Джорджия Боковън
Любовна песен за утре (6)

Шеста глава

На следващата сутрин Ейми тъкмо се канеше да почука на вратата му, когато Марк изневиделица се появи зад гърба й.

— Добро утро! — рече й той и се пресегна да отключи апартамента си.

Ейми премигна от изненада. По всичко личеше, че шефът й се прибираше едва сега. Беше без папийонка и пояс, а фрака си носеше преметнат през рамо. Брадата му бе набола и косата падаше небрежно на челото му. Разкопчаната риза откриваше съблазнителна гледка към леко окосмените му гърди, но Ейми бързо отмести погледа си.

Гняв и тръпки на сексуално желание се сблъскаха у нея. „Как смее да прекарва нощта с друга жена, след като е довел мен в Калифорния! Всъщност, с какво право се интересувам за нощните му похождения, щом те въобще не ме засягат?“

— Добро утро — успя да отвърне Ейми със забележително спокойствие при положение, че в душата й вилнееше буря.

Изведнъж усети, че се задушава от неговата близост, и направи няколко крачки назад, за да си поеме дъх.

— Бих могла да дойда по-късно… — продължи да отстъпва тя. — След като си вземеш душ и се оправиш… Може би искаш и да поспиш.

„По дяволите! Защо подхвърлям такива глупави реплики и се държа така, сякаш никога през живота си не съм виждала мъж с разкопчана риза?!“

Марк спокойно отключи вратата на апартамента си, без да забележи нито нейната нервност, нито огъня в очите й.

— Не е нужно да идваш по-късно. Можеш спокойно да останеш и да поръчаш закуска за двама ни, докато аз се приведа в ред.

Той захвърли ключа на масичката й се отправи към спалнята, като пътьом окончателно разкопча ризата си.

— Нетърпелив съм да чуя впечатленията ти от хората, с които снощи се запозна — рече й през рамо.

Ейми неохотно влезе в дневната. През всичките й двадесет и осем години никой мъж не я бе третирал като безполово същество. Обикновено се ядосваше, когато мъжките погледи се плъзгаха по тялото й, ала сега вече знаеше, че далеч по-неприятно е да гледат на теб като на някаква статуя.

Когато Марк я назначи за своя асистентка, тя дори не предполагаше, че в неговите очи ще изглежда напълно безлична. Но нали именно с тази цел толкова старателно бе подбрала дрехите и прическата си?

Все пак отношенията им трябваше да почиват на твърди правила и Ейми смяташе да му го каже, веднага щом се появи. С колко жени се люби в извънработно време, си бе лично негова работа. Но щом я вземаше със себе си, значи ставаше въпрос за служебно пътуване и в този случай тя имаше право да очаква от него определено поведение.

Сърцето й се сви заради посоката, която отново вземаха мислите й. „Защо ми е толкова трудно да контролирам чувствата си към Марк? Какво ме засяга личният му живот?!“

Докато го чакаше, за сетен път си напомни, че единственото нещо, към което трябва да се стреми, е доверието му. Трябваше да се добере до секретния архив, а никога нямаше да успее, ако продължаваше да се терзае заради дребни и незначителни неща.

„Как само ме погледна преди малко!“ Ейми вдигна ръце от отчаяние. „През живота си съм виждала много мъжки гърди и гърдите на Марк с нищо особено не се отличават от тези на другите мъже. Тогава как да си обясня смешното пърхане в душата си?!“

Марк се отпусна под горещата струя на душа. Прекарал бе тежка нощ. Първо трябваше да помогне на Шели Мърдок да изтрезнее, за да я убеди, че няма да реши семейните си проблеми, като му се отдаде. После, след като вече бе изпила доста кафе, тя бе повторила и потретила, че се чувствала много гузна, задето е предложила да се любят. През останалото време двамата бяха водили дълъг и на моменти мъчителен разговор за съдбата на Шели при евентуална раздяла с Брус.

Марк познаваше и двамата още от колежа и му беше болно и неловко, когато Шели му се бе „изповядала“ за причините, довели до отчуждението им. След като бе научил пошлите подробности, той се бе постарал да я увери, че Брус е тръгнал с друга, само заради наранената си гордост. Че двете поредни лоши години на рекламната агенция, която държи с брат си, и реалната опасност от фалит вероятно са разклатили нервите му. Ала логическото обяснение на повода за изневярата на Брус съвсем не бе успокоило Шели.

До сутринта Марк бе успял поне да изтръгне обещание от нея, че ще се види с Брус, и двамата ще се опитат да изгладят нещата помежду си. След всичко това той бе решил, че е извършил едно добро дело.

Сепна се, като се сети, че асистентката му го чака, и спря душа.

Ейми продължаваше да бъде загадка за него. Тъкмо когато си въобразяваше, че я е проумял, тя отново му се изплъзваше. Въпреки че всячески се опитваше да прикрие физическата си красотата, тя бе съвсем очевидна, както и силният й характер. Като всяка добра асистентка Ейми се стараеше безпрекословно да изпълнява заповедите му, ала очите й гневно заблестяваха всеки път, когато разговорът се насочваше към обстоятелствата около нейното назначение. През тези четири дни на тяхното познанство Ейми бе проявила неочаквано чувство за хумор, което понякога граничеше със сарказъм, но никога не нарушаваше добрия тон.

В самолета Марк дискретно я бе наблюдавал как чете вестник, любопитен да узнае кои статии ще привлекат вниманието й и кои карикатури ще я накарат да се усмихне. Не се бе изненадал особено, когато Ейми се бе спряла на същите статии, които той бе прочел сутринта.

Докато пътуваха през долината Напа, Ейми не бе прикривала искреното си възхищение от природните красоти. Ала предишната нощ държанието й на коктейла и после на вечерята бе било някак странно сковано. Марк не си спомняше кога за последен път жена го бе привличала по този начин и той не бе имал никакво желание да се съпротивлява на чара й. Добре осъзнаваше, че не биваше да допуска никакви лични отношения. За да не се случи нещо нежелано помежду им, смяташе, че най-добре е да продължава да се отнася към нея като към безполово същество.

Избърса се с хавлията и отиде да се облече в спалнята. Тъкмо си обуваше панталона, когато на вратата се почука.

— Да?

— Закуската ти вече е тук — оповести Ейми.

— Благодаря. Идвам след малко.

Тя нервно закрачи напред-назад из просторния хол. Бе постъпила глупаво, давайки воля на въображението си, и щом веднъж си представи Марк гол в банята, нито телевизията, нито списанията на масичката бяха в състояние да заличат изкусителния му образ.

Почувства се като воайор. Опита се да определи поведението си и се оказа, че постъпва точно така, както мразеше мъжете да се отнасят към нея. Начинът, по който си мислеше за Марк през последните десет минути, бе на порочна жена. Великолепното тяло на Марк беше непрекъснато във въображението й.

Вратата на спалнята се отвори и Ейми рязко се обърна. Сърцето й лудо заби, когато Марк се изправи насреща й бос и гол до кръста. По къдравите косъмчета на широките му гърди като ситни бисерчета блестяха водни капчици.

„О, само това не! — простена вътрешно тя. — Тъкмо това ми липсваше сега — да се появи полугол пред мен!“

В утробата й лумна огън, а по бузите й изби руменина, която бързо пролази и по врата й. Паникьоса се при мисълта, че само след миг глупавите й фантазии щяха да бъдат изписани върху лицето й, и целият свят щеше да научи за тях. Всъщност не целият свят, а точно този мъж, който в никакъв случай не биваше да ги узнае.

— Извинявай, че те изплаших — рече Марк, явно смутен от странното й държание. — Само исках да ти кажа да започваш без мен. Няма смисъл и двамата да ядем студени яйца.

— Благодаря, но аз все пак ще те почакам… — смънка Ейми.

В този момент да яде яйце й звучеше като да дъвче сухи рибешки глави. Трябваше колкото се може по-скоро да избяга оттук — да се поразходи, да направи нещо, за да избистри разсъдъка си. Може би трябваше да отиде направо на плажа и да зарови главата си в пясъка, за да се накаже за това, че се беше забъркала в такава каша.

— Тогава ще си метна само една риза — заяви Марк и изчезна в спалнята.

„И дори няма да си направиш труда да я закопчаеш!“ — отчаяно си помисли Ейми.

Опасенията й се потвърдиха. Марк се върна по риза с навити ръкави и незапасана в панталона. Явно възнамеряваше да закусва в този вид.

„Ами сега?!“

— Ейми, какво има?

— Какво би могло…

Изведнъж тя реши да сложи край на мъките си.

— Да, има нещо наистина. Смятам, че щом ще работим заедно, трябва да си изясним някои неща още в самото начало!

Ейми пъхна ръце в джобовете си и отново започна да се разхожда насам-натам.

— Трудно ми е да започна, защото личният ти живот не е моя работа, както и моят не е твоя. Но ти имаш репутация на… Как да го кажа…

— На донжуан — рече безстрастно Марк. — Асоциацията ти е тривиална, но все пак точна.

Ейми забеляза някаква промяна в него и тъй като я сметна за нормална, продължи в същия дух:

— Значи вече си наясно какво ме безпокои?

— Да, но не бих посмял да говоря от твое име.

Тя се спря и се втренчи в лицето му. Можеше да се закълне, че в гласа му се прокрадна насмешлива нотка, но очите му я гледаха все така безизразно.

— Сигурно разбираш, че репутацията ми трябва да остане чиста и…

— И ако някой те види в моята стая толкова рано сутринта, се опасяваш, че ще си лепнеш петно завинаги. Това ли искаше да ми кажеш?

— Не е само това, че могат да ме видят тук…

— Нима те притеснява външният ми вид?

— Трябва да признаеш, че не е в твоя стил да се обличаш небрежно. Ако някой дойде…

Марк скръсти ръце на гърдите си и се изправи заплашително.

— От одумки ли се страхуваш, госпожице Тревър, или може би от мен? — изрече с измамно спокоен тон.

Ейми се вцепени.

— Не знаех, че трябва да се боя от теб, господин Стърлинг — отвърна твърдо тя.

— Е, нали ни знаеш нас донжуаните. Невинаги се държим като джентълмени.

— Не се страхувам! Все още не съм срещнала мъжа, на когото няма да мога да устоя.

— Тоест, този, когото няма да държиш на разстояние? Затова ли се криеш в грозни дрехи и толкова свирепо опъваш косата си, сякаш се боиш да не падне?

Ейми дълбоко си пое въздух, преди да отговори.

— Опитваш се да ми кажеш, че би предпочел да имаш до себе си кукла, която само да краси офиса ти?

— Ако добре си спомняш, моето желание беше да работя сам в кабинета си.

Тя си даде сметка, че спорът им бе отишъл твърде далеч от първоначалното й намерение. Ако не внимаваше, отново я грозеше опасността да загуби работата си.

— Мисля, че вече се разбрахме по този, въпрос.

— Точно така. Сега разнищваме тази глупост за твоята репутация.

— Глупост ли?! — едва не се задави Ейми.

— Защо само за миг не спреш и не се замислиш какви ги дрънкаш? Нима наистина допускаш, че мога да назнача жена на заплата, само за да се любя с нея?

Марк започна бавно да закопчава ризата си.

— Никога не съм плащал на жена за секс — продължи той с дрезгав баритон. — Защо да го правя сега?! Можеш да спиш спокойно, госпожице Тревър, защото чувствата ни са взаимни. А сега бих искал да закуся, ако нямаш какво повече да ми кажеш.

— Ако не възразяваш, аз пък бих желала да се поразходя през това време.

— Възразявам! Трябва да обсъдим насаме някои неща преди обяда.

Безсмислено бе да се спори с него, затова Ейми дръпна един стол и седна на масата.

— Впечатленията ми от Роджър Корниш… — поде сухо.

— Чакай малко! — прекъсна я Марк и отвори плъзгащата се стъклена врата, която водеше към малка тераса с изглед към игрището за голф. — Май ще закуся навън. Някакви възражения?

— Нима те биха имали някакво значение?

— Вероятно не. Освен ако не са важни, разбира се. Нямаш алергия към слънцето или нещо от този род, нали?

Внезапно Ейми прозря колко са нелепи спорът им и надвисналата помежду им враждебност и не можа да сдържи усмивката си.

— И след случилото се току-що, сигурно ще ти бъде трудно да повярваш, че когато не съм край теб, аз всъщност съм много приятен човек.

Предложението й за мир бе съвсем неочаквано за Марк, но той нямаше намерение да го отхвърля и на свой ред се усмихна.

— Въобще няма да ми е трудно да повярвам — намигна й. — А може би аз предизвиквам най-доброто у теб?

— Ако мислиш, че тази сутрин се проявих в най-добрата си светлина, моли се да не ме видиш в най-лошата!

— Хайде да вървим! — ласкаво я подкани Марк и взе подноса със закуската. — Да се залавяме с това, преди съвсем да е изстинало!

Останалата част от уикенда премина под знака на помирението им. Когато неделята се изтърколи, Ейми с изненада откри, че ще тъгува по слънчевата Калифорния. Въпреки че с Марк се виждаха рядко след съботната сутрин, тя научи доста за него от приятелите му и наученото й хареса.

Той бе високо ценен в бизнес средите. Почти всички, с които Ейми разговаря, спрягаха името му с думата „почтен“. Жените го обожаваха, защото ги караше да се чувстват желани. Голяма част от тях обичаха Марк или го бяха обичали. Въпреки че бе непостоянен в чувствата си, те винаги оставаха лоялни към него. Съжаляваха, когато ги напуснеше, но никога не се огорчаваха. Мъжете пък му се възхищаваха и търсеха приятелството му, без да се страхуват от неговия успех и популярност.

По време на тричасовия полет обратно към Колорадо Ейми с болка осъзна, че и тя се бе поддала на чара му. Но за щастие, бе открила навреме грешката си и това щеше да й помогне да не затъва по-дълбоко. Убедена бе, че ще държи положението в свои ръце, докато е наясно с чувствата си. Не беше толкова глупава, та да си въобразява, че крехкото й влечение към Марк е голямата любов, която чакаше.

След като пристигнаха в Денвър, Марк й каза да си почине през следващите два дни, заради напрегнатия уикенд, още повече, че задачата й в правния отдел не била спешна. Ейми понечи да откаже, но после размисли. Въпреки голямото си желание да работи по своя план, който я бе довел в „Сигма“, чувстваше, че след преживяното с Марк в Калифорния трябваше за известно време да страни от него.

През първия почивен ден се зае с обичайните домакински дреболии: оплеви цветните лехи, които бе засадила от двете страни на алеята към къщата; изми прозорците и колата си, а вечерта разопакова няколко кашона с вещи на майка й, които бе съхранявала четири години. Тъй като търсеше място за извадените от кашоните неща, последния отвори едва в десет часа. Между ленените покривки откри метална кутия със снимки, които не беше срещала в семейните албуми. Отнесе я в спалнята и се изтегна удобно на леглото. Започна да разглежда фотографиите една по една. Лесно разпозна на тях роднини, които преди не беше виждала. Майчината ръка бе изписала с познатия ясен почерк датите, имената на хората и връзката им със семейството.

След двучасово „пътуване в миналото“ Ейми си даде сметка, че ако не се поразходи, вратът й съвсем ще се схване. Изтърколи се от леглото и се запъти към кухнята, за да си приготви нещо за хапване. Изпитваше угризения заради чревоугодничеството си през уикенда, но нямаше желание да се качи на кантара. Затова не й беше трудно да изпразни кутиите със сладолед и да добави парче сирене към диетичната си кола. Влезе в спалнята и тутакси видя на пода една снимка, която привлече вниманието й. Внимателно я вдигна и започна да я разглежда. На стълбището пред някаква сграда се бяха строили много хора. В средата на първата редица стояха две жени с децата си. Едната със сигурност беше майка й, а момиченцето до нея — самата тя, едва прекрачила бебешката възраст. Другата жена не я заинтригува, но от вида на момченцето й я полазиха студени тръпки. То бе удивително красиво. Преди още да прочете текста на гърба на фотографията, Ейми се досети кои са жената и детето, и това й подейства като токов удар. „Не може да бъде!“ — простена вътрешно. Ала всичко подсказваше, че може: възрастта на момчето седем или осем години; цветът на косата и очите; чертите на лицето… Това без съмнение беше Марк Стърлинг, а жената, поставила ръка на рамото му — неговата майка.

Ейми напрегнато се взря в четирите човешки фигури. Струваше й се, че ако се съсредоточи достатъчно, би могла да научи от тях неща, които биха й помогнали да разбере случилото се преди толкова много години.

Позите на двете жени загатваха за близко приятелство между тях, но никога не бе чувала майка си да споменава за майката на Марк. „Може би защото тя е починала твърде млада или заради Уолтър Стърлинг и неговата измама?“ Ейми се почувства странно при мисълта, че с Марк са се срещали и познавали толкова отдавна. Сякаш тази снимка задълбочаваше връзката между тях.

След като не получи отговор на въпросите, които я измъчваха, сложи фотографията на нощното си шкафче и излезе на терасата. Времето сякаш спря и тя се потопи в красотата и спокойствието на нощта, забравяйки за миг пътя, който сама си бе избрала, и който вече нямаше желание да продължи.

 

 

Във вторник Марк пристигна на работа час и половина по-рано от обикновено. Научи, че докато е бил в Калифорния, са дали разрешение за стартиране на предложената от него разяснителна програма за наркотиците в училищата на Денвър и Боулдър. Идеята му бе обучението по нея да започне от шести клас и той твърдо вярваше, че ако разбули тази тайнственост, която витаеше около наркотиците, и научно обясни краткотрайните и дълготрайните последствия от дрогирането, много деца ще се откажат да ги опитват. Смяташе лично да се заеме с проекта, макар че все не му достигаше време.

Тъкмо се бе зачел в една статия от известен психолог за въздействието на децата наркомани върху техните братя и сестри, когато някой почука. Преди да успее да отговори, вратата се открехна и Ейми застана на прага.

— Прегледах отчетите за продажбите върху бюрото на Сюзън и сега се нуждая от по-нататъшни напътствия.

Марк се облегна назад, малко смутен от радостта, която го бе обзела при нейната поява.

— Какво правиш тук? Нали ти дадох два почивни дни?

— Един ми стига.

— Ако с това си целяла да ме впечатлиш, трябва да ти кажа, че успя!

Той хвърли молива си на бюрото, стана и взе сакото си.

— Влизай! Сигурно ще се намери работа и за теб.

Ейми понечи да му каже да не е необходимо да облича сакото си само заради нея, но после реши, че колкото по-малко говорят по този въпрос, толкова по-добре.

Пристъпи навътре, огледа се и видя едно ново бюро, разположено срещу това на Марк. Върху гладката му дъбова повърхност имаше телефон, лампа и дори цвете в саксия.

— Нима ще ми позволиш да остана? — усмихна се закачливо.

— А нима имам друг избор?

— В началото може би имаше, но не и сега. Тук вече се чувствам като у дома си.

Ейми отиде до бюрото си и седна на стола.

— Много е удобен. А цветето…

— Идеята беше на Сюзън.

— О… Добре, че ми каза! Няма да забравя да й благодаря.

— Тя се смущава от такива неща.

Ейми намигна съучастнически.

— Да, особено когато идеята не е нейна.

— Мислиш се за много умна, нали?

— Не. Просто те познавам по-добре, отколкото предполагаш.

От приятелите му бе научила, че е винаги готов да направи нещо, макар и малко, за да разведри нечие настроение. Отначало подобно поведение й се стори подозрително, но след като чу толкова истории за неговия алтруизъм и внимателно го наблюдава, Ейми реши, че тази загриженост просто му е присъща.

— О, звучи страшно!

Въпреки шеговития тон, с който бе изречено това, Ейми усети някакво предупреждение в гласа му. Вече осъзнаваше, че Марк целенасочено работи върху представата на хората за себе си. Те го виждаха такъв, какъвто сам искаше да бъде в техните очи, и едва ли щеше да я насърчи в опитите й да прозре истинската му същност.

— Не се бой! Никому няма да кажа колко си чувствителен! — отвърна му иронично.

Марк внимателно я погледна. Сигурен бе, че в последния момент Ейми се бе отказала да изрече онова, което й е било на ума. В Калифорния се бе убедил, че тя е много проницателна по отношение на хората. Вероятно си мислеше, че вече познава и него. Интересно му бе да узнае мнението й за себе си, но тази сутрин вече се бе огънал достатъчно в решението си да поддържа с нея чисто служебни контакти.

— На приказки ли си дошла тук или на работа? — попита я с по-суров тон, отколкото му се искаше.

На езика му бе да й се извини, но бързо се отказа.

Внезапната промяна в отношението му нито изненада, нито смути Ейми. Донякъде дори я зарадва. Явно и двамата, водени от свои собствени подбуди, бяха решили, че е абсолютно важно отношенията им да бъдат строго професионални, а това бе добре дошло за нея и нейната мисия.

— Кажи ми само какво да направя — изрече тихо.