Хедър Греъм
Тлееща жарава (20)

Двадесета глава

— Тук правят най-вкусната риба със сос от орегано в целия свят — каза Спенсър, докато преглеждаше менюто и се усмихна на сервитьорката, която чакаше до нея. — Донесете ми от нея и бяло вино.

— Не, рибата и виното са за мен — намеси се Дейвид. — За нея кафе — не, в кафето има кофеин. Значи риба и нещо безалкохолно.

— Дейвид… — започна Спенсър.

— Не пий, Спенсър. Моля те.

— Забравям.

Той се облегна назад и се вгледа в нея.

— Не трябва ли да отидеш на лекар?

— Дейвид, доста време изгубих по лекари. Аз и Дани бяхме убедени, че нещо ни има. Не отричам, че трябва да отида, нито пък, че съм бременна, но не искам да се вълнувам или да правя планове за… дете, докато не съм сигурна.

— Но нали направи теста.

— Знам. Но още е рано. Ще изчакам малко и ще отида на лекар.

— Значи все пак се вълнуваш?

— Естествено.

— Дори когато детето е от мен, а не от Дани?

Спенсър се поколеба, сетне каза спокойно и тихо:

— Да, исках дете от Дани. Той беше прекрасен човек и трябваше да остави нещо след себе си на този свят.

— От Дани винаги ще има нещо на този свят, докато ние сме живи. Ние и всички, които го познаваха, никога няма да го забравим. Нито мечтите му.

Тя кимна и дръпна ръката си, когато сервитьорката донесе напитките.

Жената намигна на Спенсър.

— Мога да ти донеса вино, без да забележи.

Спенсър се засмя и поклати глава.

— Не, благодаря.

— Поръчай салата. Зеленчуците са полезни и за двама ви — предложи Дейвид.

Избягваха да споменават Дани, както и разследването и превратностите във взаимоотношенията им. Дейвид разказваше за сестра си, а Спенсър — за плановете си как ще преустрои старинната къща.

Прибраха се. Дейвид й пожела „лека нощ“ и се отправи към дивана в хола.

Тя го гледаше и се колебаеше. В стаята беше тъмно и силуетът му се очертаваше на фона на слабото осветлението край басейна. Раменете му изглеждаха много широки, косата — черна, а стойката — съвсем изправена.

Правиш грешка, помисли си Спенсър… Да, но грешката вече беше направена.

Приближи се зад гърба му.

— Какво има, Спенсър?

— Не искам да спя сама — отговори тихо тя.

Дейвид се обърна към нея. Не можеше да види чертите му в мрака.

— Спенсър, ти не спиш сама — рече тихо той. — Дани е още в онова легло с теб.

— Има друга стая. С истинско легло — възрази тя, но когато той не отговори, избухна: — По дяволите, Дейвид, няма да те моля! Качвам се горе. Прави каквото искаш!

Обърна се и се запъти към стълбището за втория етаж. Подмина спалнята си и тръгна към гостната, като ритна обувките си и хвърли дрехите на пода. Изкъпа се, изсуши се и се мушна под завивките.

Зачака…

Той не дойде.

Поколеба се, но влезе в стаята. Видя разхвърляните й дрехи по пода.

Свали якето и ризата си и ги пусна върху нейните неща. Събу обувките си. Тя не помръдна. Свали панталона и бельото си и седна на леглото да събуе чорапите си.

Продължаваше да спи. Дейвид се усмихна, пъхна се под завивките и я целуна.

Спенсър измърка нещо и обви с ръце раменете му.

Още беше сънена, но се събуди бързо. Той легна върху нея. Плътта й беше гореща и мека като коприна, бедрата й галеха неговите. Спенсър отвори широко очи.

— Дейвид?

— Кой друг може да е? Или имаш усещането, че съм дух?

Тя изви тяло към неговото, ядосана от подигравката му, но той нежно погали бузата й и тихо рече:

— Спенсър, ти ме покани. Само искам да ми обещаеш, че няма да плачеш след това.

Тя се поколеба, вперила поглед в него, сетне го увери:

— Няма да плача.

Целуна я по устните, прегърна я и я притисна към себе си. Повдигна хълбоците й и проникна дълбоко в нея, а тя уви крака около него и се изви нагоре да го посрещне.

И точно когато насладата ги бе довела до трепетни висоти, Дейвид се отдръпна и потърси с длани, пръсти, език и зъби гърдите й.

Тя плъзна устни по голата му плът. Погали гърба, стомаха му. Дейвид вкопчи пръсти в косата й и изстена.

После отново проникна в нея. Трескаво, като обезумял. Срещна небесносините й очи. Докосна красотата на скритата й плът, гърдите й…

Отново впи устни в нейните. Усети тръпнещото й тяло.

Оргазмът го взриви, тялото му се освободи от напрежението. Още усещаше топлината и вибрациите, докато пулсираше в нея.

Минутите течаха. Уплаши се да не й причини болка. Дръпна се и сложи глава на възглавницата до нея.

Очите й бяха отворени и той докосна бузите й.

— Не плача.

— Добро начало — усмихна се той.

Тя отвърна на усмивката му и се сгуши в него.

 

Спенсър се удиви — първо колко до късно е спала и второ, че Дейвид го няма.

Изуми се още повече, когато разбра, че го няма не само в леглото, но и в къщата.

Джими стоеше пред външната врата и четеше детективски роман.

— Интересен ли е? — попита тя.

— Не е толкова лош — рече Джими.

— Къде е Дейвид? — усмихна се тя.

— Каза, че отива до агенцията за малко. Но не се притеснявай — Хуан и аз сме тук. Виждаш ли го — до колата е. Трябва да дойде някой наистина добър, за да надвие и двама ни — увери я Джими.

— Обзалагам се. Е, влез вътре, ако искаш. Ще направя кафе.

Той отказа. Беше по-предпазлив от друг път.

Денят минаваше бързо. Дейвид се обади по обяд, за да й каже, че е намерил нещо любопитно в папките на Дани.

— И познай още какво.

— Какво?

— Опенхайм е уредил да ексхумират Вики Виши.

— Така ли?

— Може да ме извикат в лабораторията днес.

— Не забравяй за семейното събиране довечера.

— Няма. Ще се опитам да дойда. Джими и Хуан ще наблюдават отвън. И Опенхайм може да прати няколко полицаи. Вече се извини, че е извикал Харис онази вечер.

— Е, знаеш къде ще бъда.

— Още ли не плачеш? — попита тихо той.

— Не.

— Ще се видим по-късно. Обещавам да дойда, преди празненството да е свършило.

Той затвори и погледна папките. Отново вдигна слушалката.

— Рива, необходими са ми някои сведения. Всичко, което можеш да намериш. Трябват ми една рождена дата и място.

— За кого?

Дейвид й каза замислено името.

 

Джон се зарадва, като видя Спенсър и веднага я дръпна настрана.

— Спенсър — прошепна той. — Мила, толкова сме ти благодарни…

— Чичо Джон, казах на Джаред да забрави за това и ти направи същото.

— Но ако Слай беше разбрал…

— Слай знае.

— Господи!

— Чичо Джон, всички хора правят грешки. Слай знае това.

Джон въздъхна, сетне се усмихна.

— Спенсър, още когато бяхте малки, всички деца казваха, че приличаш на принцеса. Имали са право, мила.

— Чичо Джон, моля те…

— Добре. Искаш ли да ми помогнеш с наденичките? И ще ми разкажеш какво става. Ужасихме се, когато чухме за произшествието в Роуд Айлънд. Научи ли нещо? Какво направиха полицаите? А Дейвид?

Спенсър застана до чичо си край скарата и се опита да му разкаже накратко докъде са стигнали. После пристигнаха децата. Ашли срамежливо прегърна и целуна Спенсър и стоя до нея, докато Сесили я накара да иде в къщата да си сложи банските.

Слай, Джаред и Джими бяха във всекидневната и гледаха мач по телевизията. Хуан пазеше пред къщата.

На вратата се позвъни.

— Аз ще отворя. Извинете ме — рече Джон.

Спенсър очакваше Дейвид и се изненада, като видя Одри, която бързо тръгна към нея. Ашли се втурна да я поздрави и Одри я вдигна на ръце. После я остави до басейна и продължи да върви към Спенсър, която стоеше сама на двора.

Одри се усмихваше и носеше купчина листа в ръка.

— Съжалявам за безпокойството, Спенсър, но знам колко много означава за теб онази къща, която ще купуваш. Санди се обади и…

Тя млъкна и повдигна леко листата хартия. Спенсър я погледна стъписана.

Одри бе скрила пистолет. Сега го бе насочила право срещу Спенсър.

— Трябва да поговорим. Но не тук. Тръгни по пътеката към пристана. Веднага! — продължи Одри със същия приятелски тон.

— О, няма да…

— Спенсър, мога да ти пръсна черепа тук, но първо ще убия Ашли. Знаеш, че не се шегувам. Да вървим.

— Няма да ме застреляш…

— Миличка, нямах никакви проблеми да застрелям Дани. Ще застрелям и теб, без да ми мигне окото. А сега тръгвай. Освен ако не искаш и Ашли да умре. А аз ще го направя, Спенсър. Изобщо не се съмнявай. Какво имам да губя? Само веднъж се загива на електрическия стол, независимо колко хора си убил. Хайде, че нямам време. Тръгвай!

— Защо? — попита Спенсър.

— Тръгни и ще ти кажа.

— Одри, ако ме намерят застреляна…

— О, няма да бъдеш застреляна. — Очите й заблестяха и устните й се изкривиха в лека усмивка. — Ще се удавиш. Нещастен случай…

 

Точно в пет часа Опенхайм се обади на Дейвид и му каза да дойде в кабинета на съдебния следовател.

Почакаха малко. След известно време Сирил Бърджис — съдебният следовател по делото на Вики Виши, представителен, но плешив — се приближи с мрачен вид към тях.

— Явно имате право, господа. Наистина е била тровена. По-малко всеки ден. Не може да се установи чрез обикновени изследвания на кръвта и урината. Но не е и случайно. Сигурно го е правил някой близък. Човекът, с когото е живяла.

— Съобщи да започнат повсеместно издирване на Жан Виши — каза Опенхайм на униформения полицай, който ги придружаваше, и той веднага тръгна.

— Ти се оказа прав — каза мрачно Опенхайм на Дейвид. — Но още не знам защо е убил Дани.

— Дани е знаел истината.

— Но не е казал на никого от нас. Не е споменал и името на Виши, когато умираше.

— Не, само повтаряше името на Спенсър. — Дейвид замълча, като че ли му хрумна нещо. — Сякаш я предупреждаваше…

Един служител с очила с рогови рамки се приближи до тях.

— Някой от вас да е господин Делгадо?

— Аз — отговори Дейвид.

— Секретарката ви е на телефона. Оттук, моля.

Дейвид вдигна слушалката.

— Рива?

— Дейвид, няма да повярваш. Ти се оказа прав! Одри не е тази, за която се представя. Одри Бетанкорт е била известна за последен път като Одри Хайленд. Преди това е била Одри Грант. В училище се е казвала Одри Инис — името на осиновителите й, след като са я взели от баща й. Рожденото й име е Одри Виши. Не мога да повярвам! Тя е дъщеря на Жан Виши!

— Рива, ти си истинско съкровище. Отивам право в дома на Джон Монтийт да намеря Спенсър. Ще те държа в течение.

Бързо се сбогува с Опенхайм и се качи в колата си. Най-натовареният час. Уличното движение щеше да е истински ад.

 

Най-сетне Дейвид се измъкна от задръстването. В този миг телефонът в колата му започна да звъни.

— Да?

— Дейвид — чу гласа на Рива, — обадих се на Джон Монтийт, за да попитам Джими дали всичко е наред. Той каза, че е, но в същия миг линията прекъсна. Мисля, че става нещо.

— По дяволите!

 

— Опитвам се да те разбера — каза Спенсър, докато слизаше надолу по склона. Сърцето й се сви, като осъзна, че къщата на чичо й ще се скрие скоро от погледа й. — Защо уби Дани? Какво ти беше сторил?

— Какво ли? Искаше да ме изпрати на електрическия стол! — възкликна Одри.

— Защо?

— Върви, Спенсър.

Стигнаха до пристана. Около него се виеха гъсти храсталаци, а мангровите дървета растяха досами мътната вода и хвърляха сянка над всичко.

— Одри, това е лудост.

— Е, казват, че не съм съвсем нормална.

Спенсър се обърна, когато стигна до средата на пристана.

— Одри, аз плувам добре. Всички го знаят. Не мога да отида на разходка с теб и да се удавя ей така.

— Самата аз едва ще оживея. Ще плача до края на живота си как си се опитала да ме спасиш, преди да умреш.

— Одри, по-добре ме застреляй. Няма да се удавя.

— Ще го направиш.

— Одри, защо уби Дани?

— Трябваше да убия Дани, защото обичам баща си, Спенсър. Обичах го, докато бях малка, но те ме взеха от него. Намерих го веднага, щом пораснах. Но и двамата нямахме нищо — аз бях само една секретарка. Тогава татко срещна Вики. Дъртата вещица! — Одри потрепери. — Отвратителна беше. Прилошаваше ми всеки път, когато знаех, че е с нея.

— Баща ти е срещнал Вики Виши? — попита Спенсър и изведнъж й прималя.

— Тя не беше Виши тогава. Той трябваше да се ожени за нея. Заради парите й. Сетне тя умря. Аз я убих. Татко се опита да я трови, но тя не искаше да умира. И той се разтревожи. Татко знаеше, че Дани, рано или късно, ще стигне до истината и ще намери начин да ексхумира дъртата кучка. Един ден Дани разказа на татко как някои хора са били тровени бавно, с малки количества, които не могат да бъдат открити в тялото. Разказа му за всички убийства, извършени по този начин. Той трябваше да умре. Знаеше прекалено много. Аз вече бях успяла да се уредя на работа при теб и това помогна. Знаех навиците на Дани и много неща за теб. Нали аз се занимавах с програмата ти. След като Дани умря, помислих, че татко и аз ще бъдем оставени на спокойствие. Но после ти се върна в града и започна да си пъхаш носа навсякъде, и пак загазихме. Трябваше да вляза в къщата ти, защото бяхме сигурни, че Дани е оставил някакви записки. Сетне изведнъж в цялата история се включи Дейвид Делгадо… — Одри започна да се смее. — Ти мислеше, че е Джаред! Колко смешно! Не мога да ти опиша колко се забавлявах, като те гледах как го подозираш!

Спенсър се зачуди дали някой може да й се притече на помощ, ако успееше да накара Одри да продължи да говори. Поне трябваше да опита.

— Онази греда, която падна и накара Слай да мисли, че някой иска да ме убие — пак ли ти беше?

— Чудесен замисъл. Само дето ти не умря.

— А автомобилната злополука в Роуд Айлънд?

— Наемен убиец.

— Но той е работил за Рики Гарсия.

— Работата си е работа. Най-важното са парите. Татко сега е много богат.

— А Рики Гарсия?

— Той е отрепка. Аз съм от класа, Спенсър. Като теб. Опитах се да вляза в дома ти, но онзи нахакан детектив ми попречи. Макар че всичко става много по-лесно, след като татко пипна паричките на Вики.

— Чудесен баща. Дъщеричката му е убивала заради него.

Одри престана да се смее и изгледа злобно Спенсър.

— Нищо не разбираш. Ние имахме връзка — баща ми и аз. Ти не знаеш, не разбираш колко сме близки. Той ме обича. Винаги ме е обичал. — Изведнъж Одри се промени — опитваше се сякаш да убеди Спенсър и себе си в онова, което казваше. — Да не си посмяла да кажеш нещо лошо за баща ми! Ти не си в състояние да разбереш мъж като него, никога не можеш да ни разбереш!

— Господи! — затаи дъх Спенсър, като разбра, че Одри описва съвсем необикновени взаимоотношения между баща и дъщеря.

Замисли се за Виши — вежливия, нагъл мъж, когото бе срещнала в клуба. Човекът, който мислеше, че всичко, което прави за собствено удоволствие и лична изгода, е правилно.

— Спенсър, не ме гледай така! — заповяда й Одри. — Ти не разбираш…

— Не — отговори Спенсър, — но мисля, че започвам. Представям си как е започнало всичко. Изнасилил те е, когато си била много малка.

— Не ме е изнасилвал…

— Изнасилването е престъпление, Одри.

Точно така. Виши я бе изнасилил и превърнал в своя играчка. Собствената си дъщеря!

— Кучка! Отначало не исках да те убивам, Спенсър. Мислех, че те харесвам. Но грешах. Ти си мислиш, че знаеш всичко. Раздаваш правосъдие като всички останали. Да, но всички грешахте. Аз обичам баща си и той ме обича. А ти заслужаваш да умреш.

Спенсър забеляза движение зад рамото на Одри. Някой се промъкваше през храстите.

— Одри — започна тя с надеждата да й попречи да чуе, че помощта идва.

Одри се обърна. И все пак Спенсър изпита надежда. Отзад стоеше Джери Фрайд.

— Джери! — извика с облекчение Спенсър.

Но Одри започна да се смее.

— О, Спенсър, уж си голяма умница, пък си адски тъпа! Защо мислиш, че Дани не се доверяваше на Фрайд? Дани не беше идиот. Партньорът му взимаше рушвети. Горкият Джери — не можеше да спре, взимаше ли, взимаше. Не му е много приятно, но познай, Спенсър. Той ще бъде този, който ще те удави.

Спенсър погледна Джери и разбра, че Одри казва истината. Обърна се и хукна към края на пристана.

— Мръсница! — извика Одри и стреля.

Куршумът изсвистя покрай главата на Спенсър. Не знаеше колко е дълбоко, но трябваше да скочи във водата. Хвърли се в океана и заплува…

Една ръка я улови за крака и тя се извъртя. Видя лицето на Джери под водата. Опита се да излезе на повърхността, но той я дърпаше надолу…

 

Дейвид нахлу в къщата и попита:

— Къде е Спенсър?

Всички гледаха мача, но щом доловиха уплахата в гласа му, Слай скочи, а Джими се обърна.

— Тя е навън, обръща наденичките и бъбри с Одри — успокои го Джон Монтийт.

Одри… Кръвта на Дейвид се смрази.

В този миг вътре се втурна Ашли, като пищеше.

 

Спенсър се извиваше, дърпаше и мяташе с всички сили. Успя да излезе на повърхността и си пое въздух, точно когато ръката на Фрайд отново я намери. Този път бутна главата й под водата. Внимаваше. Не искаше да има рани.

Одри също беше във водата и крещеше на Фрайд.

— По дяволите, убий я! Довърши я! — беснееше тя. — Всеки момент може да дойде някой!

Спенсър отново се освободи и излезе на повърхността, като си пое дълбоко въздух. Опита се да плува.

Ръката пак я намери — този път я хвана за рамото. Започна да се съпротивлява, но потъваше.

Въздухът не й достигаше. Нагълта вода. Господи, губеше сили.

 

Отначало не ги видя. Сетне нещо във водата привлече вниманието му. Една глава ту се показваше, ту се скриваше под водата.

Главата на Спенсър.

Хукна натам.

 

Изведнъж Спенсър усети, че Джери я бе пуснал и се биеше ожесточено с някого.

Дейвид. Бе потопил главата на Фрайд под водата. Съвсем не се шегуваше.

Внезапно Одри скочи върху Дейвид с лудешки вик. Той потъна, а Фрайд се появи над водата. Отново натисна главата на Спенсър. Тя си пое дълбоко въздух точно преди да я потопи. Бореше се под водата с него. Удряше го с юмруци. Усети нещо твърдо — пистолет. Извади го от кобура, но не можеше да се отскубне от Фрайд, за да се прицели. Не издържаше повече — отчаяно се нуждаеше от въздух, белите й дробове щяха да се напълнят с вода. Зави й се свят. Смътно чу някакъв тъп удар и усети, че Одри се носи покрай нея. Ще се удави!

Не. Видя върху раменете на Джери две ръце, които го откъснаха от нея. Тя се показа на повърхността и напълни дробовете си с въздух. Одри се носеше по водата на известно разстояние от нея. Дейвид се бе отскубнал от Одри, за да отърве Спенсър от Фрайд. Двамата се бореха ожесточено. Фрайд беше едър, но Дейвид беше по-силен. Независимо от това Спенсър не искаше да рискува. Приближи се до тях и насочи пистолета към главата на Джери.

— Пусни го! Ще те застрелям, негоднико. Ти си съучастник в убийството на Дани и окото ми няма да мигне!

Фрайд беше като обезумял. Обърна се към Дейвид и се хвърли върху него с цялата си тежест. Двамата потънаха.

Спенсър се гмурна след тях и ги видя вкопчени един в друг дълбоко под повърхността. Дейвид й направи знак да излезе нагоре. Фрайд се обърна, готов да протегне ръка и да я сграбчи.

Изстрелът почти не се чу в дълбочината.