Хедър Греъм
Нощен шепот (5)

Четвърта глава

Дълго време не беше сънувал. В кратките мигове на полусъзнание, когато си даваше сметка, че неспокойният му сън е бил накъсан от сънища, той мислено се успокояваше, че това навярно е нормално явление. Думите на Брин Келър се свързваха с лицето на Виктория и чувството за безпомощност, което го обземаше, когато то се появяваше с мъчителна сила.

Понякога, когато затваряше очи, светът на сънищата го връщаше назад. Много назад. Животът в Южна Дакота бе толкова прост. Половината от населението в малкия му град имаше индианска кръв. Тогава му харесваше, че е Черен крак. Обичаше дните с дядо си. Мирни, чудесни дни, през които ревностно се учеше как да дебне елени, да наблюдава полета на сокола и да се слива с нощта.

След това се преместиха в Ню Йорк. Тогава за първи път се сблъска с подигравките на децата по улиците. И със сбиванията.

Помнеше тихия глас на майка си.

— Трябва да се научиш да се усмихваш на подигравките, любов моя, защото те просто те изпитват. А смелостта невинаги е в насилието, Лий, а в достойнството да се изправиш срещу него. Не трябва да отвръщаш на хората с лоши думи. Ти си отчасти Черен крак. И отчасти германски американец. Гордей се и с двете. Млад си, Лий. Но знай, че баща ти и дядо ти са двама от най-чудесните хора на земята…

Тогава започна да свири на барабан. И да се занимава с гимнастика. Двете неща укротиха неспокойния му дух и той намери покоя — и смисъла — които търсеше.

Последваха атаки от най-различно естество, особено когато се създаде групата. Професори, които се развикаха срещу новата музика и твърдяха, че Лий пропилявал в „шум“ дадения му от Бога талант.

Военната служба и бойните действия в Близкия Изток станаха център на вниманието му, а когато се върна, именно баща му внесе мир в душата му.

— Всеки човек следва собствения си път — собствената си съдба, ако щеш. И единствено той е отговорен за избора си. Знаеш накъде иска да литне сърцето ти; дай му крила.

И така, групата беше създадена. С всяка изминала година се опознаваха все по-добре; музиката напредваше; лириката — също. Нагоре се пълзеше бавно, но сигурно. Талантите им разцъфтяваха заедно с тях.

И тогава се появи Виктория…

Теменужени очи, коса като злато. Крехка и красива. Срещна я на обиколка в Бостън и лудо се влюби.

Тя е много, много деликатна, като крехък кристал, предупреди го баща му. Лий не обърна внимание; беше влюбен. Виктория беше всичко, което той не беше. Толкова красива, ефирна, очарователна.

Твърде красива; твърде крехка. Първите години бяха хубави; и досега обичаше да си мисли за това време. Но след това я заведе в Блек Хилс и се наложи да я откара болница посред нощ, защото една мечка я беше довела до нервна криза…

В онази нощ ли се отвърна от него? Или в нощта, когато крадец нахълта в дома им във Форт Лодърдейл? Той го посрещна и се сбиха на земята. Виктория крещеше ли крещеше. Какво ли е трябвало да направи, питаше се той. Да остави да ограбят къщата и може би да ги нападнат, докато спят? Никой аргумент не даде резултат; беше станал „дивак“. И колкото и тихичко да говореше и колкото и нежно да я докосваше, тя твърдеше, че е груб и див. Остави я на мира, объркан и обиден. Водеше я от доктор на доктор, защото не беше престанал да я обича.

След това дойде шокът, че е бременна, а месеци не беше я докосвал. Странно, не се ядоса, само се почувства страшно объркан. И го заболя до дъното на душата му. Говореше й, обещаваше, че нещата ще се оправят, че заедно ще отгледат детето и че отново ще се научат да си вярват…

Къде се провали?

Обхвана главата си с ръце и се залюля, тъй като болката заплашваше отново да разпори вътрешностите му. Никога, никога нямаше да забрави обаждането на лекаря. Виктория беше мъртва. Опитала се сама да премахне бебето…

Колкото и необичайно да бе, нищо не се появи във вестниците. Върна се в Блек Хилс и бавно започна да лекува дълбоката и люта рана с мъдростта на дядо си.

— По избраните от нас пътеки ние всички срещаме демони. Трябва да ги срещнем и да се преборим с тях, макар и да не са нищо друго, освен мъгла в нощта. Жена ти не можа да срещне своите демони и ти не можа да се пребориш с тях вместо нея, въпреки цялата си сила, тъй като тези демони се крият в душата. Но сега трябва да се бориш с онези, които измъчват собствената ти душа.

Лий рязко се изправи в леглото, напълно събуден. Кожата му беше мокра от пот въпреки нощния хлад. Спусна крака на пода и безшумно се отправи към терасата, както си беше гол. Свежият бриз охлади влажната му плът и отвя и последните следи от сънищата му.

Изгряваше пълна луна. Носещите се облаци хвърляха сребристи сенки по лицето й. Утре ще вали, помисли си той. В планините може дори да завали сняг.

Проклета да е!

Мисълта като стрела премина през главата му, макар че той се опитваше да не я допусне. Проклета да е Брин Келър.

Да върви по дяловите в хилядите адове…

Не, помисли си той, тихо въздишайки. Тя не беше виновна, че той е повече от очарован. Всеки път, когато я видеше, забелязваше нещо ново. Красотата идваше от движенията й, от решително изправения гръб, от очите й, когато пледираше, че Адам не е лошо дете, само объркано, самотно и несигурно…

— Всички сме несигурни, госпожице Келър — промълви той тихо на нощния бриз. — Ако само ми позволиш да те докосна… Толкова отчаяно си се вкопчила в независимостта и гордостта си. Няма да ти ги отнема. Само бих искал да съм там… с ръка, със сърце, да се протегна и да те уловя, когато се препънеш…

Втренчи се в луната и в красивия наниз звезди в небето. Високо се изсмя на себе си.

— Говориш на нощта, а, Кондър? Стоиш гол на балкона — и говориш на луната. Дори Черният крак ще ти каже, че си луд!

Върна се в спалнята, но остави балконските врати отворени. Обичаше нощния въздух и звуците на природата през нощта. Нощта можеше така да прегърне един мъж, както никоя жена не би могла; но и в този случай имаше известна прилика. Да обичаш жена, беше като да обичаш нощта. Трябваше да знаеш опасностите и да се съобразяваш с тях; да знаеш всички скрити страхове и слаби места и нежно да ги закриляш. Трябва да разбереш какви са нуждите им. Веднъж се провали. И през ум не му минаваше да хлътва отново. Но тази жена…

Брин беше силна. Той можеше да я направи още по-силна.

Гримаса стегна красивото му насечено лице.

Дивак, спомни си той.

Запъти се да си легне с надеждата, че сънят отново ще го споходи. Но се загледа в часовника до леглото си. Шест часа сутринта. Вече беше понеделник сутрин. По-добре да се облича.

Зората се пропукваше, когато стигна до старата Фултънова къща. Предния ден следобед взеха барабаните му и ги настаниха на площадката на втория етаж, защото искаха да преценят ефекта от определени ъгли на камерата, преди да започнат да снимат всеки, облечен в съответния костюм.

Зарадва се, като видя инструментите си. Усети как ритъмът преминава през кръвта му. Изкачи стълбата и се приближи към тях. В небето блеснаха първите лъчи на слънцето, той взе палките и поздрави утрото с див и хаотичен ритъм.

Продължаваше да бие барабаните, когато Брин Келър влезе два часа по-късно.

 

Тя усети ритъма много преди да се шмугне през предната врата.

Почивните дни й бяха вдъхнали малко смелост и сила; беше постъпила правилно. Вече щеше да е трудно да се отдръпне, но щеше да е много по-трудно, ако беше отстъпила. Самотата се понася по-лесно, след като свикнеш с нея, плака до изнемога, след като се раздели с Джоу и сега вече можеше да се владее.

Но когато чу барабаните, разбра, че денят ще бъде труден.

Брин тихо затвори вратата зад себе си, но и да я беше тръшнала, щеше да е без значение. Звукът нямаше да се чуе.

Тони Асп и Гари Райт вече бяха там в дъното на танцувалната зала и успяваха въпреки шума да обсъждат работата за деня. Мик Скайхок седеше отзад на стола пред пианото, опънал далеч напред дългите си крака. Пери и Ендрю Макейд — последните от групата — седяха от двете му страни.

Мик видя Брин да влиза и й махна. Тя му се усмихна малко нервно в отговор и се запъти да се присъедини към него и останалите. Но погледът й се зарея нагоре по стълбата, докато преминаваше през хола. Тръпки полазиха по гърба й.

Лий без риза ритмично биеше. Бронзовото му тяло блестеше от стичащата се пот, мускулите на ръцете и гърдите ясно се очертаваха. Лицето му беше напрегнато; очите — присвити, съсредоточени. Можеше да е сам в целия свят, сам с барабаните си и първобитното думтене. Донякъде беше страховита гледка. Примитивна, но красива. Самата сила, която тя излъчваше, мъжкото съвършенство и бумтенето, което стигаше до сърцето, бяха красиви.

— Искаш ли кафе, Брин?

Стресна се, когато разбра, че влизайки гърбом в залата, почти се е озовала в скута на Мик.

— Да, благодаря — промълви тя.

Можеше да се закълне, че не друг, а Ендрю е сложил чашата в ръката й и отново промълви „Благодаря“.

— Ще бъде дълъг ден! — въздъхна Пери.

Брин му се усмихна.

— Защо идвате толкова рано, момчета? Нали не трябва да присъствате докрай на досадните репетиции? Пък и толкова рано.

— Уф! — изсмя се Пери.

— Трябва да сме тук, скъпа — й каза Ендрю, лекият му акцент едва се долавяше. — Нали разбираш, ние сме една миниатюрна демокрация. Гласуваме за всички решения, свързани с музиката, бизнеса и дори с рекламата. Имената и лицата на всички ни са на обложката на албума, следователно, това е в наш интерес.

— Прав си — измънка Брин.

Барабаните забиха отново буреносно.

— Ще бъде дълъг ден. — Мик тъжно повтори думите на Пери.

— Съдейки по началото — да — съгласи се Ендрю.

Ударите преминаха в оглушително кресчендо и след това настъпи смазваща тишина.

Миг по-късно Лий се спусна пъргаво надолу по стълбата, бършейки лицето си с пешкир, който след това преметна на раменете си.

— Ах, добро утро, госпожице Келър! Да се залавяме веднага за работа, какво ще кажете? Хей, Мик, имаш ли нещо против да изсвириш съответното парче? Записът е ужасен. — Погледът му, изпразнен от всичко, освен от напрежението, се насочи към Крин. — Разбира се, сглобяването на звука за окончателния вариант ще стане най-накрая в студио, но и сега ще трябва да се постараем повече заради камерите. Нужни са ни свестни високоговорители. Готови ли сте?

— Да, разбира се.

Брин изгълта кафето си и прие ръката, която улови нейната и я поведе през стаята.

През следващия час тя се убеди, че е садист и че биенето на барабаните е ритуал, с който призовава дявола, за да го зареди със свръхчовешка енергия и издръжливост.

Репетираха по стълбата близо час; след това дойдоха другите танцьори. И те репетираха един час. Тя можа да си отдъхне десет минути, докато той си обличаше пехотинска униформа, за да се снима в сцената на стълбата, забулен в гъста мъгла, излизаща от голям блок сух лед.

След това пак танцуваха. Направиха снимки с Мик на пианото, Ендрю със стара акустична китара и Пери с цигулка. На Брин й хареса звука на цигулката, но имаше възможност да я слуша само няколко минути. Тони я отведе, защото искаше да види какво ще стане, ако се опитат да се изкачат шест стъпала, вместо пет. Стори й се ужасно високо, за да може да се довери достатъчно на някого и да полети слепешката надолу в прегръдките му.

Твърде високо. Брин погледна нагоре по стълбата и преглътна, опитвайки се да потисне страха си. Защо мисълта за височината я плашеше толкова, че чак дъхът й спираше? Просто не можеше да падне в присъствието на Лий; просто не можеше.

— Твърде високо ли е? Обещах, че ще ви уловя, но ако сте толкова неспокойна, кажете.

— Не… — промълви тя. Беше явна лъжа.

— Брин, — тя усети лекото му докосване. Ръцете му бяха на раменете й, гледаше я в очите, съвсем дружелюбно. — Фобията от височината не е нещо, за което трябва да се тревожите. Можем да се върнем стъпало надолу.

За миг беше уловена в светлокафявото злато на очите му, почувства се ужасно засрамена от себе си. След миналата нощ, след нещата, които му беше изрекла, и начина, по който се беше държала, той се отнасяше към нея с разбиране и любезност. Мога да го обикна, помисли си тя. Наистина мога да го обикна…

Тръсна леко глава.

— Не, няма проблем. — Поколеба се, отскубна се от него и отново погледна нагоре по стълбата. — Ще се справя. Благодаря, все пак…

Поне усети ръцете му. Знаеше, че са силни.

Разнежването, което изпита към него, се стопи с напредването на утрото, а енергията му нямаше свършване. Не искаше от другите да правят това, което той сам не желаеше прави, но само за няколко часа краката й — и всичко останало — я заболяха.

Брин репетира с Лий, след това с другите танцьори. Като че ли нямаше край.

Някъде в разгара на всичко това тя успя да прошепне на Барбара:

— Мисля, че се готви за съвършеното престъпление — масово задушаване на двадесет танцьори!

Барбара се изсмя, но от нея не се изискваше през почивката си да работи на стълбата.

— Той е перфекционист, не мислиш ли?

Как ли пък не, помисли си Брин.

Беше едва пладне.

Но скоро щеше да настъпи нейният час. Много скоро.

Към един танцьорите и операторите бяха освободени. Брин застана на полянката край игрището за голф в кънтри клуба „Тимбърлейн“ и се загледа през кадифенозелената шир отвъд към заснежените планински върхове.

Брин беше заредила „Канона“ си с качествен филм и сега оглеждаше това, което преди малко беше видяла през обектива. Декорът беше добър. Всички съоръжения на групата бяха пренесени на моравата, няма да има нищо друго, освен небе и трева, и планини, и…

И бляскавата неонова светлина на хотела „Сладки сънища“, безвкусна сграда, която пречеше на клуба просто с нахалството си, че се беше настанила на пътя й.

— По дяволите! — тихо изруга Брин. Тя премести апарата. Каквото и да направеше, не можеше да избегне сградата и паркингът, но вероятно щеше да успее да елиминира неоновите светлини. А хотелът щеше да остане толкова назад във фона, че всичко около него ще бъде едва забележимо.

Брин въздъхна. Трябва да предупреди Лий…

— Как изглежда, миличка?

Брин се обърна и се усмихна на Барбара, която се приближаваше. Барбара никога не изглеждаше разрошена и раздърпана. С късата си руса коса, царствената си височина и неизменното си спокойствие можеше да идва от усилена танцова репетиция и да изглежда, сякаш през цялото време е седяла и е пила коктейл от коняк, захар, джоджен и лед.

— Доста добре, Барб, но виж. Проследи хълма надолу и ще видиш.

— Ах, да! Старият хотел „Сладки сънища“. Бърлога с водни легла, огледални тавани и неприлични филми! — засмя се Барбара. — Наистина ли ще бъде проблем?

— Не мисля. Стига да успея да избегна светлините. Ще бъде далеч във фона, но мисля, че трябва да предупредя Лий и да разбера дали не би искал да избере ново място.

— О, не! Брин, недей! Съдържателят вече е като обезумял, защото на един от тия скъпи официални обеди очаква оня политик, който се е кандидатирал за Сената.

— Барб, именно ти ми каза, че Лий Кондър е перфекционист.

— Така е, така е. Но ти току-що каза, че хотелът ще бъде във фона. Виж колко е далеч!

— Барб…

— О, шшт! Брин, моля те! — Барбара снижи гласа си. — Скъпа, досега всичко вървеше идеално за Лий, всичко, за което аз отговарях. Това наистина е важно за мен, нали знаеш? Той има приятели сред топзвездите в музикалния свят и ако ме препоръча на други, ще можем и двете много години да живеем от резултатите! — Барбара тревожно погледна през рамото на Брин. — Няма да има значение, Брин. Сигурна съм. Ето го идва…

Барбара лъчезарно се усмихна, незабелязано от Брин, но на Брин не й беше нужно да вижда усмивката й, за да усети, че Лий се намира наблизо. Откакто го срещна, беше придобила нещо като радар. Всеки път, когато се приближеше, гореща вълна заливаше гърба й, която бързо преминаваше в студени тръпки.

— Мисля, че тук сме готови, Лий! — обади се весело Барбара.

Брин се обърна. Лий с ръце на хълбоците, все още излъчващ напрежение и енергия, беше втренчил в нея златистия си загадъчен поглед. Никакъв гняв, никаква страст. Като че ли току-що се бяха срещнали.

— Брин, харесва ли ви мястото?

— Да, хубаво е — се чу да отговаря тя. Само дето сега в далечината виждаше играчи на голф. Поколеба се, след това добави. — Чудесни ще излязат снимките в едър план. Но на фона на груповите снимки може да се появи и нещо друго. Вижте, там двама мъже играят на петнадесетата дупка.

Лий нетърпеливо махна с ръка.

— Това не е проблем. Няма нужда снимките да изглеждат сякаш сме сами в света. Да започваме, какво ще кажете? След това имам друг ангажимент.

Брин усети студенината в думите му като плесница в лицето си. Мило се усмихна. Работа? Животът му не можеше да се сравни с нейния. И ако можеше да бъде полусадист с танцьорите си, тя като нищо можеше да бъде също толкова безмилостна с обектите на своите снимки.

— Готова съм, когато и вие сте готов, господин Кондър. Да започнем на моравата с вас четиримата, групирани зад инструментите.

Пери, Ендрю и Мик вървяха след Лий и весело кимнаха в знак на съгласие. Съжалявам, момчета, помисли си Брин с оттенък на вина, но и вие ще страдате заедно с всемогъщия си вожд…

Групата се подреди, преди тя да беше и помръднала. Брин се наведе, за да си вземе чантата с апарата, и ги последва. След това се спря и се обърна към Барбара.

— Хей, Барб. Ела и следи внимателно показанията на светломера вместо мен.

— Разбира се — съгласи се Барбара. — Само ми кажи къде да гледам.

Брин сладко се усмихна. От една страна, искаше на свой ред малко да ги измъчи, но същевременно държеше да е съвсем сигурна, че ще направи хубави снимки.

— Великолепно, момчета! Великолепно! — Тя изръкопляска, след като провери позите им през обектива. — Пери, малко наведи глава, Лий, повдигнете леко вашата. Ендрю, премести се надясно. Пери, яката ти стърчи отзад.

Брин накара останалите да чакат, докато тя старателно нагласяше яката на Пери. Всички изглеждаха добре — наистина добре — с червени, избрани по мярка ризи и черни джинси. Повече от добре. Секси. Особено Лий с магнетичните си очи и широкоплещестата си атлетична фигура. И лъскавата черна коса.

И толкова ядосаното си изражение.

— Чудесно — отново развеселено каза Брин. Щракна бързо още пет снимки. — Добре, Лий, зад барабаните. Да опитаме с Пери отляво, Мик отпред, приклекнал на едно коляно. А Ендрю отдясно. Мик, отпусни ръка, сякаш си почиваш. Леко се усмихни, не много. Малко повече зъби, Пери. Искам усмивка, Лий, моля ми. Не се мръщете. О, не, почакайте малко. Така няма да стане. По-добре Ендрю отпред, защото Пери и Мик са еднакво високи…

Тя ги местеше, и местеше, гласеше и пренагласяше. Караше ги да не помръдват, докато изчезваше да смени филма и спокойно се наслаждаваше на чаша кафе. Направи снимки в близък план и други в далечен. На фона улови игрището за голф, улицата отвъд и красотата на заснежените планини. След това отново снима всичко, като им обясни, че на фона има твърде много играчи на голф.

Не беше лъжа. Първо имаше само един мъж, който се мотаеше около далечна пясъчна дупка. Вероятно е бил скрит зад барабаните. Но едва се беше помотал там минута-две, когато след него от върха на хълма се появи група, подобна на шайка монголци.

Готвеше се да зареди четвъртия си филм, когато Лий най-после наруши нетърпеливото си мълчание.

— Бихте ли побързали, госпожице Келър? Ще завали.

Брин погледна към небето. Нямаше изгледи да вали. Усмихна се.

— Имам само още един филм, господин Кондър. Искам да съм сигурна, че не съм уловила неоновия надпис на мотела „Сладки мечти“. Освен, разбира се, ако вие не искате и той да излезе на снимките.

— Никак не ме интересува дали ще се вижда или не — отговори Лий тихо. — Знам, че държите на апарата и съоръженията си — така, както аз държа на инструментите ни. Ще вали.

— Е, хайде, хайде! Не губете търпение, господин Кондър. Опитвам се да ви предложа избор от наистина добри пробни снимки. Няма изгледи да вали.

— А аз ще ви кажа нещо — изпъшка Ендрю. — Вземам си почивка за цигара.

— Брин! — побутна я Барбара по рамото. — Знаеш ли, че светломерът, който ми каза да наблюдавам, силно потъмня.

Светломерът наистина беше потъмнял. Светлината рязко се беше сменила. По дяволите, помисли си Брин, наистина ще вали!

И докато тъжно си даваше сметка за това, паднаха първите капки.

— Прибирайте! — провикна се Лий, всеки член от групата енергично се раздвижи и инструментите светкавично се озоваха под раирания навес на терасата. Барбара помогна на Брин да грабне триножника и чантата си и изтича след тях.

Трябваше на два пъти да изминат разстоянието, за да спасят барабаните и ако Брин вече се съгласи, че небето предвещава буря, лицето на Лий два пъти повече изразяваше това. Изведнъж тя усети, че се е облегнала на стената.

— Е, госпожице Келър, мислите ли, че сме готови?

— С изключение на вътрешните снимки — каза тя бързо, надявайки се с това да приключи въпроса.

Той недоволно вдигна ръце.

— И това ще ни отнеме още четири часа, предполагам?

— Известен сте като перфекционист, господин Кондър.

Той не отговори, просто се обърна към другите.

— Мисля, че трябва да починем и да хапнем? Това може да продължи до следващата неделя.

— Да, умирам от глад. Ами да вървим — предложи Мик.

Брин усети, че някой здраво хваща лакътя й и нервно погледна Лий в очите. Изглеждаха тъмни като нощта, като се изключи дяволитият златист отблясък.

— Хайде, госпожице Келър. Да вървим.

Но беше почти невъзможно да се влезе в клуба.

— Боже, Боже! — въздъхна словоохотливият съдържател. — Цял ден се трупат фенове, господин Кондър. Надяват се да зърнат вас и групата ви. А сега има и политическо събрание и, ох, каква бъркотия! Освен вие и политика, има и турнир по голф! Един от тези с големите пари. Предупредих ги, че всичко е пълно, но не послушаха. Нищо не мога да направя в трапезарията. Само ако знаех, че ще искате да се храните…

— Не можете ли да ни сервирате на терасата? — попита го Лий.

— Да, да, разбира се. И ще ви предложим специално вино, докато чакате — за наша сметка, разбира се, господине!

— Хайде, Брин, обратно на терасата. Трябва да ви кажа няколко думи, преди другите да се присъединят към нас.

— Аз… Лий, трябва да отида до тоалетната.

— Брин!

— Съжалявам!

Тя излетя, преди той да успее да я спре, и реши, че е по-добре наистина да се насочи към тоалетната — независимо дали имаше нужда или не. Но едва успяла да си пробие път през тълпата, когато установи, че върви право към политика, който току-що се беше отървал от репортерите.

Стъписана, Брин просто се спря, втренчена в човека. Беше Дърк Хамърфийлд, мъжът, когато беше гледала по новините миналата седмица. И след като лицето му се сбръчка в дружелюбна усмивка, тя реши, че той определено излъчва много обаяние. Очите му бяха метличено сини; беше строен, висок поне сто осемдесет и три сантиметра, косата му беше светла и разрошена. Какъв панамерикански кандидат, помисли си тя.

— Съжалявам! — извини се той.

— Страхувам се, че аз съм виновна, господин Хамърфийлд.

— Ах, значи знаете как се казвам! — зарадва се той.

Брин хвърли поглед през рамото му. Дори и през тълпата погледът й се прикова върху друг мъж.

Лий. Беше я проследил. И как я наблюдаваше. Спокойно, небрежно облегнат на стената, с ръце в джобовете, очите му присвити и строги.

Брин лъчезарно се усмихна на младия политик.

— Разбира се, че ви познавам, господине. Следя отблизо кампанията ви! Сигурна съм, че ще бъдете следващият сенатор на Невада!

Смътно си даде сметка, че Лий е изчезнал. Изведнъж нищо нямаше значение. Дърк Хамърфийлд продължаваше да се усмихва и тя започна да бъбри за нещо, но вече искаше само да се измъкне.

— Коя е младата дама с фотоапарата, Дърк?

Брин подскочи, когато нов глас се вряза в разговора. Бързо премести погледа си към мъжа, който се беше присъединил към Дърк Хамърфийлд.

— Госпожица…? — Дърк нетърпеливо я попита.

— Келър. Брин Келър.

— Госпожице Брин Келър, запознайте се с помощника ми Питър Ларс.

— Приятно ми е. — Брин протегна ръка, чувстваше се неудобно. Помощник? Човекът беше нисък, не беше дебел, но набит и як като скала. Облечен с тъмен, безличен костюм. Лицето му, помисли си тя с насмешка, беше същото — напълно безлично. По-скоро имаше вид на убиец от стар гангстерски филм, отколкото на помощник.

— Какво снимахте, госпожице Келър? — любезно я попита Пит Ларс.

— Лий Кондър и групата му — отговори тя. Също беше сърдечна, но й се искаше да се отърве и от двамата.

— Колко хубаво. Той е много известен, нали?

— Да, мисля, че е така. Е, беше удоволствие да се запозная и с двама ви. Късмет на кампанията.

Успя да се промъкне покрай спретнатия политик и отвратителния му приятел, който приличаше на горила, и се забърза към тоалетната.

Трепереше, а не знаеше защо.

Навярно се опасяваше, че беше отишла твърде далеч и че този път Лий Кондър ще я уволни. Или навярно се страхуваше, че той някак си започваше да властва над нея всеки път, когато се намираше наблизо, и че именно тя ще бъде тази, която няма да издържи, ще изтича към него и ще го помоли да я притисне към себе си само за миг, но така, че да повярва, че за нея може да има нещо истинско и вечно…

Прокара четка през косата си и реши, че трябва да се държи достойно. Когато излезе, видя, че Лий отново е влязъл и е притиснат от ловци на автографи.

Шмугна се покрай него и се запъти към терасата, но отново се оказа обсадена на предната врата. Друга група ловци на автографи бяха заобиколили мъж, когото тя беше сигурна, че никога не е срещала. Опитвайки се да бъде любезна, тя си проби път през морето от хора, но отново се оказа притисната в мъжа, който беше привлякъл вниманието на всички, а тя дори не знаеше кой е той!

Бързият оглед на спортната му риза и стройната му фигура й подсказа, че е състезател по голф. Беше около тридесет и петгодишен, с къса кестенява коса и пращящ от здраве. Дружелюбните кестеняви очи се спряха на нейните.

— Голяма игра. — Промълви Брин. — Чудесна игра…

— Благодаря. За миг помислих, че няма да спечеля шампионата!

— Но го печелихте! Поздравления, господин…

Той любезно се изсмя.

— Майк Уинфелд.

Уинфелд. Уинфелд. Да, беше млад, и въпреки пълната й незаинтересованост от този спорт беше чувала името. Говореше се, че ще стигне върха и очевидно беше го стигнал.

Той тихо се изсмя.

— Чудесно се изчервявате, но не се смущавайте. Нали не сте дошла заради играта? Тук сте с Лий Кондър.

С Лий Кондър? Не, не така, както той го каза!

— Аз съм фотограф. Правя реклами снимки за него.

— Днес ли снимахте? Тук?

— Да, от другата страна на терасата.

— Колко хубаво. Ами щом като Кондър ви е наел, значи сте много добра. Имате ли визитна картичка?

— Аз… Да, имам.

Брин се порови в чантата си за картичката си. Пъхна я в ръката на играча и изкриви лицето си в гримаса, след като я блъснаха в него.

— Благодаря ви, че попитахте. По всяко време можете да ми се обаждате. Измъквам се, преди почитателите ви да са решили да ме обесят!

— Брин Келър — промълви той, като се усмихваше и й махаше, докато тя се провираше през тълпата. — Ще ви се обадя!

Тя му махна в отговор.

Може би нещо наистина добро ще излезе от всичко това, помисли си тя, докато бързаше да се присъедини към другите на терасата. Барбара вдигна поглед към нея от плетения стол до масата от ковано желязо.

— Брин, това е твоята чаша с вино. Вече ти поръчах коктейл от раци и салата от спанак. — Барбара вдигна ръце и сви рамене. — Толкова дълго те нямаше…

— Прекрасно, Барбара — нервно промълви Брин, заемайки празния стол до своята агентка и приятелка. Единственият друг празен стол беше този до нейния. Който и да беше избрала, щеше де бъде принудена да седне до Лий. Взе чашата с вино и започна да отпива. Беше хубаво. Сухо, но пивко.

Пери разказваше на Барбара за замъка, където бяха снимали в Шотландия. Разказът му беше духовит и забавен. Поглеждайки през балконските врати към главната стая на клуба, видя, че Лий е задържан от политика. Двамата мъже разговаряха няколко минути, след това към тях се присъедини шампионът по голф. Среща на легендарните знаменитости и богатите, помисли си Брин с известна горчивина. След това си даде вид, че е погълната от чашата си с вино, защото Лий най-после минаваше през вратите и се насочваше към масата. Усети растящата му раздразнителност, по скърцането на стола по бетона, когато го издърпа, за да заеме мястото си.

Тя усети погледа му, открито вперен в нея, и беше принудена да се извърне към него, докато той отпиваше от виното и я наблюдаваше над ръба на чашата.

— Какво има? — попита тя раздразнено, тихо. Другите все още разговаряха и не ги забелязваха, надяваше се тя.

— Нищо, госпожице Келър, съвсем нищо.

— Тогава бихте ли престанали да ме гледате така? — прошепна тя.

— Как?

— Като…

— Като че ли си играете глупави игри? Ами Дърк Хамърфийлд е женен. А аз знам, че дори и „перфекционист“ няма нужда да изхаби толкова филми, за да се получи добра снимка.

— Първо на първо — отговори Брин шепнешком, но разпалено, доволна, че не я беше видял и с представителния състезател по голф, — ако Дърк Хамърфийлд е женен, това просто е чудесно. Второ, исках само да съм сигурна, че ще останете доволен.

— Глупости! — прекъсна я той нетърпеливо.

— Аз…

— Вие сте страхливка, Брин. От най-лошия вид. Страхувате се от мен и вместо открито да приемете истинските причини, атакувате. Не се тревожете. И не мислете, че трябва да се правите на глупачка с друг мъж заради мен. Ще се придържаме строго към работата. Дори няма нужда да проявявате проклетите негативи. Просто ми ги дайте, аз ще се справя с останалото. И не се тревожете за плащането. То изобщо няма да пострада.

— Не съм се тревожила за…

— … плащането? О, да, тревожехте се. Но всичко е наред. Разбирам.

— Не, не разбирате, непоносим нахалник!

Защо, ох защо му позволи да я ядоса? Дали защото видя гняв да проблясва в очите му, макар че гласът му оставаше дискретно тих? Или защото не можеше да престане да наблюдава гърлото му, красиво бронзово, докато пулсът му биеше толкова силно?

Той се изправи, пренебрегвайки храната, която беше оставена пред него, единственият му отговор беше кратко кимване.

— Мисля, че Брин е решила да обяви край за деня, момчета. Винаги може да направи някои индивидуални снимки в едър план в къщата. — Имам друга работа. Нали ще ме извините? Довечера ще ви видя всички в къщата за репетиция.

Тръгна си. Другите весело се провикнаха:

— До скоро! — и му махнаха.

Брин нервно преглътна, стана и го последва.

— Лий!

Той се спря и се обърна към нея.

— Съжалявам.

— Аз също. — Не беше извинение; беше съобщаване на факт. И пак изглеждаше нетърпелив.

— По дяволите! Не знаеш какво е да… да бъдеш изцяло отговорен за други.

— Тук никак не си права, Брин — каза той уморено. — Аз също съм разбрал какво е… Е, няма значение. Именно заради това не те притискам. Не мога да те принудя да рискуваш, за да се порадваш на живота. Това трябва да решиш сама.

Брин се стъписа, когато той рязко прекъсна, замислено загледан някъде отвъд нея.

— Лий? — Тръпки преминаха по гърба й, докато го наблюдаваше. Страшно се беше напрегнал… сякаш изчакваше, готов да скочи… — Лий?

Някой ги наблюдава, помисли си Лий, отначало заинтригуван, след това напрегнат. Някой от храста отвъд терасата. Въображение, опита се сам да се успокои. Но не беше въображение. Той усещаше, когато го наблюдават… Постави ръцете си на раменете на Брин, за да я бутне настрани, и установи защо тайно го наблюдават. Но не направи и крачка.

Който и да е бил, той бързо прошумоля през храста.

Пак се обърна към Брин.

— Искаш ли да дойдеш вкъщи на чаша вино?

— Не… Аз…

— Добре. Утре имаш свободен ден, но се постарай да получа пробните снимки към обяд. Просто ги предай на Барбара; тя може да ми ги донесе вкъщи.

Обърна се и я изостави. Брин прехапа устни и сломена, се върна към масата. Опита се поне малко да се въодушеви от коктейла си от раци, но не можа дори да го докосне. След тридесет минути се извини. Щеше да прибере момчета малко по-рано.

 

Лий не напусна клуба.

Свит ниско в седалката на бежовия си олдсмобил, той нетърпеливо изчакваше. Проследи как комбито на Брин напуска паркинга на клуба. Очите му се присвиха, челото му се набръчка, когато тъмният седан потегли след нея.

Завъртя ключа на стартера и последва седана. Беше часът на най-натоварения трафик и трябваше да криволичи между платната, докато преследваше двете коли. Беше изостанал, когато Брин стигна до дневната детска градина, но пристигна точно на време, когато тя отново се вливаше в потока.

Тъмният седан все още беше между тях.

Познаваше улиците до къщата на Брин, но трафикът ставаше все по-натоварен. Камион го отряза на следващия ъгъл и той тихичко ругаеше, докато се опитваше отново да ги догони.

Когато стигна до къщата на Брин, тя очевидно вече беше вътре с децата.

А гумите на тъмния седан запушиха, докато бързаше да се върне обратно на улицата.