Джорджия Боковън
Любовна песен за утре (7)

Седма глава

Марк се извърна към вратата, когато Ейми връхлетя като хала в кабинета на връщане от обяд. Вече близо месец двамата работеха в едно помещение, а той изпитваше все същото приятно чувство, когато тя се появяваше на прага.

— Знаеше ли, че в Калифорнийския университет работят по създаването на лекарство за артрит, извлечено от корал, намерен в Карибско море? — рече задъхано Ейми и му подаде изрязана от вестник статия.

— А тук споменава ли се, че е четири пъти по-ефикасно от всяко противовъзпалително, което масово предписват в момента? — усмихна се Марк.

— Значи вече знаеш всичко за него?

— Журналистите последни научават за новостите в нашия бизнес. Обикновено ги осведомяваме, едва когато е направена съществена крачка към откритието, а това става бавно.

— А какво влияние има откритието на Калифорнийския университет върху работата на Чарли Соупър?

— Никакво. Обезболяващите и противовъзпалителни лекарства само притъпяват симптомите на артрита, Чарли разработва истински лек срещу него.

Ейми взе изрезката, смачка я и я запрати в кошчето за отпадъци.

— Е, дотук с моята сензационна новина!

Марк импулсивно я прегърна през раменете.

— Съжалявам, че ти провалих „изненадата“.

Приятелската му прегръдка придоби по-особен смисъл, когато тя почувства тежестта на ръката му и топлината, която сякаш запали гърба й. Страхуваше се, че ако се отдръпнеше прекалено бързо, Марк ще усети дълбокото й смущение.

„По дяволите! Та ние се разбираме толкова добре. Но щом всичко е наред, защо тогава ми се подкосяват краката дори само при един нормален човешки жест?!“

— Няма нищо… — засмя се нервно. — Може би ще успея друг път.

Марк я пусна също тъй небрежно, както я бе и прегърнал, умело прикривайки бурята, която бушуваше вътре в него.

— Как върви съдебният процес? — хвана се за първата хрумнала му тема, за да възвърне официалния характер на техните отношения.

— Спечелихме ново отлагане на делото.

— Добре! Искам да ги схрускаме!

В досегашната си практика като шеф на фармацевтичното предприятие „Сигма“ Марк помнеше три дела, които наистина бяха важни. Той бе инструктирал адвокатите си да приключат с тях възможно най-бързо, за да се избегнат големите разходи и лошата реклама, а също и да се докаже готовността на компанията да поема отговорност, когато нещата се влошат. Дребнавите дела обаче се водеха до последна капка кръв.

— А успя ли да уредиш среща с Уилсън и Леймбиър в Лондон?

— Уилсън е готов да изслуша предложението ни, но Леймбиър отказва да обсъжда възможността да работи за „Сигма“. „Империалисти“, „сребролюбци“, „пладнешки обирджии“ — това са само част от по-колоритните му епитети по наш адрес.

— Най-лошото е, че той е феноменален.

— А няма ли да създаде повече проблеми, отколкото би разрешил, ако дойде да работи за нас?

Напоследък Ейми все по-често говореше за „Сигма“ като за „наша“. Колкото и да се съпротивляваше, ентусиазмът на Марк бе заразителен. „Докъде ще ме доведе това?“ — запита се обезпокоена.

— Готов съм да се примиря с някои неща, за да привлека на своя страна такъв ум като Леймбиър.

Вътрешният телефон иззвъня. Марк се пресегна и натисна бутона.

— Да?

— Господин Стърлинг, госпожица Хопкинс е тук.

— Нека влезе.

Ейми настръхна, предчувствайки глупавата ревност, която щеше да я обземе още с появяването на поредната му приятелка. Вече бе успяла да си втълпи, че това всъщност не е ревност, а по-скоро негодувание. Марк губеше ценно време в безсмислени разговори с разни празноглави хубавици, докато в службата имаше толкова много работа за вършене.

Но жената, която бавно влезе в кабинета, не приличаше на останалите му приятелки. Хубостта й бе естествена и неподправена — от блестящата черна коса, която свободно падаше на раменете й, до семплата плетена рокля, елегантно обгърнала тялото й. Усмивката й разкри прекрасни зъби. Гримът й бе поставен толкова изкусно, че въобще не се набиваше на очи. От нея се излъчваше някаква изключителна интелигентност.

Когато Марк й я представи, Ейми с огромни усилия успя да се усмихне. След няколко тягостни минути той и Анжела Хопкинс излязоха хванати за ръце, а Ейми си каза, че ако не може да се върне на старата си работа след напускането на „Сигма“, спокойно би могла да си изкарва хляба като актриса.

 

Следобедът си беше живо мъчение за нея. Напрегнато се вслушваше да чуе някакъв звук от кабинета на Сюзън, а чуеше ли, поглеждаше с напрегнато очакване към вратата. Колкото и да си напомняше, че се стреми само към доверието на Марк, странното безпокойство продължаваше да всява смут в душата й.

Терзаеха я мрачни мисли. „От какво се боя? Ако отношенията между Марк и Анжела се задълбочат, всичко между нас ще се промени. Всичко ли?! Та аз съм негова асистентка и нищо повече. Ами ако Анжела предпочита той да работи с мъж? Не, невъзможно е тя или която и да било друга на нейно място да го ревнува от добрата стара Ейми Тревър. Всъщност, Анжела не е за него. Не е негов тип. Кого се опитвам да заблуждавам? Та тази жена е красива, интелигентна, изискана и сигурно е направила блестяща кариера. Сигурно умее да разговаря умно и забавно по време на вечеря в скъп ресторант или на блестящо светско парти…“

Ейми се оттласна със стола си от бюрото. Трябваше да се махне час по-скоро оттук, за да не извърши нещо глупаво — да изкрещи например. Впрочем, така поне би се освободила от напрежението, което я изпълваше до краен предел.

Въпреки че бе необичайно студено за средата на октомври, не си взе палтото и бързо излезе през страничната врата, за да се поразходи наоколо. Върна се след час, зъзнеща от студ. От топлината в сградата измръзналото й лице и ръцете й веднага се зачервиха. Страничната врата имаше автоматична ключалка и понеже си бе забравила ключа, трябваше да мине през кабинета на Сюзън. Надяваше се, че всички са си отишли, и че ще избегне отговорите на неудобни въпроси.

Да, всички си бяха заминали, с изключение на Марк и Анжела, които тъкмо се сбогуваха страстно, когато Ейми влезе. Щом я видя, Анжела собственически прегърна Марк и й хвърли ослепителна усмивка.

— Извинете… — заекна Ейми. — Не исках да ви прекъсвам.

Марк се взря в нея и изведнъж се намръщи.

— Какво, по дяволите, е станало с теб?

— Защо мислиш, че нещо е станало с мен?

Анжела отговори вместо него.

— Погледни се в огледалото, скъпа! Носът ти е червен като на Дядо Коледа.

Ейми невинно се усмихна и изчурулика медено:

— Може би съм сбъркала призванието си?

Марк гръмко се разсмя. Ейми влезе в кабинета и след малко той я последва.

— Мисля, че ще простиш подмятането на Анжела, веднага щом разбереш причината.

Ейми си премълча и дори не го удостои с поглед. Марк прекоси помещението, седна на ръба на бюро й и търпеливо зачака.

— Виждаш ли — поде бавно, когато се увери, че тя го слуша. — Анжела ме ревнува от теб. Все не успявам да я убедя, че няма причина за ревността й.

Ейми почувства, че поаленява.

— Но защо… Това е смешно… Направо съм шокирана…

Скочи на крака, но Марк бе препречил единствения й път за бягство.

— Ти не й ли обясни… — промълви и отново седна.

— Да, но Анжела си знае своето.

Ейми взе един молив и започна да го върти между пръстите си.

— Но защо ще те ревнува точно от мен? Тя сигурно знае за всички онези жени, с които излизаш. Ние с теб никога… Искам да кажа, че… По дяволите, знаеш какво искам да кажа!

Марк съзнаваше, че трябва да приключи темата. В определена степен Ейми вече бе получила извинение и обяснение. Не биваше да задълбочава разговора за Анжела и нейната ревност, защото така само щеше да усложни отношенията си с Ейми, а това бе последното нещо, което искаше. След търканията им в началото двамата най-после се бяха сработили. Бе открил, че е хубаво да си има асистент. Не искаше да загуби Ейми, защото тя отлично се справяше със служебните си задължения.

— Все още чакам отговор, господин Стърлинг.

Тревожеше го упоритостта, с която отбягваше да го нарича Марк, както то наричаха останалите служители в „Сигма“. Официалният тон спускаше бариера помежду им, а Марк не обичаше бариерите. Но имаше и нещо друго — нещо загадъчно в поведението й. Като че ли тя нарочно странеше не само от него, но и от всички останали служители на компанията.

— С Анжела се знаем отдавна — поде бавно Марк. — Дори за известно време бяхме сгодени.

Той вдигна рамене, чудейки се как да й каже останалото, защото то можеше да прозвучи като намек за самата Ейми.

— Анжела е от малкото хора, които разбират, че за мен умната жена е по-секси от кукличката. Тя също така знае, че не бих те взел за своя асистентка, ако не те смятам хмм… да речем, за способна. Е, трябва ли да продължавам?

— Не! — отвърна бързо Ейми, смутена от думите му.

Последва неловко мълчание.

Тя посегна да прибере един немирен кичур в строгия си кок. „Сигурно изглеждам ужасно — помисли си мрачно. — Но нали точно така исках да изглеждам в очите му?“

— Защо винаги прибираш косата си по този начин? — попита я Марк.

— Пусна ли я свободно, ще си създам допълнителни грижи, пък и смятам, че тази прическа е подходяща за служебния ми пост.

Той не беше на същото мнение, но не му се искаше да спори. Един такъв спор само би затвърдил навика, който си бяха създали — да се занимават с дреболии всеки път, когато имаше опасност разговорът им да стане прекалено личен.

— Обзалагам се, че имаш хубава коса — каза й тихо.

Имаше мигове, в които тайно я наблюдаваше и си я представяше с разпусната коса, позлатена от слънцето и разлюляна от лекия есенен вятър.

В гърлото на Ейми заседна буца и тя с мъка отрони:

— Господин Стърлинг, не смятам, че времето и мястото са подходящи за подобен род разговори.

— Тогава защо не поговорим другаде? Каня те на вечеря! Така ще можем да си бъбрим цяла вечер за твоята коса, без да засягаме чувството ти за приличие.

Марк веднага разбра, че бе направил грешка. Поканата за вечеря беше най-сигурният начин да сложи край на чисто служебните им отношения.

— Аз ъъ… — заекна Ейми.

Той я спря с ръка.

— Забрави това, което току-що ти казах. Не исках да те притесня по този начин!

Стана и отиде при бюрото си. След като се овладя, отново я погледна.

— Между другото, още не си ме информирала защо се появи толкова премръзнала.

Със смущаваща яснота Ейми си припомни мъчителния следобед. Не само Анжела бе страдала от ревност този ден.

— Стори ми се, че съм забравила да заключа колата си, и отидох да проверя, без да си облека палтото.

Марк запрехвърля някакви папки пред себе си.

— И беше ли забравила? — наруши възцарилата се тишина след минута.

— Какво? — сепна се тя.

— Да заключиш колата си.

— О, това ли… Не, колата си беше заключена.

Ейми установи, че ръцете й треперят. Час по-скоро трябваше да се маха оттук, преди Марк да е усетил вълнението й. „Нима той наистина се впечатлява повече от ума, отколкото от тялото на една жена? Може би това ще е причината за безкрайната върволица от красиви, но не особено умни нежни създания, които ежедневно дефилират в офиса му — те просто не заплашват ергенското му съществуване. А Анжела?…“

Ейми погледна Марк, който се бе зачел в някакъв лабораторен анализ.

— Мисля да си тръгвам…

Погледите им се срещнаха.

— И добре ще направиш! Виж, утре нямаме важна работа. Защо не си починеш? И без това миналата седмица работи повече от мен.

— Благодаря. Сигурно ще се възползвам от предложението ти.

Тя измъкна чантата си от долното чекмедже.

— Май ще ме хваща настинка и току-виж съм я изпреварила, ако утре взема предпазни мерки — промърмори под носа си.

— А аз се страхувах, че е нещо по-лошо от настиване.

Ейми лъчезарно се усмихна.

— Не се тревожи за мен! По-държелива съм, отколкото изглеждам.

Ала в действителност въобще не се чувстваше такава. Не се боеше от хремата, а от депресията, която коварно я обземаше. Копнееше да се прибере у дома, да се мушне в леглото и никога да не излиза навън.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите!… Как можах само за три месеца да преобърна живота си наопаки?!“

Вместо да си тръгне направо за вкъщи, Ейми пое към каньона с надеждата, че красотата на есенната природа ще я поразтуши.

Една жестока несправедливост бе кръстосала пътищата им с Марк. На баща й бяха отнели нещо, което по право му принадлежеше, и от нея зависеше дали измамникът ще бъде наказан. Това бе справедлива кауза, но наказан трябваше да бъде Уолтър Стърлинг, а той практически вече нямаше нищо общо с компанията. Работейки за „Сигма“, Ейми бе осъзнала, че успехите и постиженията на фирмата през последните дванадесет години са пряк резултат от усилията на Марк, обаче без откритието на нейния баща тя вероятно не би просъществувала.

Все пак не беше честно да съди Марк за нищо, което не бе направил. Тогава възникваше въпросът как да постъпи.

Ейми се разхожда с колата, докато слънцето залезе зад Скалистите планини и небето избледня. От пътния знак разбра, че се е отдалечила на доста мили от града. Беше ужасно гладна, уморена и се намираше в същата безизходица, както преди няколко часа.

Направи обратен завой и пое назад. Отби се в малко крайпътно магазинче, за да си вземе пържени картофки и диетична кола с намерение да позалъже глада си. Когато след час и половина обаче паркира колата пред къщата си, храната си стоеше недокосната на седалката до нея.

 

 

На следващата сутрин Марк реши първо да се отбие при Чарли Соупър в лабораторията. Той също имаше навик да я посещава, вместо да се усамотява в кабинета си. Не го откри там и затова продължи нагоре.

В асансьора пътува със Стив Хардинг, който отвори дума за молбата си от предишната седмица да докладва за общите разходи. Марк се опита да насочи разговора към изследователската дейност, но не успя и накрая го покани да се отбие по-късно в кабинета му, за да обсъдят на спокойствие проблемите.

Тази сутрин работата му въобще не спореше. Писмата се трупаха на бюрото, телефонът непрекъснато звънеше, а когато Сюзън го помоли да я освободи следобеда, Марк й се озъби и след десет минути й се извини. Преди да си тръгне, тя отговаряше на всички телефонни позвънявания и на своя глава отмени срещите му за следващите дни. На въпроса му защо го е направила отвърна, че приличал на мечка, разлютена от забил се в лапата й трън, и че въобще не е за пред хора.

Въпреки че дълго размишлява, Марк не можа точно да определи какво става с него. Едно обаче знаеше със сигурност — откакто се бе появила Ейми, в подредения му живот бе настъпил коренен прелом и за разлика от преди, сега не се сещаше какво да направи, за да възвърне обичайното си спокойствие.

За пръв път от месеци насам си тръгна рано от офиса. Отначало възнамеряваше да отиде на гости у някой приятел, но като се качи на магистралата, пое право към къщи.

Апартаментът му се стори студен, влажен и необичайно пуст. Запали навсякъде осветлението, сложи компактдиск на Дан Фогелбърг в стереоуредбата и си приготви питие. Заслушан в песните за изгубената и намерена любов, застана до прозореца и се загледа във високите каменни корпуси на Колорадския университет.

Израснал бе с тази гледка. Ръждивите на цвят сгради му бяха служили за ориентир при първите плахи пътешествия в Боулдър. А когато беше осъзнал какво всъщност представляваха те, бе започнал да мечтае за деня, в който ще влезе в тях като студент.

Ала баща му имаше други планове за бъдещето. Макар че университетът в Колорадо бе сред авторитетните висши учебни заведения в страната, той не бе достатъчно добър за неговия син. Или поне нямаше славата на Харвард — слава, която според Уолтър оставяше своя белег върху питомците му за цял живот. И до ден-днешен, когато представяше сина си, старецът не пропускаше да отвори дума и за Харвард.

Малко след смъртта на жена си, Уолтър Стърлинг бе решил да изпрати сина си в подготвително училище на изток. Марк бе запротестирал, че не искал да напуска дома си и приятелите си, но той начаса го бе срязал, че било крайно време да започне да се държи като мъж. Покрусен от смъртта на майка си и отношението на баща си, на Марк му бяха били необходими почти две години, за да се адаптира към училищната среда. Спортът окончателно бе съборил бариерите между него и съучениците му, но той вече бе опознал тежестта на самотата.

На тридесет и пет години имаше приятели по целия свят, но никой не го познаваше истински. Казал му го бе един психиатър, с когото се бе запознал и вечерял на летището в Далас, докато чакаше полета си. Тогава Марк нито бе потвърдил, нито отхвърлил констатацията му. После двамата бяха разговаряли за любовта, доверието и уязвимостта. На сбогуване психиатърът приятелски го бе предупредил, че ще дойдел ден, в който Марк най-после ще допуснел някого до себе си, и тогава защитната му броня ще рухнела с гръм и трясък.

Тогава Марк бе приел думите му така, както приемаше дежурните астрологични прогнози във вестниците. Ала сега бе започнал да се разколебава в непоклатимостта на своята душевна крепост и това го плашеше. Все още не можеше да си обясни тревожното вълнение, което предизвикваше у него Ейми. Опитваше се да си самовнуши, че това не би могло да е любов, че тя просто му харесва, както стотиците жени, които бе имал и които му предстоеше да срещне.

Почти си бе втълпил, че нейната непристъпност я прави да изглежда толкова „специална“. Не биваше да я въвлича в романтично преживяване, само за да разбере истинските си чувства към нея. Това би означавало край на идеалните му служебни отношения с единствената жена, чието остроумие и смях пропъждаха лошите му настроения.

Ейми наистина имаше остър ум, какъвто рядко се срещаше. Работеше бързо и чисто като компютрите, които толкова добре познаваше. Освен всичко друго тя бе и тънък познавач на хората, готова винаги да види под грима истинското им лице.

Марк се дръпна от прозореца и отиде да си приготви ново питие. После дълго стоя на бара, загледан в златистата течност.

Трябваше да й се обади сутринта, за да провери как се чувства. „Ами ако наистина е болна? Дали има близки, на които може да разчита?“ Бяха работили заедно доста време, а той почти не я познаваше. Потърси името й в телефонния указател и след като не го откри, се обади на справки. Оттам му отговориха, че нямало никаква Е. Тревър или Ейми Тревър в Боулдър, а също така и в съседните селища.

Но Марк бе сигурен, че е виждал телефонен номер в молбата й за работа. Остави недопитата си чаша на бара, грабна палтото си и се втурна навън, решен да я открие още тази нощ.

Фаровете на червеното порше пронизаха тъмнината, когато Ейми го подкара по тесния криволичещ път, спускаш се надолу от имението на Джо и Брад. Не бе възнамерявала да се заседява толкова дълго след вечерята, но приятелите й настояваха, а и тя не изгаряше от желание да се прибира в пустия си дом.

Добре знаеше, че не ще може да заблуди Джо с престорената си веселост. Петнадесет минути след като бе влязла в къщата на семейство Тайлър, приятелката й вече бе я убедила да сподели какво й тежи на сърцето. Усети странна лекота, когато си призна ужасната грешка, която бе направила, постъпвайки на работа в „Сигма“.

Брад много внимателно бе изслушал горчивата й изповед и накрая бе обобщил:

— Ейми, ако добре си спомняш, аз се опитах да те предупредя, че Марк не е този, за когото го мислиш.

— Да, така беше, но аз не те послушах.

— А сега какво смяташ да правиш? — обади се Джо.

— Точно там е проблемът, че не знам какво да правя…

— На мен ми се струва, че най-разумното в случая е да напуснеш „Сигма“ и да се върнеш на работа при Фред Максуел — предложи Брад.

— Мислила съм много по този въпрос. Но всеки път си представям онова, което майка ми е трябвало да изтърпи след смъртта на баща ми заради безскрупулността на жестокия Уолтър Стърлинг.

Гласът на Ейми затрепери от гняв.

— Той е превърнал майка ми в своя жертва и аз никога няма да му простя за това.

— Ти също си била жертва — вметна Джо.

— Не ми пука за мен! Родителите ми са тези, които са били ограбени, и тук не става дума толкова за пари, колкото за дълг. А каква почит към паметта им ще им засвидетелствам аз, щом съм готова да се откажа от битката още при първата трудност!

Джо и Брад се спогледаха тревожно.

— Ейми — нежно каза приятелката й, — сигурна съм, че те не биха искали от теб нищо, заради което ще страдаш.

Ейми тъжно се усмихна.

— Безсмислено е да продължаваме този разговор. Самата аз неведнъж съм правила опити да се помиря с миналото, но видя ли писмото на баща си, веднага ме спохождат угризения на съвестта, че бягам от трудностите. Джо, той е бил бесен, когато го е писал. Ако тогава не се бе споминал, сигурна съм, че до последния си дъх щеше да се бори за полагащия му се дял от компанията.

Ейми замълча и се загледа в една горяща цепеница в камината, която избълва облак искри.

— Е, в известен смисъл той наистина се е борил до смъртта си.

— Не вярвам обаче да е мислел, че синът е отговорен за бащините грехове — рече Джо.

— Ако Уолтър Стърлинг бе вън от играта, щях да се съглася с теб — отвърна Ейми, все още загледана в танцуващите пламъци.

— Видя ли вече Уолтър? — попита Брад.

— Не, все още е в Европа. Уж търсел място за строеж на нов завод, а всъщност се забавлява, перчейки се насам-натам.

Джо се засмя.

— Явно вече си в течение на клюките в „Сигма“. — Сюзън, секретарката на Марк, е неизчерпаем източник на информация и винаги е готова да сподели с мен всичко, което става в компанията. Тя ми подхвърли, че съм била подходяща за Марк, и че съм щяла му помогна да излезе от черупката си. За какво ли ми намеква?

Разговорът продължи в този дух още известно време, а през останалата част от вечерта Джо и Брад й разказаха какво им се бе случило през последните седмици.

Ейми си тръгна в добро настроение, решена да се наспи хубаво, за да бъде във форма на следващия ден.

Дрезгавият вой на поршето, раздиращ тишината на нощта, постихна, когато Ейми се отби от главния път. Скоро фаровете уловиха светлоотражателите, които бе поставила от двете страни на алеята, водеща към къщата й. И понеже можеше да паркира колата си дори със затворени очи, взе последните петдесетина метра с доста висока скорост и едва не се блъсна в един зелен ягуар.