Джорджия Боковън
Любовна песен за утре (8)

Осма глава

Ейми рязко натисна спирачките и успя да спре на сантиметри от задната му броня. Няколко мига постоя, вцепенена от изненада. Лъскавият зелен автомобил отпред със сигурност принадлежеше на Марк. При тази мисъл сърцето й сякаш първо скочи в гърлото, а после светкавично падна в петите й. „Какво прави колата му пред моята къща в единайсет и половина вечерта?!“

— Отлични рефлекси! — похвали я Марк, приближавайки се към нея. — Вече се чудех дали ще успееш да спреш навреме.

Ейми преметна дългите си крака и слезе от поршето.

— Какво търсиш тук?!

— Дойдох, за да проверя дали си добре, имаш ли нужда от пилешка супа или от нежни грижи…

Погледът му я обгърна цялата.

— Май че тревогата ми е била напразна. Ти изглеждаш по-здрава от всякога.

— Защото не настинах.

Ейми забеляза гневния блясък в очите му.

— Случило ли се е нещо?

— Какво трябва да се е случило?

— Стори ми се, че видях…

— Е, случило се е само това, че съм полуизмръзнал и се чувствам като истински идиот.

— Така ли ще продължаваме?

— Как?

Марк се постара гласът му да прозвучи възможно най-спокойно.

— Ще ми се сърдиш, защото не ме завари на смъртно ложе, така ли? — изрече иронично Ейми.

— Можеше поне да ме посрещнеш по чехли и с термометър под мишницата след целия този път, който изминах.

— Ами ако вместо това ти предложа чаша кафе?

Тя добре знаеше, че не бива да го кани вкъщи.

Всяка тяхна среща извън службата можеше да доведе до усложнения. Но някак се бе затъжила за него и сега се чувстваше прекалено размекната, за да го отпрати.

— Приемам.

— Тогава последвай ме.

Ейми тръгна по каменната пътека, която водеше до входната врата. Когато чу Марк да се препъва по неравната настилка, подаде му ръка.

— Обикновено оставям външните лампи да светят, но тази вечер съм забравила.

Опита се да не мисли колко й е приятно да държи ръката му. Ужасно й се искаше невинното им докосване да би имало по-дълбок смисъл. Когато стигнаха до вратата, тя го пусна и затършува из джоба си.

— Под наем ли живееш тук? — попита я Марк.

Той вече бе успял да огледа къщата. Бе му си видяла скъпа и съвсем нова, а гледката наоколо — неповторима. За човек, който сменя професията си, бе малко странно да разпуска кесията си за такова жилище точно в този момент.

— Не, къщата е моя… — смънка Ейми. Уморила се бе да го лъже. „Нека си мисли, че съм получила наследство.“

— Един приятел ми я построи през лятото.

— Винаги съм искал да имам нещо такова — изолирано и в същото време близо до града.

Тя отключи вратата и се пресегна да светне.

— Какво те спира да си построиш?

— Най-вече времето. То никога не ми достига — отвърна Марк и я последва в антрето.

Ейми захвърли чантата си на дивана и съблече палтото си. Когато свали от главата си вълнения шал, тя се обърна към него и по очите му разбра каква непоправима грешка бе направила, поканвайки го да остане.

— Да не би да имаш навика да излизаш без очилата си? — попита я Марк със страшно сериозен тон.

Ейми изстина.

— Контактни лещи… — заекна тя. — Понякога нося контактни лещи.

Погледът му бавно се плъзна по тялото й. Облечена бе в сиво-кафяв панталон от туид, широк сив кашмирен пуловер и носеше кафяви боти. Всички тези неща бяха стилни и скъпи. Косата й, която бе по-дълга отколкото Марк очакваше, беше сресана на една страна и засенчваше отчасти лицето й. Въпреки че гримът й бе съвсем лек, ефектът беше поразителен. Ейми беше една от най-красивите жени, които той бе срещал през живота си. Мислено се запита дали преценката му се дължеше на избуяващите у него чувства или Ейми наистина беше прекрасна. В този момент започна да го терзае и още един въпрос: „Защо е крила от мен истинската си същност през цялото това време?!“

Приближи към нея, за да я огледа по-добре в светлината на стенния аплик. Ейми се отдръпна леко, почти незабележимо, но Марк посегна импулсивно и я сграбчи за ръката.

— Какво, за Бога, става тук?!

— Нищо… — прошепна тя.

Марк освободи китката й и плъзна длан нагоре към рамото й. Изгаряше от желание да я целуне, да усети сладостта и топлината на кожата й…

— Не ти вярвам!

Въздухът около тях натежа.

— В службата съм една, вкъщи — съвсем друга.

— А аз съм един и същ навсякъде. Защо ти…

Докосването му я зашеметяваше.

— Защото съм жена…

— Какво значение има това?

Марк много бавно посегна към косата й. Както и бе очаквал, тя бе мека като коприна. Да, прекрасно знаеше, че всяко интимно докосване е като фатално подхлъзване, но не можеше да се овладее. Ръката му нежно обгърна тила й и той бавно пристъпи напред…

Ейми се разкъсваше между желанието Марк да я целуне и страха, който я подтикваше да бяга. Тялото й омекна и тя подканящо отметна глава назад. В последния момент обаче паниката й надделя и тя се отскубна от прегръдката му. Дишаше тежко, като че ли бе пробягала дълго разстояние.

— Ето, затова се обличам така в службата! — процеди през зъби и незадоволеността й прерасна в безпричинен гняв.

Ръката на Марк рухна като отсечена с брадва. Дори кофа ледена вода не би го отрезвила толкова бързо.

— Извинявай… Нямах никакво право да ти налитам така.

„Ако само за една нощ бих могла да стана друга и да дам воля на чувствата, които ме разкъсват!“ Ейми облиза пламналите си устни. „Мили Боже, какво да правя сега?! Имам ли право да измъчвам по този начин и себе, и него? Някак си не е честно. Нима не заслужаваме поне възможността да разберем какво изпитваме един към друг…“

— Може би ще отложим пиенето на кафе — горчиво изрече тя.

Марк се взря в пребледнялото й лице.

— Утре ще дойдеш ли на работа?

„Как ще се изправя отново срещу него? А нима ще издържа, без да го видя?!“

— Да, ще дойда…

Прониза я остра болка. Очите й плувнаха в сълзи и Ейми сведе глава. Не биваше да показва на Марк своята слабост.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш… — промълви тихо.

— Ейми, погледни ме!

Не можеше да го стори, защото очите й щяха да му кажат всичко.

— Моля те, Ейми!

— Марк… не прави нещата по-трудни отколкото вече са. Нужно ми е време, за да си помисля.

Марк осъзна, че трябваше да се махне оттук, докато все още имаше сили за това.

— Окей, отивам си. Ще се видим утре в службата.

Той излезе, а Ейми остана на мястото си и с натежало сърце се заслуша в отдалечаващите се стъпки.

Изведнъж Марк отново се появи на прага.

— Ако ми дадеш ключовете си, ще мога да преместя твоята кола, за да измъкна моята.

Въпреки случилото се тази нощ, тя намери сили да се усмихне.

— Аз ще я преместя.

Марк затвори очи под напора на желанието си. Никога не бе пожелавал жена така, както сега желаеше Ейми. Тя смущаваше мислите му денем и властваше в сънищата му нощем. Беше като треска, която го изгаряше и заличаваше спомените за други жени.

Когато отново вдигна клепачи, видя, че тя върви насреща му, и бързо отстъпи встрани, за да й направи път да мине.

Ейми оценяваше жеста на Марк. За пръв път срещаше мъж, който даваше предимство на нейните чувства. Наистина ли обаче бе толкова „идеален“? Нямаше ли да се намери нещичко у него, което да затвърди недоверието й към прекалено красивите и изискани мъже?

Тя отвори вратата и светна външните лампи. После запали поршето си и го отмести. Понечи да предупреди Марк за някои неравности по пътя, но в последния момент реши да не удължава допълнително сбогуването им.

След две минути ягуарът му потъна в тъмнината на нощта, а Ейми се почувства безутешно самотна.

 

 

На следващата сутрин се събуди рано — нещо, което беше обичайно за нея, но като се сети, че с Марк ще бъдат цял час сами, реши да не ходи преди пристигането на Сюзън. Облече дебел пуловер и излезе на терасата, за да изпие кафето си.

През дългата безсънна нощ бе мислила много за отношението си към Марк. Очевидно емоционалното състояние, в което се намираше, бе станало главен виновник за влечението й към него. Навярно всяка друга на нейното място, която живееше в постоянно нервно напрежение, лесно би хлътнала по мъж като Марк. Не, Ейми не можеше да отрече, че той бе различен от другите мъже в живота й, и че помежду им съществуваше взаимно привличане. Но въпреки шеметното развитие на отношенията им, въпреки общите моменти в тяхното минало, не биваше да се предоверява на емоциите си, когато ставаше дума за нещо толкова сериозно като любовта.

Отново трябваше да започне да излиза с приятели, да се появява в обществото. Не беше ходила на среща с мъж от шест месеца и нищо чудно, че Марк й изглеждаше толкова специален.

Допи кафето си, влезе в дневната и позвъни на Джо.

— Тъкмо излизах — изрече задъхано в слушалката приятелката й. — Какво мога да направя за теб?

— Спомняш ли си онзи познат на Брад, който си търсел партньорка за някакъв благотворителен банкет довечера?

— Снощи говорехме за Джейсън и май няма да ми се наложи да измъчвам паметта си — засмя се Джо.

— Ако този Джейсън все още не си е намерил някоя, аз съм насреща.

— Каква е тази внезапна промяна?

— Току-що осъзнах, че ако продължавам само да работя, ще се превърна в скучна и безлична жена.

— Въобще не ти вярвам, но сега не разполагам с време за разпити, тъй че ще ти се размине. Ще кажа на Брад да му се обади и да му съобщи адреса ти. Ще можеш ли да се приготвиш до седем?

— Дали ще е правилно да взема моята кола?

— За Бога, Ейми! Уверявам те, че това момче ще ти хареса. Той е с цяла класа над останалите.

— Вярвам ти, но все пак предпочитам да взема поршето си.

— Добре, добре! Ще те чакаме на входа в седем и трийсет.

— Би ли ми обяснила как да стигна до клуба, защото не познавам добре тази част на Денвър.

— Нито пък аз. Ще попитам Брад и ще ти звънна довечера. Окей?

— Благодаря ти, че се грижиш за мен, Джо. Наистина имам нужда от това. Не съм излизала цяла вечност.

— Не мога да повярвам! — изненада се Джо. — Ти си жена, която може да излиза всяка вечер, ако има желание.

Ейми се разсмя попресилено.

— Но не и с мъж като Джейсън. Такива вече рядко се срещат, нали? Е, дано наистина е такъв, за какъвто ми го представяте ти и Брад.

— Можеш да бъдеш абсолютно сигурна в това!

— О, аз винаги ти вярвам, мила приятелко. А сега се отправяй, закъдето си била тръгнала, за да не закъснееш.

Ейми затвори апарата и влезе в кухнята, за да изпие още едно кафе. Оставаха й двайсетина минути, през които отново да размишлява за Марк и за случилото се предната вечер. Двайсетина минути, през които да се опита да анализира безумното желание, което той бе пробудил у нея, и което замъгляваше трезвия й разсъдък.

Предстоеше й дълъг и тежък ден.

 

 

Когато пристигна в офиса, Марк не беше там. Сюзън бе натоварена да й предаде, че бил зает до обяд, и че тя сама трябвало да довърши доклада за училищното настоятелство.

През следващите четири часа Ейми проучва биографиите на хората, които бяха изявили желание да провеждат програмата за борбата с наркотиците в училищата. После написа своите препоръки.

Стана време за обяд, а Марк все още го нямаше.

Ейми почака малко и отиде да хапне нещо. На връщане се спря до бюрото на Сюзън.

— Някакви вести от господин Стърлинг? — попита я уж между другото.

— Обади се и каза, че днес няма да дойде в офиса. Отивал извън града за уикенда и заръча да ти предам, че и ти спокойно можеш да си починеш следобед.

За да скрие разочарованието си, Ейми започна да преглежда пощата.

— Малко внезапно, нали… А случайно да е споменал къде отива?

— Когато изчезне така изведнъж, никой не знае къде отива. Казва само, че трябвало да се махне за малко, за да „презаредял батериите си“.

— Е, аз не мисля да се възползвам от предложението му. Вчера имах свободен ден, така че сега ще остана тук, в случай че възникне някакъв проблем.

Последното нещо, от което Ейми имаше нужда в този момент, бе да стои със скръстени ръце и да мисли. Ала въпреки че си намери работа, часовете се нижеха много бавно този следобед. При всяко позвъняване на телефона Ейми подскачаше, а на всеки десет минути поглеждаше към часовника. И когато най-после си тръгна в четири и половина, призна пред себе си, че през цялото време е очаквала Марк да се обади, за да й даде някакви инструкции или просто да се сбогува с нея.

Като се прибра вкъщи, в телефонния й секретар имаше съобщение от Джо с подробни указания за пътя до кънтри клуба. Въпреки че нямаше особено настроение да излиза, Ейми специално се постара за грима и прическата си. Спря се на една рокля, която си бе донесла от последното пътуване до Ню Йорк и все още не беше обличала. Тя бе сътворена, за да съблазнява — дълга до земята, с голи рамене, ушита от електриково синя копринена тафта, която нежно шумолеше при всяко движение на тялото.

Но мъжът, когото Ейми искаше да съблазни, бе заминал някъде с някоя от многобройните си приятелки, които умираха да бъдат съблазнени от него.

След като цял ден бе размишлявала, Ейми беше стигнала до извода, че е невъзможно с Марк да се върнат към старите си делови отношения. Плахо се надяваше, че през уикенда би могло да й хрумне нещо. Но колкото и да се опитваше да избягва същността на проблема, фактите вече бодяха очите й. Трябваше да напусне „Сигма“.

За да избяга от бремето на неприятните мисли, грабна наметката си и се запъти към вратата.

 

 

Марк разсеяно се усмихна на вица, който разказаха на масата. Анжела го докосна по лакътя, за да привлече вниманието му.

— Ще получиш целувка, ако ми кажеш за какво си се умислил — изкусително му прошепна.

— Само ще те отегча.

— Ти не би могъл да ме отегчиш!

Той покри с длан ръката й.

— Просто се чудех как бих могъл да се измъкна, без да обидя никого.

Анжела се вцепени.

— Искаш да кажеш майка ми? Надявах се, че тук ще ти хареса…

— Извинявай, Анжела, но тази вечер съм лош събеседник и не съм за компания. Може би въобще не трябваше да идвам.

Марк би дал мило и драго, само и само да не присъства на годишнината на майка й, ала още преди седмица бе обещал, че ще дойде.

— Случило ли се е нещо? Искам да кажа… нещо конкретно ли те тревожи?

— Нищо особено…

Анжела предизвикателно се притисна към него.

— Да не би новата асистентка пак да ти създава проблеми?

— Откъде ти хрумна това? — предпазливо попита Марк.

— О, просто онзи ден, когато бях в службата ти, усетих нещо. Госпожица… ъъъ… — сбърчи носле Анжела — Тревър, нали?

Тъй като Марк не захапа въдицата, тя продължи:

— Та останах с впечатлението, че госпожица Тревър е жена с характер.

Марк се усмихна.

— За разлика от госпожица Хопкинс, която случайно познавам.

Анжела се протегна и го целуна по бузата.

— Не ставай лош, Марк!

В този миг с крайчеца на окото си той улови един яркосин проблясък — насреща му седеше самата госпожица Ейми Тревър.

„Какво, за Бога, прави Марк тук?!“ Ейми усети, че коленете й омекват, и с благодарност се облегна на ръката на Джейсън Макмъри.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да, добре съм… — нервно му се усмихна Ейми.

— Сигурна ли си?

Джейсън наистина заслужаваше хвалбите на Джо и Брад — беше висок, красив и интелигентен. Тя нямаше никакво право да му се сърди, ако вече се бе разочаровал от нея, защото откакто бяха заедно, или мълчеше, или говореше баналности. Не можеше да се съсредоточи за повече от десет секунди.

Ейми се обърна и установи, че Марк все още я гледа. „Но какво прави той тук? — запита се отново. — Нали уж беше заминал извън града за уикенда? Няма ли спасение от него?!“

Джейсън се наведе към нея и й прошепна:

— Какво ти е? Сякаш току-що си видяла призрак.

— Не призрак, а самия Марк Стърлинг.

— Шегуваш се, нали?! — ахна Джо и се огледа наоколо. — Марк е тук?!

Дори за човек с нервите на приятелката й Джоузефин реакцията бе малко силничка.

— Има ли някаква особена причина да не бъде тук?

— Ами ако те види с Брад и мен? Забравих да ти кажа, че компанията на Брад спечели търга за строежа на новия комплекс на „Сигма“. Сигурно се досещаш, че ако Марк го зърне, веднага ще дойде да го поздрави. И ако сега смяташ живота си за бъркотия, изчакай да чуеш отговора на Брад, когато Марк го попита откъде се познаваме. Можеш спокойно да ми вярваш, че Брад не умее да лъже.

— Не трябва да се паникьосваме!

Джо я погледна с недоумение.

— „Не трябва да се паникьосваме“? Имаш ли по-добра идея?

— Марк не би дошъл, докато сервират вечерята. Ами ако Брад го изпревари и първи отиде да го поздрави? Така Марк няма да ни види заедно.

— Ами по време на танците?

— Просто трябва да внимаваме да не се движим заедно.

— А как ще обясним всичко на Джейсън?

— За половин час все ще измислим нещо.

— Помисли си пак! — рече Джо и се сниши над масата.

Ейми проследи погледа й и видя, че към тях се приближава Марк. Оставаше й само един път за бягство — страничната врата.

Когато след десет минути излезе от дамската тоалетна, той я чакаше облегнат на стената.