Джорджия Боковън
Любовна песен за утре (13)

Тринадесета глава

Дните се топяха един след друг, докато Ейми се опитваше да вземе отново в ръце живота си. Навън излизаше само рано сутрин, за да постои на верандата, или да измете боровите иглички от пътеката. Останалото време прекарваше затворена между четирите стени. Не вдигаше телефона, не четеше вестници, а когато се опита да гледа телевизия, не успя да схване почти нищо от някаква най-елементарна комедия на ситуациите.

Депресията по принцип й бе чужда, както и еуфорията. Преди да срещне Марк познаваше чувствата си и умееше да ги контролира. Сега обаче не можеше да се справи с апатията към собственото си съществувание. Такова всепоглъщащо усещане за загуба бе изпитала само след смъртта на майка си. Ала тогава загубата бе посмекчена от утехата, че най-после страданията на майка й бяха приключили.

Сега нищо не бе в състояние да тушира загубата на Марк. Нямаше лек за съсипаната й душа, нито светла мисъл, която да успокои постоянната болка. Дори фактът, че активно бе работила в подкрепа на бащината си кауза, не й носеше удовлетворение. От всичко случило се досега бе разбрала едно: умните хора водеха само такива битки, които ще им донесат нещо повече от победа.

Рано сутринта на четвъртия ден от нейното доброволно отшелничество някой позвъни, а после настоятелно почука на външната врата. Ейми остана в леглото с надеждата, че натрапникът ще си отиде. Но уви, той очевидно нямаше такова намерение!

Най-накрая бе принудена да стане и, залитайки, тръгна да отваря.

— Изглеждаш ужасно! — отсече безмилостно Джо.

— Благодаря — вяло отвърна Ейми. — А сега бих искала да се върна в леглото, защото освен всичко друго и се чувствам ужасно.

Така или иначе, след време наистина щеше да разкаже на приятелката си за Марк, ала сега трябваше просто да я отпрати, без да я обиди.

— Джо, сигурна съм, че състоянието, в което се намирам, е заразно. Тъй че не искам да ми се мотаеш наоколо.

— Едва ли сериозно си мислиш, че ще се отървеш от мен толкова лесно.

Джо най-безцеремонно я избута от пътя си и влезе в антрето.

— Хайде, Ейми! Това съм аз, Джоузефин, и ти не можеш да ме отпратиш заради някаква си тайнствена болест.

— Моля те, Джо! Днес не ставам за компания.

— Ще си тръгна веднага, щом ми отговориш на някои въпроси.

— Какви въпроси? — предпазливо я погледна Ейми.

— Защо например не вдигаш телефона?

— Просто не ми се говореше с никого…

— Какво ти е, Ейми? — попита Джо и нежно отметна косата от рамото й. — Досега никога не си се изключвала от околния свят.

Ейми разбра, че няма да успее току-така да се отърве от нея.

— Искаш ли кафе? — предаде се накрая.

Джо разкопча палтото си и се усмихна.

— Позволи ми да направя закуска за двете ни! Ще бъде като в доброто старо време — ще си говорим, докато аз готвя, а ти ще ме гледаш. Ейми закачи палтото й в гардероба.

— Откъде разбра?

Досещаше се, че Джо е тук не само заради подозрително дългото й мълчание.

— Вчера Брад имаше среща с Марк.

— Така ли?

В съзнанието й проблесна мъничка надежда.

— И какво му е казал Марк?

— Нищо и там е проблемът. А при предишните им срещи и разговори той винаги бил споменавал за теб поне три-четири пъти. Невинаги назовавал директно името ти, но Брад подразбирал, за кого става дума, защото е в течение на вашите отношения.

Джо отвори едно шкафче и извади пакет с готова смес за палачинки.

— Разбирам…

Ейми включи кафе машината и седна на кухненския бар плот.

— Накрая Брад решил да опита почвата, като уж между другото споменал името ти — изплю камъчето приятелката й.

И най-малката новина за Марк ускоряваше пулса й. „Болката и безумната надежда ли ще определят живота ми през следващата седмица, месец или дори година?!“

— И?! — не издържа Ейми.

— Марк странно притихнал, преди да му каже, че ти не работиш вече в „Сигма“.

— Обяснил ли е на Брад причината?

— Не, а и той не полюбопитствал. Било съвършено ясно, че Марк няма никакво желание да разговаря на тази тема.

— Кажи ми поне как е изглеждал!

Джо се облегна на бара и ласкаво стисна ръката й.

— Ейми, знаеш, че Брад говори за такива неща само в особени случаи — ако например Марк си бе обръснал главата или си бе сменил цвета на кожата…

За да скрие напиращите си сълзи, Ейми се престори, че сънливо разтърква очите си. Когато обаче отново вдигна поглед, разбра, че не е успяла да заблуди Джо, и най-после отстъпи пред нуждата да изплаче мъката си.

— Какво да правя, Джо?!

В гласа й прозвуча горестна молба за помощ. — Защо не ми разкажеш какво точно се е случило?

— Обикнахме се…

— Това го предположих и аз.

— Когато миналата година се зарекох, че до края на дните си ще живея сама, не знаех какво е да споделяш живота си с някого, когото обичаш. През цялото време бях свидетел на вашето щастие с Брад, но някак си не можех да приема, че и аз бих могла да съм щастлива като теб. Марк отвори очите и душата ми. Сега вече знам какво ще ми липсва до края на дните ми…

— Обикнеш ли някого, то ще бъде за цял живот.

— Аз въобще не допусках, че ще ми се случи такова нещо.

— Е, то вече се е случило и ти не смяташ да бягаш от него, нали?

Ейми сподави надигащото се в гърдите й ридание.

— Аз отблъснах Марк…

— Не, не си!

— Бях убедена, че всичко между нас ще свърши, ако следвам докрай бащиния си завет, но си бях дала дума за това. Един лош човек ме тласна към нещо, което не биваше да правя. Постъпих толкова глупаво, Джо! Ако бях изчакала няколко часа… Марк щеше да дойде вечерта и аз щях да му разкажа за баща си и за всичко останало. Сега той си мисли, че най-накрая си признах, само защото ме хванаха и изобличиха.

— Кой те хвана?! — потръпна Джо.

— Това няма значение. Важното е, че Марк ме смята за лъжкиня, която е използвала всички средства, за да спечели доверието му и по този начин да се добере до картотеката.

— Може би ще размисли…

— Това няма да промени нещата, Джо. Засегнах го прекалено много. Той никога вече няма да може да ме погледне, без да си спомни за моето коварство.

— По дяволите! — извика Джо и дръпна димящия тиган от котлона. — Май вече е достатъчно нагрят, нали?

— Аз всъщност не съм много гладна…

— Аз пък няма да си тръгна, докато не ти приготвя нещо за ядене. Мъката се облекчава като…

— Обещавам, че ще хапна, но не сега.

— Тогава отивай да се обличаш, защото ще излизаме. Няма да си помогнеш много, ако по цял ден стоиш затворена тук.

— Наистина не искам…

— Ейми, не ми пука какво искаш ти! Днес аз ще решавам кое е правилно за теб, окей?!

С течение на времето Ейми се бе утвърдила като по-силната от двете и сегашната смяна на ролите я смути.

— На стари години ставаш нахална, а?

— Наречи го, както искаш, но този път ще бъде по моята!

Ейми разбра, че няма смисъл да спори, и тръгна към спалнята.

— Готова съм след минута.

— По-добре не бързай толкова! Знам, че Фред има високо мнение за теб, но все пак трябва да изглеждаш що-годе добре, когато се видите.

Ейми се спря и изненадано погледна приятелката си.

— Фред ли? Фред Максуел?

— Срещнах го с жена му в магазина миналата седмица и той ми призна, че се побърквал без теб. Мъжът, който дошъл на твоето място, не издържал и седмица и оттогава Фред не си бил правил труда да търси друг. Работата се натрупвала и те чакала да я свършиш.

— Джо, не искам да се срещам с Фред. Прекалено рано е…

— Най-добре е да си намериш работа, Ейми. Ако продължаваш да стоиш в тази къща, ще затънеш още по-дълбоко в твоята „черна дупка“.

— Не зная…

— Престани да се държиш като страхливка! Знаеш, че рано или късно ще трябва да се покажеш пред хората. Какво ще спечелиш, ако постоянно го отлагаш?

Ейми нерешително стоеше и мълчеше. След малко бавно се върна в кухнята и прегърна приятелката си.

— Благодаря ти, Джо — усмихна й се. — Досещам се защо ми държиш такъв тон.

— Ти винаги си ми била опора. Нима бих могла да бъда нещо по-малко за теб? — отвърна просълзена Джоузефин.

Фред Максуел изпадна във възторг, когато разбра, че Ейми е готова да се върне на работа при него, и не му костваше много усилия, за да я убеди да започне още на следващия ден. Щом научи, че предстоят за решаване проблеми, свързани с пътувания до съседни щати, тя подаде молба да се заеме лично с тях. Фред въобще не отвори дума нито за баща й, нито за причината, поради която бе отишла в „Сигма“, и това я наведе на мисълта, че Джо го е предупредила.

През следващите дни Ейми съзнателно се товареше с повече работа, отколкото можеше да свърши. Мисълта й постоянно бе заета с изискванията на клиентите, с програми и компютри, които най-добре можеха да ги задоволят. Дните неусетно минаваха, но не и нощите. Джо и Брад се опитаха да я убедят да излезе с Джейсън, който не й се бил сърдел заради „дезертирането“ й от партито. Но тя отказа, защото винаги когато си помислеше за Джейсън, си представяше Марк.

Само след три седмици Ейми безцеремонно бе хвърлена в „центъра на бурята“ и втората кардинална промяна в нейния живот дойде като гръм от ясно небе. Един ден, когато се върна от служебен обяд, завари пред кабинета си уморен репортер на средна възраст от „Денвър Пост“.

— Защо искате да говорите точно с мен? — попита го в отговор на молбата му за интервю.

— Разбрах, че Уолтър Стърлинг от фармацевтичната компания „Сигма“ с измама е отнел правото на вашия баща да бъде негов равнопоставен съдружник. Тук съм, за да науча подробностите.

— Откъде знаете това?! — промълви тя, след като преодоля първоначалното си слисване.

— Съжалявам, но източниците ми в случая са поверителни.

— Е, добре. Моите отговори на подобни въпроси са също поверителни.

— Госпожице Фейнстън, не ви съветвам да ме отпращате. Може и да съм първият, надушил тази история, но бъдете сигурна, че няма да бъда последният. Новината е прекалено голяма, за да отшуми набързо. Вие обаче може да избегнете другите репортери, като ми дадете изключителното право да ви представям.

Объркана и разтревожена от факта, че личният въпрос между нея и Марк бе станал обществено достояние, Ейми не знаеше как да постъпи. Заобиколи репортера и се запъти към кабинета си.

— Моля ви! Нямам какво да ви кажа — рече му, когато видя, че той не възнамерява да се отказва.

— Ако се съгласите да говорим сега, няма да ви отнема повече от минута. Но в противен случай ще трябва да понасяте моята обсада цял следобед. Винаги получавам онова, което искам, госпожице Фейнстън.

— Оставам с впечатлението, че ме заплашвате.

— Наричайте го, както искате. Аз си върша работата и няма да позволя на никого да ми пречи. А сега, наистина ли искате да си поговоря с вашите колеги за всичко това, докато чакам да си промените решението?

— Какво точно искате да знаете?

— Искам да потвърдите или отхвърлите претенциите на вашия баща и да ми кажете води ли се дело.

Ейми не можеше да му съобщи нищо, без преди това да е разговаряла с Марк. Трябваше да разбере как един репортер от най-големия областен вестник се бе добрал до нещо, което знаеха само няколко човека.

— Дайте ми един час за размисъл! — каза най-сетне.

Журналистът я гледа дълго време, сякаш се опитваше да реши дали да й се довери.

— Добре, ще се върна след час.

Ейми влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. В продължение на няколко минути втренчено се взираше в телефона. От нощта, когато Марк я бе посетил в къщата й, тя нито го бе виждала, нито чувала. Сега обаче трябваше да му се обади на всяка цена. Беше напълно убедена, че информацията за баща й е изтекла от него. Наистина бе доверила тайната си също на Джо, Брад и Фред, но те нямаха причина, за да я разгласяват. Всъщност, логично пък бе Марк да я пази най-ревниво. Някак си нещата не се връзваха.

Когато най-после набра телефонния номер, дочу деловия глас на Сюзън:

— Кабинетът на господин Стърлинг. Какво обичате, моля?

— Сюзън, Ейми се обажда. Марк… Господин Стърлинг там ли е?

— Ейми! — възкликна секретарката и тонът й моментално стана мил и сърдечен. — Как си?

— Добре съм… Работя и се пазя от неприятности.

— Липсваш ни тук.

Как й се искаше да я попита кого има предвид с това „ние“!

— И вие ми липсвате…

— О, да. Ти сигурно не се обаждаш, просто за да си побъбрим. Ей сега ще те свържа с господин Стърлинг.

Ейми си пое дълбоко въздух и зачака.

— Какво мога да направя за теб, Ейми? — произнесе Марк с равен, безпристрастен глас.

Тя стисна очи от болка.

— След час при мен ще дойде един репортер, който очаква да му разкажа за претенциите на моя баща спрямо половината от компанията…

— И?

— Не си ли изненадан?

— Не съм. Направих собствено разследване на обвиненията, които повдига баща ти в онова писмо, като се постарах да бъда изключително дискретен. Подозирах обаче, че новината рано или късно ще се разчуе, защото твърде много хора знаят за случилото се.

— Какво искаш да кажеш с това „твърде много хора“? Аз почти никому не съм споменавала.

Последва дълга пауза.

— Заета ли си днес следобед?

— Не… не и с нещо важно.

— Мисля, че ще е добре да участваш в една среща, която започва след няколко часа в кабинета ми. Можеш ли да дойдеш към четири?

— Да, ще дойда — бавно отвърна Ейми. — Но това не решава проблема с репортера. Какво да му обясня?

— Каквото искаш.

— Марк…

— Ще се видим в четири, Ейми! — отсече Марк и прекъсна линията.

 

 

В четири без петнайсет Ейми паркира пред „Сигма“. Беше като замаяна. Имаше усещането, че предстоящата среща с Марк е едно от най-глупавите неща, които бе предприемала в живота си.

Бавно слезе от колата. Завръщането в „Сигма“ бе по-болезнено, отколкото бе очаквала. Връхлетяха я приятни спомени за дните, които бе прекарала тук.

След малко влезе в скромното фоайе и се насочи към асансьорите, подминавайки администраторката, която я гледаше с разширени зеници. За момент я обзе желание да се обърне и да си тръгне, да се качи в колата си и да кормува до пълно изтощение. Все още не се бе срещнала с Марк, а вече й се подкосяваха краката. Не бе сигурна дали щеше да намери достатъчно сили, за да се изправи очи в очи с него.

Вратите на асансьора се отвориха й от кабината излезе Вера.

— Радвам се, че ви срещам, Ейми — рече й тя с неподправена сърдечност. — Търсех подходящ случай, за да ви кажа колко много харесвах баща ви и как съжалявам за всичко, което го е сполетяло. Той беше много затворен човек, както сигурно вече сте разбрала, и никога не говореше за деловите си отношения с Уолтър Стърлинг. По онова време никой от нас не знаеше, че между двамата е имало споразумение за съдружие. Ако знаехме, щяхме…

Възрастната жена вдигна рамене.

— Честно казано, едва ли щяхме да направим нещо съществено. Просто исках да знаете как се чувствам, защото аз се обадих на Марк онази вечер, когато ви заварих в сейфа. Мисля, че сте чудесна жена, и се възхищавам на решимостта ви да се борите за това, което по право е принадлежало на баща ви. Но аз преди всичко съм лоялна към Марк Стърлинг и винаги ще бъде така.

Отначало Ейми бе прекалено слисана, за да й отвърне нещо. Когато се поокопити, успя да каже само едно „разбирам“, след което влезе бързо в асансьорната кабина и решително натисна бутона за петия етаж.

Когато асансьорът намали ход, тя трескаво изтри с кърпичка изпотените си длани. Последното нещо, което би искала да й се случи, бе Марк да усети безпокойствието й, когато стисне десницата й. Ядно тръсна глава. „Какво ми пука дали ще забележи колко съм нервна!“ Всъщност работата не беше в нервите, а в глупавата й гордост. Просто не искаше да издава любовта си към него и болката, която ни най-малко не бе стихнала.

В приемната на Сюзън нямаше никой. Ейми бойко изправи рамене и пристъпи към вратата на Марк. Ръката й трепереше, когато понечи да почука. Трябваше много да внимава с ръцете си, защото те като нищо можеха да я издадат.

Отвори й самият Марк.

— Ейми!

Не успя да скрие искрената си изненада — тя бе изписана на лицето му. Бе очаквал, че Ейми ще пристигне в последния момент и така ще скъси максимално болезнената и за двамата среща.

Погледът му бързо я обгърна. Изглеждаше ужасно с тези тъмни кръгове под очите, но все още го подлудяваше дори само със самото си присъствие.

Марк сниши гласа си до глух шепот, за да не го чуят двамата мъже, които седяха на дивана в кабинета му.

— Добре ли си?

Импулсивно посегна към нея, но навреме се овладя.

Ейми загуби ума и дума от ласкавата му загриженост. Трябваше да се стегне и да не му позволява повече да разкъсва крехката й защита.

— Тук съм заради срещата, на която си преценил, че трябва да присъствам, а не за да обсъждаме моето здравословно състояние.

— Така ли ще си говорим отсега нататък? — попита той с равен глас.

„О, Марк, моля те не ми причинявай това! Не виждаш ли, че съм вече на предела на силите си?!“

— Не виждам друг начин — влезе в тона му Ейми.

Марк се отдръпна, за да й стори път, и се обърна към мъжете в тъмни, почти еднакви костюми, които очевидно бяха адвокати.

— Господа, госпожица Фейнстън е вече тук и можем да започваме.

След размяната на официалните поздрави Ейми седна на най-отдалечения от Марк стол и стисна ръце в скута си.

По-слабият мъж на име Доналд Лонгвил се покашля и поде бавно:

— Сигурно разбирате, госпожице Фейнстън, че нашата фирма не разполагаше с достатъчно време, за да проучи в детайли разделянето на собствеността върху фармацевтичното предприятие „Сигма“. Ние, обаче…

Ейми зяпна от изненада. Досега упорито бе отбягвала погледа на Марк, но в този момент го закова с очи.

— За какво говори той?!

Марк се стресна от неочаквания й изблик на гняв.

— Чуй докрай онова, което има да ти каже…

Нямаше да я заболи повече, ако я беше извикал, за да й съобщи, че ще се жени за Анжела. Със своите действия бе я изкарал алчна и пресметлива нахалница, която най-после се докопва до кокала.

— Не желая да го слушам повече! Искам ти да ми обясниш какво означава всичко това!

Марк се обърна към слисаните адвокати.

— Извинете ни, господа, но мисля, че ще е по-добре да отложим срещата за друг път.

Те светкавично прибраха документите в еднаквите си куфарчета и изчезнаха.

Марк затвори вратата след тях и се приближи към Ейми.

— Съжалявам — каза й искрено. — Имаш право, че първо трябваше да ти обясня всичко.

— Слушам те.

Тя ревниво пазеше гнева си, защото загубеше ли го, болката й щеше да я опустоши.

— Когато напуснах къщата ти, дълго време се колебах, преди да отида в Денвър при баща ми.

Гласът му одрезгавя.

— Показах му писмото. Мислех, че ще отрече твърденията в него, но той само се засмя.

Ейми живо си представи как Уолтър Стърлинг се е смял на остарялото с двадесет и пет години обвинение и колко тежко е преживял синът му тази негова реакция.

— Престана да се смее, когато му казах, че давността започва да тече след разкриването на престъплението.

Тя се трогна от страданието, което видя в очите му. Марк бе загубил и последната капчица уважение към своя баща и сега бе сам-самичък на този свят.

— В момента се опитвам да подготвя споразумение, което ще удовлетвори теб, а на баща ми ще даде възможност да доживее дните си, без да бъде съден и евентуално изпратен в затвора заради злодеянието си.

Марк седна срещу нея и се приведе напред. Едва сега Ейми забеляза колко изпито бе лицето му. Копнееше да го докосне, да го прегърне, да му напомни щастливите им дни.

— Продължавай… — рече му тихо.

— От миналия понеделник баща ми вече няма нищо общо с фармацевтичната компания „Сигма“. Откакто управителният съвет ме избра за неин президент, влиянието на баща ми в управлението беше нищожно. А сега той окончателно и безвъзвратно се оттегли.

Марк я погледна изпитателно.

— Надявам се, че това ще утоли жаждата ти за възмездие. Знам, че е само малка компенсация за…

— Признавам, че в началото наистина исках да видя Уолтър Стърлинг зад решетките, но сега вече не. Просто няма смисъл. Тогава бях ядосана и имах усещането, че дължа на баща си…

Марк стана и отиде до прозореца.

— Що се отнася до правото на семейството ти да стане съдружник в компанията, нашият правен отдел работи по въпроса в сътрудничество с една денвърска фирма.

— Марк, никога не съм се стремяла към право на собственост…

— Каквото и да си целяла със започването на всичко това, вече няма никакво значение.

— Как да те убедя, че не искам нищо от теб? Защо толкова настояваш да доведа докрай тази работа със съдружието?

Той продължи да стои гърбом към нея.

— А ти защо не ми повярваш, дявол да го вземе?!

Преди три седмици, когато си бе отишъл от нейния дом и от живота й, Ейми си бе въобразила, че е достигнала дъното на отчаянието. Сега обаче осъзна, че мъката й е бездънна.

Бавно си взе чантата, облече палтото си и излезе.