Хедър Греъм
Нощен шепот (13)

Дванадесета глава

— Значи ударили са ме нарочно, така ли? — Брин попита Лий. Той стоеше до прозореца, загледан навън, в какво, тя не беше сигурна. Виждаше се само част от покрива и много електрически проводници. В сумрака дори тази невзрачна гледка действаше потискащо.

За първи път имаха възможност да бъдат сами. След Адам я посетиха Брайън и Кийт, за да се уверят, че е добре. Накрая пристигна една сестра и строго нареди на момчетата да си, тръгнат. Те тихо изроптаха, но Лий им обеща, че ще им даде да си поиграят с барабаните и пианото, след което Барбара и Гейл набързо успяха да ги отведат. Лий обеща на Брин, че Ендрю и Барбара ще прекарат нощта в неговата къща, както и че Гейл и съпругът й Фил също ще бъдат там. Следобеда Ендрю огледа мястото заедно с агент от една охранителна компания, и сега на всички врати и прозорци имаше датчици, които виеха мощно и незабавно алармираха полицейския участък. Очевидно Лий имаше намерение да остане цялата нощ в болницата и нямаше сила, която да го разубеди.

— Лий? — Брин тихо настоя, след като той не помръдна.

Той се отдалечи от стената, на която се беше облегнал, приближи се и седна отстрани на леглото, разсеяно взе ръката й в своята.

— Да — каза той, с поглед проследи пръстите си, които се движеха по бледосините линии на вените й. Погледът му срещна нейния. — Шепнещият се обади малко преди пътния патрул. Предупреди ни да не се обаждаме в полицията, след като Адам вече се е прибрал.

Брин тъжно се изсмя.

— Той не иска полицията да се намесва, но полицията се намесва, когато става дума за злополука от типа удряй и бягай!

Лий сви рамене и Брин с учудване установи, че той се колебае. Той винаги е знаел точно какво иска и как да постъпи, за да го получи.

— Признавам си, че исках да те убедя да се обадиш в полицията в момента, в който се прибереш и минеш през вратата. Но сега… сега не мисля, че е толкова страхотна идея.

— Мислиш, че просто бива да забравим всичко? — Не беше сигурна дали я изпълва надежда или гняв.

— Не — каза Лий, погледът му срещна нейния. — Не разбираш ли, Брин? Каквото и да стане, ще живееш в страх години наред. Този човек трябва да бъде заловен и задържан.

— Току-що спомена, че не трябва да се обаждаме в полицията!

— Засега. Също не знаем с какво точно си имаме работа. Мисля, че и полицията не знае. Трябва да видим какво има на снимките.

— Ох — измърмори Брин, хладни тръпки преминаха по гърба й. Но той имаше право. Адам не можа нищо да им каже.

— Започвам веднага щом изляза от тук — каза тя със сведен поглед, така че той да не разбере какво й струваха тези думи.

— Добре. И мисля, че знам откъде трябва да започнеш.

— От мотела „Сладки сънища“?

— Аха.

— Наистина не мога да повярвам, че Хамърфийлд би могъл…

Лий я прекъсна с въздишка:

— Брин, в живота има много неща, в които не е лесно да се повярва. Много мръсотия, която по-добре да не виждаме. Не искам да осъдя човека без съд, но той е най-вероятният ни заподозрян.

Брин се намръщи. Не беше много склонна да спори. Усмихна му се, решена да смени темата, тъй като от болницата нищо не можеше да направи.

— Не знаех, че имаш сестра.

— Всъщост две. Сали е няколко години по-голяма от мен; тя е майката — кърмилница на челядта. Веднага щом завърши право, се завърна в Блек Хилс и половината от живота си прекарва да защитава онеправданите, половината — да отглежда сюрия деца.

Брин се изсмя. Сега беше лесно. Адам се беше върнал.

— Колко?

— Пет.

— Значи това е сюрия. — Брин се поколеба за момент, чудеше се защо я обземат странни чувства към красивата блондинка, с която се запозна преди малко. — В Тахо ли живее сестра ти Гейл?

— Не — отговори Лий малко смутено и Брин беше сигурна, че има право; Гейл беше тук по някаква причина — причина, която може да не й хареса.

— Гейл живее в Ню Йорк — каза Лий. Прехапа долната си устна и небрежно сви рамене, след това нежно хвана ръката й и пак я погледна право в очите. — Брин, извиках Гейл миналата седмица, сутринта, след като ти нахълта в къщата ми. Попитах я дали тя и Фил биха могли да дойдат тук, след това да прекарат малка ваканция в къщата на дядо ми.

Объркана, Брин се намръщи.

— Не разбирам…

— Искам да ме оставиш да довърша и да ме слушаш какво говоря. Да си принуден да закриляш някого, означава, че имаш ахилесова пета. Не исках да ти говоря за това преди утрешния ден, но… Помолих Гейл и Фил да дойдат тук, защото исках да се запознаете и да се почувстваш добре с тях. И искам да се съгласиш да вземат момчетата с тях в къщата на дядо в Блек Хилс.

— Какво! — извика Брин.

— Би ли млъкнала! — помоли я Лий, лукаво усмихнат. — Трябваше да се преборя с цялата бюрокрация в болницата, за да остана тук; ако изкрещиш така още веднъж, ще дойдат тук и със сигурност ще ме изритат.

Брин снижи гласа си. Не съзнаваше, че стиска ръката му и му говори умоляващо.

— Лий, не мога да отпратя децата! Те са сигурни само с мен. Адам няма да отиде! Ще помисли, че отново го отвличат!

— Не, ако ти го убедиш, че всичко е наред.

— Но, Лий, не мога да го пусна. Не сега.

— Брин, знам, че тази мисъл те измъчва. Но съм го мислил и премислял, докато ме заболя глава. Никой не може да се приближи до земята на дядото ми незабелязано. А и наоколо имам много приятели. Черен крак и мелези като мене, които здраво държат на корените си. Казвам ти, нищо не може да се случи на децата в Блек Хилс. Освен това ще се почувстват чудесно. — Сви рамене и се опита да разведри обстановката. — Пък и кой знае? Навярно дядо ще успее да убеди Адам, че хвърлянето на храна е лошо възпитание.

— Лий!

— Хайде, Брин! Сериозен съм. Ти си великолепен родител, но си жена. На децата много ще им хареса да си играят на индианци. Ще могат да ловят риба, да яздят, да плуват и да прекарват чудесно. А ние ще можем да разгледаме онези снимки, без ужасно да се тревожим какво би могло да им се случи. Ще се държим нормално — денем ще работим върху клипа, а нощем ще разглеждаме снимките. И ти обещавам, че щом завършим филма, независимо дали сме открили нещо или не, самите ние ще отидем в Южна Дакота при тях.

Брин се загледа в него, изпълваха я едновременно страх и вълнуващо любопитство. Той непрекъснато използваше думите „ние“ и „наши“. Искаше тя да бъде с него. За повече от една нощ, за повече от един кратък романс. „Кратък“ можеше да се изтълкува по много начини, предупреди се тя мъдро. А освен това той искаше тя да пусне децата да заминат…

Тя прехапа устната си, сведе ресници. Той постави пръст под брадичката й и я вдигна. Златистите му очи нежно заблестяха, когато тихо й заговори.

— Брин, опитвам се да отпратя децата, защото може да попречат. Обичам деца, дори деца, които хвърлят храна. Мисля за тяхната сигурност.

Тя усети, че устната й трепери.

— Вярвам ти — каза тя тихо.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Добре — прегракнало прошепна той. — Не е нужно да решаваш още сега. Утре, когато опознаеш Гейл по-добре, ще вземеш решение.

Брин кимна, болка стегна сърцето й. Но Лий навярно имаше право. Ако децата останеха сега, тя нямаше да смее дори да отвори входната врата; ще се страхува да ги води на училище.

Лий внезапно се отдръпна, разсеяно хвана дистанционното устройство, с което се викаше сестрата и се управляваше телевизора. Изреди каналите, спря се на сцена с мрачен, призрачен замък извисяващ се на назъбени скали.

— Ах, супер! Един от онези фантасмагорични филми на ужаса на Винсънт Прайс. Харесваш ли ги?

— Да… — любезно измънка Брин. Той искаше сериозният разговор да спре. Брин не беше сигурна дали и тя го иска. Не се чувстваше много зле. „Лекото сътресение“ сега не й причиняваше дори главоболие. Искаше да сграбчи ръката му, пак да го притегли към себе си и да му каже, че е изплашена и ядосана… и объркана. Заради снимките. Заради него. Искаше да го попита защо толкова се ядоса заради нотите, които беше взела, искаше той да й говори. Искаше да знае защо се палеше и гореше по-буйно от огън, а след това ставаш нежен, съчувствен и разбиращ, нещо, толкова рядко за мъж…

Какво се е случило с жена ти? — искаше й се да извика. Защо никога не споменаваше името й, никога не говореше за годините на брака си? Толкова е естествено понякога да говори за него…

Песента… тя навярно имаше нещо общо с жена му?

Песента, която Брин намери и което толкова ядоса Лий.

Тя за миг затвори очи, замисли се за песента, за жена му и за Лий. Толкова дълбоко ли е обичал жена си, че не би дал сърцето си на друга? Може би е решил да не свива гнездо. Беше много независим, заможен и прочут. Защо му трябва изобщо да се връзва?

Трябваше да е готова да се примири, когато настъпи моментът. Събитията бързо следваха едно след друго, сега беше с него, влюбена в него. Не можеше да го пусне; трябваше да се наслади на миговете, които й се предлагаха, също и на мъжа. Но трябваше да е готова. Трябваше да приеме факта, че ще настъпи ден, в който той ще я напусне и ще продължи по пътя си. Никой мъж, дори най-толерантният, не би се натоварил с цяло семейство.

Каза, че я обича. Истинска ли беше любовта му? А и имаше ли някакво значение? Любовта невинаги е достатъчна. Лий се отпусна на болничния стол до нея, нежно улови пръстите й. Брин прие ласката му. Не каза нищо, насочи поглед към екрана и се опита да се съсредоточи във Винсънт Прайс.

В известен смисъл беше приятно. Да си седят така смълчани само двамата. А пък и беше почитателка на Винсънт Прайс…

Нощта бързо отмина. Точно, преди да усети как очите й се затварят, тя най-после проговори.

— Лий?

— Да?

— Не знам как да благодаря на теб и на групата. Когато видях Ендрю в оня смешен костюм… е, беше толкова хубаво. И двамата сте толкова мили… така се грижите за мене.

— Заспивай, Брин — промълви той.

 

Сутринта Барбара пристигна с дрехи. Изглеждаше неспокойна, но доволна, че Брин изглежда толкова добре.

— Как мина всичко? — попита Лий.

Барбара завъртя очи.

— Ендрю и аз сме абсолютни безобразници, когато става дума за дисциплина. Къщата на Лий никога няма да бъде същата, Брин! — Брин прехапа устни, опита се да си представи какви щети са нанесли момчетата. Но Барбара само се изсмя. — Тя може би имаше нужда малко да се оживи!

Доктор Келтън влезе и помоли Барбара и Лий да излязат. Прегледа я и се засмя.

— Изглеждате ми добре. Вероятно можехте да се приберете още вчера, но не трябва да рискуваме с травми в главата.

— Предполагам, че не трябва — измърмори Брин.

— Е, дошъл е полицай и иска да разговаря с вас. Давам ви минута да се облечете, след това ще ви го пратя и ще кажа на сестрата да напише болничния лист.

Брин благодари на доктора, взе си душ и бързо се облече. Според закона еднакво лошо ли е да излъжеш и да „пропуснеш“? Тя въздъхна, докато нервно очакваше полицая. Разбира се, нямаше да излъже, ако кажеше, че не е видяла нищо. Лий влезе с млад следовател, който я разпита. Не излъга, когато каза, че не е видяла нищо в момента на удара; само е почувствала мощен тласък, когато колата се е блъснала в нейната. Следователят й благодари за сътрудничеството. Тя смутено го увери, че не е имала нищо против да бъде разпитана.

Барбара вече се беше върнала в къщата на Лий, така че Брин и Лий пътуваха сами. Той я погледна, докато изкарваше колата от паркинга.

— Сигурна ли си, че се чувстваш напълно добре?

— Честна дума, чувствам се великолепно — каза му тя убедено.

Лий кимна. Не каза почти нищо повече, докато продължиха към къщата. Щом навлязоха в алеята, новата входна врата се отвори. Децата се втурнаха към нея и тя изчезна в прегръдките им.

— Трябва да ме чуеш на барабаните, лельо! — похвали се Брайън.

Адам, който беше успял да се провре до прегръдките й и здравата я стискаше за врата, извика:

— Китауа!

Лий се изсмя, отскубна Адам от Брин въпреки шумния му протест.

— Нека леля ти да влезе в къщата и да седне. След това ще можеш да пълзиш по нея. — Той направи гримаса към Брин. — Изглежда, тук се твори нещо интересно. Какво ще кажеш за „Групата Братя Келър“?

— Звучи добре — засмя се Брин.

Гейл ги чакаше на вратата. Брин се усмихна малко свенливо на сестрата на Лий. Гейл беше много словоохотлива, но и съвсем конкретна.

— Брин! Как се чувстваш? Сигурна ли си, че си добре? Може би е трябвало да останеш още един ден.

— Не, добре съм, Гейл. Щях да се побъркам, ако бях останала още един ден на легло. — Видя, че Лий я наблюдава и хитро се усмихва, тя се изчерви и на свой ред смъртоносно го изгледа. Той се изсмя и със свободната си ръка я прегърна през раменете.

— Отидоха ли Ендрю и Барбара във Фултъновата къща?

— Да, ще филмират някакво индивидуално изпълнение на групата. Ендрю каза, че все някога трябва да го направят и работата трябва да продължи.

— Добре — рече Лий. — Да влизаме.

Първото нещо, което Брин забеляза, когато влязоха в къщата, беше, че всеки прозорец имаше ново стъкло. И безбройните жици по стъклата бяха фини като косъм линии. Прозорците бяха красиви, сякаш избрани заради красотата си. Но Брин потрепери. Тя знаеше, че новите прозорци бяха там с една-единствена цел: сигурност.

Тя отблъсна мисълта, защото децата я дърпаха за ръцете, а Гейл каза, че трябва да отиде да посрещне Фил.

Съпругът на Гейл беше висок червенокос мъж с искрящи сини очи. Брин усети топлината на ръкостискането му и искреността в гласа му, когато й каза колко се радва да се запознае с нея. Той и Лий бяха приблизително на една възраст и Брин бързо установи, че Лий е също така приятелски настроен към зет си, както към групата си. Тя изпита леко чувство на завист и носталгия. Господи, понякога толкова й липсваше брат й.

Децата настояха да се качи в студиото, за да ги чуе как свирят на инструментите. Тя веднага се опита да протестира срещу въодушевлението, с което се заеха с инструментите на групата, но Лий махна с ръка и я накара да млъкне. Тя изслуша какофонията от барабани, клавир и китара, след това настоя шумът да престане за известно време.

Гейл се изсмя и каза, че човекът с пицата трябва да пристигне всеки момент; като чуха, че идва пица, момчетата радостно изтичаха надолу по стълбите и отидоха да я чакат на прозореца. Гейл и Фил ги последваха, а Лий и Брин останаха сами.

— Мисля, че след като обядваме — ако нямаш нищо против — трябва да отидем в къщата ти и да се заемем със снимките.

Брин се поколеба за миг, след това поклати глава. Погледна го, колебливо се усмихна.

— Ако момчетата тръгват със сестрата ти и мъжа й утре сутринта, бих искала да прекарам деня с тях. Един ден сигурно няма да е от голямо значение, нали?

Лий дълго се загледа в нея, леко усмихнат.

— Не, един ден не е от голямо значение. — Прегърна я през кръста и я изведе от студиото. — Нали обичаш пица?

— С всичко друго, но не с аншоа.

— Не с аншоа, така ли? Ще се науча да живея без нея.

Брин се изсмя, след това изохка.

— Лий, наистина се страхувам как децата ще приемат всичко това.

— Ще го приемат идеално! Не се тревожи. Малките момчета обичат индианците.

— Не съм сигурна — усъмни се Брин. — Сега малките момчета обичат игри като „Междузвездни войни“. И „Гремлини“. И…

— И престани да се тревожиш, Брин. Нещата ще тръгнат. Обещавам ти. Хайде сега да прекараме приятен следобед!

Следобедът мина приятно, толкова приятно, че на Брин не й се искаше да свършва. В пет и половина Ендрю и Барбара пристигнаха, последвани от Мик и Пери. Мик седна на пианото, изпълни мелодии от петдесетте години. Неясно как две от китарите се озоваха долу и Брин не беше сигурна дали се изненада или не, когато видя Лий да взема една от Ендрю, който седна на пианото до Мик.

— Да не би да искаш да кажеш, че свириш и на това? — попита го Брин.

Той сви рамене, а Брин се облегна на канапето с Адам, разположен на скута й. Той можеше да свири на китара. Тя с учудване се загледа в пъргавите му пръсти, които инстинктивно се движеха по струните.

Мик бързо премина към мелодии на Бийтълс и когато подкачи Брайън, Брайън много възмутено му отговори, че разбира се, че знае кои са Бийтълс. Доказа го, като изпя дума по дума от начало до край „Жълтата подводница“.

Вечерята се състоеше от леки сандвичи с нещо като месо, но Гейл приготви огромна салата и сервира поднос, догоре пълен с пресни плодове. Брин остана доволна, защото нямаше причина да се притеснява за здравословното хранене на децата. Колкото повече гледаше Гейл и Фил, толкова повече ги харесваше и толкова по-сигурна се чувстваше. Просто щеше да е трудно да обясни на момчетата.

След като всички се нахраниха, Брин придружи децата на горния етаж. Гейл и Барбара с всичко се бяха справили добре; в чуждата къща бяха настанили и тримата в една стая, до двойното легло бяха опънали походно. Пижамите на децата бяха под възглавниците, четките им — грижливо подредени в банята. Брин започна да им помага да се преоблекат, след това реши, че е време да говори.

— Ей, момчета, какво ще кажете наистина да си поиграете на индианци? — попита ги тя въодушевено.

Твърде много се беше случило напоследък. Три чифта подозрителни очи се завъртяха към нея.

— Какво искаш да кажеш? — попита Брайън с треперещ глас.

Брин се усмихна, но лицето й беше толкова опънато, че си представи колко неестествено изглежда.

— Гейл е сестра на Лий. Тя и съпругът й отиват при дядото на Лий. А той е истински индианец.

— А Лий не е ли истински индианец? — попита Кийт.

Лоша терминология от нейна страна, реши Брин. Днес децата в училище твърде бързо учат, помисли си тя тъжно.

— Разбира се, че е истински! Или полуистински. Ама няма значение! Нарочно не искате да ме разберете! Дядото на Лий живее на хълм край поточе и живее точно така, както са живели преди сто години! — Всички я гледаха с неразбиращ поглед. — Живее във вигвам — опита тя. — Истински вигвам.

Устната на Адам започна да трепери. Едри сълзи потекоха по бузите му.

Отново се обади Брайън.

— Опитваш си да ни разкараш, така ли?

— Не! — протестира Брин. — Просто искам да ви дам малка ваканция, това е всичко. Адам!

Адам стисна малките си ръчички в юмручета и изтича покрай нея в коридора. Брин изтича след него, но се спря, когато на вратата видя Лий, който влизаше, вдигнал високо ревящия Адам.

— Какво става тук? — попита той. Адам продължи да реве. Брайън предизвикателно се изправи пред Лий.

— Искат да ни изгонят!

Брин укорително погледна Лий. Нещата щели идеално да се подредят, така ли? — питаха очите й.

— Ще се ожениш за леля ми? Затова ли се опитваш да се освободиш от нас?

— Какво? — рязко попита Лий. След това се изсмя, пусна Адам долу на походното легло до себе си и се присегна към Брайън. — Ела тук, Брайън — каза той тихо. — Трябва да поговорим.

На Брин й се прииска да потъне в земята, загледа се в Брайън, който известно време фиксира ръката на Лий. След това я пое, пристъпи и застана пред Лий.

— Брайън, знаеш, че напоследък се случват някои странни неща, нали така?

— Да, сър — измънка Брайън.

— Кълна ти се, Брайън, искам само да бъдете на сигурно място. Разбираш ли?

Брайън размърда краката си и се загледа в тях. Кийт изведнъж пристъпи към тях двамата и обяви присъствието си, поставяйки ръка на рамото на Лий.

— Аз разбирам — каза той невероятно разсъдливо.

Брайън сърдито вдигна поглед.

— За колко време? — попита той наскърбено.

— Никак няма да е много! — каза Лий, разрошвайки косата му. — Леля ти и аз ще дойдем при вас… да речем… след две седмици, най-много.

— Наистина ли дядо ти живее във вигвам? — попита Брайън с леко развълнуван глас.

— Разбира се. Може да ви покаже всякакви страхотни неща. Как да си построите палатка за изпотяване, да ваете фигури. Обзалагам се, че дори ще ви направи якета от кожи, ако го помолите.

— Уау — извика Кийт.

Лий погледна Брин победоносно. Тя видя насмешката в очите му и знаеше точно какво си мисли: „Междузвездни войни“, а?

Но точно когато реши, че нещата започват да се оправят, Адам отново се разрева. Брин го притегли в прегръдките си.

— Адам! Ще бъдеш само две седмици без мене. Кълна ти се, Адам… Обещавам…

Не мога да го направя, помисли си Брин. Не мога да го принудя да отиде.

Но можеше ли и отново да рискува с него — или с Брайън или с Кийт? Отнеха й го веднъж, сега си беше пак при нея. Ще може ли втори път да си го върне?

— Адам! — Брин въздъхна. Пристъпи съм леглото заедно с него, пусна го и легна до него. Лий я последва, седна от другата страна на Адам. Сълзите продължиха да се стичат по бузите на малкото момченце и Брин си помисли, че сърцето й на всяка цена ще се пръсне.

— Адам! Нали знаеш колко много те обичам? Никога, никога, нито веднъж през цели хиляда години няма за дълго да се разделя с теб. Обещавам, Адам, ще бъда с теб през целия си живот!

Сълзите му преминаха в тих хленч; тя изтри бузките му. Той въздъхна дълбоко, хълцайки, а тя приглади косата му назад.

— Винаги ще те обичам, Адам — повтори тя тихо. — Винаги ще бъда с теб.

Както винаги, когато беше разстроен, той заваляше р-то.

— Добуе, обещаваш?

— Обещавам!

— Обещаваш? — повтори той и Брин забеляза, че гледа към Лий.

— Обещавам, Адам — тържествено отвърна Лий.

Кийт реши да се намеси. Той се хвърли на леглото, точно пред Адам.

— Ще бъдем с истински индианци, Адам! — После се обърна към Лий. — Може ли да боядисаме лицата си и да си сложим пера?

Лий направи гримаса, след това сви рамене.

— Защо не? Но сега по-добре заспивайте, защото ще трябва да вземете самолета рано сутринта.

— Реактивен? — попита Кийт.

— Аха.

— Баща ми беше пилот — заяви Кийт гордо.

— Така ли? Та това е чудесно. Един ден ще трябва да ми разкажеш всичко за него. Но сега… е… индианците стават на разсъмване, нали знаете.

Лий се изправи и даде възможност на Кийт да изпълзи в двойното легло. Брайън стана и се запъти към походното легло. Лий отиде към вратата и сложи пръст на електрическия ключ, след това се спря и се намръщи, като видя, че Брин още лежи до Адам.

— Аз… ще остана тук малко с тях — каза тя. В известен смисъл лъжеше. Щеше да остане там цяла нощ. Тя го знаеше, Лий също го знаеше.

Не ме мрази! — умоляваше Брин. Моля ти се, не ме мрази, защото имам нужда тази нощ да остана с тях вместо с теб.

Не можеше да каже какво мисли той. Златистият му поглед не говореше нищо.

— Лека нощ — каза той тихо.

Изгаси светлината, но Брин забеляза, че също като в дома й, остави лампата в банята да свети.

Прегърна Адам по-плътно, след това протегна ръка, за да докосне Кийт по рамото. По някое време през нощта Брайън беше станал от походното легло и припълзял до нея. Тя смътно си спомни, че се е събудила и че е прегърнала и него. Леглото преливаше, но преливаше от любов.

 

Брин не отиде на летището с момчетата; Лий реши, че за нея ще е доста изморително. Групата имаше частен лиър, техният пилот щеше да го управлява. Продължаваше да я боли, че заминават, но Брин успя въодушевено да се усмихне, когато ги целуваше и прегръщаше за довиждане. Гейл я прегърна на входа, заклевайки се, че ще се заеме със задачите си на майка — квачка.

— А ти ще ми направиш ли услуга? — прошепна Гейл, леко накланяйки главата си към Лий и Фил, които си разменяха няколко думи.

— Услуга? — попита Брин, също шепнешком като Гейл. — С удоволствие, но какво бих могла да направя за теб?

— Да се грижиш за брат ми. О, Брин! Ти си първата жена, която той обича — искам да кажа наистина обича — след Виктория. А всичко онова беше такава трагедия! Знам, че може да бъде твърд като скала и студен като лед, но бъди търпелива с него, а?

— Разбира се — измънка Брин автоматично. Какво говориш, идваше й да извика. Но Фил вече приятелски я прегръщаше и й казваше, че скоро пак ще се видят. Тя имаше време само за още една бърза целувка за всяко момче и те потеглиха. Брин си помисли, че Адам може да разбие на пух и прах веселото й настроение, ако в последната минута избухне в сълзи, но, изглежда, Фил, а също и Гейл, знаеха как да се отнасят с деца. Той отнесе Адам на ръце, като му говореше.

— Каза ли ти Лий, че има още една сестра? Тя живее близо до мястото, където ще бъдем ние, и има пет деца. А те притежават цяла грамада от играчки, каквито никога не сте виждали…

Брин продължи да маха дълго, след като взетата от Фил кола под наем изчезна. Затвори вратата и се прибра, забеляза, че Лий я гледа много странно. Но щом като видя, че тя го гледа, загадъчното му изражение се смени с усмивка.

— Добре ли си? — попита той.

Брин кимна.

— А след това какво, Шерлок?

Той тихо се изсмя. Сега какво, замисли се той. Бих закрещял като проклет победител, бих те грабнал в прегръдките си и изхвърчал горе в спалнята. Не мисля, че съм дивак; но просто, след като човек веднъж е вкусил плода…

Тя все още балансираше между куража и сълзите. Но моментът не беше подходящ да играе Кларк Гейбъл в сцената по стълбите.

— След това — каза той — ще се присъединим към Барбара и Ендрю и останалите във Фултъновата къща. Ще работим, както обикновено. От теб няма да се иска нищо, освен да гледаш и да наблюдаваш — всички знаят, че си претърпяла злополука, — но мисля, че трябва и двамата да бъдем там. След това ще вечеряме и ще отидем в твоята къща. Какво мислиш, д-р Уотсън?

— Сигурна съм, че мога да работя, Лий.

— В никакъв случай. Много си ценна, за да рискуваш.

— Ти си шефът — каза Брин примирено.

— Защо ли не мога да го повярвам, след като ти го казваш? — изсмя се Лий.

Брин се усмихна. Когато излязоха през вратата, хрумна й друга мисъл.

— Лий, ще ми трябват всякакви неща. Химикали, хартия. Всичко, което имах, е унищожено. Но се страхувам, че ако вляза в магазин за фотографски материали и започна всичко открито да купувам, някой може да ме заподозре.

— Правилно, Уотсън — закачи я Лий. — Дай ми списък и ключа от къщата ти. Мик и Пери ще купят нещата и ще ги занесат в дома ти в торби с хранителни стоки, като най-отгоре ще стърчи хляб.

— Шерлок — му отговори Брин в същия дух. — Ти си половин гений.

— Аха, а каква е другата половина.

Брин се вгледа в очите му и отговори:

— Още не съм сигурна.

 

Репетицията вървеше гладко. Брин беше трогната от загрижеността на колегите й танцьори, също от Тони Асп и Гари Райт. Спомни си колко се страхуваше от работата, от която толкова се нуждаеше. Всъщност това беше една от най-хубавите работи, които някога е имала.

Този ден репетицията свърши рано. Брин с Барбара и групата отидоха да вечерят в мексиканския ресторант, където така непринудено си бъбреха, че на Брин отново й се прииска да забрави всичко. Всъщност, ако не стъпеше накриво, едва ли можеше да се изправи пред нова опасност…

Когато тя и Лий останаха сами в колата му по пътя към къщата й, тя отново повдигна въпроса.

— Не мислиш ли, че може би е най-добре просто да забравим всичко?

— Наистина ли мислиш така, Брин?

Тя се замисли за нещата, които й се случиха. Тъмната й стая разрушена. Адам отвлечен. Катастрофата, заради която трябваше да прекара нощта в болница. Все още се страхуваше, но също я обземаше и парещ като огън гняв. Беше притисната до стена, а опреш ли в стена, няма накъде да мърдаш. Освен отново напред, да отвърнеш на удара.

— Не — каза тя тихо. Той лукаво й се усмихна.

— Искаш ли да чуеш стара индианска поговорка?

— Разбира се, защо не? — усмихна му се тя на свой ред.

— Когато пумата дебне нощем, преследваният трябва да се превърне в преследвач.

Брин сбърчи вежди.

— Хубава поговорка.

— О, имаме много хубави поговорки. Когато се запознаеш с баща ми, вероятно ще чуеш всички.

Мик и Пери вече бяха в къщата й. Брин за малко не се разсмя, когато на тезгяха видя спретнато подредените торби с покупки, от всяка стърчеше дълга френска франзела. Но под хляба намери всичко, което включи в списъка.

— Добре — каза тя бодро. — Мисля да започваме.

— Мога ли да помогна?

— Можеш ли да окачваш хартия?

— Разбира се.

— Тогава можеш да помагаш!

Времето не значеше нищо, докато работеха. Тъмната стая беше опасана с толкова много въжета, че трябваше да се навеждат при всяко движение. Към един през нощта Брин беше свършила с основната работа. Бяха увеличили сто осемдесет снимки пет-на-седем в осем на единадесет, които трябваше да се промият.

— Пак ще бъдат много малки, за да се види нещо повече на тях — каза Брин изморено, грабна купа и мина покрай шкафа, за да се прибере в къщата. — Но поне ще можем да отстраним ненужните кадри, преди да увеличим останалите.

Лий изсумтя в знак на съгласие и я последва. Брин направи опит да се отпусне на канапето, но той я спря, тихо смеейки се.

— Не се отпускай много. Не оставаме тук.

— Бихме могли.

— Не, след като съм инсталирал сложна охранителна система в къщата си.

— Да — измърмори Брин. — Мисля, че е разумно.

Заключиха и се отправиха към неговата къща. Брин си спомняше, че се е прозявала с глава отпусната на рамото му. Следващото нещо, което усети, беше движение… и топлина.

Лий я носеше нагоре по стълбите. Отвори очи и му се усмихна с полуотворени очи.

— Казвала ли съм ти някога колко съм луда по червенокожи тамтамисти?

Той тихо дрезгаво се изсмя.

— Не. Но се радвам, че е така.

Все още беше полузаспала, когато той я положи на леглото си, но тя не остана дълго в това състояние. Установи, че той има способността чувствено да я убеждава, че изобщо не е изморена.