Хедър Греъм
Нощен шепот (7)

Шеста глава

Брин премина, препъвайки се, през отломките, бързо се промъкна покрай шкафа и се прибра вкъщи.

— Брайън! Кийт! — крещеше тя запъхтяна, забързана. — Да не сте посмели! Чувате ли ме? Да не сте посмели да се обадите.

Изглежда, силното вълнение допълнително беше повишило авторитета на гласа й; когато най-после нахлу в къщата, момчетата стояха до телефона, вперили поглед в нея, без да го докосват.

Профуча покрай тях и грабна слушалката, почти изкрещя в нея.

— Ало?

От другия край се долови слабо колебание, след това спокоен, мъжки клас.

— Госпожице Келър?

— Да — отвърна Брин нервно.

— Майк Уинфелд. Запознахме се в кънтри клуба „Тимбърлейн“ онзи ден.

— О, да. Как сте, господин Уинфелд?

Всъщност изобщо не я интересуваше. Искаше само човекът да се разкара от телефона! Не ставай глупава, Брин. Бъди приветлива, любезна, предупреди се тя. Може да се нуждае от рекламни снимки, а и изглежда много приятен човек.

— Добре. Добре, благодаря. Мислех за вас.

— О!

— Да. Знам, видяхме се само за малко, но се чудя дали бихте се съгласили да вечеряте с мен? Бих искал да поговорим дали ще е възможно да ми направите някои снимки.

Защо не, се запита Брин. Нормално, изобщо не би имала нищо против да излезе с него. Поканата можеше да се окаже само претекст за нещо друго, но тя можеше да се справи с това. Ами ако наистина излезеше добър и честен човек…

Нормално. Можеше ли сега да направи нещо нормално? Как изобщо й бе минало през ума да направи нещо, когато тактиката на сплашването завладяваше дома й и от всяко телефонно позвъняване й притъмняваше от страх?

— О, господин Уинфелд…

— Майк, ако обичате. Карате ме да се чувствам стар и грохнал, а не бих искал да съм такъв — особено за вас.

Брин успя да се разсмее.

— Добре, Майк. С удоволствие бих вечеряла някой път с вас, но съм заета за… около две, три седмици. Бихте ли се обадили пак?

— Предпочитам да не трябва да се обаждам пак, но щом като нямам друг избор… — Остави гласа си да се провлече, с което показа, че не губи надежда, след това пак се разсмя. — Безмилостна към горкия човек, така ли, госпожице Келър? Но ще се обадя пак. Две седмици?

— Аха. И моля ви, наричайте ме Брин.

— С удоволствие. Ще ви се обадя, Брин.

— Чудесно.

— Тогава дочуване, засега.

— Дочуване.

Дишаше доста свободно, когато остави слушалката, но ръката й беше още на телефона, когато той пак зазвъня. Рязко го вдигна към ухото си.

— Ало?

— Предполагам, че вече сте видели тъмната си стая, госпожице Келър.

— Да, видях я. И това, което сте направили, е подсъдно. Как смеете да нахлувате така в живота ми! Ще ви затворят. И ще гниете в затворническа килия…

— Госпожице Келър, тъмната ви стая е само началото.

— Не разбирате ли? — Неусетно бе започнала да крещи. Виждаше как Брайън и Кийт са се вторачили в нея, стреснати, изплашени, но не можеше да се въздържи. — Проклетите снимки не са у мен!

— Успокойте се, госпожице Келър. Вярвам ви, че снимките не са у вас. Но също така вярвам, че можете да си ги вземете обратно.

— Снимките са у Кондър; вървете и тормозете него.

От другия край на жицата се долови известно колебание.

— Мисля, че можете да си вземете обратно снимките, госпожице Келър.

— Кондър…

— Далеч не е толкова вълнуващо да тормозиш Кондър.

— Защото ще ви каже да вървите по дяволите!

— Възможно. Той е много по-жилав противник, но и вие сте доста жилава, госпожице Келър. Представям си колко храбра — или глупава — можете да бъдете, за да ме пратите по дяволите. Но няма да го направите, нали? Не, след като трябва да се грижите за три малки деца. Искам снимките. Жена като вас сигурно може да накара някой мъж да направи това, която тя иска. Давам ви няколко дни. Но ги вземете. И помнете, ще ви следя. Засега съм повредил само собственост. О, и не си мислете, че можете да ме стреснете. Имам познат в участъка. Ще разбера, ако се обадите на полицията. А що се отнася до Кондър… Ами, изобщо не бих го намесил, не, освен ако не успеете здравата да го завъртите на малкия си пръст. Той е от тези, които биха настояли да се повикат ченгетата, но, всъщност вече ви обясних всичко. Ясно. Просто не преставайте да мислите за две неща. Малките момчета и снимките. Щото ще бъде едното или другото, надявам се, разбирате какво искам да кажа…

Тя стискаше телефона и продължи глупаво да го гледа дълго, след като разбра, че е замлъкнал.

Междувременно мисълта й препускаше. Той не можеше да е „фен“ на Лий. Феновете са в състояние да драпат и да лазят и да рискуват лично да пострадат, за да се доближат до звездата, но не рискуват да нахълтват в частни домове — не и за снимки! Не, някой искаше тези снимки и не се шегуваше. Защо? О, Господи! Имаше ли някакво значение, след като тя самата беше забъркана? Не беше детектив, а със сигурност добрите момчета с баретите нямаше да дотърчат и на часа да решат отчайващите й проблеми, както правеха по телевизията. Тя беше сама жена, която едва различаваше цевта от приклада на пушката, а и три малки деца зависеха от нея. Тогава, значи, да! Ставаше нещо по-дълбоко, дълбоко и лошо и може би дори ужасно, но това не трябваше да бъде нейна грижа. Тя беше човешко същество, уязвимо и изплашено и не искаше да решава никакви мистерии, просто искаше да се чувства сигурна, да вярва, че децата са в безопасност…

— Лельо Брин?

Рязко се обърна и се вторачи в Брайън и Кийт.

— Къде е Адам? — попита тя.

— Оцветява — Кийт отговори.

— Какво беше всичко това, лельо Брин? — попита Брайън.

— Нищо. Искам да кажа нищо, което бих могла да ви обясня точно сега. Чуйте ме, момчета, и моля ви се, внимавайте. Аз… имам професионални проблеми. Помогнете ми тази вечер. Моля ни качете се горе, изкъпете се и помогнете на Адам, вместо мен, окей? И моля ви! Никакви сапунени битки, никакви викове и крясъци. Моля ви.

И двамата й кимнаха тържествено. Чу Брайън да вика Адам и трите момчета заедно тръгнаха нагоре по стълбите.

Когато чу да тече водата в банята, се разплака.

Няколко минути остави сълзите да се стичат по лицето й. След това със свити пръсти изтри бузите си, направи си чаша чай и седна на кухненската маса.

Искаше да се обади в полицията, но не можа! Не, след предупреждението, което й бяха направили. Ами ако беше блъф? Обади се в полицията, каза си тя твърдо. Това беше логичното и умното нещо, което трябваше да направи.

Не! Не можеше. Защото предупреждението можеше да не е блъф.

А на когото и да беше шепнещият глас, в него звучеше разрушителна нотка. Тъмната й стая беше доказателство за това.

Ох, Господи! Брин се разтрепери; покри лицето си ръце, борейки се с надигащия се пристъп на истерия. Преди всичко децата трябваше да бъдат закриляни… а как можеше да ги наблюдава и закриля през цялото време, след като трябваше да работи, за да ги издържа? Дори и ако не работеше, не можеше през цялото време да бъде и с тримата.

Имаше само един отговор. Трябваше да си върне снимките.

Да, трябваше.

Брин си пое дълбоко въздух; решението й помогна да се успокои. Не можеше да се остави в плен на безсилието. Не можеше да си позволи да си седи там, обляна в сълзи. Трябваше да помисли за момчетата и да не забравя, че те бяха по-скъпи от всичко друго в живота й.

Пръстите й трепереха. Фиксира ги с поглед, докато със силата на волята си ги принуди да се успокоят.

Брин допи чая си и се качи горе. Момчетата точно свършваха да закопчават пижамите си. Адам беше объркал копчетата.

— Хей! — каза му тя и седна на леглото, за да го прегърне и да започнат закопчаването отначало. — Адам, почти си успял, но не съвсем!

Сълзите отново напираха в очите й и тя едва успяваше да ги потисне.

— Задушаваш ме, лельо Брин! — протестира Адам.

— Съжалявам, миличък. Съжалявам. — Целуна го по челото и бързо стана, за да го завие. След това целуна Брайън и Кийт, двамата я гледаха сериозно. — Благодаря, че наистина бяхте чудесни тази вечер, момчета. Нуждаех се от помощта ви.

— Лельо…

— Вече наистина съм добре. Обещавам. Лелите просто понякога малко губят разума си. Лека нощ.

Изгаси лампата и затвори почти докрай вратата, остави я само леко открехната, колкото да прониква малко светлина от банята.

В коридора осъзна, че изобщо не е добре. Беше изплашена до смърт. Щом като някой беше нахълтал в тъмната стая, сигурно можеше да нахълта и в къщата…?

Избърза надолу по стълбите и се въоръжи с кухненски нож, но след това се отказа. Ако нападателят се окажеше едър, нямаше да може да го отблъсне и накрая можеше да стане така, че сама да се прободе със собствения си нож.

Избра метлата за оръжие, след това провери всеки шкаф и всяко ъгълче и кътче в къщата, дъхът й панически спираше всеки път, когато отваряше някоя врата.

Накрая се убеди, че ако някой искаше да получи снимките, той — или тя — нямаше да я убие, докато не изпълни поръчката или поне докато не се опита да я изпълни.

Въпреки това нямаше да може лесно да заспи. Дори не си даде труд да си легне в леглото, а прекара нощта на канапето с включен телевизор, за да й прави компания, от каквато отчаяно имаше нужда.

Всъщност изобщо не чуваше телевизията. Просто лежеше будна, вторачена в тавана, кроейки планове.

Трябваше да се опита да примами Лий. Да бъде мила, очарователна — съблазнителна. Поне донякъде. Достатъчно, за да го убеди да й повярва. Да й върне снимките, като тя ще му обещае, че ще ги направи много, много по-добре, сега, след като… държеше повече на него. Разбираше го повече…

Хвърляше се на канапето, обзета от тревога — кръвта й кипеше. Не можеше да се сближи толкова с Лий — но трябваше. Трябваше… И трябваше да изиграе ролята толкова добре, че да запази сигурна дистанция заради сърцето си.

Не, не, нищо нямаше значение! Можеше да мисли само за момчетата! Лий трябваше да й помогне. Разбира се, че можеше. Тя добре ще изиграе ролята си. Той ще й върне снимките и кошмарът ще свърши.

Ами ако все пак той откаже?

Главата й се изпразни от мисъл. Ако все пак той откаже, ще трябва да прибегне до отчаяни мерки. Ако откаже да й ги върне, ще се наложи сама да си ги вземе.

 

В петък претърпя страхотно разочарование; Лий не се яви на репетицията. Ендрю й каза, че е излетял за Лос Анжелис, за да подпише някакви документи, и че ще де върне едва в понеделник.

Уикендът за нея беше истински ад. Насили се да оправи тъмната си стая и през двата дни води децата да плуват, приготвиха храна за пикник и прекараха вън от къщи, колкото се може по-дълго. Всеки път, когато звъннеше телефонът, тя така подскачаше, че само дето не излетяваше през покрива. Но шепнещият не се обади и нищо не се случи.

Освен че под очите й се появиха големи сенки от недоспиване. А нервите й се опънаха като барабан.

Никога не беше се радвала толкова на настъпването на понеделника. Още ли я наблюдаваха? Ако я наблюдаваха, тогава трябваше да знаят, че е нямало как да се свърже с Лий до днес…

Лий продължаваше да изглежда напрегнат, разсеян, а сега дори отнесен. Това още повече я затрудняваше да го заговори, но трябваше. Беше много трудно да признае, че той й изглеждаше толкова чудесен. Трудно беше да приеме, че колкото и разсеяно да я докоснеше, пак й ставаше приятно. В миговете, които прекарваше в прегръдките му, се чувстваше необяснимо сигурна. Миризмата му беше приятна и мъжка; силата на прегръдката му я стопляше.

Но определено от студените му и любезни обноски лъхаше хлад.

Тя се молеше да изникне благоприятна възможност и той да я откъсне от останалите, за да си поговорят, както често правеше, но той не се доближаваше до нея, освен ако не беше принуден. Накрая в последната почивка за деня тя събра кураж и с две чаши кафе се запъти към пианото, където той вяло опитваше някаква мелодия.

— Помислих си, че би пийнал малко кафе — започна тя, когато погледът му падна върху нея. Той вдигна вежди, а тя се изчерви. И двамата знаеха, че тя много не се интересуваше от това какво той иска или не иска.

— Благодаря — каза той кратко. Прие чашата, но я остави на пианото. Пръстите му продължиха да тичат по клавишите. Изглеждаха големи, дълги и бронзови, докато се разхождаха по слоновата кост.

— Не знаех, че свириш и на пиано — промълви Брин, накланяйки се към пианото. Надяваше се, че позата й не е предизвикателна и смешна.

Той рязко вдигна поглед към нея.

— Ами да.

Не нещо като „Ами да, научих се в училище“ или „Това е важен инструмент и всеки музикант трябва да може да свири на него“ — не, нищо, подвеждащо към разговор. Просто някакво си „Ами да.“

Не я улесняваше. Пък и какво ли трябваше да очаква след целия този очевиден антагонизъм?

Гмурни се и започни да лъжеш като дявол, каза си тя. Протегна ръка и докосна неговата. Той престана да свири, любопитно се загледа в нейната в продължение на няколко мига, след това вдигна поглед към лицето й.

Иронията на всичко това беше, че тя съзнаваше собствения си антагонизъм, макар че той не го съзнаваше. В този момент, тя ясно разбираше лудостта си. Беше го преценила чрез друг мъж и сега враждебността й идваше от простия факт, че беше мъж, в когото една жена можеше лесно — много лесно — да се влюби. И вместо да се възползва от тази възможност, тя беше издигнала стена от лед. Тя все още се нуждаеше от тази стена, но се нуждаеше от доверието му повече от всичко друго.

— Лий, съжалявам — промълви тя бързо, преди да е загубила кураж. — Искам да кажа, за всичко. Бях ужасна от момента, в който се срещнахме. Аз… бих искала да имам възможност да променя всичко това.

Накрая той се облегна назад, изцяло насочи към нея раздвоеното си внимание.

— О? — попита я той сухо.

Господи, как й се искаше да го удари! Беше вперил в нея тези златни очи, изражението му беше твърдо като гранит. Тя стисна зъби и си напомни, че залогът беше много по-голям, отколкото дори тя самата можеше да си даде сметка.

— Аз… — Гласът започна да й изневерява, но това беше добре дошло, защото й хрумна нова тактика. — Е, няма значение! — провикна се тя, допускайки нотка на патос в тона си. И се обърна.

Това даде резултат. Не беше направила и крачка, когато усети ръката му да улавя рамото й. Принуди я да се завърти и тя се остави да падне в топлата шир на гърдите му.

— Добре, Брин. Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Че искам да те опозная по-добре — каза тя, без да мигне.

— Сериозно?

— Сериозно. — Колко ли дълго ще трябва да гние в чистилището заради тази лъжа? Задъхваше се, и това не беше лъжа. Но от въздействието, което той имаше върху нея, положението стана още по-непоносимо. Да! Беше го преценила неправилно. Той беше свестен мъж, силен, но свестен, често мил — а имаше и това мощно… сексуално привличане, почти неудържимо. О, Господи, помисли си тя, ставаше все по-зле и по-зле! Ако беше честна, щеше да признае, че той й харесва. Не можеше да си позволи да бъде честна — щеше да се окаже катастрофална грешка. Трябва да крепи стените си. Адам, спомни си тя. Нямаше да й бъде толкова трудно да лъже. Спомнеше ли си само сладкото малко личице, и ставаше готова на всичко.

— Ще ви взема заедно с децата за пикник или нещо подобно в неделя, ако нямаш нищо против — каза Лий.

— Неделя? Не, толкова далеч! — Тя прочисти гърлото си. Гласът й беше прегракнал. Много прегракнал. Чувствен като на… изпечена курва. — Покани ме на чаша вино. Ако поканата все още важи, бих искала да дойда довечера.

Веждите му отново се вдигнаха; тя усети скептицизма му. Но след това сви рамене.

— По всяко време си добре дошла. Довечера нямаме репетиция с оркестъра, значи съм свободен.

Брин преглътна и кимна. Сега гласът й беше тънък, сякаш някой друг говореше.

— Трябва да разбера дали Барб може да остане с децата, но обеща, че ще може тази седмица. Осем и половина.

— Ела, когато можеш.

Той я пусна, след това бръкна в джобовете си за молив. Върна се към стола на пианото и намери стар къс хартия, надраска някакъв адрес и й го подаде.

— Тогава до скоро — промълви той. Андрю го викаше. Мина покрай нея, а Брин усети, че отново трепери.

 

В осем часа онази нощ Лий седеше на канапето във всекидневната си с крака на малката масичка, замислен с поглед, вперен в чашата със скоч.

Погледът му обходи красиво обзаведената стая и се намръщи.

Знаеше, че някой отново е влизал в къщата. Здраво я беше заключил, когато внезапно го извикаха да подпише някаква поправка към един договор, въпреки това беше сигурен, че някой е бил вътре. Чувстваше го. Но не можеше да накара някой от останалите да седят в къщата през всичките тези часове, не и, след като искаше да държат под око Брин. А и можеше пак да се окаже нещо съвсем идиотско.

Въздъхна и погледна часовника на ръката си. Осем и петнадесет. Всяка минута щеше да дойде. И пред него изникна дилемата. Защо тази внезапна промяна у Брин? Той я искаше от момента, в който я зърна за първи път; опиянението му бързо премина в нещо по-голямо. Трябваше да е въодушевен и доволен, че съвсем скоро ще бъде тук…

Лошото беше, че не вярваше нито на нея, нито на ситуацията, нито изобщо на нещо. Все пак, помисли си, бавно усмихвайки се, нямаше начин да не приеме поканата й. Вероятно си е намислила нещо, но той беше мъжкар и дивак и ни можеше да я остави да прави, каквото си иска, докато той открие точно какво е то…

— Не дивак, просто глупак! — гласно се подигра той сам на себе си и вдигна чашата към колекцията от стрели, която украсяваше стената. — Глупак, който все повече се влюбва.

Звънецът иззвъня, той сухо се изсмя на себе си и стана. Беше тук. Рано. Със сигурност знаеше, че иска нещо, но както си беше обещал, щеше да я остави да се опита да го получи. Оказа се далеч не беше толкова твърд и подготвен, колкото му се искаше, когато отвори вратата. Не и, след като я видя.

Косата й беше пусната и разпиляна, къдреше се и се диплеше по гладките рамене, разголени в лятна рокля без гръб. Малко небрежно, но много женствено. Синята пола се увиваше около колената й, а стегната талия подчертаваше красотата на фигурата й на танцьорка.

Очите й блестяха, когато го поздрави с лъчезарна усмивка.

— Здравей, аз… Успях.

Той отстъпи назад, посрещайки я с дълбок поклон.

— Е тогава, влизайте в бърлогата на вълка, госпожице Келър. — Тихичко се изсмя, като видя как кожата й с цвят на слонова кост пребледня. — Шегувам се, Брин. Но заповядай.

Тя влезе и той затвори вратата зад нея. Тя носеше мека наметка от газ, той я взе и я закачи в антрето. Когато се върна, тя оглеждаше стаята.

— Хубава къща — промълви тя.

— Благодаря. Това е дом.

Тя се изсмя малко нервно.

— Мисля, че очаквах нещо различно. Железни решетки и тълпа от слуги.

— Не обичам много хора около себе си — отбеляза той кратко. — Имам икономка, която идва всеки ден, и това е всичко. Искаш ли да обиколим?

— Разбира се.

Той се усмихна.

— Ей там е пианото, където съчинявам повечето си творби в първоначалния им стадий. Ето и бюрото. А там има малък бар. Какво да ти предложа?

— Джин и тоник?

— С лимон?

— Ако обичаш.

Тя продължаваше да стои на същото място, след като й приготви напитката. Занесе й я, взе чантата й и я захвърли на канапето, хвана я за лакътя.

— Мисля, че дойде по собствено желание — й каза той, едната му вежда беше вдигната.

Брин се изчерви, а той продължаваше да усеща, че е неспокойна. Тя бързо отпи и посочи към стрелите на стената.

— Наистина ли можеш да стреляш с тези неща?

— Да, наистина.

Той почувства почти неуловимия трепет по ръката й, поведе я през всекидневната и по коридора.

— Кухнята и официалната трапезария са от другата страна — продължи той. — Игралната зала и кабинетът са ей там.

— Хубаво е тук — промълви Брин.

— На мен ми харесва.

Тръгнаха обратно. Той имаше чувството, че чува туптенето на сърцето й по-ясно, отколкото биенето на барабан. Брин погледна нагоре по стълбите към отворения балкон.

— Създава приятно чувство за простор — съгласи се тя.

— Искаш ли да видиш какво има горе?

— Разбира се.

Тя тръгна преди него по стълбите, спря се, за да погледне надолу.

— Това настина трябва да бъде в „Красива къща“ или нещо такова — каза тя, усмихвайки му се мило.

— Благодаря. Покрай коридора всички стаи са спални, докато се стигне до моята. Отвъд нея има звукозаписно студио.

— Студио? В къщата?

— Аха. Ела, ще ти покажа.

Студиото беше главозамайващо. Ако главата на Брин не тежеше от хиляди тревоги, с удоволствие би го изследвала основно. Заемеше повече от половината площ на горния етаж, половината над кухнята и трапезарията, прецени тя.

От пода се издигаше красива ламперия, поне сто и двадесет сантиметра висока, а от нея нагоре стената бе стъклена. Отвън тя можеше да види барабаните и богатия набор от клавирни инструменти. Няколко китари, прибрани в калъфите си, бяха опрени в далечната стена. Навсякъде имаше кабели и високоговорители; на задната стена се виждаше друг набор от инструменти: дайрета, дървени флейти и няколко неща, чиито имена не знаеше. В остъклената отвсякъде стая имаше друга по-малка стая, където се намираха всякакви пултове.

— Някои от парчетата записваме точно тук — й каза Лий. — Това е съвършено звукозаписно студио. А това — той силно удари по външното стъкло — е напълно звуконепроницаемо. Можем да надуваме, докато сърцата ни спрат, без да смутим дори растенията!

— Чудесно е — промълви Брин. — Нямах представа, че в един дом може да има нещо толкова съвършено.

Той стоеше до нея. Достатъчно близко и тя го усещаше. Енергията му, топлината му… омайващата му мъжественост. Почувства се привлечена — като метал към магнит, но същевременно й се искаше да избяга, колкото се може по-далеч, преди да изгори като в огън. Не можеше да избяга. Трябваше да го омагьоса, да играе ролята на преследвач, а не на преследвана…

Още не! Още не! Трепереше, тресеше я; студени тръпки я полазиха, последвани от шеметно парещо чувство.

Брин преглътна, стисна зъби, изведнъж се изплаши, че може да избухне в сълзи. Точно сега изглеждаше толкова просто да се обърне към него, да му обясни положението, да се остави на милосърдието му и да го моли за помощ.

Не, не! — напомняше си тя мъчително. Бяха я предупредили. Не казвайте на Кондър; не казвайте на полицията. Не смееше да му каже: просто не можеше да рискува. Не, след като децата бяха заплашени и тя все още затвореше ли очи, виждаше отломките от това, което някога беше тъмната й стая. А Лий… Ако му кажеше истината сега, ще я презре, задето го мамеше. Ще побеснее, никога няма да й помогне. Ще я накара да се обади в полицията.

Не, трябваше да продължи да се опитва да го прелъсти. Е, не докрай да го прелъсти. Но достатъчно, така че той да се съгласи да угажда на капризите…

Внезапно се извърна, усмихвайки му се.

— А какво има зад следващата врата? — Нервно я отвори, след това предпочете, да не я беше отваряла.

Очевидно беше спалнята му.

Спретната и почти гола, но се чувстваше присъствието на мъж в нея. Леглото беше голямо, отгоре с покривка в индиански мотиви. Две черги подхващаха кафявите и оранжеви цветове от шарката, цялата стая създаваше чувството за нещо просто и земно — както и за нещо малко сурово и първобитно. Независимо от всичките труфила, типични за една рок звезда, които вървяха с Лий Кондър, човек можеше да го съблече и да открие мъжа с цялата му мъжественост.

Тя се извърна към него и видя, че той се усмихва и явно се забавляваше. Беше влязла в спалнята му, а не той я беше въвел там.

— Вратите са хубави — каза тя, чудейки се дали беше разбрал, че тя бързо преглътна, преди да заговори.

— Водят към друг балкон. — Пресече стаята и отвори двукрилата врата. Обърна се и й предложи ръката си. Като него, и тя остави питието си на нощната масичка и го последва.

Нощта беше омайваща. Хиляди звезди блестяха в небето, диаманти на черно кадифе. Въздухът беше приятно хладен; осезателно го усещаше по голите си рамене и гръб.

Балконът гледаше към басейн сред пищен пейзаж и джакузи, откъдето водата падаше и на вълнички се разливаше в по-голяма водна маса.

Вик на искрено възхищение се изтръгна от нея; гледката беше прекрасна. Градински лампи в синьо и зелено засилваха мистичното впечатление за тропическа лагуна; искаше й се да забрави всичко и да се слее с околността.

Брин приближи до парапета, за да се наслади напълно на гледката.

— Ти ли си проектирал всичко това?

— Да.

— Наистина е…

Гласът й заглъхна, когато усети ръцете му на раменете си. Милувката беше нежна, но грапавите му длани й напомниха за безупречната му мъжественост. Тя забеляза, че той следи движенията на ръцете си по плътта й, очите му я галеха. Усещаше тялото му здраво и твърдо зад своето; усещаше дишането му и цялото му същество.

Внезапно той я завъртя. С една ръка я галеше по гърба; със свободната си ръка улови брадичката й и я наведе назад, така че очите им се срещнаха.

Бавно сведе устни към нейните. Докоснаха я нежно, възбуждащо, но и съвсем целенасочено. Устните й се разтвориха за неговите и той спокойно бавно продължи да напредва. Езикът му беше грапаво кадифе, докато дълбаеше, за да намери нейния, и нежно настъпваше. Тя установи, че се приближава към него, целия го усети чрез целувката, усети мъжкия авторитет и сигурността на прегръдката му, натискът на бедрата, силата на мъжествеността му. Изплаши я, очарова я. Тя се задъха в нощта, в която потъваше. Ароматът и вкусът му, чудото…

Толкова лесно можеше да се самозабрави. Да забрави болката, да забрави бъдещето. Да забрави колко е лесно да се влюби в него, да го обикне силно, ако се самозабрави, и да познае сърдечна болка, дълбока, колкото любовта й, да съжалява толкова горчиво, колкото сладко беше докосването му. Да забрави…

Да забрави… снимките!

Тя постави ръце на гърдите му и накрая се отскубна от прегръдката му, отпусна глава на рамото му, след това се опита изкушаващо да му се усмихне, когато пак срещна погледа му. Трябваше тя да го съблазни; а не тя да бъде съблазнена. Ако получеше още нещо от нея, щеше да вземе надмощие; щеше да стане господар на чувствата й, беше толкова по-силен от нея, тя не биваше да отива твърде далеч в играта. С мъж като този шега не бива…

— Бавно, моля те, Лий? — прошепна тя задъхано, но поне прозвуча естествено. Устните й бяха влажни и трепереха; главата й се въртеше.

Той се усмихна и я пусна, най-после тя са почувства сигурна — но се изплаши, като установи, че целувката е подействала повече на нея, отколкото на него.

— Толкова бавно, колкото искаш — й каза той.

Тя пак се усмихна и малко се отдръпна.

— Да се върнем долу — предложи той. Тя кимна, взе си напитката от него, хвана го за ръка и го последва.

Лий й показа голямата модерна кухня, красиво обзаведената трапезария, след това я заведе до канапето.

— Искаш ли да освежа напитката ти?

— Ако обичаш.

Миг след това отново седна до нея. Наблюдаваше я. Лека тръпка премина през нея, когато пак го погледна в очите. Златото изглеждаше изключително остро и настървено. Знаеше ли той, че беше дошла, за да иска нещо?

— Разкажи ми за себе си, Лий — изрече тя припряно, поемайки дълга глътка от джина си с тоник. — Къде си роден?

— В Блек Хилс.

— Там ли си израсъл?

— Донякъде. Много време прекарахме в Ню Йорк. А ти?

— Родена съм и съм израсла в Тахо. — Брин се поколеба, учудена защо му задава въпроса. — Барбара ми каза, че си бил женен… пет години. Че си вдовец.

— Да.

Просто да, нищо повече. Изглежда, не може да го подведе да й се довери.

Лий се изненада, когато тя се обърна леко към него, докосна лицето му и нежно прокара ръка по контурите на бузите му. Очите й следяха движенията; устните й бяха леко разтворени, опитваше се бавно да напредва, а позата й беше съблазнителна.

Твърде съблазнителна. Той не беше сигурен докога ще може да се контролира, ако тя пак се доближи до него, мамеща като елегантна котка. Тя затвори очи и се приближи още повече, сякаш се стопи в прегръдката му. Той усети очертанията на тялото й, така грациозно хлъзгащо се по неговото. Беше много красива жена, особено физически. Гърдите, които го докосваха, бяха високи и предизвикателно пълни. Ръката му подканващо обгърна тънката й талия; пламналото й бедро беше неудържимо изкушение…

Тя го целуна. Леко. Искаше бързо да се отдръпне, той беше сигурен в това, но я улови и прехвърли дългите й крака на скута си, здраво я улови в прегръдката си. Задълбочи целувката и остави дланта си бавно да се спуска по бузата й, към гърлото, за да обхване и погали набъбналата й гърда…

Той отлепи устни от нейните, но я целуна по бузата. Прокара пръсти през разрешената й копринена коса и започна да целува гладкото като слонова слон лице по цялата му дължина, бавно, оставяйки отпечатъци с върха на езика си.

— Лий…

— Хмммм?

— Ние… Не сме говорили много.

Той престана да я целува и се вторачи в очите й. В тях играеше весела светлинка, когато я прегърна по-плътно.

— Добре, да поговорим — промълви той. Тя не улови нотката на подозрителност и заплаха в тона му.

— Аз… ъъъ…

Той се опита да не разшири любезната си усмивка, след като тя заекна; движеше пръстите си все по-нагоре и по-нагоре по гладкия, обут в найлонов чорап крак. Очевидно това я смущаваше. Беше се стегнала, но не го спря.

Тя прочисти гърлото си.

— Мислех си, Лий. Настина мисля, че не се отнесох с теб, както подобава.

— О? — Той започна бавно да рисува кръгове по бедрото й, притискайки я още повече.

— Онези… снимки, които направих. — Започна тя, докато лекото драскане по плътта й се придвижи по-нагоре по бедрото й.

— Да? Снимките?

— Искам си ги обратно, Лий. Дължа ти много повече. Мога да направя нови.

Лявата му ръка се задържа на бедрото й. С дясната започна да я гали под брадичката.

— Искаш си снимките обратно, така ли, Брин?

— Да. Бях малко ядосана онзи ден и… — Той не й даваше възможност да се съсредоточи. — Мисля, че това повлия на работата ми. Мисля, че мога да ги направя много по-добре… за теб.

— Много мило от твоя страна… че си се загрижила.

Наведе глава и отново я целуна. Тя отговори на целувката, колкото можа прочувствено, погали го по бузата, настръхнала, но самата нежелаеща да отхвърли интимността на ръцете му. Изследва чувствената линия на устните му с върха на езика си, след това заедно страстно си срещнаха устните, от което нейното желание нарасна заедно с неговото.

И двамата бяха задъхани, когато ги отлепиха, все още прегърнати.

— Мога ли… да си взема снимките обратно, Лий? — помоли го тя със сластен поглед.

Очите му бяха приковани в нея, златни, блеснали като на котка. Нежно я погали и избута косата от бузата й.

— Колко много ги искаш?

— Какво? — прошепна Брин.

Той се изсмя, хрипкав звук, който означаваше много неща. Беше дразнещ… и малко злокобен. Дори малко вълнуващ. И опасно напомнящ й, че няма друг избор, освен да печели време.

— Чу ме, Брин. — Той се усмихваше, сякаш всичко беше сексуална игра, нищо повече. Но сериозна игра. Тя си мислеше, че ще може с неотразима усмивка и знойни целувки да го съблазни толкова, колкото да получи своето. Изобщо не очакваше да стигне дотук. Но беше стигнала и сякаш тялото й отвътре се разкъсваше, разтърсвано от електрически заряди. Какво да направи? Какво да каже? Винаги го е знаела, че го иска; сега разбираше, че го харесва, че е очарована от него.

Бързо сведе ресници. Трябваше да получи снимките. Беше готова на всичко, за да ги измъкне. Това беше реално; беше факт. Но нямаше ли и още нещо, което също трябваше да си признае? И то съвсем нямаше да бъде някакъв особено благороден акт или някаква жертва. Ще може да… го опознае да изследва мистичното, да задоволи тайните си желания — и все пак в душата и сърцето си искрено ще вярва, че е нямала друг избор.

— Брин?

Тя се изсмя, също като него, толкова нервно, че беше като жарък полъх, парещ… дразнещ.

— Лий… има ли значение? — Тя докосна нежно брадичката му с нокът. — Събитията ще следват своя ход, независимо какво казваме или правим. Но ми се иска да получа онези снимки. Ужасно много. Ще ми ги дадеш ли? Аз ще… — За миг помисли, че няма да може да продължи. Ужасно се вълнуваше. Той беше толкова близо до нея, докосваше я; макар че докосването беше нежно, тя знаеше, че зад него се крие мъжка сила и мощ, която можеше да я помете и да подхвърли нараненото й и бито сърце на далечен бряг. Но заслужаваше ли нещо повече? Въпреки чувствения смях и закачките тя се продаваше.

Но имаше ли всичко това значение, крещеше тя безгласно, нетърпеливо. Снимките имаха значение; племенниците й имаха значение; душевното й спокойствие, може би и здравето й имаха значение. Здравето на децата…

— Готова съм на всичко… заради снимките — произнесе тя ясно, но и толкова сладко и чувствено, колкото можеше.

Той хвана ръцете й. Целуна ги и двете. Погледът му срещна нейния и той се усмихна.

— Лий…?

— Не — отсече той.

— Какво? — въздъхна тя.

Пусна ръцете й, освободи я от себе си с бързо движение и се изправи с ръце, кръстосани на гърдите, обърнат към нея.

— Чу ме — не. Нито за миг не вярвам, че си „загрижена“. Играта свърши. Не знам за какво е всичко това и тъй като явно няма да ми кажеш, няма да те оставя със секс да сключиш делова сделка. — Котешко — златистият лъч премина по нея, преценявайки я. — Цената е изкушаваща, любов моя, но се страхувам, че бартерният секс не е достатъчно добър.

Тя за миг се загледа в него, несметни чувства препускаха през нея.

Гневът надделя. Беше се направила на абсолютна глупачка — за нищо!

— Проклетник такъв! Егоист и проклетник!

Беше се изправила на крака и намираше, че е съвсем естествено да го удари. Той го очакваше и улови полетелия към лицето му юмрук.

— Когато искаш мен Брин, върни се.

— Първо адът ще замръзне! — обеща тя, измъквайки ръката си. Слепешката се обърна, за да си тръгне и се спъна в канапето. Той се опита да й помогне, но тя го удари по ръката.

Той тихичко се изсмя.

— Може би адът ще замръзне — й каза той подигравателно.

— Никога! Надявам се, че ще изгниеш. Надявам се, че ще умреш. Надявам се, че феновете ти някой ден ще те разкъсат на малки парченца и ще нахранят с тях лешоядите.

— Разбирам накъде биеш, Брин.

Стоеше пред лавицата със стрелите с присвити златисти очи, с ръце твърдо опрени в бедрата — абсолютният образ на мъжка сила и опасност — когато тя тръшна предната врата, продължавайки да кълне като обезумяла.

В колата избухна в сълзи, колелата се завъртяха и чакълът се разхвърча под тях.