Джорджия Боковън
Любовна песен за утре (5)

Пета глава

В прочутата калифорнийска долина Напа гроздоберът беше в своя разгар. Навсякъде цареше празнична атмосфера. Тук се правеха най-добрите вина в страната. Беше пълно с туристи, които наблюдаваха гроздобера или посещаваха десетките винарни, предлагащи безплатни мостри от миналогодишни реколти.

Повечето хора просто се любуваха на изключително красивата местност и се радваха на възможността лично да изберат вината, с които да зарадват гостите си на зимните партита.

За едно отбрано общество обаче пребиваването в Напа си беше истински маратон от атракции, който завършваше с пищен спектакъл. В продължение на четири дни членовете му опитваха специалитетите на майстор — готвачи, посещаваха изискани приеми и имаха привилегията да наддават за една бутилка вино, която накрая им излизаше колкото нова кола.

Марк бе сред този елит. Беше официално поканен тук и от него се очакваше да прави високи залози, да отнесе със себе си порядъчно количество от най-отбраните вина и да подпомогне солидно четирите благотворителни фонда.

Привечер двамата с Ейми пристигнаха в курорта „Клинтън Хилс“, където трябваше да отседнат. Заради някакво произшествие на моста „Златната врата“ те изминаха няколкото мили от Сан Франциско дотам за почти два пъти повече време, отколкото огромното разстояние между Денвър и Сан Франциско.

Марк паркира и погледна часовника си.

— Можеш ли да се приготвиш за половин час? — обърна се после към Ейми.

— За какво да се приготвя?

— В шест и половина има коктейл, а в седем — вечеря.

— Разбира се — заяви смело тя, твърдо решена през този уикенд да му докаже на всяка цена своите делови качества.

С крайчеца на окото си видя как зад колата, която Марк бе наел, спира лъскав червен лотос. От него излезе ослепителна блондинка и тръгна към тях. Облечена бе в розова рокля, плътно прилепнала към тялото й и с цепка до средата на бедрото от едната страна. Походката й бе бавна и грациозна — истински пир за очите на десетината мъже, които открито я бяха зяпнали.

Когато се приближи до Марк, на лицето й грейна лъчезарна усмивка.

— Най-после! — въздъхна тя и се сгуши в разтворените му обятия.

Целувката, с която го дари, бе нещо повече от обикновен поздрав, но не беше и прекалено интимна.

— Вече си мислех, че няма да те видя — изчурулика красавицата и кокетно изтри червилото от устните му.

— Имаше задръстване и затова закъсняхме.

— Закъсняхме?!

— С мен е и новата ми асистентка.

Блондинката прегърна Марк през кръста и се взря в Ейми.

— Каралайн Хюстън, моя добра стара приятелка. Ейми Тревър — представи ги Марк една на друга.

Ейми подаде ръката си и за нейна изненада, Каралайн й отвърна със сърдечна усмивка.

На свой ред Ейми също се усмихна.

— Ще приема „добра“, но не и „стара“!

— Ще дойдеш ли довечера на тържеството? — попита я Каралайн.

— Тя… Всъщност да, ако тръгнем навреме оттук — отговори Марк вместо нея.

Каралайн го освободи от прегръдката си.

— Съжалявам, не исках да ви бавя. Ще се видим по-късно.

Той я притегли към себе си.

— Не бързай толкова. Мисля, че мога да поостана няколко минути, през които искам да съм само с теб.

След това се обърна към Ейми.

— Защо не ни регистрираш в хотела? Остави моя ключ на бара.

Говореше й така, сякаш тя умееше да прави чудеса. Изключено бе да извърши регистрацията, да изтича долу, за да остави неговия ключ, и в крайна сметка да се приготви навреме.

— Да, сър — отговори му по начин, подобаващ на една дисциплинирана служителка.

След двайсет минути влетя в стаята си и започна да тършува из куфара за подходящи дрехи. Грабна първата попаднала й рокля — широка, в прасковен цвят и невъобразимо измачкана. При нормални обстоятелства дори и не би помислила да облича нещо, с което сякаш се е търкаляла кой знае къде, но сегашните обстоятелства не бяха нормални.

Вместо да търси ютия, внимателно положи роклята на леглото и я преглади с ръце там, където гънките бяха най-дълбоки. После се втурна към банята и бързо се огледа в огледалото. По пътя от летището насам Марк бе шофирал при отворени прозорци и сега непослушни кичури увенчаваха лицето й. Издърпа омразните фиби от строгия си кок, разпусна косата си и разтърка изтръпналата си глава. Никога нямаше да разбере ония жени, които по цял ден ходеха с вдигната коса. Нейната беше толкова гъста и тежка, че вечер винаги си лягаше с главоболие.

Погледна с копнеж към душа, но поради липса на време, само поизтърка тялото си с влажна кърпа, преди да се вмъкне в роклята. Първите три копчета остави разкопчани. Добави златна верижка и подходящи обеци, като си каза, че е естествено една асистентка да прояви поне мъничко вкус във вечерния си тоалет. Но когато отново се погледна в огледалото, видя не Ейми Тревър, а Ейми Фейнстън. Трябваше да се прости с аксесоарите, а също и да закопчае всички копчета, с изключение на най-горното. После неохотно опъна косата си в мъчителния кок. А щом си сложи и очилата, напълно заприлича на онази жена, която Марк очакваше да види.

Тъй като не се бяха уговорили да се срещнат, реши да му се обади в неговия апартамент. Приближи се до вратата и понечи да почука, но я спря гръмогласен смях. Не, нямаше никаква грешка — това беше апартаментът на Марк, а вътре сякаш се вихреше страхотен купон.

Тъкмо се чудеше какво да прави, когато Каралайн Хюстън отвори.

— Ейми! — възкликна тя и сложи прекрасната си ръка на гърдите. — Изплаши ме. Бях тръгнала да взема още лед.

— Тук ли е господин Стърлинг? — попита Ейми. Каралайн се засмя на смутеното й изражение.

— Трябваше да те предупредя да не се стряскаш от онова, което ще чуеш и видиш през уикенда. Чисто и просто, това означава, че Марк най-после е тук. Но сигурно и сама знаеш колко популярен е шефът ти. Хайде влизай, какво чакаш!

Ейми колебливо погледна към вътрешността на апартамента. Марк не се виждаше в компанията, състояща се предимно от красиви жени, сред които „мъждукаха“ три мъжки екземпляра.

Пристъпи с чувството, че сякаш е някакво мушкато, неумело боднато в букет от дългостеблени рози — чувство, което й бе непознато досега. Чинно поздрави присъстващите, които Каралайн й представи. Те от своя страна критично я огледаха от главата до петите и във въздуха увисна един мълчалив въпрос: „За какво му е на Марк такава като нея?“

Някой й мушна чаша с червено вино в ръката и после й посочи поднос, отрупан с плодове, сирена и бисквити. Ейми се запита откъде се бе взело цялото това изобилие от храна и напитки. Дали Марк предварително ги бе поръчал или неговите приятели бяха подготвили пиршеството.

Зад гърба й се отвори врата. Обърна се леко и с крайчеца на окото си видя Марк да излиза от спалнята. Някаква жена до нея затаи дъх, а друга плахо въздъхна. Смешно й стана заради тези абсурдни реакции. Сякаш пред тях изведнъж се бе появила някоя филмова звезда. Но в следния миг Ейми го огледа по-внимателно и смехът й се превърна в буца, която заседна в гърлото й.

През живота си бе видяла само няколко мъже, на които фракът действително отиваше. Бе стигнала до извода, че мъжете просто не се чувстваха удобно в този „пингвински“ костюм и това непрекъснато им личеше. А Марк крачеше свободно и елегантно, сякаш фракът бе изобретен специално за него.

— Извинете ме, че се забавих.

Една жена с огненочервена коса му подаде чаша вино и Марк я ощастливи с усмивка, която така я смути, че тя поруменя.

Той отпи от виното и започна да си разменя реплики с хората около себе си, а после направи неуспешен опит да си проправи път към вратата. Ейми се забавляваше с гледката. „Кой би си помислил, че шефът на една фармацевтична компания има толкова заклети обожателки! А може би именно вниманието, с което те го обсипват, е истинската причина за неговото идване тук всяка година?“ Ейми изпита някакво странно чувство, което много приличаше на разочарование. „Но това е лудост! Защо да съм разочарована от Марк Стърлинг, след като той напълно оправдава очакванията ми?!“

Точно в този миг улови втренчения му поглед. Явно щедрото женско внимание, което получаваше, въобще не му доставяше удоволствие и дори като че ли го отегчаваше.

След няколко минути Марк все пак успя да се добере до вратата и с немалко усилия опразни апартамента си от шумната тайфа. Ейми остана последна.

— Не искам да ми противоречиш за нищо — каза й тихо той, когато минаваше покрай него.

Тя учудено го погледна, но Марк се направи, че въобще не е забелязал учудването й.

Когато всички стигнаха до паркинга и се завърза спор кой в коя кола ще седне, Марк се извини и заяви, че няма да прави компания никому, защото двамата с Ейми щели да работят по някакъв неотложен проблем.

Той се усмихна и безпомощно вдигна рамене пред протестните вопли на разочарованите дами. Накрая обеща, че ще се постараел да се занимава с бизнес възможно най-малко през уикенда, и това като че ли ги поуспокои.

— Успя ли да се запознаеш с Роджър Корниш? — обърна се към Ейми, щом останаха насаме в колата.

— Висок, с побелели слепоочия, изискан?

— Да, това е той.

Марк запали двигателя, включи на скорост и даде газ.

— Та какво за него? — обади се Ейми след минута.

— О… Корниш е свързан с университета в Станфорд и е един от тези, които е важно да познаваш.

— И после? — настоя тя.

Марк съучастнически й смигна.

— И за да не те държа в неведение, ще ти кажа, че той е нашият „неотложен проблем“ — причината, заради която трябваше да отидем сами на партито.

— Сега вече разбирам.

Ейми погледна ръцете си, чинно лежащи в скута й, и изведнъж изтърси:

— Само не ми казвай, че цялото това внимание ти е досадно!

Начаса съжали за думите си. Те не само че бяха недопустими за човек на нейното място, но Марк не биваше да узнае дори, че е забелязала женското ято, което се кипреше около него.

Сприхавият и тон като че ли го развесели.

— Боя се, че въпросът е деликатен. Каквото и да отговоря, ще изляза глупак.

— Съжалявам…

— Не се извинявай. Трябва да ти кажа, че е уморително да си в центъра на вниманието, дори когато харесваш хората, които са те сложили там.

— Така ли ще бъде през целия уикенд?

— Вниманието ли? Помни, че виждам някои от тези хора веднъж в годината.

„Да, и това е единствената възможност за младите неомъжени жени да те накарат да повярваш, че заради тях си струва да се разделиш с ергенския живот“ — помисли си Ейми, но този път си премълча. Добре знаеше, че жена, прехвърлила трийсетте, няма прекалено големи шансове да си намери съпруг и затова съвсем не бе чудно, че тези, които се стремяха към брак, бяха готови да се хвърлят в краката на една идеална партия като Марк.

— Да смятам ли, че отговорът е положителен?

За миг лицето му придоби измъчено изражение.

— Боя се, че да.

— Сигурно е доста трудно да заживееш отново нормално, след като си отидеш оттук? — подметна Ейми.

Марк й хвърли дяволит поглед.

— А откъде си сигурна, че живея нормално?

Тя се засмя. Явно Марк Стърлинг не беше от хората, които се главозамайват от успехите си, и Ейми искрено се възхити от липсата на суетност у него.

— Не мислиш ли, че сега е време да ми кажеш и нещо за себе си, Ейми Тревър? Остават ни още двайсетина мили, а току-що си дадох сметка, че не познавам жената, с която тепърва ще прекарвам голяма част от времето си.

Ейми някак подсъзнателно усети, че Марк наистина се интересуваше от нея, и това силно я смути.

— Няма кой знае какво…

— Къде живееше, когато беше на десет години?

— В Боулдър.

— А на петгодишна възраст?

— В Боулдър.

— На петнайсет?

Ейми отново се засмя.

— Родена съм в Боулдър. Там пораснах и дори там се записах в колеж.

— Обзалагам се, че като малка си била руса.

— Да, а също и доста закръглена.

Марк я изгледа косо.

— Да не повярва човек! — изрече той с нескрит респект.

Ейми почувства, че кръвта нахлу в лицето й. „Какво става с мен?! Та, аз никога не се изчервявам!“

— Само с много воля успявам да поддържам формата си…

— Аз пък си мислех, че си хапваш каквото и колкото си искаш, без въобще да ти личи.

— Де да беше прав! Само като ми замирише на ябълков пай и вече усещам как ми се лепва на ханша.

„Аз ли съм тази, която толкова непринудено разговаря с Марк Стърлинг?“ В съзнанието й зазвъня предупредително звънче.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но през този уикенд ще бъдеш изложена на големи кулинарни изкушения и…

— Спри! Щом чуя за ядене и полудявам. Закуската отдавна бе само спомен и сега стомахът й вече се бунтуваше.

Марк се запита как ли би реагирала Ейми, ако й кажеше, че харесва телосложението й, и че въобще предпочита жени със здрав апетит, които изглеждат така, сякаш могат да се справят с едноседмичен преход в планината. Нищо не му бе по-досадно от това, да покани една жена на вечеря, а тя да не хапне дори и трохичка, защото после трябвало да изглежда добре в модния си тоалет. Когато прегръщаше жена, не искаше да се страхува, че тя би могла да се счупи в ръцете му.

— Имаш ли братя и сестри?

Ейми осъзнаваше, че не бива да му разказва за себе си, но не се сещаше как да смени темата.

— Аз съм единствено дете в семейството — неохотно отвърна. — Баща ми почина, когато бях на три години, и мама не се омъжи повторно.

— Странно! — рече тихо Марк. — И аз съм единствено дете. Мама умря, когато бях на девет, и двайсет години след смъртта й баща ми се ожени за друга, от която няма деца.

— Трудно ли ти беше да живееш без майка?

— Да, трудно ми беше. А на теб трудно ли ти беше без баща?

— Ако той беше до мен, сега щях да бъда друг човек.

— Как така?

Ейми се загледа навън през страничното стъкло. Лозята се бяха ширнали чак до планините, а някои дори бяха изпълзели и по ниските склонове. Залязващото слънце багреше разкъсаните облаци в оранжево-розово. От някакво градинско барбекю се издигаше синкав дим.

Отново обърна поглед към Марк. Нейният враг искаше да узнае как й се е отразила бащината смърт. Ставаше й все по-трудно да го мрази.

— Никога преди не съм мислила за тези неща, но смятам, че реакцията на мама към смъртта на татко е една от основните причини да не се омъжа досега. Той беше всичко за нея. Струва ми се, че с поведението си мама ме научи да не се задоволявам с по-малко от това, което е тя имала в лицето на баща ми. Ще се омъжа само тогава, когато срещна човек като него.

„Защо, по дяволите, му разказвам всичките тези неща?!“

Обикновено Марк ставаше неспокоен, когато някоя жена отваряше дума за брак по какъвто и да било повод. А с Ейми не само че не се чувстваше притеснен, а и му се искаше да узнае колкото се може повече за чувствата й.

— А може би досега си мислила главно за кариерата си и този единствен мъж, когото търсиш, се е появил, но точно тогава ти си седяла пред компютъра и не си го забелязала?

Ейми се усмихна.

— Възможно е, но не ми се вярва това да се е случило. След като завърших колежа, излизах с различни мъже и стигнах до извода, че тези, които отговарят на моите изисквания, отдавна не съществуват.

— Значи вече си престанала да търсиш и си решила да живееш само заради работата си?

Тя срещна погледа му и това, което видя в него, я смути.

— Откъде знаеш?

— Ти ми каза.

„Ах, да, интервюто!“ — мина й през ума.

— Значи ме проверяваш дали онзи ден съм говорела сериозно за това, че винаги мога да се преместя?

— Не! „Сигма“ и твоята работа в компанията нямат нищо общо със сегашния ни разговор. Просто се чудех как е възможно жена като теб, способна да си създаде сериозна връзка, да няма желание за такава.

— Същото бих могла да те попитам и аз.

Разговорът им бе станал вече много личен, но Ейми не знаеше как да го обърне в друга посока или пък може би не искаше.

— Много съм си добре така — тихо отвърна Марк.

— Това не е отговор. Аз бях откровена с теб. Сега е твой ред. Защо си все още ерген, след като си на трийсет и пет години?

„Какво ми става? Семейното му положение въобще не е моя работа!“

Марк така се умълча, че Ейми се уплаши, да не би да е прекалила.

Най-сетне той неохотно поде:

— Чувал съм, че когато децата пораснат, те подсъзнателно следват примера на своите родителите, дори ако не одобряват техните методи на възпитание. Оженя ли се, ще поискам да имам деца, но никога няма да си простя, ако ги възпитам така, както баща ми възпитаваше мен…

Марк даде мигач и зави по тясна, дълга алея, от двете страни, на която растяха разкошни палми.

— Така че нямам причина да се женя.

Той спря до един фонтан, който се намираше в центъра на голяма кръгла площадка. Срещу него се извисяваше синьо-бяла викторианска къща, а пред нея върху широка морава бяха пръснати масички с ярки чадъри. Навсякъде имаше цветя. Келнерите бяха облечени в кестеняви костюми и бледорозови ризи, а на реверите им бе забоден по един червено-бял карамфил. Те ловко си пробиваха път през тълпата от гости и отнасяха подносите с ордьоври. В специално построени павилиончета чинно стояха виночерпци, готови всеки момент да наливат и възхваляват качествата на предлаганите тази вечер вина.

— Удивително! — възкликна Ейми и слезе от колата.

— Семейство Бейкър ще се радват да узнаят, че някой е забелязал усилията им — рече Марк.

Хвана я под ръка и я поведе към къщата.

— Докога ще останем тук?

— Вечерята е обявена за осем, но едва ли ще я сервират преди девет.

— И моята задача е да се запозная с тези хора?

Той се спря, притегли я до себе си и тихо й заговори:

— Виждаш ли онзи огромен мъж с очилата до червено-белия чадър?

Ейми скришом погледна натам.

— Онзи, който сякаш е ял нещо, което не му понася?

Марк се усмихна.

— Казва се Феликс Емерсън и е един от най-добрите специалисти по международно право в света. А високата тъмнокоса жена, която държи обувките си, е Мери Саймън. Тя познава банковото дело по-добре от всеки друг. Не се оставяй да те заблуди бабешкият й вид, защото в заседателната зала е истинска фурия.

Ейми старателно запаметяваше цялата информация за тези хора.

След като се присъединиха към гостите, Марк отстъпи пред настойчивите молби на няколко красавици, които държаха да чуят мнението му за сетивните въздействия на парфюма, а тя пристъпи към изпълнението на задачата си.

Коктейлът и последвалата го официална вечеря й харесаха. Обслужването беше фантастично, а всичко, което опита — доста вкусно. Хората, с които се запозна, бяха умни, начетени и когато напълно се отпусна в компанията им, Ейми откри, че са и много забавни.

През цялото време Марк беше на значително разстояние от нея и винаги в компанията на някоя красива жена. Щом стана време за ресторанта, двамата потеглиха в различни коли. На вечерята седяха на една маса, но в противоположни краища. И тук Марк бе обграден от хубавици, всяка от които упорито се стремеше да привлече вниманието му.

Ейми започна да изпитва раздразнение от безкрайния им флирт. Как и с кого прекарва времето си през уикенда Марк, не беше нейна работа, но въпреки че си знаеше мястото, не можеше да се отърси от чувството, че той я е завел на купон като своя приятелка и я е изоставил.

Съвсем скоро разбра, че предстои най-лошото. След вечеря Марк дискретно й прошушна, че нямало да се прибере в хотела, защото имал други планове. Ейми се огледа и съзря една брюнетка с очи на сърна, която нетърпеливо го очакваше на входа.

Когато свърши с наставленията, Марк й връчи ключовете от колата си и добави:

— Утре те искам в седем и половина на закуска в моята стая! Нетърпелив съм да узная впечатленията ти от вечерта.

„Като капак на всичко и това ли?!“ Ейми вътрешно кипеше от яд, но криво-ляво се усмихна.

— Ще бъда точна.

Петнайсетте мили до хотела, които измина тази нощ, й се сториха като хиляда.