Хедър Греъм
Нощен шепот (14)

Тринадесета глава

Брин удобно се излежаваше и се наслаждаваше на приятния унес между съня и събуждането, когато телефонът започна да звъни. Тя изведнъж се стегна; от вечерята на Хамърфийлд беше минала седмица, спокойна седмица, наситена с много работа и взаимно опознаване. През цялото време не беше се случило нищо ни най-малко застрашително. Въпреки това от звука на звънящия телефон я полазиха студени тръпки.

Чаршафите изшумоляха и тя разбра, че Лий става, за да се обади. Погледна към нея, видя тревожното й изражение и й се усмихна успокояващо след краткото „ало?“ Покри микрофона с ръка и каза:

— Гейл е.

— О! — възкликна Брин тревожно.

— Нищо лошо, просто се обажда да каже как са.

Брин изчака, докато Лий размени няколко думи със сестра си, обеща й, че ще бъдат там към края на следващата седмица.

— Още един ден и клипът ще е готов. Поне от наша страна. След това го поема редакторът. — Лий се изсмя на нещо, което Гейл каза. — Не искам да звуча нескромно, но, да, супер е. — Погледът му, дяволски закачлив, се спря на Брин. — Имам страхотна Лорена.

Брин се усмихна и той й подаде телефона.

— Трима малки палавници я дърпат отзад. Искат да говорят с теб.

И те говориха с нея, и тримата, дърпаха си слушалката един от друг. Бяха страшно въодушевени. Брайън — тя реши, че е Брайън — й разказа за новия си лък и за стрелите. Кийт беше във възторг, че спи във вигвам.

— Направен е от животински кожи! Истински животински кожи, лельо Брин.

Не можа да разбере нищо от бърборенето на Адам. Когато се вълнуваше, говорът му се превръщаше в език, който само друго четиригодишно създание би могло евентуално да проумее. Тя изпрати на всички целувки по телефона, нареди им да бъдат послушни и обеща, че в най-скоро време ще бъде при тях. След това Гейл взе телефона, за да говори с нея.

— Просто исках да те успокоя — каза Гейл весело. — Те наистина прекарват чудесно. — Гейл се изсмя, приятен, хрипкав звук, който на Брин напомни за Лий. — Не се тревожи, държат се съвсем нормално. Поне Фил казва така. А той би трябвало да знае.

— Би трябвало да знае?

— Той е детски психолог. Никога ли не съм ти казвала?

— Не, но и през ум не ми е минавало да попитам — измърмори Брин глупаво. — А ти с какво се занимаваш? — добави тя с внезапно любопитство.

— Какво друго? Аз съм цигуларка във Филхармонията.

Какво друго? — помисли си Брин и на свой ред се изсмя.

— Така или иначе, с нетърпение очакваме и двама ви! Мама и татко идват следващия уикенд и нямат търпение да ви видят!

— Чудесно — измънка Брин малко нервно.

— Е, сега да свършваме и да се заемам с тези малки индианчета. Нещо ново?

— Не — каза Брин със съжаление. — Нищо ново, но и нищо лошо не се е случило.

— Е, до скоро.

Брин подаде слушалката на Лий и той затвори телефона, след това я притегли в прегръдката си.

— Смяташ да прекараш деня в изучаване на новите увеличени снимки?

Брин кимна, сгушвайки се удобно в прегръдката му.

— Снощи ги разгледах, все още мисля, че на тях не може да се види нищо ясно. След всяко увеличение всичко все повече се размазва. Не знам, Лий. Навярно няма да можем нищо да видим. Една двойка излиза от мотела… но…

Усети, че Лий свива рамене.

— Продължавай да работиш. Оня Хамърфийлд е много подозрителен.

— Лий, това е сериозна присъда! — предупреди Брин.

— Не е лична. Политиците обикновено са малко подозрителни. Такава е играта. Обществото иска слугите му да се съвършени, но никой не е съвършен. Затова продължавай да гледаш. Знам, положението е спокойно, но пред буря винаги има затишие, нали знаеш?

— Затова ли си толкова спокоен? — подразни го тя.

— Може би… — Започна той, но и двамата се стреснаха, когато на вратата се позвъни. Лий стана, погледна към часовника до кревата. — Единадесет — изсумтя той. — Това е някой от групата.

Предишната вечер беше споменал, че ще имат репетиция.

Брин скочи от леглото, бързо премина през стаята, за да грабне бельото, джинсите и тениската си от долапа. Намръщено погледна назад към Лий, който продължаваше мързеливо да се излежава в леглото и весело да я наблюдава.

— Какво правиш? — попита го тя раздразнено.

Той се изсмя.

— Наслаждавам се на гледката. Нищо не може да се сравни с гледката на гола танцьорката, която се мъчи да си нахлузи дрехите.

— Много забавно — отвърна Брин и го замери с чифт гащета. — Ти си този, който педантично държи на точността! Обличай се. Аз ще отворя. — Спря се, преди да го остави. — Май ми каза, че озвучаването е приключило. За какво е този сеанс?

— Коледни песни. Поискаха ни да направим албум, и нашият мениджър иска да го пусне към октомври.

— Коледни песни в ритъм на рок?

— Ей, та това е амбицията ми, откакто се помня! Мога да бъда Бинг Кросби в рок-енд-рола.

Брин сви рамене, усмихна се и го остави, изтича бързо надолу по стълбите. Погледна през шпионката и видя Мик и Пери, също Барбара и Ендрю, които стояха там и чакаха. Брин завъртя ключа, за да изключи алармата, и отвори вратата.

— Виждате ли! Нали ви казах! — изсмя се Барбара към другите, докато влизаха. — Цяла сутрин са прекарали в леглото.

— Хммм — измънка Брин сухо. — А вие какво сте правили?

— Нищо незаконно, неморално или ужасно вълнуващо — но поне здравословно — каза Ендрю с престорена въздишка — Играхме голф.

— Играли сте голф?! — възкликна Брин и впери поглед в Барбара. Откакто познаваше Барбара, не беше чувала приятелката й да играе голф.

Барбара се намръщи.

— Беше чудесно! Само дето се озовах в една от онези пясъчни дупки и затова ме накараха да прибавя още една точка!

Мик поклати глава след изказването й, но и напомни:

— Тази игра се играе така, Барбара.

— Все още мисля, че трябваше да ме оставите да си взема топката и пак да я хвърля.

— И ти го направи!

— Да, и резултатът ми се увеличи!

— Да не би да си очаквала да спечелиш с по-малко удари! — подразни я Ендрю.

Барбара погледна към Брин и пак се намръщи.

— Резултатът ми беше сто и двадесет. Но това е чудесно. Е, не играх като Майк Уинфелд. Момчетата бяха между деветдесет и сто.

— Ние сме музиканти, а не играчи на голф! — защити се Ендрю.

— Къде е Лий? — попита Пери.

— Идва — каза Брин.

— Някой от нас трябва да направи кафе — обяви Мик.

Брин се изсмя.

— Веднага отивам!

Барбара я последва в кухнята.

— Познай какво! Идвам с вас в Блек Хилс.

— Идваш? — радостно възкликна Брин. — А какво ще стане с шоуто и бизнеса ти?

— Напускам шоуто и наех помощник. Рискувам, Брин. Дано този път имам късмет.

— Надявам се, Барб! Ще бъде чудесно! — Брин прегърна приятелката си.

Барбара също я прегърна, след това се отскубна.

— Трябва да бързам и да подготвя нещата с новия помощник. Само исках да ти кажа как върви работата с Ендрю. Пожелай ми късмет. Толкова късмет, колкото ти имаш с Лий!

— Желая ти го от цялото си сърце. Целият късмет на света!

Барбара махна с ръка и се запъти към летящата врата, но се спря.

— О, между другото! Не играх голф с Майк Уинфелд, но го видях. Попита за теб.

— Много добре — каза Брин.

— Така е — съгласи се Барбара, след това добави: — Ей, чудя се какво още прави тук? Би трябвало да си върви с турнирите! О, хайде, трябва да си тръгвам!

Брин приготви кафето, сложи го на табличка и го отнесе в гостната, но установи, че всички се бяха прехвърлили в студиото. Тя качи кафето горе, погледна през стъклото и ги видя насядали в кръг. И дума не можеше да чуе от разговора им, но се усмихна, защото знаеше, че разговарят оживено. Пери и Мик буйно размахваха ръце.

Извика някой да отвори вратата, но се сети, че няма да я чуят. Въздъхна, остави табличката на земята и сама отвори вратата.

— Кафе, момчета!

Хор от „благодаря“ я поздрави. Лий я пресрещна и бързо я целуна по челото.

— Прекъсвай ни, ако имаш нужда от нещо — каза й той.

Брин се изсмя.

— Не се тревожи, мога и сама да се забавлявам. Снимките ме чакат, пък и искам малко да поработя. — През седмицата беше открила, че в кабинета има стереоуредба и чудесен дървен под, идеален за танцови упражнения. — Добре съм — увери тя Лий. След това махна на другите момчета, затвори вратата след себе си и си тръгна.

Брин слезе долу в кухнята и си наля чаша кафе, след това отиде при бюрото на Лий и от най-горното чекмедже извади последните увеличени снимки. Една по една ги запреобръща. След това бързо започна да ги прехвърля и наслагва като аниматор, който иска да добие ефекта на прожекция. Ето там мъж и жена излизат от стая на мотела. Мъжът прегръща жената. Отварят вратата на тъмен седан. Поканва я да влезе. Беше уловила движението.

Но какво доказваше това, попита се тя тъжно. Лицето на мъжа не се виждаше ясно. Можеше да опита ново увеличение, но тогава филмът щеше толкова да се размаже, че нищо нямаше да се види. Тя въздъхна и върна снимките в чекмеджето. Когато Лий свърши репетицията си, ще могат да отидат в къщата й и да направят още един опит.

Брин се прозя, протегна се и пак се качи горе. Лий биеше по барабаните; всички работеха. Тя се усмихна; беше толкова странно да го вижда, без да го чува. Преоблече се в трико, чорапогащник и калцуни. И слезе в кабинета. На стереоуредбата пусна парче от Бах и остави мисълта й да се рее, докато тялото й автоматично следваше музиката. Хамърфийлд… Ако той беше отвлякъл малкото момче и я беше тероризирал, трябваше да бъде задържан. Беше се кандидатирал за Сената. За държавна служба…

Пясъчни дупки.

Тя се намръщи, препъна се в средата на едно завъртане, тъй като думите неудържимо напираха в главата й.

Пясъчни дупки? За какво мислеше?

Отново я побиха студени тръпки, зъбите й затракаха. Нещо от думите на Барбара непрекъснато тормозеше подсъзнанието й. Нямаше никаква представа от голф, но какво беше казала Барбара? Трябвало е просто да й позволят да извади топката си от пясъка, без да увеличават резултата й.

Голф, голф, голф… В голфа човек се стреми да постигне възможно най-нисък резултат.

Майк Уинфелд спечели турнира. Но в деня, когато прави снимките, изщрака още един филм, защото някой се въртеше сам около пясъчната дупка.

Сам. Не! Всъщност не беше сам. Защото на следващите кадри една дузина глави изникнаха иззад дюната. Хората следваха играчите на голф като гигантска вълна. Само за секунди човекът беше сам — може би на около двадесет крачки преди другите — само секунди поради стръмнината на дюната. Секунди, които беше уловила благодарение на скоростта на филма си? Секунди… секундите са нещо относително. На бърз и умен човек му трябваха само секунди, за да… Какво?

Брин изтича от кабинета към бюрото на Лий. Извади оригиналните снимки, които беше направила, и намери филма с играча на голф. Човекът в пясъка едва се забелязваше, но за да научи всичко със сигурност, трябваше да увеличи и тези снимки и да направи с тях това, което тази сутрин направи с останалите; да прехвърли и насложи всичките тридесет и шест пози и да създаде ефект на кинофилм.

Брин отново изтича нагоре по стълбите, покрай прозорците и до вратата на студиото. Спря се. Всички от групата бяха със слушалки и синхронизираха записа. Тя прехапа устни. Сигурно беше полудяла; вероятно по-разумно би било сама да направи снимките и след това да прекъсне Лий. Взела това решение, тя отново нахлузи джинсите и надраска бележка за Лий, че ще проявява нови снимки, хрумнало й нещо. Залепи я на вратата и излезе.

Беше пропътувала половината път до къщата си, когато се сети, че е забравила да включи отново охранителната система. Помисли си да се върне, но след това реши, че шепнещият едва ли ще се реши да нападне четирима здрави мъже. А и нямаше търпение да провери дали беше права…

Занесе негативите направо в тъмната си стая. Минутите течаха и тя все повече се вълнуваше. От капещата черна хартия образите започнаха да се очертават.

Нямаше търпение да ги изсуши. Наложи си да чака, докато напълно се проявят; след това отново ги отнесе в къщата. Студени тръпки я полазиха, но и се вълнуваше. Виждаше всичко съвсем ясно. Нервно, трескаво прехвърляше снимките, докато всичко се изясни.

Ето го там… Уинфелд. Загледан неспокойно в пясъка. Оглежда се, за да провери дали не го виждат отнякъде. Вълната от хора вече е близо, но изглежда, решението е взел за частица от секундата. Филмът беше уловил всичко. С леко движение на крака си бута топката в пясъка. От джоба си пуска друга.

Брин явно е изщракала филма бързо кадър след кадър. И с 1000 АСА беше хванала всичко. Ръката му в джоба; топката, която пада… на поляната.

Игра, помисли си тя ядосана. Всичко беше ясно…

Игра. Адам беше отвлечен, а тя беше ударена и тероризирана заради някаква идиотска игра, в която възрастни мъже гонят малка бяла топка по поляната…

Игра, благодарение на която Майк Уинфелд спечели награда от двеста и петдесет хиляди долара. Трябваше да покаже снимките на Лий. Сега, без да се замисли, можеше да прекъсне групата. Брин така беше потънала в мислите си, че не видя черния седан зад ъгъла.

Завиваше към уединения път към къщата на Лий, когато забеляза, че е преследвана. Но беше твърде късно. Обзе я паника, когато за последен път в огледалото за обратно виждане видя колата. Трябваше първа да стигне до алеята към къщата на Лий. Да мине през вратата. Да я тръшне…

Седанът изскърца и спря зад нея.

Тя бясно излетя от комбито и се хвърли към входната врата. Успя да я отвори; влезе вътре; обърна се да я затръшне, но не успя, защото той вече се беше втурнал със силата си на спортист към нея…

Брин изпищя. Майк Уинфелд — красивият, младият, обгорелият от слънцето Майк Уинфелд — посягаше към нея, устните му застрашително стиснати, погледът му — суров и студен.

— Не можеш да ми избягаш… — започна той, но тя можеше. Писък се изтръгна от гърлото й и тя излетя нагоре по стълбите. По целия път той беше плътно зад нея. Стъпките му чуваше с ритъма на сърцето си.

Добра се до студиото със стъклените стени. Видя Лий. Той се усмихваше на нещо, което Ендрю му казваше.

— Лий! — извика тя, докато красивите му мускулести ръце мощно удряха по барабаните. Той само продължи да се усмихва. Не можеше да я чуе и продължаваше да гледа към Ендрю…

Брин се опита да изтича покрай прозорците и към вратата. Силна болка я принуди рязко да спре, тъй като Майк Уинфелд я дръпна за косата. Завъртя я и се опита да я повали на пода. Брин отчаяно се опитваше да се залови за стъклото, заудря по него. Но Уинфелд я теглеше за краката. Залитна, но пръстите й дращеха по стъклото.

— Лий! Лий! Помогни ми! Помогни ми! Не!

Лий само продължаваше да се усмихва; видя как мускулите му се напрягат, докато палките хвърчаха и се вихреха под негова команда.

— Лий!

Ноктите й изскърцаха по стъклото, звукът ужасно подразни слуха й. Вътре нищо не се чуваше.

— Не! — извика пак тя.

И се озова на пода, групата вече не я виждаше, тъй като ламперията пречеше. Продължи да крещи и да се бори, но без никакъв успех. Друг мъж се приближи към тях, докато тя и Уинфелд се бореха. Брин го позна. Невзрачният непознат, който се опита да купи снимките от нея още първия ден.

— Достатъчно дълго се бори! — задъхано каза Уинфелд, докато притискаше Брин, а другият мъж натъпка нещо в устата й, завърза с въже китките и ритащите й крака. — Не я изправяй, идиот такъв! Кондър може да я види! Изтегли я покрай стъклото…

Брин продължи да се опитва да крещи, въпреки запушената си уста, докато те я влачеха надолу по стълбите. След това се озова на рамото на Майк Уинфелд и навън от къщата.

Майк Уинфелд се спря, за да откъсне бележката, която беше написала за Лий и залепила на входната врата. Навън нареди на другия мъж да вземе комбито й и да го последва с него.

Брин беше натъпкана на предната седалка до шофьора в седана. Тя непрекъснато си повтаряше, че не трябва да припадне от ужас. Уинфелд се опита да разговаря с нея кротко, но това изобщо не помогна.

— Отиваме в старата Фултънова къща — каза й той. — Леко ще пострадаш, докато сама репетираш. Известно е колко си предана и лоялна към Кондър. А когато те открият долу пред стълбите, е, дори танцьорките понякога стъпват накриво. Трябва да знаеш, че наистина ми е мъчно, Брин. Толкова си красива, но… Е, нали разбираш, не става дума за парите за турнира. Става дума и за кариерата ми. Ако се разбере, че съм излъгал… — Дълбоко въздъхна. — През следващите две години това може да означава милиони и милиони.

Брин гневно изгледа въжето, с което бяха вързани китките й. Скоро пред тях изникна Фултъновата къща.

 

Лий погледна часовника си, изненада се, като установи, че толкова дълго са работили, без да помислят за почивка.

— Ей, шефе — провикна се Мик закачливо. — Свършваме ли за днес?

— Да — каза Лий, протягайки се. — Мисля да прекарам следобеда в гореща вана с леденостудена бира.

Внезапно млъкна и Ендрю намръщено го погледна.

— Какво има?

— Не знам — отговори Лий озадачен. Поклати глава. — Просто ме обзе странно чувство.

— Индианска интуиция? — леко го подкачи Ендрю, но и той се мръщеше. Лий мина през стаята, рязко отвори вратата.

— Брин? — Отговор нямаше. Изтича по коридора, погледна надолу към първия етаж и продължи да я вика. — Брин!

Ендрю, Мик и Пери изтичаха след него. Странното му чувство се беше прехвърлило и у тях.

— Заемам се с горния етаж — измърмори Ендрю.

— Аз съм вън — обяви Мик.

Лий и Пери основно прегледаха долния етаж; Брин я нямаше. Мик се втурна обратно отвън.

— Комбито й го няма, Лий. Мисля, че нещо не е наред. Камъчетата отвън са разровени.

Лий се загледа за миг в Мик и през летящата врата се втурна към телефона в кухнята. Още преди останалите да го последват, той вече се вслушваше и записваше някаква информация на къс хартия. Затвори телефона с едно кратко „благодаря“, след това се завъртя.

— Ендрю, отиди до къщата на Брин, моля ти се. Там никой не отговаря, но… Мик, Пери, навъртайте се тук, окей?

— Разбира се — каза Мик — а ти къде отиваш?

— На среща с Дърк Хамърфийлд.

Влезе във всекидневната, грабна ключовете от малката масичка. Обърна се и зърна ловджийската си колекция. С разсеяно движение грабна лък и наръч стрели.

 

Госпожа Хамърфийлд предпазливо отвори вратата.

— О, господин Кондър! Толкова съжалявам, твърде е зает, за да приеме някого без предварителна уговорка.

Лий като вихър прелетя покрай нея. Видя, че вратата на библиотеката е открехната, бързо прекоси плюшената гостна, блъсна вратата и рязко я затвори зад себе си.

Хамърфийлд беше зад бюрото си. Пребледня, когато видя Лий да влиза. Лий не се спря. Пристъпи със смъртоносно тихи крачки към бюрото и се наведе над него, хващайки Хамърфийлд за реверите.

— Къде е тя?

— Не знам за какво говориш… — започна Хамърфийлд, но Лий го разтърси, той навлажни устните си и пак заговори. — Кондър, кълна се, че не знам къде.

— Има те на снимките на Брин. Знаеш го… Къде е тя?

Лицето на Хамърфийлд доби болнаво сив цвят.

— Добре. Да, има ме на снимките. Но кълна ти се, не съм искал нищо друго, освен да ги получа. Страхувам се, че може би ме е уловила в тях, но не съм направил нищо друго. Кълна ти се не съм направил нищо друго, освен…

Телефонът на бюрото на Хамърфийлд започна да звъни. Лий едва го чу. Хамърфийлд нервно погледна към него.

— Обади се — каза Лий.

Хамърфийлд вдигна слушалката. Лицето му доби странно изражение. Той подаде слушалката на Лий.

— Да?

— Ендрю е. Слушай. Тони Асп току-що се обади тук. Искаше да знае защо не си му казал, че днес ще работим. Обясних му, че няма да работим. Тогава той ми каза, че видял колата на Брин, паркирана на пътя близо до старата Фултънова къща.

Лий пусна телефона на бюрото на Хамърфийлд.

— Обади се в полицията — нареди той грубо на Хамърфийлд. — Кажи им да отидат в старата Фултънова къща възможно най-бързо.

 

Брин беше успяла да си освободи ръцете. Изчака, докато Майк Уинфелд излезе от шофьорското място, за да изплюе запушалката и да развърже краката си. За щастие, възлите не бяха стегнати много здраво. А тя притежаваше силата и енергията на инстинкта за оцеляване. Когато той отвори вратата откъм нейната страна, тя беше готова. Така ожесточено го ритна, че той полетя, препъвайки се, назад. За тази частица от секундата тя изскочи от колата и се затича.

Пред нея с цялата си дължина се проточи старата мръсна алея. Но тя беше добра бегачка. Дробовете й горяха, все по-мъчително си поемаше въздух, но продължи да бяга. Уинфелд беше зад нея, но с всяка секунда тя печелеше дистанция. Само да успееше да стигне до пътя…

Уинфелд изкрещя нещо; тя не разбра думите. Но се сети, че е изкрещял на другия човек, на съдружника си, на „фена“, който искаше да купи снимките.

Стоеше в края на алеята. Беше паркирал комбито й сред група дървета и вече настъпваше към нея. Тя беше в капан между двамата. Светкавично се отклони от алеята и пристъпи в тревата и гъстака. Коприва и пълзящи растения я препъваха и бавеха. Продължи да тича, но вече се беше поизтощила. Едва дишаше; болката туптеше в краката й, режеше корема й.

Затича се през дъбова горичка. Къде по дяволите се намираше? Къде беше пътят? Само да се добере до пътя. За миг се спря. Тишина я обграждаше отвсякъде. И тогава чу. Звукът на кола от близката магистрала. Вляво от нея. Отново се затича, след това са задъха и се строполи на земята, след като Майк Уинфелд внезапно изскочи от прикритието на един дъб и я повали. Този път не си играеше. Сви ръката си в юмрук и го заби в лицето й. Тя не усети никаква болка; светът веднага помътня и накрая съвсем изчезна.

 

Вратата на Фултъновата къща беше открехната. Здрачът се спускаше и тя изглеждаше като чудесно обиталище за духове. Лий рязко спря колата си пред стилните колони. Лъкът и наръчът стрели бяха до него; инстинктивно ги сграбчи, метна наръча през рамо и се запъти към входната врата. Блъсна я и тя цялата се отвори.

Трябваше му минута, за да свикнат очите му с мрака вътре. И видя Уинфелд, който се беше изкачил до средата на извитата стълба с Брин, преметната през рамото му като чувал с картофи.

Уинфелд го видя.

— Хвани го! — изкрещя той.

Лий тихо изруга. В тъмното фоайе не беше забелязал другия мъж. Мъжът, който скочи срещу него с голям отворен сгъваем нож. Той успя да стовари ръката си върху ръката на другия мъж, тази с ножа. Ножът прелетя през стаята и се загуби в мрака. Лий не се бори дълго с противника си; човекът не беше подходящ състезател за истинска борба. Лий му удари дясно кроше и го просна на земята.

Но когато отново вдигна поглед, Уинфелд вече беше стигнал горната площадка заедно с Брин. Опасно се придвижваше към парапета. Лий нямаше да успее да я улови на време. Бързо огледа пода за падналия лък, грабна една стрела от наръча на гърба си и я опъна.

— Уинфелд! — извика той.

Майк Уинфелд се спря и погледна надолу към него.

— Откажи се, Кондър. Или ще я хвърля.

Лий застана като вкаменен.

— Очевидно такова ти е намерението. Пусни я. На стрелата й трябва само минута, за да прелети. Ако по нея има дори и една драскотина, няма само да те скалпирам, жив ще те одера.

Уинфелд несигурно се спря. Лий почувства, че иска да го убие, че иска да го разкъса на парчета. Чувствата му бяха като на чистокръвен варварин, чистокръвен дивак. Бяха ли нормални чувства, неопределено му хрумна мисълта. Все пак в тях имаше нещо цивилизовано. Не беше Господ, не беше и съд. Бързо пристъпи, докато Уинфелд все още стоеше несигурен. Стрелата излетя от лъка като куршум. Прониза якето на Уинфелд и се заби в стената, приковавайки собственика му за нея. Тялото му не беше дори одраскано, но Уинфелд изкрещя, хвана стрелата и пусна Брин.

Зашеметена, тя се изтърколи на пода.

— Ставай, Брин! — извика й Лий. Тя се огледа и видя Лий долу, след това Майк Уинфелд, прикован към стената, настървено да дърпа стрелата. Затича се към стълбите. Уинфелд беше прикован, но ръцете му бяха дълги. Още преди тя да успее да премине покрай него, той беше бръкнал в джоба си и с рязко прещракване беше извадил смъртоносното острие на голям сгъваем нож.

Лий посегна към друга стрела, но се спря. Брин беше изтичала назад към парапета. От разстояние се чуваха пискливите сирени на полицейските коли.

— Скачай! — заповяда той на Брин.

Брин огледа разстоянието надолу до Лий. Страхът от височината блокира съзнанието й. Погледна назад. Ламперията се клатеше. Уинфелд беше почти свободен. Вероятно все още искаше да я убие, ако не за друго, то за отмъщение, сега, след като сирените вече пищяха толкова високо. Пак погледна надолу към Лий. Остър златист поглед я стрелна; тя се загледа в любимите очертания на бронзовото му лице и видя ръцете му, които я чакаха.

Лий повече не проговори; вторачи се в нея, молбата се четеше в очите му. Скачай, Брин, моля те скачай; не ме карай да убия този човек, за да спася живота ти, след като можеш да дойдеш при мен и законът да обяви окончателната присъда.

Силни ръце, помисли си Брин. Мощни ръце. Готови да я уловят всеки път, когато пада. Беше му доверила любовта си, а вече и живота си. Брин прехвърли крак през парапета и скочи.

Той се олюля от силата на тежестта й, но не падна. Обгърна я плътно с ръце и заедно с нея излезе навън в красивия здрач, точно когато полицейските коли изскриптяха и спряха до колоните в стила на щата Джорджия.

 

Разбира се, нощта не можеше да свърши тук.

След един час Уинфелд и съдружникът му бяха зад решетките, също и жената, която се беше грижила за Адам. Брин се надяваше, че законът ще бъде милостив към жената; беше приятелката на Уинфелд и толкова се страхуваше от него, че беше готова на всичко. Призна всичко веднага щом се разпространи новината за задържането на Уинфелд, помоли само да поговори с Брин и през сълзи й се извини.

Брин, Лий, Барбара, Ендрю и останалите от групата прекараха часове в полицията, опитвайки се да обяснят всичко.

Полицаите недоволстваха, задето не ги бяха извикали от самото начало, но към Брин бяха снизходителни. Тя си помисли, че вероятно са свикнали да си имат работа с родители, които за нищо на света не биха рискували живота на дете. Също реши, че тъй като цялата група се опитваше да обясни нещата, дежурният сержант толкова се ядоса, че накрая му се искаше да зареже всичко, докато наближи делото и районният прокурор поеме нещата в свои ръце.

Беше късно — много късно — когато всички отново се събраха в къщата на Лий, изтощени, но много доволни. Всичко беше свършило. Брин огледа лицата, които бяха добили специално значение за нея. Барбара, приятелка във всичко. Мик, Пери и Ендрю.

Лий…

Поръчаха пица, насядаха и в разговори започнаха да се освобождават от напрежението. След това Брин се улови, че произнася реч, за да благодари на всички, и приказките позамряха. Мик и Пери им пожелаха лека нощ. Ендрю и Барбара решиха да се приберат. Барбара целуна Брин по бузата; също и Ендрю.

— Винаги ще бъдем заедно, любима — й каза той шепнешком, така че никой да не ги чуе. — Но… с времето още толкова неща ще преживеем.

Брин и Лий останаха сами. Тя се прозя и каза, че си ляга. Лий продължи да събира картонените чинии, кутиите от безалкохолни напитки и бира.

— Идвам след малко — подхвърли той през рамо и тя разбра, че нарочно се бави.

Тя не каза нищо; качи се горе в стаята, която деляха, бързо си взе душ и гола се мушна под завивките, чудеше се дали това имаше някакво значение. Държанието му изведнъж стана толкова… сдържано. Дотук ли беше всичко? Помогна й и е решил, че с това свършват отговорностите му?

Не, помисли си тя, но сълзи избиха в очите й. Той я обичаше; беше я обичал. Неведнъж го е повтарял.

В мрака. Страстни думи, прошепнати в нощта…

Чу стъпките му и замря, затвори очи. Той не запали лампата. Чу го да си захвърля дрехите, но когато легна до нея, не я докосна. Тя се приближи към него, той я прегърна с една ръка.

— Опитай се да спиш, Брин — й каза той тихо. — Беше дълъг, дълъг ден за теб.

Тя не му отговори. Загледа се в мрака, сълзите отново опариха очите й. Времето минаваше; сякаш векове минаваха. Знаеше, че и той лежи като нея, буден, загледан с празен поглед в мрака на нощта. Накрая, изглежда, реши, че е заспала, защото стана и отиде към балконските врати. В нощния мрак го видя там и в огрялата го за миг лунна светлина зърна лицето му — опънато и напрегнато. Поколеба се само за миг, след това изпълзя от леглото и отиде при него. Той, изглежда, се стресна; тя знаеше, че беше потънал дълбоко в някакъв собствен свят.

Но я прегърна с една ръка, притегли я към себе си, облегна се на вратата, и целуна косата й.

— Извинявай — промълви той. — Държа те будна, когато не мога да заспя.

Тялото му беше топло; лунната светлина и уханният нощен въздух галеха и двамата. Но милувката му беше разсеяна.

— И аз не можах да заспя — каза Брин и тъй като той продължаваше да мълчи, тя се извъртя в прегръдката му, въпросително впери поглед в очите му. — Лий… защо… не ме… искаш… тази нощ?

— Какво? — въпросът му прозвуча стреснато. След това леко се усмихна, докосна бузата й и тя знаеше, че най-после имаше цялото му внимание. — Брин, винаги те искам — й каза той.

— Мислех за теб. Не знаеш ли, че челюстта ти е страшно натъртена, освен това имаш драскотини и охлузвания навсякъде?

Брин докосна челюстта си. На мястото, където Уинфелд я беше ударил, но не й причини истинска болка.

— Лий, това е само някакво натъртване, дори не го забелязвам. Наистина. Аз… Имам нужда тази нощ да ме прегръщаш, Лий. Господи, та не съм толкова крехка, наистина!

Той плътно я обгърна, наведе се и зарови лице в косата й. Тя усети цялото му напрежение. Какво ли беше казала, чудеше се тя, след това го чу да изпъшква и краткото изречение обясни всичко.

— Тя се самоуби, Брин. Виктория се самоуби.

Завесата започна да се повдига. Думите се лееха от него. Конвулсивни думи, започваха от времето, когато се е появил злодеят и той се защитил. Реакцията на Виктория. Колко много е обичал Виктория и как, въпреки всичко тя го отблъснала — изплашена. Как мислела за него като за дивак. Колко крехка била, толкова крехка, че не можел да я докосне или да се доближи до нея. Объркването му. Загубата. Изневерите на Виктория — и ужасът, който изпитвала от него, нещо, което той никога нямало да разбере.

Самата Брин толкова се страхуваше от себе си — от любовта си. От пълното си отдаване. Все пак ако някога сърце е бивало предлагано на жена, разголено и кървящо, това беше неговото. И тя не можеше да го отрече. Притисна се плътно в него, думите й се лееха, отначало успокояващи, след това любовни.

— О, Боже мой, Лий, трябва да разбереш, че нищо не си могъл да направиш. Вината не е твоя. Тя е била… самоунищожителна. Докторите не са ли ти казали?

— Да, точно това казваха — отговори и той беззвучно.

— О, Лий, трябвало е да им повярваш! — извика тя. — Моля ти се… нуждая се от теб, Лий. Нуждая се от теб сега, моля ти се…

Той я хвана за брадичката, въпросително се загледа в очите й.

— Достатъчно, за да омъжиш за мене, Брин, след като чу всичко това?

— Лий, не разбираш ли? Вината не е твоя! Обичам те достатъчно и съм готова на всичко — извика тя, стресната и изплашена от себе си. — Но аз — аз съм пакетна сделка, Лий. Вървя с три малки момчета.

— Толкова ли се съмняваш, че мога и тях да обичам?

— Не, не се съмнявам. Просто знам, че може да бъде…

— Трудно — съгласи се Лий. — Да, знам, че може да ти се стори трудно, след като така изведнъж се окажеш родител. Понякога ще се караме; понякога ще имаме проблеми. Но ако започнем като… равни партньори… би трябвало да успеем. Аз ще бъда техен родител, понякога ще им викам. Ще трябва да уважаваш присъдата ми — защо се смееш?

— Защото толкова те обичам! Защото не мога да повярвам, че наистина искаш да се ожениш за мен. Че си склонен да се натовариш с всичко това. О, Лий, наистина ли? Брак… завинаги и вовеки веков…?

— И вовеки веков — обеща й той с хрипкав глас. — Ако наистина ме приемаш, Брин. Брин, толкова те обичам!

— Това е магия — каза тя нежно и благоговейно, галейки опънатите линии на напрегнатото му и разтревожено лице. — Просто не мога да го повярвам.

Той леко се наведе, грабна я в прегръдката си, силно я притисна, покровителствено… но нежно. Тя усети любовта и страстта му в силата на прегръдката му.

— Може би думите не са достатъчни — й каза той дрезгаво. — Действията говорят толкова ясно. Ако ми позволиш, ще те накарам да ми повярваш…

Брин се усмихна.

— Аз съм възприемчива. Моля те… покажи ми.

Никога не я беше любил толкова нежно. И когато се чувстваха преситени и изтощени, разговаряха. Открито. За бъдещето, което ще бъде истинско и сигурно — и красиво. Но и бурно, припомни си Брин. Пред тях ще текат спокойни реки, но ще има и бушуващи морета. Мъж с неговите страсти и жизненост рядко можеше да бъде спокоен. А и миналото ще продължи да го тормози. Само времето ще го научи да се чувства сигурен в любовта й. Тя беше повече от готова да му даде време — и любов.

Госпожа Лий Кондър, помисли си тя миг преди да заспи. Звучеше приятно.

 

След пет дни бяха на път за Блек Хилс.

— Имаме нужда от тази ваканция — й каза Лий, като се качваха в частния самолет. — Известно време заедно, без да се страхуваме.

Тя се притискаше в него, докато заемаха местата си в меките кресла.

— Вече не се страхувам — увери го тя. — Не, когато съм с теб.

— Тогава винаги ще бъда с теб — промълви той тихо.

Тя го целуна, след това се отдръпна, тайно усмихвайки се. Насочиха се към планините, след като самолетът се засили по пистата и излетя към кристално синьото небе.

— Какво ще кажеш да се оженим в Блек Хилс? — попита я Лий.

Тя се наведе към него и мързеливо хвана ръката му, любувайки се на тъмните дълги пръсти, на силната му широка длан.

— Да. Много искам. Мисля, че и на децата ще им хареса. И, о, Лий, знам, че вече съм го изрекла стотина пъти, но, сигурен ли си? Наистина ли си сигурен? Три деца…

Той се изсмя.

— Казах ти. Обичам малки деца. Бих искал да имам и няколко свои.

— Кога? — попита го Брин, смеейки се.

Той се замисли за миг.

— На колко години си?

— Двадесет и седем.

— Да те направим майка преди тридесетия ти рожден ден. Шегуваше се, но след това стана сериозен. — Мисля, че трябва да изчакаме една година и след това да се заемем с това. Искам да дам на момчетата време да ме опознаят. Време, да се почувстват сигурни и с двама ни. Ти какво мислиш?

Брин бавно се усмихна, затвори очи, облекчено въздъхна и удобно се отпусна на гърдите му.

— Толкова те обичам… — прошепна тя.

Прегръдката му се стегна около нея. И шепотът й премина в ехо, което обви и двамата с топлина и нежна красота.