Хедър Греъм
Тлееща жарава (13)

Тринадесета глава

— Това е Дейвид — каза Джаред. — Хей, Делгадо! Представяш ли си да си израснал в такава къща? — провикна се той.

Спенсър вече се бе обърнала и тичаше надолу. Сблъска се с Дейвид на половината път. Той я хвана за раменете и се опита да я спре.

Странно, но докато я държеше и я гледаше право в очите, за да открие причината за уплахата й, тя се почувства като глупачка. Едва ли Джаред е искал да я бутне през перилата. Нали самият той можеше да падне след нея!

— Щяхме да съборим къщата — продължи Джаред, който се появи зад гърба на Спенсър. Усмихнат, сърдечно се ръкува с Дейвид. Имаше вид на невинно агънце.

— Определено не мога да си представя да съм израснал тук — отвърна му Дейвид.

Той отново погледна Спенсър с любопитство и продължи нагоре по стълбите, като се отправи към балкона, който й се бе сторил толкова хубав, когато го видя за първи път.

— Не се приближавай до перилата! — предупреди го тя.

— Не се бой — Дейвид се държи здраво на краката си — успокои я Джаред.

Спенсър усети как цялото й тяло се напрегна, когато Джаред се качи отново горе, застана до перилата при Дейвид, показа му нещо долу и Дейвид се наведе да го види.

— Защо не се махнете от тези перила! — настоя раздразнено Спенсър.

Мъжете се обърнаха и я изгледаха учудено.

— Тъкмо се опитвах да му покажа как са отрязани носещите греди — обясни Джаред.

Спенсър не каза нищо. Тръгна да разглежда спалните, като се опитваше да мисли единствено за къщата. За съжаление това не й се отдаваше. Някакъв вътрешен глас й крещеше, че нейният братовчед, с когото бяха приятели от деца, е искал може би преди минути да я убие. Но възможно ли е някой да направи опит за убийство и веднага след това да има толкова невинен вид? Едва ли, най-малкото Джаред. Навярно е реагирала прекалено емоционално. Той бе накарал Дейвид да се наведе по същия начин и нищо не се беше случило.

На втория етаж имаше пет спални. Едната от тях беше обширна и до нея се намираше красива всекидневна, която гледаше към игрището за голф и басейна. Баните не бяха малки, но не бяха и особено големи. Повечето от хубавите къщи, строени през двадесетте години на века, си приличаха. Приемните на долните етажи обикновено бяха големи и хубави помещения, докато на баните и вградените гардероби, очевидно бяха обръщали по-малко внимание. Но всичко можеше да се преустрои.

Дейвид и Джаред влязоха след нея в стаята. Джаред се облегна на стената, като я наблюдаваше със смесица от обич и насмешка.

— Какво оглеждаш още? Знаеш, че ще купиш къщата — каза й той, после се обърна към Дейвид. — Не харесва перилата на балкона и това ще е първото нещо, което ще смени.

— Независимо дали ги харесвам, или не, те трябва да се съборят. Преди всичко обаче трябва да сменим електрическата инсталация и да ремонтираме водопроводите. После ще реша какви перила да сложа — обясни Спенсър.

— А ти нямаш ли думата? — обърна се Дейвид към Джаред.

— Обикновено имам. Слай също си казва мнението. Но тази къща няма да е за компанията, нали Спенс? Тя я купува за себе си.

Дейвид я изгледа невярващо.

— Наистина ли?

— Така мисля — отвърна предпазливо Спенсър.

— Тук се иска много работа.

— Нали с това се занимаваме — напомни му тя.

— Откъде разбра, че сме тук? — попита Джаред и му хвърли смръщен поглед. — Знам, че Слай те е наел да охраняваш Спенсър, но нали е с мен.

Дейвид се поколеба за секунда.

Нима има някаква причина Слай да няма доверие на Джаред? — зачуди се Спенсър.

В този момент се чу отговора на Дейвид:

— Рива организира довечера тържество. Племенникът ми става на десет години. Не е виждала Спенсър отдавна и се надява, че тя няма да има нищо против да дойде с мен. Естествено, сигурен съм, че ще й бъде приятно, ако дойдете ти и Сесили. Заедно с децата, разбира си.

Спенсър и Джаред впериха поглед в него.

— Какво ще кажеш, Спенс? — попита тихо Джаред.

— Аз…

— Мисля, че Сесили много ще се зарадва. Децата също — прекъсна я Джаред. — В колко да дойдем?

— Около седем и половина — отговори Дейвид. — А ти, Спенсър, ще дойдеш ли?

— Аз… Разбира се — леко смутено отвърна тя. Дали Рива наистина ги е поканила на рождения ден? Или Дейвид го каза, само защото не искаше Джаред да разбере, че го подозира? — Но първо трябва да се върна в офиса и да кажа на Санди, че ще купя къщата.

— Наистина ли мислиш да се преместиш тук? — попита Дейвид.

— Ами… Защо не? Тя е само на една пресечка от Слай — отговори Спенсър. — Няма да е лошо да съм близо до него.

Дейвид кимна, като я гледаше изпитателно.

— Освен това, тя е очарована от къщата — каза Джаред и сложи ръце на раменете й. Спенсър усети, че цялото й тяло се стегна от допира му. — Добре ли се чувстваш? — попита я той и леко се намръщи.

— Да. Да тръгваме.

Слязоха долу. Не бе успяла да разгледа цялата къща, но нямаше значение. Харесваше й. Освен това искаше да се заключи в кабинета си, за да остане сама. Все още не можеше да повярва, че изпитва съмнения към Джаред — сигурно грешеше. А и не искаше Дейвид да забележи, че нещо не е наред.

Спенсър забърза към колата си. Джаред се настани до нея, а Дейвид потегли след тях.

През целия път Джаред не спря да говори. Бе разгледал къщата много по-добре, отколкото Спенсър предполагаше. Предложи да превърнат някои от килерите в просторни бани, а от по-малките стаи да направят дрешници. Все уместни предложения. Неща, които би направила самата Спенсър.

— Ще сключа сделката още в понеделник и веднага ще изпратя архитект — каза тя.

— Ще я задържиш ли за себе си?

— Имаш ли нещо против?

— Спенсър, съвсем нямам нужда от друга къща. Притежавам повече от хиляда и петстотин квадратни метра и плащам огромни данъци. Пък и нали знаеш, че Сесили обича съвременните удобства. Мисля, че къщата е много подходяща за теб. Ще ти помогна с каквото мога.

Не може да й мисли злото. Едва ли е искал да я бутне през перилата.

Когато стигнаха до сградата на „Монтгомъри Ентърпрайзис“, Дейвид спря колата на малкия паркинг.

— Ще се отбия да видя Слай за минутка — каза той и влезе заедно с тях.

Спенсър мина бързо покрай Одри, затвори вратата на кабинета си и се облегна отвътре. Погледна ръцете си. Трепереха. Ами ако Джаред наистина се бе опитал да я убие?

Защо би могъл да я мрази братовчед й?

Мислите й летяха една след друга. Чу почукване на вратата.

— Спенсър?

Дейвид. Вече беше отворил вратата.

— Спенсър, господин Делгадо не обича да съобщават за присъствието му! — извика Одри след него, явно притеснена. — Бих извикала охраната, само че нали самият той е телохранител.

Спенсър стана и впери поглед в двамата.

— Трябва да поговорим — каза й Дейвид.

— Няма да се откаже — увери я Одри.

Спенсър го покани с ръка.

— Влез, Дейвид.

Дейвид погледна строго Одри. Тя сви рамене и навири нос. Спенсър й се усмихна. Одри поклати глава и излезе. Спенсър се върна зад бюрото си и посочи на Дейвид стола пред него.

— Рискуваш, а, Делгадо? Можеше да съм само по хавлия.

— Рискът не е чак толкова голям — отговори той, докато разглеждаше снимките по стените, после седна на стола пред бюрото й. Наведе се напред и попита:

— Добре. Да чуем сега. Какво се случи?

— Не знам за какво говориш.

— Нещо трябва да се е случило. Когато влязох в онази къща, видът ти бе такъв, сякаш е настъпило Второто пришествие.

— Нищо не се е случило. Онези перила ме притесниха за момент. Не си ли спомняш, че и теб предупредих да не се приближаваш до тях?

Той скръсти ръце в скута си, вперил поглед в нея. Претегляше наум всяка нейна дума. Не й вярваше. Навярно мислеше, че няма да чуе истината сега, независимо каква е тя.

— Харесва ли ти къщата? — попита Спенсър.

— Великолепна е — отговори хладно той.

— Не е необходимо да си язвителен.

Той вдигна ръце озадачен.

— Наистина мисля, че къщата е чудесна. Вярно, че трябва да смениш перилата, но от онзи балкон се открива фантастична гледка. Представям си някакво малко канапе…

— Във викториански стил ли? — прекъсна го Спенсър.

— Да, и рафтове за книги. Ще стане прекрасно място за почивка. Къщата наистина е чудесна. Но не за всеки. За много хора би била прекалено голяма. Но за теб е подходяща.

Спенсър изведнъж се усмихна.

— Хм, май че за първи път одобряваш нещо, избрано от мен.

Той се изправи.

— Получавала си одобрението ми за много неща, Спенсър. Сега обаче трябва да тръгвам. Имам работа. Отбих се само да го питам дали да мина да те взема от вас около седем часа.

— Не е необходимо. Ще отида с кола — но нали и без това не ме изпускаш от зоркия си поглед?

— Точно така.

Тя сви рамене.

— Тогава ще те чакам в седем.

Джими Ларимор я последва до дома й и паркира отпред. Спенсър излезе от колата и отиде да поговори с него.

— Джими, денонощно ли ме наблюдавате вече?

— Почти. Питай Дейвид.

— Може и да го направя. Благодаря, Джими.

Тя тръгна към къщата, ала размисли и се върна при него.

— Значи тази вечер си свободен.

— Ще бъда на рожден ден — отговори той и се намръщи. — Рива винаги кани всички колеги на празненствата у тях.

— Аха — рече тихо Спенсър.

— Ще отскоча обаче до вкъщи да се изкъпя, когато се появи Дейвид — ухили се той.

— Радвам се да го чуя.

Спенсър се прибра и взе един душ. Облече си джинси и бледолилава памучна блуза. Обу маратонки. Дейвид дойде точно в седем, също с джинси и синьо поло. Изчака я навън.

Тя седна в колата му и се взря в напрегнатото му лице.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че се страхуваш от мен.

— Аз наистина се страхувам от теб, Спенсър. И то много.

— Съжалявам. Не предполагах, че сексуален контакт веднъж, е, два пъти на десет години може да предизвика такъв страх.

— Сексът е чудесно нещо, Спенсър — отвърна й весело.

Той внимателно наблюдаваше пътя, докато минаваха покрай дърветата и храстите от двете им страни. Зеленината беше красива, избуяла след урагана „Андрю“. Тропическите храсти бяха полазили по сградите, боядисани в най-различни цветове — пурпурно, оранжево, червено. — Само че предпочитам партньорка, която няма да рони сълзи след това. Не съм вече хлапе, Спенсър. Не съм готов да забравя огорченията в живота. Вече определено избягвам някои неща. Сълзите са едно от тях.

— Е, и ти не си точно това, от което имам нужда! — жегна го Спенсър, обидена и унижена. Беше ядосана на себе си. Искаше й се да не си бе отваряла устата. — Ти не си…

— Не, аз не съм Дани! — прекъсна я ядосано той.

Спенсър видя как пръстите му се вкопчиха във волана.

— Не исках да кажа това.

— А какво?

Тя тръсна силно глава.

— Не мога да обясня. Аз… Трудно ми е. Животът е тежък. Трудно се справям с него.

Господи, какви ги говори? Мислите й изглеждаха ужасни. Как би могла да обясни на друг какво изпитва? Обичала бе Дани. Но едно време обичаше повече Дейвид и можеше отново да го обича по този начин.

— Какво се опитваш да кажеш, Спенсър?

Тя въздъхна, усетила внезапно голяма умора.

— И аз не знам. Само… Къде живее Рива? — попита тя тъжно след миг.

— Точно зад следващия завой.

Рива излезе усмихната от къщата. Може би наистина е искала да покани Спенсър, Джаред и Сесили тази вечер.

— Хей! Благодаря, че дойде! — поздрави я Рива и я прегърна сърдечно.

— Аз ти благодаря за поканата. О, мирише на вкусно! — каза весело Спенсър.

Наистина наоколо се разнасяха приятни аромати.

— Семейна черта. От страна на татко. Помниш ли саздърмата от агнешки дреболии на дядо Майкъл — засмя се Рива.

— Никога не съм я опитвала — призна Спенсър.

— Той беше много гостоприемен. Хайде. Влизайте. Всички го очакват с нетърпение, Дейвид. Спенсър, ти всъщност не познаваш децата ми. Те бяха на погребението…

Гласът й заглъхна и на лицето й се изписа съжаление.

— Мисля, че ги помня. Имаш едно много хубаво момченце, нали? Всъщност прилича на брат ти.

— Не го казвай на съпруга ми. Той мисли, че Деймиън му е одрал кожата. Но моля ви, влизайте — засмя се Рива, улови Спенсър за ръката и я поведе навътре.

Къщата представляваше голямо ранчо — с всекидневна, от която се влизаше в просторен хол, а оттам — в широк вътрешен двор, в средата на който имаше басейн. Десетина деца вече играеха там, а възрастните стояха на групи около барчето от черешово дърво, около масите или бяха изпонасядали по шезлонгите. Рива заведе Спенсър да поздрави съпруга й Джордж. Тъкмо тогава някой я повика от кухнята.

— Извини ми, Спенсър. Веднага се връщам. Оставям те в добри ръце.

Спенсър помнеше Джордж от погребението. Той беше среден на ръст, с пясъчно руса коса, приятни лунички и изразителни зелени очи. Стисна топло ръката й.

— Много се радваме, че дойде. Не знам дали ме помниш…

— Разбира се — увери го усмихната Спенсър.

— Аз пък няма как да не те помня — каза й Джордж. — Чувал съм от Рива толкова много неща за теб.

Спенсър усети, как се изчервява. Сигурно му е разказала и за последната им среща преди много години — за онзи ужасен ден, в който се разделиха с Дейвид.

— Казвала ми е, че ти си първият човек в Съединените щати, който я накарал да се почувства равна на всички останали, накарала си я да повярва, че тази страна може да й стане родна. Казвала ми е също, че твоят дядо е помогнал на нея и на Дейвид да получат образование, но е оцеляла единствено благодарение на теб.

— Какво? — смая се Спенсър.

— Казвала ми е, че си я приела като равна и си й станала приятелка. Благодарение на теб са я приели и другите. Много й липсваш. — Джордж се усмихна.

— Аз… И тя ми липсва — каза Спенсър. Изведнъж осъзна, че това е самата истина. Вдигна смутено рамене. — Ала понякога е трудно. Знаеш какъв е животът, ежедневието. А и при вас и децата — те също искат грижи.

— Да. Понякога е трудно. Но се надявам, че ще те виждаме по-често, особено след като вече знаеш къде живеем.

— Благодаря. И аз се надявам, че ще се виждаме.

— Спенсър? Спенсър! — извика някой.

Дребничката и закръглена като ябълка чернокоса Тия Ана стоеше зад нея с протегнати ръце. Спенсър не я беше виждала повече от десет години. Тя беше сестра на бащата на Дейвид и Рива. След Майкъл Маклауд, Тиа Ана беше най-близката им родственица. Беше се грижила за счупени кости, шарки и заушки, както и за наранените им души.

Тя се приближи до Спенсър и я притисна към едрите си гърди.

— Бедничката ми! — изтананика тя, като я държеше в прегръдките си. — Как си? — попита Ана.

— Добре — отговори Спенсър. — Справям се чудесно.

— Много си отслабнала. Сега ще те поохраня. Ела до басейна и седни, а аз ще ти напълня една чиния. Ще повикам и онзи мой капризен племенник. Той яде обикновено прав. Иди и седни до него.

Рива бе изчезнала някъде, а Джордж забавляваше друг гост. Дейвид стоеше до басейна и гледаше как играят децата. Спенсър тръгна към масата от ковано желязо, като се усмихваше на хора, които не познаваше. Те също й се усмихваха. Взе един стол и седна.

Ана се появи след секунда с две чинии, отрупани с достатъчно ядене да нахрани половин футболен отбор.

— Ето! — каза тя и остави едната пред Спенсър. — Моят специалитет, пържола „Наталия“, черен боб с ориз „Рива“, кюфтенца, салата, хубав кубински хляб и пържените наденички на Джордж. Яж. Дейвид — извика тя. — Ела тук при Спенсър. Седни, яж и се забавлявай.

Дейвид се обърна.

— Напълнила съм ти чинията — каза му тя и намигна на Спенсър. — От понеделник ще си на диета, а?

— Ще се наложи, ако изям всичко това! — засмя се Спенсър.

Дейвид се приближи до нея и си взе стол. Тъкмо се канеше да седне, когато леля му дойде и го прегърна, последвана от десетгодишния рожденик Деймиън. Той беше високо, слабо момче, с големи, тъмносини и изразителни очи. Опита се да си изсуши ръцете, преди да се ръкува със Спенсър, но тя му се усмихна, пое мократа му ръка и му честити рождения ден.

— Благодаря, че дойде. Приятно ми е, че си тук — отговори учтиво той. Сетне се поколеба и Спенсър разбра, че е любопитен като всяко умно дете. — Тия Ана ми каза, че си била в траур дълго време и че трябва да се опитаме да те развеселим тази вечер. Ние всички много съжаляваме. Не знам дали си спомняш, че мама и татко ни доведоха на погребението.

— Да, спомням си — отговори Спенсър. — Много беше мило от ваша страна да ми помогнете да се сбогувам с Дани. И моля те, не се притеснявай. Времето минава. Хората ни липсват, но се учим да продължаваме да живеем. И знам, че тази вечер ще бъде чудесна.

— Дани беше най-добрият приятел на чичо Дейвид. Мама казва, че е бил един от най-добрите хора, които познава, и че имал голямо желание да промени света.

Спенсър кимна. Момченцето много й хареса. Беше сериозен и учтив, интелигентен и прекалено чувствителен за възрастта си. Напомняше й за някой друг. За Дейвид.

Когато се запозна с него, и той беше вежлив и сериозен. Леко смаян от света, в който Дани ненадейно го бе въвел. Дейвид беше много зрял за възрастта си. Малко момче, което е било принудено да порасне прекалено бързо. Мрачен, ала умен и интелигентен.

— Дани щеше да стане високопоставен държавен служител — каза тя на Деймиън. — И действително можеше да промени нещата. Той наистина беше много добър човек.

— Сигурно ти е много мъчно за него.

Спенсър усети погледа на Дейвид, но продължи разговора си с Деймиън.

— На всички ни е мъчно за него. Понякога се държа себично и забравям, че липсва и на други хора. Но нали имаш рожден ден. Дани обичаше празниците и искаше хората да се забавляват. Не знаех какво точно харесваш, затова ти донесох талонче за подарък от магазина за играчки. Можеш да си избереш, каквото искаш.

— Не беше необходимо да носиш нищо — отговори Деймиън и Спенсър помисли, че той е най-възпитаното дете, което е виждала. Но сетне в сините му очи засия истинско дяволито пламъче. — Но ужасно се радвам, че си го направила! Благодаря, госпожо Хънтингтън.

— Няма за какво.

— От тебе капе вода в храната ни и тя изстива. Отивай да се забавляваш, докато още си млад и можеш! — каза му строго Дейвид.

Момченцето се засмя и прегърна чичо си, като го измокри, и сетне изтича към басейна. Дейвид го гледаше с неприкрита обич и гордост.

После погледна учудено Спенсър.

— Как успя да намериш подарък, като имаш толкова малко свободно време?

— Може и да нямам деца, но имам приятели с деца, които пазят талончета от магазина за играчки за спешни случаи.

— Много хитро.

— Помага в трудни моменти. Рива наистина ли ни покани или Слай те изпрати подире ми?

— Рива настояваше да дойдеш. Но и Слай ме подгони. Не иска да те изпускам от очи. Защо питаш?

Той присви очи подозрително.

— Само се чудех — излъга невинно Спенсър, после се усмихна и намери начин да промени темата на разговора.

— Ти нямаш деца, нали? — попита внезапно тя.

— Още не съм женен.

— В днешно време не е задължително.

— За мен е. Видял съм по улиците достатъчно много деца без родители. Ето ги! — възкликна ненадейно той.

Спенсър се сепна и се обърна. Джаред и Сесили бяха пристигнали с децата си. Ашли видя Спенсър. На хубавото й личице се изписа безпокойство, тя извика и се спусна към леля си. Спенсър я хвана и я сложи да седне в скута си.

— Хей, дребосък! Защо е всичко това?

Ашли не отговори, само прегърна Спенсър, която сви озадачено рамене.

Секунди по-късно, след като поздравиха домакините, Джаред и Сесили дойдоха при Дейвид и Спенсър.

— О, погледни колко много неща за ядене! — въздъхна Сесили. — Виждам как се натрупват килограмите. Е, голяма работа, от утре ще има диета.

Джаред издърпа един стол за нея, а след това се настани отсреща й. Дотича Уилям. Без да обръща внимание на сестричката си, той целуна Спенсър по бузата.

— Здрасти, лельо Спенсър.

— Здрасти, сладур, как си? Имаш ли бански костюм? Можеш да отидеш при момчетата в басейна.

Той кимна, но погледна боязливо към групата в басейна.

— Ела да те запозная с тях — предложи Дейвид. — Извинете ме.

Той хвана Уилям за ръката и тръгна. Спенсър наблюдаваше как децата се запознават. Отново изпита чувството, че се е пренесла назад в миналото. Деймиън поздрави Уилям учтиво, твърдо решен да го приобщи към останалите.

Спенсър притисна Ашли до себе си и отправи въпросителен поглед към Сесили.

— Какво й е?

Сесили въздъхна.

— Разтревожи се за теб, когато ни чу да говорим за злополуката с колата. Ашли, миличка, погледни леля Спенсър. Нищо й няма, виждаш ли?

Ашли кимна, но не се отдели от Спенсър.

— Спенс, съжалявам. Не можеш да се храниш, като ти виси така на врата — рече Джаред.

— Няма нищо — отговори Спенсър. — Мога да си взема едно-две кюфтенца.

Бяха много вкусни. Но на Спенсър изведнъж й прилоша.

Дали защото Джаред беше отново близо до нея?

— Много мило, че дойдохте и доведохте децата — каза Дейвид на Сесили и Джаред.

— Също като едно време, а? — рече Сесили.

Рива — капнала от умора — взе стол и седна при тях. Всички прихнаха да се смеят.

— Какво направих? — учуди се Рива.

Сесили поклати глава.

— Нищо. Аз казах, че е като едно време. Не си спомням откога не сме се събирали така. Естествено, някои ги няма.

— Тери — Сю — въздъхна с копнеж Джаред.

Сесили го ритна.

— Аз я виждам от време на време. Великолепните й гърди сега са увиснали до коленете.

— Ах, лигите ми потичат! — подразни я Джаред.

— През повечето време бяхме само ние — каза Рива. — Петимата и…

Гласът й заглъхна и тя отново се натъжи.

— Ние петимата… и Дани — продължи монотонно Спенсър. — Рива, вече не ми е толкова мъчно, като говорим за него. Всъщност дори ми е приятно.

— Още не мога да повярвам — каза тихо Рива. — Ей, чух, че си намерила страхотна къща!

— Страхотна, ако си Спенсър! — отбеляза Сесили, като потрепери. — Привличат я къщи, вонящи на мухъл. На мен ми дай нещо съвременно, с всички удобства.

— Сесили, съвременното може да се комбинира със старинното — възрази Спенсър.

— Всъщност чух, че имаш чудесна къща и сега — каза Рива.

Тя протегна ръка и приглади меката коса на Ашли. Момиченцето вдигна очи и се усмихна.

— Здрасти, Ашли. Аз съм Рива. Ще дойдеш ли при мен?

Ашли се поколеба за секунда, сетне седна в скута на Рива.

— Ела ми на гости — покани я Спенсър. — Домът ми наистина е хубав. Той е…

— Прочистен от духове! — изсумтя Джаред.

Спенсър го погледна стъписана.

— Съжалявам — измънка той.

— Новата къща е близо до Слай — продължи решително Спенсър. — И прочистена от духове — съгласи се тихо тя с Джаред.

Появи се Джими Ларимор и седна при тях. Дойдоха още двама колеги на Дейвид, поговориха малко, сетне станаха и се върнаха при другите гости.

Отначало на масата разговаряха за голф, после за миналото и за това колко се е променил градът. Сесили и Джаред напълниха чиниите си. Спенсър едва докосваше своята. Поглеждаше от време на време към Джаред и всеки път той й отговаряше с насърчителна усмивка.

Не можеше да хапне нищо.

— Спенсър, направо ти завиждам! — изстена Сесили. — Как може да не опиташ тези вкуснотии?

Никой не бе забелязал това досега. Изведнъж тримата впериха очи в нея.

— Може би защото е много пикантна. Отдавна не съм опитвала нищо кубинско.

Дейвид я погледна така, сякаш искаше да каже: „Ами, как да не си опитвала?“

Тя впери поглед в чинията си и той изглежда я съжали. Стана, взе чинията й, а после донесе бира за Джаред и бяло вино за Сесили. Спенсър се обърна смутено и помоли за същото.

Постепенно гостите започнаха да се разотиват. Спенсър се запозна с дъщерята на Рива, Даяна — пълно копие на майка си, малка, осемгодишна, като кукла, с приятни обноски и нежен глас. Ашли веднага беше очарована от нея.

Към полунощ почти всички си бяха отишли.

Сесили непрекъснато повтаряше, че трябва да слага децата да спят и всеки път Джаред й казваше, че те се забавляват чудесно.

Всички бяха обзети от тъга по миналото. Смехът още не бе стихнал, когато някой подемаше:

— Спомняте ли си, когато всички…

Присъствието на Дейвид й помагаше да не тъгува толкова силно за Дани. Беше я накарал отново да изпита предишните си чувства към него. Разговорите за Дани в някои отношения я караха да страда, но в други й бяха приятни. Трябваше да се примири с това. Само да можеха да заловят убиеца на Дани!

И да престанеше да се страхува.

Пи прекалено много вино. Усещаше, че Дейвид я наблюдава. Време беше да си тръгва.

Тя стана и почувства въздействието на виното, макар че се опита да стои здраво на краката си. Радваше се, че няма да шофира.

Ашли отново увисна на врата й, когато си тръгваха, и се разплака.

— Преуморена е — отбеляза Сесили.

— Не умирай, лельо Спенсър — проплака Ашли.

Спенсър усети как по гърба й полазиха ледени тръпки. Ашли го каза така, сякаш имаше някакво предчувствие. Спенсър се разстрои и потрепери. Дани бе загинал млад и здрав. Ашли бе чула, че Спенсър е в опасност. Това беше причината.

Освен ако бащата на Ашли не се опитва да убие собствената си братовчедка, но… защо?

— Няма да умра, миличка. — Тръпките станаха още по-ледени. Какви гаранции имаше, за да й говори така? — Ашли, обещавам, че ще направя всичко възможно да не умра — добави Спенсър.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се — отговори тържествено Спенсър.

Сбогуването се проточи. Джаред, Сесили и децата им си тръгнаха първи.

— Благодаря, че дойде — каза й Рива.

— Благодаря, че ме прие отново — отвърна Спенсър.

Изведнъж изпита неудобство, че стои там. Зарадва се, когато Дейвид й каза, че през всичките тези години Рива никога не е казала лоша дума против нея и все пак…

Рива внезапно заговори, решила сякаш да й каже нещо, така че мъжете да не чуят.

— Много искам да се виждаме по-често, Спенсър. Липсваш ми. Наистина. Но не искам да те виждам с Дейвид. Не искам да го виждам как страда, Спенсър. Той винаги ще страда, когато си до него.

Спенсър беше изумена и не знаеше какво да каже. Понечи да се обърне, но Рива изведнъж извика и силно я прегърна.

— Съжалявам. Повярвай ми, наистина съжалявам.

— Хей, късно е! Хайде! — извика Дейвид, като за щастие прекъсна разговора им.

Рива пусна Спенсър, която имаше чувството, че извървя като насън останалото разстояние до колата. Дейвид й отвори вратата. Спенсър се вмъкна вътре.

Облегна глава назад, докато пътуваха, и затвори очи. Изведнъж усети силна умора и тъга. Какво стана с всички онези години? Как така се върнаха всички обиди и започнаха да ги обсебват?

Не си казаха нито дума, докато стигнаха до дома й. Дейвид спря пред застланата с плочи пътека, която водеше към входната врата.

— Значи се радваш, че дойде? — попита той.

— Да, но аз…

— Не обичаш вече кубинската храна.

Тя се засмя и поклати глава.

— Мисля, че съм много изнервена. Всичко беше чудесно. Само понякога ми се иска…

— Какво?

— Да продължа напред. Понякога миналото е като окови. — Тя сви рамене и добави: — Няма значение.

— Изглежда виното те направи по-разговорлива — подразни я той.

— Може би.

— Хайде да те прибирам.

Тя излезе от колата, отиде до вратата и превъртя ключа в ключалката.

— Не забравяй алармената система — напомни й той.

Тя се спря.

— Наистина ли прекарваш цялата нощ в колата?

— Понякога. Друг път Джими или Хуан са тук. Нали го видя тази вечер.

— Мъжът в синия седан ли? — попита Спенсър.

Дейвид мигновено се намръщи.

— Син седан ли?

Спенсър кимна.

— Тъмносин, покрит с прах. Може би модел от втората половина на осемдесетте години.

— Имаш предвид колата на съседите ли? — попита той и още повече се намръщи.

Спенсър поклати глава.

— Онези интелектуалци? Шегуваш се. Тя има мерцедес, а той кара волво.

Едва свършила изречението, Дейвид рязко се обърна. Ледени тръпки полазиха по гърба й. Чул бе някакъв шум. Тя също. Съвсем лек звук, като шумолене на листа от вятъра.

— Влизай в къщата! — заповяда й Дейвид.

— Дейвид, искам…

— Спенсър, за Бога, влизай в къщата. И ако не се върна след двадесет минути, повикай полицията.

Той отвори вратата и я бутна вътре.

— Не светвай лампите. И включи алармената система. Веднага!

Той тръшна вратата след нея.

Спенсър се разтрепери. Чу, че Дейвид потегли. Тръгна към всекидневната и едва не светна лампата, но си спомни, че й бе казал да не го прави. Понечи да дръпне пердетата, но после се спря и се обърна. Погледна през остъклената врата на хола към басейна.

Там сякаш нещо се движеше. Клоните на дърво? Сенки в нощта?

Спенсър тръгна из къщата тихо, бавно, твърдо решена да види дали там има нещо. Застана под един от сводовете. Очите й започнаха да свикват с тъмнината и тя видя басейна, осветен от оскъдната светлина на нощта.

Там имаше някой, клекнал до един храст на отсрещната страна на басейна. Някой дебнеше. Трябва да предупреди Дейвид.

Обърна се бързо, готова да изтича и да извика от предната врата.

Но не успя да стигне дотам. Блъсна се сякаш в тухлена степа. Една ръка запуши устата й и писъкът й отекна дълбоко в нея.