Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Moves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 57гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм Позесъри. Нощен шепот

ИК „Коломбина прес“

История

  1. —Добавяне

Осма глава

Лий запали осветлението в преддверието, когато мина покрай електрическия ключ. Не виждаше вече смисъл да държи къщата в пълен мрак. Хвърли поглед към рамката на вратата, там, където се бе забил първият куршум. Всеки дърводелец можеше да заглади следата. По-сложен бе проблемът с входната врата. Внезапно го връхлетя пристъп на гняв. Снимки! За някакви си глупави снимки някой бе докарал Брин до пълна лудост, стреля в него и едва не го уби, а на всичкото отгоре разсипа и дома му.

Спря се. Поне вече… Вече можеше да започне да разбира Брин. Спусна се леко надолу по стълбите и огледа входната врата. Можеше да я залости за през нощта, но сутринта ще трябва да смени и вратата и ключалката. Намръщи се, помисли си, че наистина би трябвало да се обади в полицията. Но Брин, изглежда, не на шега се е паникьосала. Не можеше да я вини, не след като и детето е замесено.

Не можеше вече да й се сърди за предишната вечер. Беше дошла при него, защото е била отчаяна. Тогава защо по дяволите просто не беше поговорила с него, чудеше се той, болката като с нож го пронизваше. Наистина ли толкова не го харесваше и му нямаше доверие, че не можеше да му се довери, дори когато е отчаяна?

Сега, реши той тъжно, ще отидат до дъното на нещата и щом като ги разбере по-пълно, със сигурност ще сложи край на всичко.

Ще я изслуша. Но тя трябва да разбере, че нещата трябва да станат, както той иска. Навярно накрая ще склони да приеме помощта му. Тя се нуждаеше от помощ. Неговата помощ. В много отношения, а тя се страхуваше да не въвлече всички.

Стисна устни, докато със стол залостваше вратата, и тръгна към кухнята. Натисна ключа и освети безупречно чистото помещение. След това сложи кафеварката на котлона и разсеяно се облегна на плота, а мислите му продължиха да блуждаят.

Кой ли толкова се нуждае от някакви си рекламни снимки, че да отвлече малко момченце и да го държи като заложник?

Сигурно имаше нещо друго в онези снимки. Нещо толкова опасно, че…

— Лий?

Впери поглед напред през кухнята и видя Брин, застанала неспокойно на прага. Ризата му покриваше черните й джинси до колената. Изглеждаше странно, но още по-омайващо женствена в мъжката дреха. Скришом хвърли поглед към ръчния си часовник и установи, че са минали точно пет минути. Щеше да се усмихне, ако положението не беше толкова напрегнато.

— Седни. — Махна с ръка, за да й посочи плетените столове около кухненската маса. Тя сведе ресници и се подчини. Лий усети сърцето си болезнено да бие в гърдите. Искаше му се да изтича към нея и да я прегърне. Да я докосне, да я успокои и да я убеди, че всичко ще бъде наред.

Моментът още не беше настъпил. Нито пък би си позволил отново да посегне към нея — никакъв натиск, никакви пазарлъци. Трябваше сама да отиде при него и щеше да го направи, защото самата тя го искаше. Толкова много, че щеше да отхвърли всички съмнения и страхове.

Обърна се и порови в бюфета за чаши.

— Слушам те — нареди той сухо.

— Аз…

— Без увъртания! — каза той рязко. — Карай направо.

Той почти я чу как скръцна със зъби. Но започна. Разхвърляно, накъсано, монотонно му разказа всичко.

— На следващата сутрин, след като взех готовите снимки някакъв мъж се яви на вратата ми. Предложи ми пет хиляди долара за тях. Не знам дали му повярвах или не, но му обясних, че ти притежаваш всички права върху тях. Като че ли забравих за инцидента. Но последва заплашително обаждане по телефона.

— Мъж?

— Не съм сигурна. Гласът винаги е шепнещо съскане.

— Винаги?

— Да, много пъти ми се обажда.

Брин се загледа в Лий, докато той наливаше кафе в двете чаши, остави ги на масата и издърпа стол срещу нея. Никога няма да мога да му обясня това, докато той седи там гол до кръста и загледан в мен, помисли си тя, презирайки се заради боязливостта си. Но трябваше да му обясни. Само как я гледаше, със стегната челюст и безжалостни очи, тя нямаше избор.

— Продължавай — каза й той.

— Може малко да се объркам.

— Аз съм търпелив. Продължавай.

Брин се опита да отпие от кафето и изгори устните си. Върна чашата на масата и се втренчи в нея.

— Същата вечер, след като бях снимала, дадох филма на приятел, който има магазин за фотоапарати. След това предадох снимките на Барбара и изобщо не съм ги държала вкъщи. Но когато се прибрах от работа, намерих всичките си филми, снимки, включително личните, унищожени. Тъмната ми стая буквално беше в руини — разлети химикали, всичко, което можеше да се направи, беше направено. Последва ново телефонно обаждане и пак ме заплашиха.

Лий забеляза, че бузите й порозовяват.

— И тогава реши да ме прелъстиш, за да ти върна снимките?

— Да — призна си Брин тихо, все още загледана в кафето си.

— Просто трябваше да ме помолиш; щях да ти ги дам. — Впери в него стреснат поглед, а той тъжно се усмихна. — Не искам да ме вземат за глупак, Брин.

Тя отново бързо сведе поглед към чашата си.

— Взеха Адам. Отвлякоха го.

— Как? И кога?

Тя мъчително преглътна и навлажни устните си.

— Миналата… миналата вечер. Когато си тръгнах оттук, се прибрах и намерих Барбара, ударена, да лежи на канапето. Не знаеше кой я е ударил. Отначало мислехме, че в къщата все още има някой. И тогава открих, че Адам го няма. И…

— И веднага някой ти се е обадил? — Думите на Лий бяха по-скоро суха констатация, отколкото въпрос.

Брин кимна.

— Гласът… намекна, че ако съм била по-настоятелна, съм щяла… да те прелъстя. И че ако не получа снимките от теб, повече няма да видя Адам.

— Но ти реши да не ме прелъстяваш, а да ме обереш — каза Лий сухо.

— Аз… — Брин се спря, думите й засядаха в гърлото. Естествено, той нямаше да я улесни. — Бях отчаяна, Лий. И знаех… това, което шепнещият не знаеше. Че… се бях провалила и че…

— Че какво?

— Един нов опит нямаше да промени нищо — каза Брин с поглед отново вперен в чашата.

За миг Лий остана безмълвен, не отговори на думите й. След това попита:

— А какво каза Барбара за всичко това?

Брин сви рамене.

— Че трябва да се обадя в полицията. И че… аз трябва да ти кажа какво става.

— Трябваше да я послушаш.

Тя го погледна, съкрушена.

— Не можех, Лий. Не можех да поемам никакви рискове, не и, след като и децата са заплашени и след като… Адам е отвлечен.

— По дяволите, Брин! — рече той нетърпеливо. — Каквото и да е мнението ти за мен, не мога да повярвам, че можеш да си мислиш, че ще те отблъсна, след като е заплашено дете!

Брин поклати глава. Ресниците й се спуснаха до бузите, но отново внезапно се вдигнаха.

— Гласът непрекъснато ме предупреждаваше да не ти казвам нищо. Не се опасявах, че няма да се опиташ да ми помогнеш, а просто, че ще настояваш да се обадим в полицията и да се намесиш. Не мога да рискувам, Лий. Трябва да си получа Адам обратно!

Той за миг замълча, след това се наведе през масата.

— Познаваш ли някого с тъмен седан, Брин?

Бръчката й го убеди, че го мислеше за побъркан.

— Не, защо?

— Защото тъмен седан те проследи до вкъщи вечерта, след като направи снимките.

Тя го погледна, поразена.

— Някой е влизал в къщата ми два пъти — това знам. Мислех, че тази вечер ще заловя злосторник, а намерих теб. Не знам как този човек е успявал да влиза в къщата ми толкова незабелязано. Оттогава всяка вечер един от оркестъра наблюдава къщата ти.

— Значи през цялото време си знаел, че нещо става?

— Да.

Най-после Брин успя да преглътне малко кафе. Искаше внимателно да произнесе следващите си думи. Остави чашата и открито го погледна. Със закъснение беше разбрала, че най-добрата политика с Лий Кондър е искреността.

— Лий, ще ми върнеш ли пробните снимки и негативите и ще забравиш ли всичко, което се случи? Моля те! Наистина вярвам, че това е единственият начин, по който мога да гарантирам сигурността на Адам.

Лий отпи от кафето си, с поглед, вперен в нея над ръба на чашата.

— Брин, не се ли питаш вече какво има в онези снимки, което би карало някой толкова настоятелно да ги иска?

— Не ме е грижа и не искам да ме е грижа! — каза Брин възбудено. — Искам само да си върна Адам!

— Брин — започна Лий спокойно. — Разбирам. И ще си върнем Адам. Но не виждаш ли? Заплахата срещу теб може да не свърши с това. Някой е отчаян. Сигурно има нещо в онези снимки, което е ужасно опасно за някого. И той ще продължи да се чуди дали ти знаеш какво е то.

— Но не знам.

— Те не знаят това.

— Но защо ще ги интересува? Просто ще им върнем проклетите снимки.

— Брин, не е толкова просто! — Лий се изправи нетърпеливо. — Кой е в къщата ти? Барбара?

— Да.

— Обади й се. Помоли я да остане през нощта.

— Защо? — попита Брин тревожно.

— Защото сега трябва да си поговорим. И да си поиграем.

— Лий, аз няма да…

— Да изложа на риск Адам. Знам. Също и аз. Но няма да допусна да се изложиш ти самата или другите две момчета на риск. Както и да е; аз ще се обадя на Барбара. Кажи ми номера?

Той се отправи към стенния телефон в края на кухненския плот. Брин се втренчи в него за миг, изкушаваше се да се хвърли в краката му и да го моли да й даде снимките и да я пусне да си върви. Но както и да се унижеше, резултат нямаше да има. Виждаше стоманената му решителност в стиснатата челюст. Харесваше ли й или не, той вече е замесен. Заемаше се със случая и щеше да я принуди да приеме всички последици.

Преглътна, вцепенена като ударена от ток. Вгледа се в голия бронз на гърдите му, в широките рамене. Надолу тялото му се стесняваше в талията и хълбоците. Беше твърде силен и компетентен, за да може да се пребори с него в момента.

Унило измърмори телефонния си номер.

Барбара сигурно е ужасно разтревожена; фактически сигурно е подготвила сърцераздирателна защита за Брин. Лий едва се беше идентифицирал, когато Брин долови слабия и подправен глас, който му отговаряше по жицата.

— Барбара, Барбара, не затваряй! — изсмя се Лий, Брин видя веселият лъч, който проблесна в очите му и смекчи строгото изражение на лицето му. — Тя е тук, добре е, няма проблеми — освен един-единствен и то голям. Но слушай, не мисля, че може да се прибере вкъщи тази нощ, следователно ще я задържа тук. Но не се безпокой, не си сама. Ендрю е навън. Отиди до вратата и го повикай. Той ще ти обясни. Ако телефонът позвъни, обади се и направи, каквото можеш, но не мисля, че някой ще се обажда тази нощ. — Брин отново долови пращенето на разговора от другия край. Лий каза: — Добре — след това небрежно се облегна на тезгяха. — Вика Ендрю вътре — обясни той на Брин. Тя само кимна. Изведнъж й се стори, че е съвсем логично Ендрю да стои на пост пред вратата й.

— Хей, слушай — каза Лий и от промяната на тона Брин разбра, че говори с Ендрю — нали нямаш нищо против да останеш вътре? — Каквото и да е отговорил Ендрю, сигурно се е съгласил, защото Лий се изсмя. — Окей. Ще се видим там — рано.

Затвори и Брин го проследи с поглед, докато нервно и замислено се връщаше към масата.

— Добре, Брин. Това е всичко. На разсъмване ще се прибереш у вас и ще чакаме телефонът да позвъни. Ще уговориш място за размяна на снимките и Адам. Трябва да бъде някое публично място — близо до телефон. В момента, в който пуснат Адам, ти ще дадеш снимките. Ако се е предполагало, че в споразумението е предвидено да ме съблазниш, въпросната личност ще очаква аз да бъда някъде наблизо. Те ще знаят, че и аз съм замесен по някакъв начин. Логично, след като вече са стреляли по мен, така ли?

— Предполагам — промърмори Брин. След това обнадеждено добави: — И с това всичко ще свърши?

— Не, няма! Кой е приятелят ти, който е направил снимките.

— Казва се Кели. Магазинът му е „Келиз Кодак“

— Обади му се.

— Сега?

— Сега.

— Но…

— Кажи му, че ще му върнеш оригиналните негативи и че искаш нов набор от снимки. Така ще можем да предадем всичко и в същото време да разполагаме със снимките, но никой няма да забележи никаква дейност в тъмната ти стая, докато Адам не се върне и те не решат, че притежават всичко.

Брин потърка слепоочието си. Имаше право, и тя го знаеше. Просто не разбираше. Изправи се.

— Лий, страхувам се. Този човек, изглежда, знае всичко, което правя. Той ясно поиска негативите. Какво ще стане, ако разбере, че съм поръчала още снимки?

— Няма. А и ние се нуждаем от тях. Трябва да разберем какво става.

— Лий! Ако занесем снимките…

— Няма ние да ги занесем, Брин. Брин! Внимавай какво ще ти кажа.

— Не искам ти да направиш снимките, защото те навярно наблюдават къщата ти точно сега. Но ако Кели…

— Лий!

— Брин, всичко е наред. Ти и аз няма да се доближаваме до „Келиз“. Снимките са у Мик; той ще му ги пусне. Шепнещият може да си има прекрасна шпионска система, но навярно не може да наблюдава теб, мен и целия свят.

Брин мълча няколко секунди. Той разсъждаваше рационално и разумно. Имаше право, беше сигурна. Просто беше изплашена.

— Добре — каза тя най-после. — По-добре бързо да се обадя на Кели. Но какво да му кажа? Кога Мик ще му занесе снимките?

— Тази вечер.

Брин кимна безизразно. Снимките са у Мик. Колкото и основно да беше тършувала из къщата на Лий, никога нямаше да ги намери.

Кели изпъшка и изруга, когато му се обади, но тя мило му се помоли и той обеща да направи, каквото може. Лий се обади на Мик, поговори кратко с него и след това той и Брин се оказаха отново загледани един в друг през масата.

— Трябва да си помислим и да си спомним всичко, което се случи в онзи кънтри клуб — й каза Лий.

Брин вдигна глава и се намръщи.

— Всичко се случи в кънтри клуба. Дърк Хамърфийлд беше там и шампионатът на Професионалната асоциация по голф продължаваше. Но не разбирам. Какво ли съм уловила във филма? Много стръмни хълмове и кадифена трева?

— Политикът е съмнителен.

— Хамърфийлд?

— Аха. Душеше около Фултъновата къща.

— Не душеше! — протестира Брин. — Твърди, че ти е голям фен. И мисля, че би искал да го подкрепиш.

— Може би — каза Лий, свивайки рамене. — Но мисля, че е съмнителен.

— Любезен е.

— Очарователен? — подигра се Лий сухо.

— Повече отколкото някои от хората, които познавам — бързо отряза Брин в отговор на цинизма му.

— Разбирам. И играчите на голф са много по-очарователни от барабанистите, така ли?

В гласа му се долови язвителна нотка. Брин леко потрепери. Очевидно беше гледал новините онази вечер, когато я бяха показали усмихната да бъбри с Майк Уинфелд.

— Да — отсече Брин. — Играчите на голф, които съм срещала, са много по-очарователни от барабанистите, които познавам.

Той не отговори. Изправи се и се протегна, взе си чашата, за да я изплакне на мивката. Брин отчаяно прехапа долната си устна. Защо продължаваше да е толкова враждебна? Беше се огънал на желанията й толкова, колкото изобщо можеше да се очаква от мъж като него. Можеше да се обади в полицията…

— Ще отида да залостя входната врата. Твоят шепнещ, изглежда, е твърде опасна личност. Почти откърти вратата от пантите й. След това… — Спря се, загледан в нея, тя нямаше време да прецени изражението му. — След това ще си легна — заяви й той кратко. — Горе има три стаи за гости. Избери си една.

— Не мисля, че мога да спя — промълви Брин.

— Тогава легни и мисли — посъветва я Лий. — За снимките. Мисли за всичко, което може да се крие зад всичко това.

Порови се под мивката, измъкна чук, пирони и тел. Златистите му очи въпросително я изгледаха; след това излезе от кухнята.

Брин поседя на масата известно време, чувствата й я раздираха. Къде ли е Адам? Добре ли е? Трябва да повярва, че е добре. Трябва да живее с надеждата, че ще й го върнат утре. Трябва да получи снимките. Ще ги върне.

Благодарение на Лий. Трябва да бъде благодарна.

Изправи се и се отправи към гостната. В устата си той беше затикал един пирон, а с чука набиваше друг във вратата. Спря да чука и вдигна вежда, когато тя се приближи към него.

— Лий… благодаря ти — му каза тя.

Той избута пирона в ъгълчето на устата си.

— Лягай си, Брин.

Тя кимна и тръгна към стълбата, но се спря.

— Има ли значение коя стая? — попита тя любезно. Той не я погледна, но за миг престана да чука.

— Не. Всички са подредени за гости.

Брин прехапа устна, докато го наблюдаваше. Гърбът му беше наведен над работата, силните му ръце се гънеха и проблясваха при всеки удар на чука. След това продължи да се изкачва.

Тя пристъпи през първата врата и щракна лампата. Както беше казал, стаята беше готова за гости. Леглото от палисандрово дърво лъщеше. Пухената завивка и раираните чаршафи миришеха свежо, на чисто. Брин откри малка нощна лампа на тоалетката, запали я и изгаси останалото осветление. Събу маратонките и джинсите си и пропълзя под чаршафите.

Но докато лежеше, не можеше да престане да мисли за Лий. За миговете, през които лежа в прегръдките му. Мечтаеше за него. Искаше го.

Даде й всичко. И не поиска нищо от нея.

Стисна здраво очи и се опита да отблъсне образа.

Той не можеше да бъде отблъснат.

Виждаше лицето му на лунната светлина; безупречно правия нос; здравата, четвъртита челюст; пълната, чувствена уста. Очите му, изпълнени с приковаваща златиста сила…

Мисли за снимките, каза си тя. За кънтри клуба „Тимбърлейн“. За фона…

Одеколонът му винаги я е привличал. Фин. Чист и толкова мъжки. Спомни си начина, по който бронзът на плещите му проблясваше на меката лунна светлина. Спомни си как се беше втренчила в гърдите му. Стегнати и широки, просто бронзова мъжка сила. Искаше й се да се пресегне и да го докосне.

Отдавна знаеше, че е сгрешила в преценката си за него. От самото начало той искаше да й предложи приятелство. Беше привлечен от нея, да, никога нямаше да я отблъсне.

Винаги се е вълнувал от нея; винаги е проявявал разбиране. Беше усетил, че се страхува от височините; успокояваше я. Беше разбрал, че се нуждае от пари; никога — нито веднъж, въпреки всичко, което беше направила — не я заплаши с уволнение. А в ресторанта, когато Адам. Ох. Адам! Къде си? Когато Адам започна да хвърля храна, Лий не се възмути. Той разбра, че лошото поведение не означава лошо дете, а просто малко момче, което е несигурно и се нуждае от много любов.

Адам! Боли, като мисля за него и колко е безпомощен, очакващ, очакващ и молещ се. Адам, помисли си тя, наистина те обичам. Ще те върна и ще направя всичко, за да забравиш, че някога си изпитал страх, че си бил изплашен или самотен…

Любов… Толкова разнообразно и странно чувство. Любов към дете. Любов към мъж. Не, не беше влюбена в Лий. Сега можеше да си признае, че го харесва, че той я вълнува. Но не можеше да рискува да се влюби в него. Той обичаше деца, но това не означаваше, че ги иска. И Брин го вълнуваше, но колко дълбоко — и за колко време?

Шумно изстена. Боли, когато си толкова разкъсван. Тревожеше се за Адам. Самата тя е толкова самотна. Тази нощ има нужда от Лий. Дори и ако не можеше да разчита на любов, имаше нужда да я усети. Не, трябваше да бъде твърда и независима. Трябваше сама да се грижи за себе си, защото тя самата си беше единствената гаранция…

Нямаше гаранции.

Брин покри лицето си с ръце и конвулсивно преглътна. Кого лъжеше? Себе си? Вече не. Винаги го е искала. Имаше нужда от него, но най-много от всичко тя го искаше. А дали не беше мъничко влюбена в него. Може би е знаела, че ще се влюби още преди да го беше срещнала. И се страхуваше — от себе си, че е уязвима. Не точно от него.

Брин внезапно установи, че чукането беше престанало. Изчака минутка, заслушана в нощта. След това изпълзя от леглото и отиде до вратата, леко я отвори. Лампата в коридора все още светеше, но долу всичко беше тъмно и тихо.

Затваряй вратата и се връщай в леглото, каза си тя.

Но не затвори вратата. Излезе в коридора.

Знаеш, че го искаш. Върви при него.

Да, но продължаваше ли той да я иска?

Можеш отново да се нараниш, предупреди се тя. Може да те отблъсне… Все още може да е ядосан.

Трябваше да рискува. В бъдеще това можеше да боли, но тази нощ…

Сърцето й мъчително бумтеше в гърдите, но краката й я понесоха през коридора. Стигна до вратата му и се поколеба. Беше отворена. Застана на прага, кръвта й сякаш пламтеше във вените й, след това замръзна в нервно очакване…

— Влез, Брин.

Тогава тя забеляза, че той седеше в леглото си и небрежно я наблюдаваше. Гърбът му беше изправен; луната къпеше раменете му и улавяше златистия блясък на очите.

Той се е надявал; очаквал я е. Познаваше всички движения на нощта; усещаше ги с някаква древна и примитивна интуиция.

Бягай, каза си тя. Това е най-голямата опасност, пред която се изправяш. Накрая ще погубиш и душата си заради него.

Сърцето й продължи да бумти. Тялото и душата й сякаш бяха сковани от страх и болка. Но направи крачка в стаята. Отиваше към него.