Хедър Греъм
Тлееща жарава (15)

Петнадесета глава

Спенсър се отказа от идеята да се опита да намери бързо банския си костюм, изскочи от басейна и се уви в халата си. Чувстваше се отвратително. Като изнасилена.

Бяха ги видели. Някой ги бе наблюдавал.

Едва не изпищя, когато Дейвид внезапно и съвсем тихо прескочи обратно оградата. Видя, че е блед и разтревожен. Мина покрай нея и отиде до отворената остъклена врата.

— Влез вътре и заключи — нареди той.

— Да включа ли алармената система?

— Аз ще я включа. Какво ли е станало с Харис? — зачуди се Дейвид. Зададе въпроса по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Спенсър заключи стъклената врата и последва Дейвид до официалния вход. Стоеше отпред и оглеждаше улицата възмутен.

— Няма го. Трябваше да се обади, преди да тръгне. Да го вземат дяволите! Можеше да хванем онзи!

— Видя ли…

— Син седан. Профуча край мен. Трябва да се обадя и да ги информирам за нашия господин Любопитко. И да разбера какво е станало с Харис. Каква вечер!

Говореше делово. Сякаш нищо не се бе случило.

Спенсър усети как се изчервява от главата до петите.

— Не можеш да им се обадиш. Какво ще им кажеш?

— Ще кажа, че е имало някой в храстите отвън и ни е наблюдавал през оградата.

— Ще започнат да те разпитват.

— Не се тревожи. Няма да кажа какво е правила вдовицата на Дани.

Спенсър рязко се обърна и тръгна към стълбите. Сигурно пак щеше да плаче, но той никога нямаше да разбере причината. Докато самата тя не изяснеше чувствата си. Бяха толкова объркани. Само да не й се подиграва.

А може би се го заслужаваше. Едно време го бе засегнала дълбоко. Нямаше да позволи да го нарани отново.

Спенсър започна да се качва по стълбите, на площадката спря и се обърна.

— Тази вечер не можеш да ме обвиниш! — каза тя.

— Знам ли. Мисля, че бикините влизат в категорията на хавлиите, халатите и голотата.

— Дейвид, ти си…

— Спенсър, за нищо не те обвинявам. По всяко време и за всичко цялата отговорност поемам аз.

Тя се обърна, без да отговори, влезе в стаята си и започна да крачи напред-назад. Чу, че Дейвид говори по телефона. Разговорът й се стори цяла вечност.

Вероятно се бе свързал с Опенхайм. С кражбите и убийствата се занимаваха различни отдели, но в случай като този, когато беше налице опит и за двете, отделните екипи действаха съвместно. Което беше чудесно — стига само да не започнеха да я разпитват отново.

Спенсър се поколеба, после влезе в килера и взе една възглавница. Пъхна я в калъфка, приготви чаршафи в същия цвят и излезе от стаята. Дейвид беше затворил телефона.

— Дейвид?

Той се появи в подножието на стълбите и тя му хвърли завивките.

— Диванът е много по-удобен — извика тя.

Дейвид улови възглавницата, но чаршафите изпопадаха по перилата.

— Благодаря — каза й той.

Спенсър кимна хладно, обърна се и влезе в спалнята си.

Легна и впери поглед в снимката си с Дани в зоопарка. С треперещи ръце и парещи от напиращите сълзи очи, Спенсър обърна снимката. Ето, пак започваше да плаче. Само че тази вечер беше различно. Вече не плачеше за Дани. Тази вечер плачеше за себе си.

 

Дейвид постла завивките на дивана, сетне обиколи къщата, провери прозорците, вратите, резетата, ключалките и алармената система. Накрая се изтегне да почине. Диванът наистина беше доста удобен.

Не. Не искаше вече да ляга в леглото на Дани с вдовицата му. Предпочиташе да я прегръща в басейна.

Дълго се хвърля и мята на дивана и чаршафите се усукаха около него. Само да пипне Харис — ще му извие врата.

Какво става тук, по дяволите? Снощи беше някой с ботуши, тази вечер — воайор със син седан. Един и същ ли човек беше? Или различни? И защо?

 

На вратата се звънеше. Дейвид стана, като премигна на слънчевата светлина, после отиде да отвори. Беше сигурен, че Джими е дошъл да поеме дежурството. Погледна през шпионката. На прага стоеше Слай.

С риза на бели и златисти шарки и бежови шорти, както винаги прав като тръстика. Само дето беше малко по-слаб за ръста си. Дейвид отстъпи назад, изключи алармената система и отвори вратата.

— Добро утро — поздрави Слай. — Всичко наред ли е?

— Ами… Да — отговори Дейвид, защото още не беше готов да каже на Слай онова, което знаеше.

— Кафето готово ли е? — попита Слай.

— Спенсър още не е станала — започна Дейвид, но тя вече беше на крак. Слизаше по стълбите боса, с лятна рокля. Русата й коса беше вързана на опашка.

— Слай!

— Дойдох да ви заведа на закуска — каза дядо й.

— Съжалявам, Слай, но аз не мога да дойда. Имам малко работа тази сутрин — рече Дейвид.

Слай го изгледа от главата до петите.

— Изглеждаш адски зле, момче.

— Благодаря — отвърна сухо Дейвид.

— Спенсър, нали ти няма да ми откажеш?

— Нямам такова намерение — отговори Спенсър. — А след това ти ще дойдеш с мен на църква. — Погледна часовника си. — По-скоро преди това. Отивам да се обуя и да си взема чантата. Ти изпрати Дейвид вместо мен. Освен ако не иска да ти направи кафе.

— Шегуваш ли се? — попита Слай. — Пил съм от кафето му!

— Джими ще бъде тук всеки момент, нали? — обърна се Спенсър към Дейвид. — Може би той ще иска да дойде с нас на закуска, а, Слай?

Спенсър хвърли поглед към Дейвид и трепна. Защо, по дяволите, се заяжда с него по този начин?

— Ето го Джими. Спира отпред. Той ще поеме дневното дежурство и съм сигурен, че ще остане доволен от закуската. — Той се взря в Спенсър и очите му изведнъж станаха студени.

— Той изглежда доволен от всичко, което му предложи, Спенсър.

Дейвид се обърна и влезе в хола. Върна се след минута с фланелката и обувките си. Дори не си направи труда да ги обуе. Само каза довиждане на Слай и излезе.

Спенсър се почувства още по-зле от преди. Може би наистина има язва. Чувствата й вече толкова време я разяждаха отвътре, но тя сама си е виновна. Зачуди се дали има начин да каже на Дейвид, че най-сетне започва да се примирява със смъртта на Дани.

 

Дейвид се прибра вкъщи, изкъпа се и се избръсна, сетне отиде до офиса си. Започна да рови из папките и натисна бутона на телефонния секретар. Първите три обаждания бяха свързани с услугите, които предлагаше. Ще каже на Рива да им отговори в понеделник.

Четвъртото беше от полицейската лаборатория. Ченгетата отново бяха претърсили храстите и земята около оградата на Спенсър. Този път бяха намерили един неясен отпечатък, но в лабораторията го бяха идентифицирали като мъжка обувка тип мокасина, номер четиридесет и три.

Петото обаждане го накара да замръзне на мястото си. Обаждал се бе един от полицаите, разследвали злополуката в Роуд Айлънд.

— Не сме сигурни дали това има връзка със случилото се, господин Делгадо, но от агенцията за даване на коли под наем ни се обадиха за нещо много странно. Механикът, който работил върху колата на госпожа Хънтингтън, изчезнал няколко дни след злополуката. Естествено, агенцията обвини нас, като казаха, че сме подронвали авторитета им е въпросите си. Но когато се опитахме да научим нещо за него, се оказа, че всички данни, които с дал в заявлението си за работа, са фалшиви. Проверихме номера на социалната му осигуровка и открихме, че принадлежи на човек, починал преди двадесет години. Но намерихме отпечатъците му върху един от инструментите, с които е работил, и познай — бивш затворник. Избягал от затвора, където излежавал дванадесет годишна присъда за въоръжен обир. И отгатни при кого е работил за последен път? Сигурен съм, че го познаваш. Рики Гарсия. Засега сме стигнали дотук, но ако можем да помогнем с още нещо, обади се. Телефонният номер тук е…

Дейвид вече го набираше.

 

Спенсър прекара целия ден със Слай и Джими.

Чувстваше се изненадващо приятно и спокойно. По време на закуската си помисли да спомене на Слай, че иска да иде в понеделник на обяд в яхтклуба, но се уплаши, че дядо й веднага ще каже на Дейвид и ще осуети възможността й да се срещне с Виши. Знаеше, че Дейвид е спокоен, когато тя е на работа, затова нямаше утре да я следи и тя щеше да успее да придума Слай да я заведе в клуба.

След църквата и като закусиха, тримата отидоха до къщата, която Спенсър възнамеряваше да купи:

— Купуваш я само защото е близо до мен ли? — попита Слай.

— Мисля, че ме познаваш по-добре — отвърна му Спенсър.

— Така ли е?

— Предимство е, че живееш на една пряка оттук.

— А какво ще направиш със сегашната си къща?

— Мисля да я продам. Не са ми необходими две къщи. Пък и ще ми трябва цяло състояние да ремонтирам тази.

Слай започна бавно да оглежда наоколо и прикова поглед в стълбите към балкона. Спенсър потрепери, като си спомни колко се бе изплашила, когато стоеше там горе с Джаред.

Сигурно беше плод на въображението й!

— Какво има, Спенсър? — попита Слай, доловил промяната в настроението й.

— Нищо.

— Изглеждаш изплашена.

— Не се боя от нищо. Ти си този, който се страхува от всичко.

— Никой не уважава възрастните.

— Недей да хленчиш. Изглеждаш по-млад от онези, които биха могли да ти бъдат внуци. Възрастта е само състояние на духа, забравил ли си?

— Помня, но бъбреците ми понякога забравят това. Само че и ти не забравяй, млада госпожо, че младостта не е гаранция за безопасност!

— Така е, но моят дядо ми е осигурил денонощна охрана.

— Хайде, хайде, това не е чак толкова лошо.

Спенсър отново си спомни как се изплаши от Джаред онзи ден и осъзна, че всъщност е благодарна, че я охраняват денонощно.

— Ела да ти покажа останалата част от къщата. — Тя погледна Джими и попита: — Искаш ли да видиш другите пометения?

— Разбира се — отговори учтиво той.

Спенсър се усмихна. Джими съвсем не остана очарован от къщата. Видя само разрухата. Но се държеше учтиво.

 

Тази вечер Спенсър реши да готви. Печено агнешко бутче, пресни картофи, аспержи и салата.

Не знаеше дали е спокойна, защото се надяваше, че Дейвид ще се появи, или радостна и отпусната, защото не дойде. Джими и Слай много харесаха яденето. Слай си тръгна около девет, а Джими й каза, че ще пази пред къщата.

В единадесет часа тя се отказа да чака Дейвид повече и си тегна, но сънят не идваше. Не можеше да продължава повече да живее така. Нещо трябваше да се промени — при това бързо.

Заспа някъде след полунощ. След два часа отново се събуди.

Погледна през прозореца. Навън вече дежуреше Дейвид, облегнат на колата си.

От една страна, искаше да слезе долу и да го накара да влезе. От друга — той да си отиде. Далече от нея.

Легна. Трябваше да стои на разстояние от него, помисли си тя, а възелът отвътре я стегна още по-силно. Затвори очи и се опита да заспи. Заудря по възглавницата. Стана, закрачи напред-назад. Легна и пак удари по възглавницата.

Още една дълга нощ. На сутринта се чувстваше отвратително. Дори кафето не й се услади.

 

Дейвид паркира пред клуба.

Слай му се беше обадил преди около час, за да му каже къде отиват. В клуба беше винаги оживено и отначало Дейвид не се притесни. Сетне, поради някаква необяснима причина, изпита безпокойство.

Мина покрай големия открит басейн откъм редицата пристани и лъскави яхти, и чу, че някой го вика по име. Спря се и се обърна. Сесили Монтийт се бе изтегнала на един шезлонг, е черни очила и лъщящо от плажно масло тяло.

— Наистина следиш Спенсър като ловджийска хрътка, а? Не съм те виждала тук от години.

— Не съм идвал отдавна.

— Винаги съм харесвала това място. Особено през лятото. Грижат се по цял ден за децата. Учат ги на ветроходство.

— Радвам се да чуя това. Със Спенсър и Слай ли дойде?

Сесили поклати глава и се засмя.

— Не съм дошла по работата. Просто обичам слънцето. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Благодаря, но трябва да разбера какво са наумили Слай и Спенсър.

— Обяд, скучен делови обяд. — Сесили направи гримаса, после се усмихна кокетно. Можеше да бъде груба, досадно пряма, понякога забавна, друг път мила.

Не се беше променила много от гимназията, помисли си иронично Дейвид. Може би нито един от тях не се беше променил — не и душите им — а това беше най-важното.

— Седни за минутка — покани го тя. — Тревожа се за Спенсър.

— Защо?

— Хайде, седни за малко!

Той седна. Дойде една сервитьорка с къси панталони. Дейвид си поръча бира.

— Защо се тревожиш за Спенсър? Слай мисли, че нещо я застрашава, но всички останали са на мнение, че той страда от мания за преследване.

— О, не за това. Не се безпокоя за безопасността й. Искам да кажа, нали ти — момчето, което върши чудеса — я охраняваш?

— Сесили…

— Е, занасям се.

Донесоха бирата и той започна да я пие на малки глътки. Съзнаваше, че Сесили умира от удоволствие да седи по бански до чужд мъж. Все още беше привлекателна.

— Та какво казваше? — попита той, като се опита да я върне към темата.

— Ами, мисля, че Спенсър е… болна. Нали се сещаш.

— Не. Какви ги говориш?

— Може би греша — въздъхна тя.

— Вероятно.

— Може би не трябва да разговарям с теб…

— Сесили, очевидно се опитваш да ми кажеш нещо и независимо дали трябва да разговаряш с мен, или не, изплюй камъчето или ще те удуша.

— О, обичам да ми говорят грубо — подразни го тя.

— Сесили…

— Добре де! — Тя замълча за миг, като се наслаждаваше на преимуществото си, и продължи: — Ами, онази вечер Спенсър изобщо не хапна от кубинската храна. А Слай се оплаква, че не е докоснала закуската си вчера.

— Сесили, за какво точно намекваш?

Тя се наведе напред.

— Чудя се с кого се среща, това е всичко. Готова съм да се обзаложа, че светицата Спенсър е в много деликатно положение. Бременна, Дейвид. И се чудя кой ли е бащата, защото Дани е мъртъв отдавна.

На Дейвид му идваше да я удари. Вместо това той тръшна чашата си на масата и стана.

— Сесили, може би трябва да обсъдиш това със Спенсър, след като си толкова любопитна. Лично аз мисля, че според нея това не е твоя работа.

— Да се надяваме, че според нея няма да е и твоя — отвърна мило Сесили.

— Благодаря за бирата — каза рязко той, сетне метна якето си на рамо и влезе в клуба.