрешното дворче работеше и шумът на течащата вода приятно и нежно погали ушите им. Джаред отключи и влязоха в преддверието. Беше прашно, но красиво. Над главите им се извисяваше купол. Виещото се стълбище водеше към площадката на втория етаж, а през две сводести врати, които се намираха една срещу друга, се отиваше в голяма всекидневна и в кухнята.
В мълчаливо съгласие двамата се отправиха към всекидневната. Помещението приличаше по-скоро на бална зала, отколкото на обикновена стая за гости. В дъното й имаше сводест изход към закрита тераса, а по гредите високо над главите личаха останки от старателна украса. През остъклените врати се излизаше във вътрешния двор, където се намираше стар напукан и празен басейн.
— Основен ремонт — предупреди Джаред.
— Но нали точно с това се занимаваме — отговори Спенсър. — Погледни само всекидневната!
Тя влезе по-навътре и се огледа. Таванът беше много висок и площадката на втория етаж се издаваше напред като балкон за трубадури. Спенсър си представи трио музиканти да свирят на увеселение в хладна нощ.
— Джаред! Великолепна е! — възкликна Спенсър.
— Спенсър, само ти можеш да се възхитиш на нещо сред цялата тази мръсотия и паяжините.
— Знаеш как би могла да изглежда тази къща.
— А ти знаеш, че можеш да утроиш цената й — отбеляза той.
Спенсър сви рамене. Още не желаеше да признае, че иска да купи къщата.
— Искам да разгледам по-отблизо шарките — каза тя.
— Да се качим ли горе? — попита Джаред.
Въпросът му прозвуча отегчено. Беше видял достатъчно, за да прецени каква е стойността на къщата. Той не се занимаваше с физически труд. Харесваше му да сключва сделки, да купува, да продава, да дава и взима под наем. А Спенсър обичаше самата работа по възстановяването. Оттук нататък Джаред само щеше да й се присмива. И двамата знаеха, че къщата е прекрасна и би могла да стане бисер в короната на „Монтгомъри Ентърпрайзис“.
Започнаха да се качват по стълбите.
— Дължим на Санди един хубав обяд.
— Санди печели доста пари покрай нас — отбеляза сухо Джаред.
— Но тя работи усилено и е добра в професията си — възрази Спенсър, като леко свъси вежди.
Днес Джаред беше определено кисел. Обикновено не се държеше така.
Когато стигнаха до площадката, Спенсър възкликна от възхита. От едната страна имаше коридор, който свършваше с голяма врата. Вляво тръгваше вътрешния балкон, който беше по-голям, отколкото изглеждаше отдолу. А всекидневната с красиво нашарените си греди, сводове и остъклени врати, представляваше невероятна гледка.
Спенсър тръгна към балкона. Джаред вървеше съвсем близо до нея.
— Перилата са ниски — отбеляза той.
— Но отдолу изглеждат високи — възрази Спенсър и прокара ръце по старите дървени перила. Забеляза, че на места са прогнили. — Срамота е, че е била занемарена толкова дълго.
— Перилата са изпочупени — съгласи се Джаред и застана до нея. Улови се за перилата и погледна надолу.
Леко безпокойство обзе Спенсър, докато наблюдаваше братовчед си.
— Джаред, не се навеждай така. Виждаш, че къщата е в лошо състояние.
— Странно, Спенсър, защо са направили перилата толкова ниски. Представи си хора с малки деца. Едно седем-осемгодишно хлапе, което се боричка с братчето си, девет-десетгодишно. Излизат на този балкон, като се дърпат и гонят. Едното замахва. Другото прави крачка встрани. Първото връхлита върху перилата и — пада долу. Високо е.
Той потрепери. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се катурне долу.
— Джаред!
— Спенсър, погледни надолу. Господи, тръпки ме побиват. Ела тук. Виж.
Обърна се към нея и протегна ръка. В очите му имаше странен блясък. Тя изведнъж се изплаши от него, независимо, че през цялото време си повтаряше, че й е братовчед.
Чудата усмивка изви устните му.
— Спенсър… — Решително протегна ръка към нея. Тя започна да отстъпва. Твърде късно. Пръстите му се вкопчиха в китката й. Спенсър впи поглед в него, готова да се съпротивлява. Той беше висок и силен. В добра форма.
— Джаред — започна тихо тя.
— Спенсър! — Гласът му беше като идващо отдалеч съскане. По гърба й полазиха ледени тръпки.
— Спенсър! — Този път прозвуча рязък, плътен, силен мъжки глас. Отдолу.
Джаред мигновено пусна ръката й и отстъпи назад. Спенсър си пое дълбоко въздух. Братовчед й изглежда дойде на себе си.
— Спенсър! — извика пак някой отдолу.
Тя се наведе от разстояние над перилата. Сърцето й още туптеше учестено. Преди да види напрегнатото, обърнато нагоре лице и гъстата черна коса, паднала над челото, Спенсър знаеше кой стои долу.
Дейвид! Мислеше, че е далеч, а той беше тук. Точно навреме.