Джорджия Боковън
Любовна песен за утре (4)

Четвърта глава

Лабораторията на фармацевтичното предприятие „Сигма“ бе доста отдалечена от административния корпус. През по-голямата част от пътя Марк и Ейми неловко мълчаха.

По едно време Ейми не издържа и реши да го заговори, за да намали напрежението между тях.

— Как мина интервюто? — хвана се за първото нещо, което й дойде на ума.

— Какво? — не я разбра Марк.

— Интервюто за списанието. Как протече?

— Като всяко друго.

След резкия отговор той побърза да смекчи тона.

— Вече започвам да си мисля, че всичките тези журналисти са наизустили едни и същи въпроси.

— Защо се занимаваш с тях, щом толкова ги мразиш?

Марк не обичаше да обсъжда своите действия с когото и да било, но сега се опита да бъде по-разговорлив.

— Те са част от плана за растежа на компанията.

— Не виждам връзката.

— Нашите клиенти ни смятат за нещо като необходимо зло. За тях ние имаме две лица: на спасители, когато създаваме ваксина срещу смъртоносен вирус, и на убийци, когато тази ваксина заразява един или два процента от населението. А има и такива, които съзнателно или не използват нашите продукти, за да сложат край на живота си. Но ние сме безсилни срещу тях.

— Значи проблем на връзките с обществеността.

— Проблемът е още по-сложен, когато младите хора не знаят дали някога ще успеят да спестят пари за собствено жилище, а ние произвеждаме масово лекарства, една доза, от които струва повече от долар. Отдавна трябваше да обясним на хората причините за тази скъпотия. Вече не можем да разчитаме дори на единствената си сигурна инвестиция — лекарствата без рецепта. Колкото и странно да е, има побъркани, които слагат отрова в медикаментите срещу главоболие и настинка.

Ейми с изненада откри, че тази тема я заинтригува.

— Може би лош имидж на фармацевтиката създават филмите и книгите, показващи безскрупулни фармацевтични компании, които съзнателно пробутват вредни за здравето медикаменти — вметна тя.

— Съгласен съм с теб, но това е най-малкият проблем. Самата индустрия трябва да поеме голяма част от вината за лошото име, с което се ползваме. Ние вършим работата си при затворени врати, а всяко предприятие, което иска да спечели доверието на своите клиенти, трябва поне да си дава вид, че няма какво да крие.

— И ти провеждаш еднолична кампания за реабилитиране на фармацевтичната индустрия, като даваш интервюта за медиите?

— Нямам такива възвишени цели. Достатъчно ми е „Сигма“ да има полза от всичко това.

Двамата спряха пред огромна двойна врата, охранявана от млад пазач.

— Добър ден, господин Стърлинг — поздрави младежът и кимна на Ейми.

— Джеф, това е Ейми — новата ми асистентка. Отсега нататък ще я виждаш редовно. Тя ще получи пропуск за лабораторията след приключването на рутинната проверка, а дотогава ще ти бъда благодарен, ако я пускаш с потвърждение от мен или Сюзън.

— Окей, сър.

Джеф натисна някакъв бутон на таблото пред себе си, разнесе се звън и вратата се отвори.

Ейми въздъхна с облекчение, като си спомни колко труд бяха хвърлили с Фред Максуел, за да й бъде осигурено безупречно минало.

Тръгнаха наляво по тесен коридор. Марк се спря пред втората врата и почука.

— Трябва да проверя нещо — обърна се към Ейми. — Няма да ни отнеме много време.

Когато отвътре се чу едно приглушено „да“, влязоха в помещението.

Мъж на средна възраст с къса черна коса и очила с телени рамки вдигна очи от книгата, която четеше.

— О, Марк, какво те води насам? Запознай ме с твоята приятелка! — усмихна се той.

— Това е новата ми асистентка, госпожица Ейми Тревър. Ейми, представям ти доктор Грегъри Уинстън. След тази официална процедура Марк побърза да премине към същността на своето посещение.

— Чух, че все още имаш трудности с микроскопите, и реших да се отбия, за да видя мога ли да помогна с нещо.

Грег стана и заобиколи бюрото си.

— Закъснял си. Тази сутрин се появи представител на производителя. Той твърди, че проблемът се дължал на немарливост от страна на доставчика.

— Вярваш ли на това?

— Въздържам се от мнение, преди да съм проверил как работят новите микроскопи.

— Кога трябва да пристигнат?

— Обещаха ми до края на седмицата.

— А ти на това вярваш ли? — усмихна се Марк.

— В никакъв случай.

— Е, щом не мога да ти бъда от полза, ще те оставя да работиш.

— Радвам се, че се запознахме, госпожице Тревър — обърна се Грег към Ейми.

— Моля ви, наричайте ме Ейми.

Лицето му грейна в широка усмивка.

— Окей, Ейми.

Марк и Ейми излязоха в коридора.

— Сигурно ще се изненадаш, като ти кажа, че Грег е един от най-известните учени — изследователи в страната. Освен това е и сред най-дейните ергени в щата.

Ейми бе озадачена. „Нима Марк Стърлинг клюкарства за пикантните увлечения на Грег или просто ме предупреждава, че той ще се завърти около мен?“ И в двата случая звучеше странно от устата на човек като него.

— Грег ли ръководи екипа, който работи върху новото лекарство против артрит?

— Не, ръководител е Чарли Соупър. Грег работи в областта на антибиотиците.

— Защо се занимава точно с антибиотици? На пазара е пълно с тях, а според мен такъв солиден учен е по-целесъобразно да търси лек против рака или спина.

— Ако не създадем ново поколение антибиотици, ракът и спинът ще изглеждат като незначителни проблеми в недалечно бъдеще.

— Не те разбирам.

Марк не се изненада особено, че Ейми не е информирана за трескавата надпревара за създаването на нови антибиотици. Медиите все още не бяха надушили какво става.

— След като години наред лекарите лекомислено предписваха антибиотици, сега навсякъде се множат нови типове бактерии, които са устойчиви срещу тях. Ако не ги атакуваме ефикасно с нови синтетични антибиотици, медицината може да се върне в Средновековието. Едно порязване би могло да ти коства живота, а с трансплантацията на органи ще бъде свършено поради страх от инфекции.

Всичко това звучеше почти невероятно.

— Нямах представа, че… Напредвате ли в изследванията?

— Те са като всяко друго нещо. Можем да успеем днес, а може и след цели двайсет години. Понякога всичко е въпрос на щастлива случайност.

— Кога е открит последният антибиотик?

— През 1964-та година.

— Значи преди повече от четвърт век!

— Сега поне успяваме да запознаем лекарите с проблема и да ги убедим да бъдат по-внимателни с антибиотиците. Всичко това ще предотврати катастрофата и ще ни даде повече време за изследвания.

Когато стигнаха до дъното на коридора, Марк се пресегна и отвори вратата пред тях. Озоваха се в просторна и светла лаборатория, в която работеха десетина души в бели престилки.

Приятна жена с къса прошарена коса и дълбоки бръчки около очите вдигна глава от микроскопа и махна с ръка на Марк.

— Как е, красавецо? — усмихна се тя и слезе от високия стол.

— Как може да е, след като съм при теб в тази кула от слонова кост?

Жената прегърна Марк, а после изпитателно огледа Ейми.

— Значи ти си асистентката, за която дочух. Здрасти. Аз съм Вера — протегна й ръка тя.

— Ейми Тревър.

— Имам странното чувство, че те познавам, а съм сигурна, че никога не сме се срещали. Може би ми приличаш на някоя моя позната.

Вера не пускаше ръката на Ейми и продължаваше да я гледа втренчено.

— Дявол да ме вземе! Не се сещам коя може да бъде, но сякаш това се е случвало преди. Нещо като „дежа вю“!

— Не обръщай внимание на Вера — намеси се Марк с усмивка. — На моменти си мисля, че е откачила след трийсет години работа в лабораторията.

„Трийсет години?!“ Ейми изстина. Често й бяха казвали, че приличала много на баща си, и вероятно в паметта на Вера бяха изплували неговите черти. Всичко щеше да отиде по дяволите, ако възрастната жена направеше връзката. Отсега нататък трябваше да избягва посещенията в лабораторията.

— Често се припознават в мен — каза Ейми и смело се усмихна.

После бавно измъкна ръката си и я пъхна в джоба на полата си.

— Да… може би и аз бъркам — отвърна Вера, но очевидно не бе убедена в това.

— Секретарката на доктор Соупър ми каза, че днес следобед ще го намеря тук — обърна се Марк към нея. — Не си го виждала, нали?

Въпреки, че си бе придала вид на човек, който следи всяка дума на своя шеф, Ейми си мислеше за съвсем други неща. Планът й за действие не се развиваше според очакванията й. Продължаваше да държи страната на баща си, но гневът й постепенно стихваше. Трябваше да спечели доверието на Марк, за да се добере до личните досиета, но в същото време започваха да я измъчват известни угризения на съвестта. Тя не беше от хората, които предават другите, а пък Марк като че ли не беше онзи надут петел, какъвто си го бе представяла.

Помъчи се да се отърси от нерадостните си мисли. Вече бе твърде късно за колебания, фактите си бяха все същите и основанията й да бъде на това място бяха все така силни, както в деня, когато бе получила закъснялото писмото на своя баща.

Марк я побутна за лакътя, за да я подсети, че трябва да тръгват. В коридора той навъсено я изгледа.

— Ама че номер!

— Номер ли?! — премигна Ейми.

— Караш хората да си мислят, че ги слушаш най-внимателно, а всъщност въобще не си в час. Сигурно така имаш доста време за себе си.

Безсмислено бе да отхвърля обвиненията му.

— Съжалявам… Това няма да се повтори.

— Абсолютно си права — изрече тихо, но твърдо Марк. — Защото повтори ли се, това ще е последното нещо, което ще направиш като моя асистентка. Разговорите, на които ще се наложи да присъстваш, невинаги ще грабват пъргавия ти ум — добави с неприкрит сарказъм, — но ако слушаш внимателно, би могла и да научиш нещо полезно.

Марк рязко се обърна и закрачи обратно по коридора. Ейми дори не се опита да върви в крак с него. Когато стигна до кабинета му, той отдавна бе потънал зад тежката дъбова врата.

Сюзън я погледна развеселено и подхвърли:

— Май не всичко в лабораторията е минало гладко.

— Да, можеше да бъде и по-добре — едва си пое дъх Ейми.

Прекоси помещението и хвана дръжката на бравата.

— На твое място не бих влязла при него — рече й Сюзън. — С годините разбрах, че когато е силно ядосан за нещо, по-добре е да не го закачаш няколко часа.

Ейми се поколеба, но тъй като страхливостта не й бе присъща, само след миг се оказа в „леговището на звяра“.

Марк стоеше до прозореца, загледан в дивата красота на планината Флагстаф. Когато чу как вратата се отваря и затваря зад някого, присви очи и стисна зъби от едва сдържан гняв. Бе наредил най-строго на Сюзън да не пуска никого, без да го предупреди.

Рязко се извърна.

Ейми срещна войнствения му поглед с ледено спокойствие.

— Мисля, че днес достатъчно дълго бяхме заедно — процеди той.

— Когато сгреша, аз се извинявам и очаквам да ме разберат. Станалото — станало. Нормално е да забравим за него и да продължим нашата работа.

— Честно казано, все още се чудя каква е тази „наша“ работа!

Ейми усети сериозността на положението. Ако държеше да запази мястото си, трябваше да вземе инициативата.

— Господин Стърлинг, искам да знаеш, че те разбирам…

Прочете в очите му облекчение и осъзна, че Марк очаква от нея да напусне доброволно.

— Но не толкова, че да се откажа от работата, която е залог за моето бъдеще.

Ейми се облегна на студената стена.

— По принцип аз съм много самостоятелна. Още щом постъпих на предишната си работа, ми дадоха свобода да решавам и действам сама. Когато реших да се преместя в по-голяма компания, най-трудно ми бе да приема факта, че там свободата ми ще бъде ограничена…

— Май се опитваш да ми кажеш нещо? — прекъсна я Марк.

Вместо да се ядоса от злъчната му забележка, тя въздъхна с облекчение. Почувства едва ли не съжаление към него. Марк Стърлинг беше човек с принципи и никога нямаше да я уволни просто ей така.

— Искам да ти кажа, че разбирам твоята позиция и вярвам, че ние двамата ще преодолеем трудностите, които може да породи нашата обща привързаност към свободата.

Изведнъж в паметта на Марк изплува една случка с отворена туба лепило, което се бе разляло на едната му ръка. Той импулсивно бе посегнал с другата, за да го отстрани, и в следващия миг се бе почувствал също толкова безпомощен, глупав и безвъзвратно загазил, колкото сега.

Преди да успее да й отговори, вътрешният телефон звънна.

— Да?

— Само искам да ви съобщя, че направих резервация за госпожица Тревър, и тя ще може да ви придружи утре — рече Сюзън.

Ейми с изненада видя, че Марк се усмихна.

— Благодаря, Сюзън, но не беше необходимо да се застъпваш за госпожица Тревър. Тя и сама се справя доста добре.

— Радвам се да го чуя и съвсем не съм учудена. — След кратко мълчание Сюзън добави: — Е, ако това е всичко, аз ще се заема отново с работата си.

— Действай.

Марк прекъсна връзката и седна на ръба на бюрото. Сякаш цяла вечност се взира в лицето на Ейми, преди неохотно да произнесе:

— Бих желал да прекараш известно време в нашия правен отдел. Срещу нас се води дело, за чийто развой искам да бъда осведомяван на минутата. И тъй като ти все пак трябва да вършиш нещо, ще станеш моята свръзка с този случай. Това означава, че след като се запознаеш подробно с него, ще очаквам от теб да ми даваш точна информация за всичко, което ме интересува.

Марк я изчака да го попита нещо, но тъй като Ейми си премълча, продължи:

— Щом приключиш с правния отдел…

Телефонът отново иззвъня и той намръщен вдигна слушалката.

— В момента съм малко зает, Уолтър. Какво искаш?

Ейми се заслуша внимателно в разговора, който явно не беше приятен на Марк.

— Невъзможно е! Не искам този човек да припарва до „Сигма“, а теб не искам… Зная, че нямам право да диктувам живота ти… Просто не искам да остава с впечатлението, че ние държим да работим с него по този проект. Не, не ми се обаждай в събота. През уикенда ще отсъствам от града. По-добре ме потърси следващата седмица. Добре. До скоро, Уолтър.

Марк затвори апарата и погледна Ейми.

— Та, докъде бяхме стигнали?

Сякаш този телефонен разговор не се бе състоял. Като че ли Уолтър беше досадна муха, бръмнала в ухото му и отлетяла.

— Говорехме какво трябва да свърша през следващата седмица. Но преди да продължиш, май би трябвало да ми кажеш къде заминавам утре. Бих искала да съм подготвена.

Марк се позамисли.

— Няма нужда да се готвиш специално за уикенда. Вземам те само, за да се запознаеш с хората, с които ще контактуваш през следващите месеци.

— Уикенд ли?! И къде ще ходим? — попита Ейми със завидно спокойствие.

— В долината Напа.

— В Калифорния?

— Точно така.

— Защо?

— Отиваме на благотворителния винен аукцион, който посещавам всяка година.

Ейми престана да търси причините за решението му да я вземе със себе си на такова светско събиране и бързо каза:

— Освен, че ти дава възможност да участваш в голяма благотворителна проява, аукционът, предполагам, е добър повод за възстановяване на стари контакти и за създаване на нови.

Марк се усмихна и леко кимна, очевидно доволен от нейната досетливост.

— Какви дрехи да си взема? — попита уж небрежно тя.

Марк я огледа критично.

— За обедите можеш да минеш с това, което носиш в момента. Вечер обикновено жените са по-елегантни.

— Колко елегантни?

— Не се тревожи толкова. Просто се обличай като за концерт или балет в Денвър.

Ейми веднага си даде сметка, че нямаше да успее да си купи подходящи дрехи за новата си самоличност. Гардеробът й беше препълнен само с изключително елегантни уникати, които сега не й вършеха никаква работа.

— Утре кога ще потеглим?

— В десет и половина.

— Аз…

Марк взе една дебела папка от бюрото си.

— Ако нямаш повече въпроси, мисля, че трябва да посветиш остатъка от работния си ден на докладите, които ми изпратиха търговците тази сутрин. След седмица ще има официално представяне на борда на директорите и бих искал да си готова за всякакви въпроси.

— Но…

— Какво има? — попита той с нотка на раздразнение в гласа.

Немислимо бе Ейми да отваря дума за пазаруване точно в този момент.

— Нищо — отвърна тя. — Просто се чудех къде би искал да се отдам на учене.

Успя да се измъкне едва в седем вечерта. После се втурна като обезумяла да търси подходяща коктейлна рокля за „новата“ Ейми. Навсякъде шестваше безвкусицата. Почти невъзможно бе да намери нещо семпло и елегантно. След като обиколи безрезултатно пет бутика, сети се за Джо. „О, по дяволите! Защо си губя времето да обикалям Боулдър, когато Джо има цял куп дрехи, каквито Ейми Тревър би носила: консервативни, скучни, показващи само толкова плът, колкото е абсолютно наложително. Да, това е идеалният избор за госпожица Тревър.“

Ейми се забърза към дома на семейство Тайлър. Джо тъкмо се връщаше от летището, където бе оставила Брад. Той бе заминал в командировка в Уайоминг във връзка с някакъв проект, по който работеше неговата строителна компания. Когато Ейми съобщи на приятелката си причината за своето късно посещение, Джо прихна да се смее.

— Само като си помисля как ми пробутваше някой от твоите фрапантни тоалети, когато имах по-специална среща! Никога не ми е минавало през ума, че някой ден ти ще пожелаеш да носиш нещо мое.

— Отчаяна съм!

— О, благодаря ти, много си мила — изохка Джо.

— Много добре знаеш, че не исках да прозвучи така.

— Напротив! Но това няма значение, защото днес ми е щастлив ден, а аз не се разстройвам в такива дни.

Джо отново се разсмя от сърце.

— Историята се пише точно тук, в моята всекидневна!

— Свърши ли вече?

— Не ме прекъсвай точно сега, когато съм в стихията си!

— Давам ти само една минута!

Джо не се стресна и продължи да се подсмихва.

— Колко рокли ти трябват?

— Четири или дори пет…

— Но аз нямам толкова.

— Е, добре. Да видим с какво разполагаш тогава. Може и да импровизираме.

Разликата в теглото и височината на двете млади жени бе нищожна, но като личности те бяха много различни. При нормални обстоятелства никога не биха разменили дрехите си. Гардеробът на Ейми изобилстваше с произведения на авангардни дизайнери в ярки цветове, а облеклото на Джо бе подходящо за съпруга на някой крайно консервативен лидер.

Около полунощ Ейми преметна избраните рокли през ръка и прегърна приятелката си.

— Ти си истинско съкровище! Нямаш представа колко съм ти признателна, и в същото време ми е страшно неудобно, че ти причинявам това неудобство. Ако нещо изникне, преди да се върна, и нямаш какво да си облечеш, иди вкъщи и вземи, каквото си пожелаеш!

— Брад го няма и едва ли ще отида на толкова специално място, че да ми се наложи да прибягвам до твоите тоалети. А сега се прибирай да поспиш! Чака те страхотен уикенд и въобще не бих искала да съм на твое място.

— Благодаря, че ми напомни — простена Ейми и тръгна към колата си.

След като внимателно постави роклите на седалката до себе си, тя запали двигателя, махна на Джо за сбогом и потегли. Няколко пресечки по-надолу спря на червен светофар и машинално потърка носа си там, където се бяха врязали непривичните очила. Погледна дрехите на приятелката си и се замисли за голямата промяна, преобърнала живота й само за два месеца.

В началото не се бе и съмнявала, че ще се върне към обичайното си ежедневие, веднага щом приключи с разследването на „Сигма“. Но колкото по-дълбоко затъваше в лъжи и увъртания, толкова по-ясно осъзнаваше, че няма връщане назад. Почувства се ужасно.