Джорджия Боковън
Любовна песен за утре (2)

Втора глава

Екстравагантната къща на Ейми бе разположена върху величествена скала — там, където обширните равнини на Средния Запад свършваха в подножието на Скалистите планини. Нощем почти от всичките й прозорци се виждаха разноцветните светлинки на градовете Боулдър и Денвър.

След като се бе дипломирала като специалист по бизнес управление, Ейми беше получила предложение за работа от няколко големи корпорации, но бе предпочела да рискува с една новоизлюпена компания за компютърни услуги в Боулдър. Тя предлагаше сравнително ниско заплащане, яка работа, но и свободата да използва усета и въображението си в степен, която по-големите предприятия не позволяваха. Рискът се бе оказал стократно оправдан. Само за седем години Ейми бе изминала пътя от редова служителка до ръководител на тридесет и трима човека, а междувременно бе спечелила повече пари, отколкото имаше време или енергия да изхарчи.

И един ден бе решила да си построи къща.

По собствените й изрични указания тя бе проектирана за сам човек. И въпреки че беше просторна, в нея имаше само една спалня. Интериорът й бе модерен, обзаведен с мебели от стъкло и месинг, подбрани с помощта на художник-декоратор. Отвън къщата бе опасана с тераса, от която се откриваше красив изглед към околните планини.

Ейми обичаше самотата, но след като бе прочела закъснялото писмото на баща си, изпита нужда от компания. Когато напускаше стария си апартамент, тя се бе замислила дали да не покани Джо и Брад Тайлър на освещаване на новия си дом. Но не се бе решила да ангажира времето на приятелите си дори по такъв приятен повод, след като Брад месеци наред се бе занимавал със строителството на къщата й.

Липсваше й присъствието на дългогодишната й приятелка Джо повече, отколкото искаше да си признае. Цели пет години ги бе разделял само един коридор и двете се обичаха като сестри. Джо бе единствената причина Ейми да продължи да живее в тесния си апартамент, дори когато вече печелеше достатъчно, за да си позволи повече удобства.

А после се бе появил Брад. С блестящите си очи и тайнствено минало той бе завъртял главата на Джо и след сватбата им я бе отвел във фамилната си къща в центъра на Боулдър. Двамата бяха женени от шест месеца и Ейми с радост наблюдаваше как щастието им постоянно расте.

Когато стигна до бетонната алея, водеща към новата й къща, Ейми намали скоростта на яркочервеното си порше. След малко зърна един познат пикап с надпис „Тайлър Кънстракшън“. Първата и мисъл бе, че някой от хората на Брад се е върнал, за да прибере забравен инструмент, но в този момент пред гаража се появи Джо с дяволита усмивка.

— Мислехме, че ще се прибереш по-късно — каза тя, щом се приближи. — Почти ни хвана на местопрестъплението.

— На какво местопрестъпление?

— Да не си въобразяваш, че ще ти позволим да се нанесеш, без да осветим къщата!

Ейми се огледа, но освен пикапа наоколо нямаше други коли.

— Ще бъдем малко хора, нали? — попита с надежда.

Изгаряше от нетърпение да се върне към бащиното си писмо и нямаше особено желание за шумни празненства.

— Само няколко добри приятели. Брад настояваше да не надвишават сто, за да могат спокойно да се поберат вътре.

— Значи ще дойдат сто човека?!

— Е… „ще дойдат“ не е точно казано…

— И какво означава това?

— Че те са вече тук. Цял следобед ги прекарвахме през планината, за да не забележиш колите им, като пристигнеш.

Изведнъж отвсякъде наизскачаха хора — от къщата, откъм гаража, дори иззад дърветата. Ейми се вгледа в лицата им и сред тях разпозна приятели от училище, които не беше виждала с години, а също и свои колеги от фирмата.

Насили се да се усмихне. Не обичаше изненадите. Чувстваше се добре само тогава, когато знаеше какво я очаква.

— Радвам се, че успяхме да те изненадаме — каза Джо и я хвана под ръка.

Ейми долови някакво облекчение в гласа на приятелката си.

— Да няма още нещо?

— Не, няма, но подозирам, че ако знаеше за всичко това предварително, нямаше да дойдеш.

— Колко си проницателна!

— Отпусни се малко! Струва ми се, че не е зле от време на време да бъдеш център на внимание.

— Не бих се притеснявала толкова, ако се бях погрижила за външността си.

— Я не ме занасяй, Ейми. С това тяло ще изглеждаш страхотно дори и в чувал. Хайде да влизаме, защото гостите започват да стават нетърпеливи.

— Е, ако си възнамерявала да ме накараш да се почувствам по-добре, току-що успя.

 

Шест часа по-късно „купонджиите“ вече си бяха отишли. Ейми и Брад тъкмо събираха последните парчета от счупени чаши и смачканите салфетки по моравата, когато се появи Джо с бутилка шампанско.

— Запазих най-хубавото за накрая!

— Не искам повече изненади! — простена Ейми и завърза торбата с отпадъците.

— Уверявам те, че тази ще ти хареса — не се предаваше приятелката й. — Хайде да отидем на терасата и да погледаме как изгряват звездите.

Брад се приближи и прегърна Ейми през раменете.

— Изглеждаш уморена. Ако искаш, да оставим това за друг път.

— Честно казано, в момента наистина се нуждая от вашата компания — отвърна тя и се отдаде на приятното усещане, че някой се грижи за нея.

Брад я поведе към терасата.

— Ще ни кажеш ли сега какво те тревожи или сами ще трябва да се досетим?

— Мога ли въобще да скрия нещо от теб?

— Не и когато цял следобед имаш вид на човек, на когото са потънали гемиите.

— Днес май не ми се удава да бъда потайна.

— Тогава сядай и разказвай какво има — рече Джо, сложи три високи чаши на масата и се зае да отваря шампанското.

Ейми извади от джоба си поизмачканото писмо и го подаде на Брад.

— Пристигна тази сутрин с двадесет и пет години закъснение…

Той го прочете и тихо подсвирна.

— Толкова гняв е събран тук, че ще ти стигне за цял живот.

— Не казвай нищо, преди да съм го прочела и аз! — изкомандва Джо и го грабна от ръцете му.

— Кучият му син! — възкликна тя след минута и се втренчи в Ейми. — Знаеше ли нещо за това преди тази сутрин?

— Знаех само, че баща ми е работил за „Сигма“. А що се отнася до мълчанието на майка ми, мисля, че тя или е смятала баща ми за фантазьор, или след смъртта му е разбрала за измамата на Уолтър и не е могла да стори нищо, защото е нямала доказателства.

— Боже мой! Чудя се как ли е издържала!

— Тя не беше от хората, които се ядосват за неща, независещи от тях. За нея би било глупаво да живее с миналото и да му позволи да обсеби целия й живот. Вероятно е решила просто да го забрави.

— Но тя не е знаела за писмото — продължи Джо. — А без доказателства всички нейни обвинения биха прозвучали като клевета. Била е в много деликатна ситуация.

— Много жалко, че баща ти не е успял да приложи към писмото и копие от фиктивния договор — вметна Брад.

Ейми му хвърли кос поглед.

— Нима това копие би имало някаква стойност след толкова години? Сигурно давността му отдавна е изтекла.

— Да, възможно е. Но ако можеше да докажеш, че подписът е фалшифициран, щеше не само да поправиш едно зло, но и старият Стърлинг щеше да ти предложи известна сумичка срещу твоето мълчание.

— И защо ще го прави?

— За да не го осъдиш. Дори криминалната давност на това деяние да е изтекла, ти спокойно можеш да се обърнеш към граждански съд.

Ейми замислено отпи от чашата си.

— Хей, почакай! — провикна се Джо. — Искам да вдигна тост…

Тя се пресегна и извади изпод масата един пакет.

— И да ти дам това.

В гърлото на Ейми заседна буца. Приятелството на Джо и Брад беше най-ценното нещо в живота й.

— Нямаше нужда… — тихо промълви и погали копринената панделка. — Брад построи тази къща и това бе най-хубавият подарък за мен.

После погледна с насълзени очи Джо.

— Никога… никога не ще мога да ти се отплатя за това, че ми помогна да се преместя и настаня тук!

— Ако смяташ да се разкисваш и да изброяваш нещата, за които си ми благодарна, не забравяй да споменеш и следобедния купон — отвърна дяволито приятелката й.

Ейми се разсмя и избърса очите си.

— Всъщност, купонът не беше лош. Отдавна не се бях виждала с някои хора. Една жена…

— Друг път ще се захласваме в спомени! — прекъсна я Джо. — Цял месец вече чакам да видя изражението ти, когато отвориш тази кутия.

— А аз искам да изпия шампанското си, преди да е изветряло — обади се Брад.

Ейми взе красиво опакованата кутия в скута си. Развърза панделката и освободи вплетения в нея букет от изкуствени цветя. Под станиола се бялна кутия. Отвори капака й и ахна от изненада. Вътре бе същата онази кристална купа, в която се бе влюбила, още щом я бе зърнала в списанието „Таун енд Кънтри“ преди повече от година. С тайната надежда, че някой ден ще има дом, достоен да приюти това произведение на изкуството, бе изрязала рекламата и я бе закачила на таблото за важни бележки.

Благоговейно вдигна пред очите си красивата вещ.

— Почувствах, че точно сега е моментът да я имаш — рече й Джо.

— Не зная какво да кажа… — отвърна тихо Ейми.

Не я учуди досетливостта на Джо, защото техните отношения отдавна бяха достигнали точката на мълчаливото разбирателство.

— Просто не казвай нищо! — усмихна се Брад.

— А сега е време тост! — вдигна чашата си Джо. — Да пием за приятелите и за любовта! Нека бъдат вечно наши спътници!

Ейми се вълнуваше прекалено много, за да изрече каквото и да било. Затова просто се чукна с приятелите си и отпи от кехлибарената течност.

— Какво ще правиш с писмото? — попита я Брад.

— Все още не знам. Но от любопитство ще се помъча да разбера що за човек е Стърлинг.

— Какво по-точно те интересува?

— Ти да не би да познаваш Уолтър Стърлинг?

— Да, но не толкова добре, колкото сина му Марк.

— За мен Марк Стърлинг не заслужава специално внимание. Съмнявам се, че въобще знае как се управлява предприятие, камо ли пък да използва властта за измама. На всичко отгоре, той не е бил много по-възрастен от мен, когато се е случило всичко това.

Брад се подсмихна.

— Не прибързвай с изводите си! Със сигурност знам, че още от деня на постъпването му във фармацевтичното предприятие „Сигма“, той дърпа конците там.

— В такъв случай, трябва да е истински факир, за да ощастливява едновременно и борда на директорите, и цялата тази тълпа от жени, които се въртят около него! — възкликна Ейми.

— Значи този Марк Стърлинг бил истински жребец — вметна Джо, наливайки шампанско в чашите — Откъде го познаваш Брад?

— Когато бях малък, той живееше две къщи по-надолу от нашата. До шести клас ходехме заедно на училище.

— Защо само до шести клас?

— Баща му го изпрати на изток в частно училище, което му гарантираше следването в Харвард.

— Не се учудвам, че му е трябвала допълнителна помощ — презрително процеди Ейми.

Знаеше, че няма никакво право да говори така, но достатъчно добре познаваше мъжете от типа на Марк Стърлинг, за да изпитва уважение или поне някаква търпимост към тях.

— Работата е там, че въобще не му беше необходима помощ. Марк спокойно можеше да завърши гимназия в Боулдър и да постъпи в който и да било колеж. Той беше от онези пълни отличници, които толкова много се открояват от станалите, че никой не си губи времето да им завижда.

— Дори и най-безобидните отличници се променят, когато навлязат в истинския живот — не отстъпваше Ейми.

Джо се прозя и сложи празната си чаша на масата.

— Говориш така, сякаш вече го познаваш.

— Познавам неговия тип. Ако добре си спомняш по мен все си падаха „двойници“ на Марк Стърлинг Колкото по-суетни и егоцентрични са те, толкова по…

— Мисля, че те очаква изненада — рече тихо Брад.

Ейми го изгледа недоверчиво. „Как може да е толкова категоричен за Марк Стърлинг, след като не го е виждал почти двадесет години?“ — мина й през ума.

— Защо си толкова сигурен, че той не се е променил?

— Нямах търпение да ме попиташ за това.

И сякаш за да удължи напрегнатото й очакване, Брад се облегна в стола си и бавно отпи от шампанското.

— По стечение на обстоятелствата в момента подготвям оферта за компанията „Сигма“ във връзка с нейния проект за разширение. През миналия месец обядвах с Марк няколко пъти.

Джо го замери с една смачкана салфетка.

— Можеше да ни го кажеш и по-рано!

— Никой не ме попита.

Ейми се засмя. Изкушаваше се да поразпита Брад за Марк и за състоянието на „Сигма“, но вече бе твърде късно за такъв сериозен разговор.

— Вие двамата не смятате ли да си ходите?

— Но аз исках да погледам как изгряват звездите — вяло запротестира Джо и се опита да сподави поредната си прозявка.

Брад нежно повдигна брадичката й.

— Скъпа моя, не искам да те натъжавам, но те отдавна изгряха.

— Колко е часът? — въздъхна тя.

— Наближава десет и трийсет.

— И как се случи това?

— Хайде, ще ти обясня по пътя към къщи — усмихна се Брад и я прегърна през талията.

Ейми ги изпрати до пикапа и отново им благодари за партито и за голямата помощ, която и бяха оказали при настаняването й в новото жилище.

Щом си заминаха, тя се върна на терасата и започна да прибира масата. В бутилката бе останало малко шампанско. Наля си го и се отправи към банята. Съблече се и с удоволствие се потопи в огромната вана „джакузи“.

Бавно отпи от тръпчивото питие и се облегна назад, вдишвайки омайващия аромат на шампоана „Обсешън“. Докато кръговото движение на водата масажираше умореното й тяло, сетивната наслада я замая и отслаби волята й.

Изведнъж в съзнанието й нахлу съдържанието на бащиното й писмо и го обгърна като голямо черно покривало.

Остави чашата си и се гмурна до брадичката във водата. Замисли се за неочакваните открития, които й бе донесъл изминалият ден. Уолтър Стърлинг бе извършил престъпление, но беше наивно да се повдигат обвинения срещу него без неопровержими доказателства. Най-разумно бе да го забрави и да си гледа живота, само че не би могла да постъпи така. Собствената й съвест нямаше да й дава мира, ако поне не се опиташе да го изправи пред съда. Затова сега й трябваше един хубав план за действие.