Хедър Греъм
Нощен шепот (11)

Десета глава

Когато се събуди на следващата сутрин, болката все още беше в нея. Също и страхът, и ужасната тревога, но явно беше решила да владее положението до някакво приемливо равнище.

Беше в собственото си легло. Очевидно Лий я беше съблякъл и положил там. Огледа стаята, без да помръдва, накрая погледът й се спря на Лий. Застанал до гардероба й слагаше часовника на китката си. Улови погледа й в огледалото и се обърна към нея.

— Добро утро.

Тя се опита да се усмихне, но усилието й се провали. Той отиде към нея, седна на леглото до коленете й.

— Добре ли си?

— Да — кимна тя. Той разсеяно улови ръката й и започна да масажира дланта. — Време е да събудя Брайън и Кийт.

— Те са вече на училище. Аз ги заведох.

— Ти ги заведе? — промълви Брин, малко стресната, малко невярваща. — Но…

— Не се тревожи. Нахраних ги и са спретнати и представителни, изглеждат добре.

Тя кимна, след това каза:

— Мисля, че съседите ми скоро ще разберат, че аз… спя с теб.

— Има ли някакво значение?

— Аз… Не, не за мен. Просто мислех за децата.

— Брин, надявам се, знаеш, че няма да направя нищо, което би те наранило, би накърнило репутацията ти, засегнало момчетата или начина ти на живот тук. Но сега не мога да те оставя сама. Не и, докато… Това продължава.

— Знам — прошепна Брин. Тръпка премина през нея и странно, от това се почувства по-добре. Погледна го и в очите му видя всичките неща, които го правеха властен и обаятелен мъж, какъвто беше. Топлина, сила и чувственост.

— Лий?

— Да?

— Благодаря ти.

Той се усмихна и погали брадичката й със свити пръсти.

— Предстоят ни толкова неща. Слизам долу да направя още кафе. Облечи се. Трябва да отидем на работа, не забравяй.

Той я остави. Брин стана, потръпна от студ и изтича в банята да си вземе душ. Дните ще минат, обеща си тя и тогава пак ще мисли за голотата си.

Изглеждаше странно естествено, дори успокояващо, че Лий се беше заел с толкова интимната задача, като да я сложи да спи. Не сексуален акт, а по-скоро нещо, което говореше за отдавнашна връзка, сякаш от цяла вечност са любовници и приятели.

Ще я заболи, предупреждаваше се тя. Но нямаше значение. Всъщност точно сега нищо не можеше да има значение. Не и преди Адам отново да се прибере вкъщи.

Взе си душ, облече се и се почувства малко по-силна. Мине ли и този ден, с още един ден ще се приближи до Адам.

 

След като прекараха деня във Фултъновата къща, заведоха Брайън и Кийт да вечерят с пица и ги сложиха да спят, Брин се поуспокои до точка, в която беше достатъчно разсъдлива и склонна да разговаря с Лий за положението.

Направи чай и го занесе във всекидневната. Лий седеше на канапето, с глава наведена назад и затворени очи. Разтърка ги и ги отвори, когато тя се приближи.

Толкова е добър, помисли си Брин за стотен път.

— Чай? Чудесно! — зарадва се той и пое чашата.

Брин седна до него.

— Лий, колкото повече мисля за това, толкова повече не разбирам. Защо този човек не иска снимките веднага? Искам да кажа, колкото повече ги задържаме, толкова по-дълго можем да ги гледаме.

Лий сви рамене, протегна ръка през облегалката на канапето и се заигра с кичур от косата й.

— Мислил съм за това. Сигурен съм, че и той е мислил. Просто знае, че с Адам ни държи на буре с барут. Сигурно не се опасява сериозно, че можем да се заемем да изследваме някакви си пробни снимки — или дори снимки с нормални размери. Това, което е в кадрите, е нещо малко. Нещо, което можеш да откриеш само ако постоянно увеличаваш. Вероятно е трудно за откриване. Трябва да работиш в тъмната стая часове, за да го откриеш.

— Тогава защо е целият този труд, за да ги получи обратно?

— Защото то е там някъде и може да бъде открито — каза Лий просто. Отпи от чая си и я погледна. — Брин, мисля, че трябва да се прехвърлим в моята къща.

— В твоята? Невъзможно! Той ще позвъни…

— Ще бъдем тук за позвъняването. Но вчера се обадих и уредих да инсталират охранителна система. В моята къща ще бъде по-сигурно.

— Не знам. Момчетата…

— Момчетата ще бъдат във възторг. Тя е огромна и има басейн.

— Но…

— Прав съм, Брин. Знаеш, че съм прав. Моля те, бъди разумна. — Брин млъкна. Лий продължи. — Мисля, че трябва да направим нещо друго. Оня, Дърк Хамърфийлд — политикът, когото намирам за толкова съмнителен, покани групата на политическа вечеря тази събота. Струва ми се иска да свирим и мисля, че трябва да свирим. Ти и Барбара ще дойдете и нищо чудно да открием нещо.

— Не! Може да бъде опасно, след като Адам все още го няма. Лий, ти си луд!

— Не, не съм, по дяволите, Брин. Виж, няма да пипаме снимките, преди Адам да се върне. Правим всичко, което се очаква от нас. Но нали все пак трябва да разберем какво става. Помисли си! Искаш ли цял живот така непрекъснато да се страхуваш, че този човек може пак да удари? Ами ако Хамърфийлд е виновникът, да не би искаш на държавна служба да пратиш един похитител? Пък и това ще ти запълни времето и мисълта в събота вечер.

Брин продължи да търси извинения.

— А Брайън и Кийт? Не мога да ги оставя, а искаш и Барбара и аз да дойдем…

— Те ще бъдат в моята къща и ще помоля икономката си да дойде и остане при тях. Мария е чудесна — ще я харесат. Познавам я от години; отговорна е, внимателна и напълно надеждна.

Брин пак млъкна. Защо не? Вероятно има смисъл да отиде на вечерята. Но ще се справи ли? Можеше ли да гледа Хамърфийлд и да се държи сякаш всичко си беше нормално? Не, нещо повече! Лий искаше тя да държи очите и ушите си отворени, да търси улики. Щеше ли да се справи?

Да… щеше. Вече разбираше, че може да направи това, което трябва.

Брин погледна скришом към Лий, профила му, след това ръката, обхванала чашата. Изведнъж си спомни как се разгневи, когато намери песента му, но след това реши, че не иска да мисли. Той толкова й помогна. Беше тук, беше я прегръщал и й беше вдъхнал силата и сигурността, без да упражни никакъв натиск над нея.

Тя се нуждаеше от него. Желаеше го толкова много… тази нощ.

Остави чашата си с чая и очите им се срещнаха.

— Аз… Лягам си — съобщи тя, след това малко се поколеба. — Идваш ли?

Той дълго гледа в очите й, след това бавно кимна. Стана и я прегърна с една ръка. Заедно се изкачиха по стълбите. И тази нощ Брин го люби с пламенна и безразсъдна страст.

 

Значи така изглежда политическа вечеря, помисли си Брин, оглеждайки наоколо, докато сядаше до Барбара на определената за тях маса в голямата зала на хотел „Планински изглед“. Полилеите блестяха като диамантени, а не като шлифовано стъкло, и стъпките на униформените сервитьори заглъхваха в мъха на кафеникавия килим. Сервизите ослепително лъщяха; жени, издокарани с бижута и кожи, се движеха под ръка с мъже в смокинги.

Интересно е да си тук. Интригуващо. Само нервите й да не бяха толкова опънати. Само ако Адам беше в къщата на Лий заедно с братята си…

Но това е положението, каза си тя. Утре! Утре ще си върне Адам. След толкова чакане краят най-после се виждаше. Това, че й предстоеше да изтърпи само още една нощ, беше обещание за щастие и въпреки нервите, приливът на адреналин тя усети като възбуда. Изведнъж възбудата отмина и отново я хванаха нервите. Нещо щеше да се случи — скоро. Тя щеше да открие нещо тази вечер. А ако не открие, просто трябваше да се събуди сутринта и събитията ще се подредят така, че да получи обратно племенника си…

Пак се огледа, изведнъж страшно се напрегна. Дърк Хамърфийлд — вечно усмихнатият политик — похитител? Днес пак прегледа снимките, но при размер пет на седем не можеше да се види нищо във фона. Върне ли се Адам, тя ще използва негативите, за да увеличи фона, докато…

Мисълта й започна да се движи кръгообразно… Хамърфийлд… мотела „Сладки сънища“… снимки… политика… Адам!

Барбара я побутна с крак под масата.

— Престани да се блещиш, Брин! — измърмори тя. — Изглеждаме подозрителни.

Брин погледна към приятелката си и нови мисли нахлуха в главата й. Този следобед тя и Лий се бяха върнали от неговата в нейната къща, за да избере нещо по-елегантно за вечерта. Когато Брин и Лий си тръгнаха в петък, Ендрю предложи да остане там — да държи нещата под око. Брин не се замисли много за това. Не, преди днес, когато се прибра и видя, че нещата на Барбара — както и на Ендрю — бяха пръснати навсякъде из спалнята й.

Не се беше сетила, че става нещо между двамата. Не беше разбрала нищо, преди Адам да бъде отвлечен. Беше малко шокирана. Не шокирана, изненадана. След това се развълнува. Но Барбара и Ендрю бяха двама възрастни, а Брин държеше на Барбара и нямаше право да си пъха носа в сърдечните работи на приятелката си.

И двете ще пострадаме, помисли си тя тъжно. Здравата.

— Е, какво мислиш? — прошепна Барбара, побутвайки я. Бяха сами на масата си, тъй като Лий и Ендрю хапнаха набързо и изтичаха зад кулисите, за да хвърлят последен поглед на уредбата.

— Мисля, че половината от националния дълг може да бъде изплатен със стойността на тази вечеря — отвърна й Брин, също шепнейки.

Барбара нервно се изсмя.

— Искам да кажа, какво мислиш за евентуалния бъдещ конгресмен?

Брин сви рамене. Дърк Хамърфийлд току-що беше свършил да говори пред събраната група.

— Мисля, че Лий и Ендрю излъгаха, че имат някаква работа, просто искаха да избягнат канонадата от благодарности.

Барбара дори още повече снижи гласа си.

— Искам да кажа, мислиш ли, че той е шепнещият?

Студените тръпки, които нито за миг не бяха затихнали напълно, отново плъзнаха по Брин. Възможно ли е той да е шепнещият? Можеше ли той да е мъжът, който държи Адам точно тази минута?

Не изглеждаше така. Просто не изглеждаше, че е такъв човек.

— Не знам — каза тя уверено на Барбара. — Но поради някаква причина просто не мога да го повярвам. Твърде е приятен и твърде оженен!

— Именно с „твърде оженените“ мъже трябва много да внимаваш! — предупреди Барбара.

Брин се намръщи, любопитно огледа приятелката си и се замисли за външния вид на Барбара. Барб никога не е изглеждала по-добре. Роклята й беше семпла и лъскава, от бежова коприна, късата й руса коса свободно се спускаше около лицето. Брин реши, че причината Барбара да изглежда толкова блестящо беше блясъкът на лицето й и диамантеното искрене на очите й.

— Да не говорим за това — промълви Брин. — И без това съм достатъчно нервна.

— За какво искаш да говорим?

Брин сви рамене. Не за Хамърфийлд. Не за Адам.

— Бих искала да знам за теб… и Ендрю.

Барбара се усмихна, без да се изчервява и без да се запъва.

— Мисля, че е чудесен. Чувствен и мил, не се страхува да се забавлява и е неотразимо секси. А като се има предвид положението му в живота, колкото и да е странно не го показва по никакъв начин. Срещала съм много от така наречените звезди. Всички тези момчета са уникални. Те здраво са стъпили на земята.

Брин се заигра със сламката в наполовин изпития коктейл от джин с тоник.

— Искам да кажа, какво мислиш, че ще излезе от всичко това?

Барбара се изсмя.

— Не се срещаме толкова отдавна, нали разбираш.

— Разбирам, но ако харесваш някого толкова много…

— Е, тогава поемаш по пътя и ще видиш накъде води.

— Никога ли не се страхуваш?

— Брин, ти много си увлечена по Лий, така ли?

— Не знам. — Лъжа. Да, харесва ми, мислено си призна Брин. — Има толкова неща, около миналото му. Толкова неща, от които се страхувам, толкова неща, които не разбирам.

Барбара се канеше да отговори, но се спря, защото сцената привлече вниманието им. Хамърфийлд успя бързо да представи групата; последваха бурни ръкопляскания, завесата се вдигна и се показаха Лий и групата. Започнаха с шумно биене на барабани; Лий запя рока от първия им албум.

Както винаги, Брин усети как гласът му преминава около нея и я обгръща. Също като него, беше насечен и мъжествен, лъскаво грубо кадифе. Тази вечер групата беше със смокинги и надиплени бели ризи.

Брин никога не беше виждала Лий в толкова официално облекло, отново усети как я залива топла вълна, също както, когато го видя да се облича същата вечер. Елегантната бяла риза още повече подчертаваше красивия му тъмен цвят, рязко контрастираше с острите ъгли и равнини на лицето му.

Никога няма да престана да го желая, призна си тя натъжено. Позволих си да се увлека и сега никога няма да мога да избягам…

Барбара пак се обърна към нея, докосна рамото й и се наклони по-близо, за да я чуе.

— Мразя да звуча като философ — каза Барбара сухо, — но някои поговорки са верни. В живота нищо не идва лесно.

— Клипът скоро ще бъде готов.

— И мислиш, че ще си отиде така незабелязано, както дойде? Казвам ти, че няма да стане така, Брин. Мога да ти кажа, че той съвсем очевидно здравата е хлътнал по теб.

Брин се намръщи.

— Може би просто защото… защото се чувства отговорен за всичко, което се случи. Искам да кажа — тя отново снижи гласа си до приглушен шепот — всичко това започна със снимките, които му направих.

Барбара подсмръкна.

— Не мисля, че познаваш приятеля си твърде добре, мила. Щом се чувства отговорен, значи ще бъде отговорен. Но ако не иска да бъде с теб, няма да бъде. А и всеки глупак усети сексуалното привличане между двама ви още от самото начало.

Брин се канеше да отвърне на безцеремонността на Барбара, но усети потупване по рамото си. Обърна се и видя Дърк Хамърфийлд, който я фиксираше с вечната си усмивка.

— Наслаждавате ли се на вечерта, дами?

Брин отново усети студенина. Колко време беше тук? Този ли така мило усмихнат мъж беше превърнал живота й в ад?

Искаше да му изкрещи, искаше да извика „Къде е Адам? Къде е сега племенникът ми? Ако не си го получа обратно утре, ако и най-малко е пострадал, аз ще…“

Какво? Какво? Тя зависеше изцяло от милосърдието на друг. Какво правеше тя тук? Какво би могла изобщо да открие?

— Приятно е, благодаря — чу се Брин да казва. След това започна да бръщолеви. — Печената патица беше направо великолепна. Ами салатеният сос! Вълшебен!

— Сърцата от ангинари бяха чудесни — добави Барбара. Те се спогледаха. Дали пък внезапната нервност не я превръщаше в истеричен идиот, неспособен да разговаря нормално?

— Радвам се да чуя, че храната е добра — отговори Хамърфийлд. Наистина ли усмивката му е добронамерена? Или в извивката й има нещо злокобно? — Изглежда — продължи Хамърфийлд, сочейки към сцената, — че Кондър е избрал тази тиха балада точно за мен. Бихте ли споделили един танц с мен, госпожице Келър?

Не! — искаше да изкрещи.

Тя му подаде ръка и го удостои с усмивка, толкова пластична, колкото неговата.

— С удоволствие, господин Хамърфийлд.

Дърк Хамърфийлд погледна към Барбара.

— Ако нямате нищо против…

— Ни най-малко — бързо каза Барбара.

Брин се почувства неудобно в момента, в който се озоваха на дансинга. Дърк Хамърфийлд държеше да танцуват плътно притиснати. Брин се опита да се отдръпне, но без да прави сцени, едва ли щеше да постигне нещо. По дяволите, Лий! Трябва да му каже цяла нощ да изпълнява бързи мелодии.

Успя да отдръпне лицето си достатъчно далеч от рамото на Дърк, за да може да говори.

— И така, господин Хамърфийлд, как върви кампанията?

— Добре. Чудесно! — каза той оживено. Ръката му се спусна към талията на Брин, след това по-надолу, като същевременно направи внезапна чупка с тялото си.

Брин установи, че са точно пред сцената. Вдигна поглед и си даде сметка, че Лий я фиксираше, без дори гласът му да трепне и без да пропусне и един удар на барабаните. Тя познаваше този особен блясък в очите му. Гняв. Май че биеше особено ожесточено с палките? Искаше й се да го удари. Какво си мислеше? Че й харесва политикът да я опипва? Той й беше предложил да дойде тук.

— Как излязоха снимките, госпожице Келър?

Сърцето на Брин пропусна един удар.

— Всъщност не знам — излъга тя. — Предадох филма и пробните снимки на Лий, веднага след като бяха готови.

Почувства, че колената й се подгъват, но продължаваше да го гледа в очите, решена да види дали той изобщо ще реагира на лъжата.

— Колко жалко! С удоволствие бих ги разгледал. — Погледът му не помръдваше от нейния. Ръката му се спускаше все по-надолу и по-надолу. Почти я галеше.

Тя стисна зъби, сграбчи ръката му и се усмихна. Не издържаше повече. Като нищо можеше да се окаже, че той е похитителят. Може би точно сега държеше Адам, а имаше нахалството да я докосва, сякаш й беше любовник. Ще закрещи, ще припадне или ще повърне. Трябва да свърши. Не се добираше до нищо.

— Къде е съпругата ви, господин Хамърфийлд? — попита тя. — Все още не съм имала удоволствието да се запозная с нея.

Хамърфийлд видимо пребледня. Отвори уста, за да отговори, но рязко се извърна. Брин забеляза, че го бяха потупали по рамото.

— Може ли да ви разделя, господине? Предполагам, че е невъзпитано да постъпя така с човека на деня, но се опасявам, че никога нямам да имам шанс да танцувам с дамата.

— Разбира се, разбира се! — Хамърфийлд потупа новопришълеца по гърба и Брин широко се усмихна. Младият играч на голф Майк Уинфелд я спаси от неприятното задяване на дансинга и вероятно от прилошаване. Беше здрав, жизнен и привлекателен с вида на човек, който прекарва на открито. А Брин безспорно се зарадва, като го видя.

— Може ли? — попита я той.

— Разбира се! — измърмори тя. Беше истинска въздишка на облекчение. Като че ли във всичко това имаше някаква грешка.

Той я притегли към себе си и те бързо затанцуваха по дансинга.

— Не мислех, че толкова скоро ще ми се отдаде шанс — каза той укорително.

— Наистина бях заета! — каза Брин.

— Да фотографирате знаменитостите?

— Да танцувам за клипа на Лий. Аз съм и танцьорка — каза Брин.

— Разбира се, че сте — й каза той одобрително.

— Как върви състезанието? — го попита Брин.

— О, чудесно. От време на време попадаш в пясъчен капан, но обикновено има начин да се измъкнеш. Кога ще ви е възможно да ми направите снимки?

— Всъщност още не знам — каза Брин със съжаление. — Пък и продължавам да работя за Лий.

— О — въздъхна той тъжно, завъртайки се отново.

Брин реши, че е доволна, задето беше танцьорка. Само професионалистка можеше да се надява да следва приклякванията и завъртанията му. След това отново се оказа притисната толкова плътно до него, колкото и при Хамърфийлд. А играчите на голф — както и политиците — имат неспокойни ръце. Проблемът с Уинфелд идваше от това, че беше много бърз и тя не успяваше да се движи достатъчно бързо, за да избегне блуждаещите му пръсти…

 

Лий бе благодарен, че свиренето за него беше като дишането. Мисълта му се рееше. Не, по дяволите! Не се рееше. Беше прикована в Брин. Толкова се измъчваше, като я наблюдаваше с Хамърфийлд и с играча на голф. Беше облякла тънка рокля с презрамки от черна коприна, пристегната с колан около кръста. Коприната грациозно следваше извивките й, а когато танцуваше… когато се движеше… тя беше гъвкава, подвижна и красива.

И съблазнителна като разцъфнала роза.

Не трябва да я наблюдавам, помисли си той. Биенето на барабаните беше като дишането, но барабаните не можеха да свирят сами. И макар че хиляди пъти беше пял тази песен с този ритъм, не можеше да отвърне погледа си от нея. И не можеше да попречи на гнева си да се надига в него и да взема колосални размери. Тя се смееше, докато разговаряше с играча на голф. Смееше се! Очите й излъчваха красив блясък.

Аз не я притежавам, предупреди се той строго. Но се чувстваше, така сякаш я притежаваше. Защото толкова беше хлътнал по нея. Нощем тя беше гола магия в прегръдките му, нежна и сатенена страст. Да гледа как друг мъж я докосва… По този начин. Почувства се като абсолютен дивак.

Бицепсите му се напрегнаха и надуха под бялата надиплена риза; изпя последните думи от песента и удари последен провлачен тон.

Едва чу аплодисментите. Постъпи глупаво, като дойде на вечерята. Тази вечер нищо нямаше да постигне.

Пък и какво ли очакваше? Нещо… Нещо да се случи. Но нищо не се случи. Само дето нервите му се опънаха до скъсване.

 

— Хамърфийлд се интересува от снимките — подхвърли Брин, докато Лий форсираше двигателя на колата си. Беше късно; бяха останали само чистачите. Лий беше студен и мълчеше, откакто го посрещна на сцената, докато групата демонтираше съоръженията си. Лий не откъсваше поглед от пътя и отговори с тихо сумтене. — Чуваш ли ме, Лий? Хамърфийлд попита за снимките.

— Чух те. Какво друго те попита?

— Моля? — промълви Брин, смутена от враждебността, която се долавяше във въпроса му.

Той й хвърли бърз поглед, светкавичен огненожълт поглед, преди отново да насочи вниманието си към пътя.

— Попитах те за какво друго ти говори.

Тя сви рамене, все още неразбираща мрачните чувства, които къкреха в него, и отново застана в отбрана.

— Не помня.

— Разбирам. Трудно е да чуваш добре, когато танцуваш толкова плътно притисната.

— Да танцувам толкова притисната ли? Идеята не беше моя!

— И за миг не ти хрумна да отблъснеш мъжа, предполагам.

— Опитах!

— Странно. Съдейки по собствения си опит умееш да се справяш, стига само наистина да си решила да отблъснеш някой мъж. А какво ще кажеш за онзи атлет, играча на голф?

— Майк Уинфелд?

— Така ли се казва?

Брин усети, че гневът й се надига като реакция на неговия.

— Виж какво, Лий, не разбирам какъв ти е проблемът тази вечер, но няма да стоя и да търпя повече. Ти предложи да използваме тази вечеря, както и Барбара да дойде с нас. Ти настоя да измъкна нещо от Хамърфийлд. — Тя замълча, решена да не се увлече в назоваване на имена. Но беше бясна. Преди всичко нощта беше невероятно напрегната, а сега той я напада за неща, за които бе виновен той. — Ти, проклетнико! — изсъска тя въпреки най-добрите си намерения. — Как мислиш, че се чувствах? Човекът все още може да държи Адам. Ни най-малко не исках да се доближавам до него!

— Ами Уинфелд?

— Уинфелд? Лий, просто престани!

— Казвала си ми, че харесваш играчите на голф.

Беше изморена и изтощена — съвсем не беше готова за този разговор. Сълзи опариха очите й и реши да си отмъсти — да го нарани така, както той беше наранил нея.

— Добре — обичам играчите на голф! И това съвсем не те засяга. Престани!

— Брин — започна той, но след това измънка. — О, по дяволите!

Размърда се на шофьорското място, без да откъсва стоманения си поглед от магистралата. След минутка ще завият, помисли си Брин, ще пристигнат в неговата къща. Сякаш колата беше заредена със статично електричество. Далеч не беше сигурна, че иска да влезе в дома му с него. Строгото и изопнатото изражение на лицето му, начинът, по който като менгеме се беше вкопчил във волана, убийственото напрежение, което се излъчваше от него, всичко подсказваше, че трябва да се очаква взрив.

— Не беше моя идея да гледам как публично на дансинга опипват жената, с която спя.

— Опипват! — възмути се Брин. — По дяволите, Лий!

Колата направи остър завой, навлезе в алеята и рязко спря пред входната врата.

Той се извъртя към нея, пулсът му туптеше в челюстта.

— Опипват. Да, думата е точна, мисля. Как иначе да го нарека, след като ръцете на мъжа бяха навсякъде по тебе?

Брин се загледа в него за минутка, искаше й се да го удари, надявайки се, че няма да избухне в смешни сълзи. Атаката беше несправедлива.

— Не исках да бъда там, където бях!

— Широко и продължително се усмихваше на играча на голф. Сякаш си много доволна, че си там.

Брин изскочи от предната седалка, тръшна вратата зад себе си. Комбито й беше паркирано пред гаража и тръгна към него, токчетата й остро отекнаха по чакълестата пътека!

— Къде по дяволите, отиваш? — извика той, изпълзя от шофьорското място и се загледа зад нея.

— Вкъщи — каза тя кратко и зарови в чантата си за ключовете. — Ще подготвя нещата за утрешното завръщане на Адам. С или без твоя помощ. И ще дойда тук да прибера момчетата, преди да са се събудили.

— Не, няма, защото не си тръгваш.

— О? Защото съм жената, с която спиш? Ти не ме притежаваш, Лий. Ти дори не си ме наел. А тъй като вече съм „опипана“ за нощта, мисля, че предпочитам да спя в собственото си легло. — Пръстите й откриха ключовете и тя ги извади от малката чантичка.

Той започна тихо да роптае, обувките му шумно заскриптяха, докато пресичаше по чакъла. Брин усети как сърцето й започна бясно да бие в гърдите. Искаше ли той да успокои гнева й? Или вярваше, че тя ще може да опровергае собствените му думи и да му каже, че е нещо много, много повече от жената, с която той спи?

Не беше сигурна; знаеше само, че изведнъж се изплаши, обърна се към комбито, но знаеше, че няма да успее да отвори вратата, преди той да стигне до нея.

Не успя. Усети ръката му на рамото си, хватката му й причини болка, когато я завъртя.

Говореше тихо, произнасяйки внимателно всяка дума.

— Брин, дори и да те мразех, ненавиждах и презирах, нямаше да те оставя да се качиш в тази кола и да си тръгнеш. Не тази нощ. Сега се дръж разумно, обръщай се и влизай в къщата!

— Разумно? — изкрещя Брин. Щеше да е луда, ако се съгласи. Той стисна устни, а на лунната светлина в очите му сякаш пламтеше бял огън.

— Както искаш — каза й той.

Гъвкаво се наведе, хвана я през кръста и я хвърли на рамото си. Тя бясно запротестира, когато той се насочи към вратата и внимателно набра кода на новата аларма. В момента, в който се озоваха вътре, той щракна лампата в коридора и я пусна.

Разтреперана и чувствайки, че собственото й раздразнение безмилостно е завладяло тялото й, Брин сви ръце в юмруци до хълбоците си, отхвърли назад разрошените си къдрици и срещна погледа му с пламнал поглед.

— Ще напусна къщата, когато аз реша.

— Не, няма. Не и, когато сме замесени във всичко това.

— Замесени? Утре свършва и по дяволите проклетите снимки! Пък и какво ли ще открием? Какво ще направим, за да го докажем? Искам само Адам. Още сега бих зарязала всичко.

— Но няма, госпожице Келър. Защото и аз няма да го зарежа. Аз също съм замесен. И не обичам да бъда заплашван и манипулиран. Така че няма да забравим за снимките. — И с ръце, скръстени на облечените му в смокинг гърди, той бавно тръгна и се спря на няколко сантиметра от нея. — Няма да излезеш от тази къща. Нямам намерение да подпомагам или подстрекавам към убийство или самоубийство. Няма да прекарам остатъка от живота си да се чудя дали съм могъл да направя нещо в нощта, когато съм те намерил разплескана на пътя! Не се дръж като дете, Брин, или аз ще се отнасям към теб като към дете.

Като че ли нямаше достоен начин да се измъкне от ситуацията. Щеше да е луда, ако се опълчи срещу него; усещаше силата му дори когато не я докосваше. Единственото нещо, което можеше да направи, беше да спаси гордостта си, ако се държи възможно най-невъзмутимо.

— Добре. Ти ми помагаше… за Адам. Утре се нуждая от тебе, ти самият си на снимките. Ще си вземем Адам. — Моля ти се, направи така, че това да стане, мълчаливо се молеше тя. Но трябваше да го вярва, затова продължи да говори на Лий. Вътрешно беше толкова болезнено наранена, че беше готова да се бие. — Ще продължим играта със снимките. Но с това всичко ще свърши. Разбирам, че трябва да съм готова да скачам, да се моля и да се търкалям, когато голямата звезда говори, но вече веднъж минах по този път. Той не е за мен. А сега си лягам. Сама.

Той мълчаливо я наблюдаваше през цялата й реч; когато свърши, продължи да я наблюдава. Втренчено. Единствените признаци за силата на гнева му бяха присвитите му очи и пулсът, който силно туптеше в една вена на жилестия му врат. Брин горчиво се усмихна и се обърна, насочвайки се към стълбите.

Вървеше бързо, целенасочено. Усещаше как очите му пронизват гърба й, като жарки лъчи през голата й плът. Тръгна нагоре по стълбата. И тогава усети хватката му; този път не го чу да се приближава, не усети мълчаливата му атака. Толкова се стресна, че изплашено извика. Беше точно като сцената, която толкова често бяха репетирали за клипа. Тя се обърна и падна в прегръдките му. Загледа се в очите му, чувствайки силата и властта на ръцете му около себе си.

— Сериозно говоря, Лий! — извика тя, борейки си безуспешно с него. — Не искам да спя с теб!

— Млъкни! Ще събудиш Мария и децата. Нямам намерение да те оставя отново да се свиеш в черупката на сексуалното въздържание — „не, не ме докосвай“ — само защото не умееш убедително да спориш!

Плавно се изкачиха нагоре по стълбите; с широките му крачки бързо преминаха по коридора покрай балкона.

— Лий! Ние не спорехме! Ти правеше язвителни, обидни забележки и не ми даде възможност да се защитя. Да защитя себе си! Какво говоря! Всичко това е шега. Не ти дължа никакви обяснения или извинения. Бях луда, че…

Думите й бяха спрени от устните му, които здраво се залепиха в нейните. Дори в яда си той беше убедителен; така я беше хванал, че тя не можеше да се отскубне, можеше само да приема и отблъсква горещите милувки на езика му. Колкото й дълбоко да страдаше, колкото и силни да бяха възмущението и ядът й, тя не можеше да потисне бурята от емоции, която се надигна в нея. Желанието запрепуска през нея, заля я като бурен, неудържим водопад. Целувката свърши, когато се озова на леглото, където я хвърли най-безцеремонно. Брин се разтърси и се опита да събере разсъдъка и достойнството си.

— Мисля, че не ме чу — каза тя грубо, насилвайки се да си придаде презрителен вид. Той продължаваше да не я слуша. Жакетът на смокинга падна на пода. С точни движения свали ръкавелите си. Издърпа краищата на ризата от панталоните си и голите му рамене блеснаха на лунната светлина. Прещракването на копчето и стърженето на ципа отекнаха странно високо в тишината на нощта. И през цялото време тя виждаше златистите му очи върху себе си. — Какво си мислиш, че правиш? — попита Брин.

Той вежливо, но подигравателно вдигна вежда.

— Събличам се.

— Защо? — ледено попита тя.

— За да спя с жената, с която спя, разбира се. — Обувките му с трясък се удариха в долапа и той отстъпи от панталона и гащетата си. Вече трябваше да е свикнала с тялото му, но не беше. Не съвсем. Всеки път, когато го видеше гол, чувстваше, че дъхът й спира от вълнение. Откриваше ново очарование в бронзовата ширина на раменете му, в лъскавината на нагънатите мускули, в стоманено твърдия плосък корем.

Тя дори забрави жилещите думи, когато той тръгна към нея, загледан в нея с очи, които лунната светлина изпълваше с блясъка на блудник. Той й вдигна крака, докосването му беше невероятно нежно, като се има предвид с какво ярост захвърли обувката й.

— Лий…

И другата й обувка изхвърча. Тръпки полазиха по нея, когато пръстите му преминаха по дължината на чорапогащника до слабините й, до ластика около кръста й и ги изхлузиха; след това я докосна по голата плът.

Брин установи, че лежи там, послушна и страдаща, съблазнена от желанието, което той толкова лесно успяваше да събуди в нея. Нямаше да стане жертва на собствените си издайнически нужди. С кратък гневен вик тя направи усилие да стане от леглото, но здравата се удари в силните му гърди и отново се оказа подхвърлена на леглото, пленник на преплетени крайници и жилеста мощ. Пръстите му се вплетоха в косата й и той пак започна да я целува, устните му гъделичкаха, преследваха, умоляваха нейните, но и настояваха, движени от нуждата и страстта…

Отново нежен… отново гальовен. Груб, но никога причиняващ болка. Истински водовъртеж закипя в утробата й и тя го искаше, него, докосването му.

Ръцете му се разхождаха смело с чувство за собственост по тялото й, промъкваха се през роклята, която я покриваше, обхванаха гърдите й, възбудиха ги до предателска твърдост. Дланта му се спусна до бедрото й, хлъзна се под плата, за да подразни голотата й и започна да се движи по нея със смела и безцеремонна интимност. Вдигна глава от нейната и продължи да говори гневно, но тя се вслуша в думите.

— Малка глупачка! Не знаеш ли колко много ме вълнуваш, колко много се нуждая от тебе? И да, когато един мъж обича една жена, той се ядосва. Полудява. Подивява. Когато я види в прегръдките на друг мъж. Не, не те притежавам. Но все още си моя. Моя ще бъдеш на лунната светлина.

Бяха разтърсващи думи. Разгорещени, прошепнати, които се пръснаха в мозъка й като кристал. Той я обичаше; каза, че я обича… Каза, че я обича. Но така ли беше наистина? Не бяха ли това думи, които мъжете лесно шепнеха в момент на силна възбуда?

Тя простена, когато той изведнъж се раздвижи, рязко отметна полата на роклята й и приплъзна тялото си между краката й. Силата, с която влезе, й подейства като шок, но приятен, шеметен шок, от който тялото й продължи леко да потръпва. Несъзнателно тя заби нокти в гърба му, тихо стенейки, докато разярилата се буря от болка, гняв и неудържимо желание преминаваше през тях и около тях с безмилостната мощ на циклон. Брин не мислеше за нищо друго, освен за напиращата нужда, за сладостта, която се въртеше, вътре в нея, за чудото да усеща движенията му в себе си, да облекчава нуждата, да я разпалва до полуда…

Освобождаването й надигна вълна, която трепетно премина през нея и облекчи тялото й от дивата, разбушувана красота на бурята. Чу го да простенва името й, усети напрежението му върху себе си, силната тръпка и собственото му освобождаване. Докато се притискаше в него, се зачуди кое е вярното — гневът или любовта? И избухна в сълзи.

Той отскочи като беззвучна светкавица, откъсна се от нея, взе я в прегръдките си. Думите вече не бяха ядовити; а тревожни, изпълваха сърцето й с мъка и угризения.

— О, Брин, никога не съм искал да те наранявам; никога не бих искал да те нараня! Господи, толкова, толкова съжалявам. Моля те не се страхувай от мен. Не бих могъл да го понеса, ако те плаша…

Трябваше й миг, за да асимилира думите му, да разбере, че той самият се разкъсваше; болката му бе като кама, раздираща вътрешностите му. Тя се поосвободи от прегръдката му, отдръпна се достатъчно, за да срещне погледа му, и объркано поклати глава.

— Ти не ме нарани, Лий. И не се страхувам от теб.

Той мълча един миг, който сякаш се проточи цяла вечност. След това ръката му се раздвижи, за да докосне лицето й; разтрепери се, когато започна да изтрива сълзите й.

— Тогава защо плачеш? — попита той с дрезгав шепнещ глас.

— Защото… — Брин заекна. Искаше да му каже истината; искаше да го попита дали наистина я обича. Но не можеше. Дори с него все още не можеше да бъде толкова доверчива. А любовта…, някога беше разбрала, че тя може да означава много неща. Преди да му се довери, трябваше да се убеди, че това означава завинаги, завинаги — и че е готов до края на живота си да разпространи любовта си и върху трите малки момчета, които не са негови.

Но трябваше да каже нещо, защото тревогата и грижата, които изпитваше към нея, идваше от самата му душа; тя не я разбираше, но никога не го беше виждала толкова разстроен.

— Лий, кълна ти се, че не се страхувам от теб — и ти никога, никога не си ме наранявал. Мисля, че просто е от нощта. Бях толкова разтревожена и изплашена. Вечерта беше ужасна, а след това и ти така се нахвърли върху мен…

— Господи, Брин, — простена Лий. — Съжалявам. Не знам какво ми стана. Можеш ли да ми простиш?

— Да, разбира се. Но моля те, можеш ли да ми кажеш защо си толкова разстроен?

Той въздъхна, докато с длан галеше бузата й, след това легна по гръб на възглавницата и се загледа в тавана.

— Някой път, Брин. Не сега. — Неочаквано той се разтрепери и тихо заговори, колебливо. — Нали не ме намираш… За брутален?

Брин се усмихна и положи глава на гърдите му, озадачена от думите му, но решена да го успокои.

— Огнен, буреносен, страстен, напрегнат, силен и мощен. Вихрушка, да. Но брутален — никога. Ти си огън и вятър, и нежен бриз, и аз ги обичам всичките.

Той мълчеше, галеше косата й, притегли я по-близо до себе си и отпусна брадичката си на главата й. Брин изчака един миг, знаейки, че този път той разчиташе на нея за силата си. След това тихо му заговори.

— Моля ти се, разкажи ми за жена си, Лий.

— Тя умря — каза той беззвучно.

— Знам това. Но моля те, нека се опитам да разбера какво те кара толкова да страдаш.

— Ще ти кажа, Брин, обещавам. Скоро.

Трябваше да се задоволи с това; тя все още не можеше да му даде всичко; вероятно така беше и с него. Неговите страхове изглеждаха толкова дълбоки, колкото и нейните.

Изведнъж той я вдигна над себе си; пръстите му се сплетоха зад тила й и той я притегли надолу, за да опре устните си в нейните с благоговение. Търкулна се към нея и й се усмихна, когато се озова срещу нея, дърпайки намачканата рокля, която все още се увиваше около нея.

— Може ли да се освободим от това? — попита той. — Имам нужда да спя и да прегръщам тебе, а не някаква материя.

Брин мълчаливо изхлузи роклята през главата си и я изхвърли от леглото. Сетне се сгуши до него. Хиляди неща можеха да бъдат изречени, но нищо не беше казано. Лежаха си там и след известно време Брин се унесе в сън.

Когато след време — не знаеше след колко — се събуди, установи, че беше сама. Стресната, тя се понадигна и се огледа. Видя го до балконската врата, тихо загледан в нощта. Луната улови профила му и той изглеждаше силен и горд… но лицето му, в сянката, беше призрачно.

— Лий! — извика тя тихо.

Той се върна при нея, припълзя в леглото и плътно я прегърна.

— Събудих те. Съжалявам.

— Няма значение. Просто искам да ти помогна. Ти ми даде всичко.

— Не — поправи я той. — Ти ми даде всичко. — Прегръдката му се стегна около нея и се загледа в очите й.

Треперя, помисли си Лий. С всеки изминал ден все повече разбирам колко много се нуждая от нея, а почти разруших всичко…

— Тази вечер веднъж те любих като дивак — каза й той. — Сега нека да те любя нежно, гальовно…

И той я люби нежно, обичаше я с галещия си поглед, докато ръцете му я милваха. Тя стенеше, облечена само в лунната светлина. Пръстите му галеха гърдите й, обичаха ги. Устните му намериха грапавите зърна, възбуждаха ги, докато се превърнаха в прелестни връхчета.

И отново я огледа по цялата й дължина. Розово — кремавата красота на гърдите й, които се надигаха и спадаха с ускореното й дишане. Извивката на нежната й талия и кръста й. Гладка. Беше гладка и дълга… бедрата й красиво извити. Беше танцьорка, припомни си той. И го беше отвела със себе си да танцуват в облаците. Отново започна да милва всичко, на което погледът му се любуваше и изпиваше. Ръцете му тръгнаха по нея с пламенно обещание; устните му вкусваха и галиха плътта й; езикът му чертаеше огнени следи по корема й. Той нежно я обърна, обсипа с целувки гърба й надолу до кръста.

Сетне я обърна с лице към него и я люби с най-дълбока интимност, сам отнесен от безразсъдна страст, докато тя се извиваше гъвкаво и грациозно под нежното му докосване, шепнейки името му, крещейки името му, вплитайки пръстите си в косата му и молейки го да я обладае…

И той я облада, откривайки, че тя можеше да бъде толкова страстна, колкото изискващ беше той. Тя се изправи над него на лунната светлина, скулптура от горда и гола красота, докато гледаше надолу към него с навлажнени устни, докато буйната й червеникава коса се къдреше по набъбналата красота на гърдите и. Усмихна му се, устните й причудливо се извиха.

— А сега нека аз да те любя — каза му тя, навеждайки се така, че зърната на гърдите й да докоснат неговите гърди, от което в него отново се разля еротична топлина — като на дивак.

Той се усмихна и я обгърна с ръце.

— Любов моя, прави с мен, каквото искаш…

 

Много по-късно той й напомни, че трябва да спят, че утре е денят, в който трябва да си получат Адам обратно. Трябва да са отпочинали — и нащрек. Брин се усмихна на себе си, благодарна за забравата на нощта. Лий не й беше оставил много време да се тревожи. Беше й дал нещо — макар че още не беше сигурна какво. Все пак каквото и да се случеше, сега той беше с нея, през най-голямото изпитание в живота й.

Беше много, много благодарна на Лий Кондър.