Джорджия Боковън
Любовна песен за утре (11)

Единадесета глава

Марк вдигна поглед от пълната с пяна миялна машина и се обърна към Ейми, която тъкмо изтъркваше печката.

— Ще имаш ли нещо против, ако довечера те пренебрегна за половин час? Налага се да прегледам един доклад.

— Мислех, че си дошъл тук, за да си починеш от всичко това — укори го тя.

— Обикновено така правя. Но до понеделник следобед трябва да взема решение по един нов изследователски проект, с който смятаме да се заемем, а за това е необходимо да прочета въпросния доклад.

— Да не става дума за ДНК?

Марк се усмихна.

— Точно така.

Ейми остави гъбата в мивката.

— Къде е докладът? Ще отида да ти го донеса. — Е, нямах предвид точно сега.

Той се зае с чиниите, но по едно време отново се втренчи в нея.

— Наистина ли нямаш нищо против?

Ейми скръсти ръце на гърдите си и срещна погледа му.

— Ако имах, какво би сторил?

— Честно ли да ти отговоря? — засмя са Марк.

Тя кимна.

— Просто утре ще трябва да си тръгнем по-рано, за да успея да го прегледам вкъщи.

— Говориш като истински работохолик.

Марк запрати шепа сапунени балончета по нея.

— А сега, моля те, кажи ми възразяваш ли или не?

— А аз мога ли да го прочета?

Първата му реакция бе да откаже, защото докладът бе поверителен. Харесваше му обаче нейният активен интерес към делата на компанията и за пръв път в живота си той наруши протокола.

— Доста е суховат…

— Също като рибата, която сготви! Но ти остана глух за роптанията ми, нали?

— Това е удар под пояса, госпожице Тревър. Идеята за рибата бе твоя, а не моя. Спомни си, че аз исках пържола.

— Телешкото е вредно за теб.

— Вредно за мен, но не и за теб? — въпросително повдигна вежди Марк.

— Какво искаш да кажеш?

— В твоя хладилник не видях нито риба, нито пилешко.

Ейми смутено се усмихна.

— Просто не искам да издъхнеш върху мен заради запушени артерии.

Марк избърса ръцете си, преди да посегне към нея.

— Трябва да призная, че е приятно да имаш до себе си човек, който те обича до такава степен, че е готов да изяде нещо, което не е по вкуса му, само и само за да те предпази.

Тя го прегърна през кръста.

— Трябваш ми тук за малко.

— Защо по-точно?

— Отново ли си просиш комплименти, господин Стърлинг?

— Има неща, които никога няма да ми омръзне да слушам от твоята уста.

— Като например това, че те обичам?

— Това е едно от тях.

— А какво ще кажеш за следното: ти си най-хубавият мъж, когото познавам?

— Това е другото.

— И още: отведи ме горе и ме люби!

Марк зарови лице в косите й и блажено измърка.

— Сега разбираш ли защо смятам, че интелигентните жени са секси?

— О, ние „интелигентните“ сме добри не само в приказките.

— Така ли? И с какво можете да се похвалите?

— Да се качим горе и ще ти покажа! — усмихна се прелъстително Ейми.

— Преди да съм свършил с миенето на чиниите?

— Измисли по-добър начин за спасяването на миялната машина от окончателно рухване.

— Не мога да се сетя! — вдигна рамене той.

След като се любиха и отново си казаха жизненоважни за тях неща, Марк изтича долу, за да приготви кафе с бренди, а Ейми потърси доклада в куфара му.

После се зачетоха и четоха дълго. По тавана вече пробягваха сенки, а те все още мълчаливо си разменяха страниците. Навлякла на голо пуловера на Марк, Ейми седеше на леглото, облегната на таблата, а той бе склонил глава в скута й.

Марк търпеливо я изчака да довърши и последната страница, взе ръката й и я целуна.

— Е, какво ще кажеш?

— Мисля, че проектът е страхотен. Ако „Сигма“ успее да ускори процеса, дезоксирибонуклеиновата киселина ще дава идеалния отпечатък. Само си помисли за възможностите, Марк! Ако след изнасилване полицията открие дори капчица сперма, никой вече няма да бъде обвиняван несправедливо, а виновниците ще си получат заслуженото. При делата за бащинство… бащинството безпогрешно ще бъде доказвано или отхвърляно… След време може да стане възможно и откриването на наследствени смущения…

— Ейми, аз също прочетох доклада.

— А защо не споделяш моя ентусиазъм?

— Не забравяй, че не само ние ще работим по този проблем.

— Но това не ви е спирало, когато сте се заемали с други проекти.

— Този е различен. Понякога трябва да действаме като всяко друго предприятие и да преценяваме даден проект според възможността за възвръщане на инвестициите си, които сме вложили в него.

Без да охлажда ентусиазма й, Марк се опита да й обясни защо смята да гласува против проекта.

— Съгласен съм, че е доста примамлив, но мисля, че само ще хвърлим пари на вятъра, ако се включим в него толкова късно.

Ейми не можа да скрие разочарованието си.

— Не съм сигурна, че разбирам.

— Някои добри лаборатории вече работят по проблема и честно казано, не смятам, че имаме големи шансове да ги изпреварим. Но дори и да се доберем първи до службата за патенти, едва ли ще можем да покрием разходите си по научната работа и клиничните тестове. Минават години, докато съдът приеме тези тестове. Докато започнем наистина да печелим, патентът ни вече може да не е актуален.

Ейми възмутено изсумтя и, изненадан от реакцията й, Марк се подпря на лакът и я погледна.

— Какво беше това?

— Ако не бях заслепена от възторг, самата аз щях да стигна до същия извод.

Той я притегли върху себе си. Никога досега не бе изпитвал такова щастие и удовлетворение.

— Какъв късметлия съм само! — прошепна й и я покри с целувки.

— Късметлия ли?

— Намерих жена, която ме обича и е също тъй влюбена в професията си като мен.

— Някой ден ще се наложи да си поговорим за това — тихо отвърна Ейми и отметна кичур коса от челото му. — Но сега не! Този уикенд е моето бягство от реалните на живота и няма да позволя някой или нещо отвън да ми го развали.

За момент Марк се усъмни.

— Да не би…

Ейми бързо разбра, че е пришпорила нещата, и веднага промени темата.

— Минавало ли ти е през ума, че трябва да вземем някои трудни решения за нашите отношения в службата?

— Сега не е време за това.

— Така ли? А колко, мислиш, ни остава, преди да се разчуе в компанията, че новата ти асистентка „полага извънреден труд“?

Марк гневно присви очи.

— Никому няма да позволя такива злобни подмятания по твой адрес! От теб също не искам да чувам подобни думи.

— Марк, бъди разумен! Хората винаги си говорят. Проблемът си остава, колкото и да го пренебрегваш. Ние ще внимаваме, но ще дойде ден, когато останалите служители ще видят в нас една обединена сила, насочена срещу тях. Ще започнат да ме мразят, а накрая ще намразят и теб, защото не ти пука за тяхното мнение.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не искаш повече да работиш в „Сигма“?!

— Марк, не мисли със сърцето си, а с разума!

Въпреки своята вътрешна съпротива, Ейми наистина бе стигнала до извода, че трябва да напусне „Сигма“ и да се върне на старата си работа, ако иска да изкупи подлите си лъжи.

— Ейми, никога не съм бил по-трезвомислещ от сега. Ти притежаваш необходимия интелектуален потенциал, за да допринесеш за напредъка на компанията. Аз съм неин президент и не искам да те загубя като служител. Не искам да загубя и любовта ти.

— О, Марк, правим точно това, което уж нямаше да правим! Говорим за работа.

— Права си — целуна я по шията Марк. — Всички разговори могат да почакат до утре.

— Междувременно бих могла да ти предложа по-приятни занимания — измърка прелъстително Ейми.

— Ето го и номер две — усмихна се Марк.

— Какъв е този номер две?

— В моя списък на привлекателните женски качества ненаситността се нарежда след интелигентността.

Ейми прихна.

— Трябва да знаеш, че тази моя ненаситност не е вродена, а ме мъчи, откакто съм с теб.

— Още по-добре! — рече той и страстно впи устни в нейните.

 

 

Когато Ейми пристигна на работа в понеделник сутринта, Марк вече бе там. В зениците му проблесна усмивка, когато видя, че тя отново е придобила строгия си външен вид.

— Как прекара уикенда? — запита я уж нехайно.

— Нормално — влезе в тона му Ейми и свали палтото си.

— А ти?

— Също нормално.

— Не е ли срамота, че водим толкова скучен живот?

Марк се облегна в креслото си.

— На мен ми се случи нещо интересно.

— Така ли?

— Най-после признах, че съм влюбен до уши в една жена, които преди пет седмици „влезе под кожата ми“.

— Какво съвпадение! Аз пък се обясних в любов на един страхотен мъж.

— Хайде да обядваме заедно!

Ейми направи гримаса.

— Нали се разбрахме, че в службата ще се държим на дистанция един от друг?

— Имах предвид да отидем в моя апартамент, който е на десет минути оттук. Бихме могли да…

— Марк!

— Знаех си, че няма да се съгласиш. Изразът на лицето му стана сериозен.

— Кога ще се видим пак, Ейми?

Сякаш огромна невидима тежест притисна гърдите й. Той бе готов да рискува толкова много заради нея — репутацията, сърцето си… Не биваше да го лъже повече, защото после щяха да зейнат неизлечими рани. Крайно време бе да му разкрие истината за себе си.

— Довечера. У дома.

— Ще дойда, но не знам по кое време. Понякога заседанията, които провеждаме за обсъждане на новите проекти, продължават до много късно.

— Няма значение. Аз ще те чакам.

След това и двамата се потопиха в ежедневната си работа.

На обяд Марк отиде на среща с няколко члена на управителния, съвет, а Ейми отскочи до любимата си закусвалня, за да хапне салата. Върна се пет минути по-рано и с учудване установи, че Сюзън е вече на работното си място.

— Господин Стърлинг е в… кабинета — информира я тя без обичайната усмивка.

Ейми бе озадачена, че приказливата секретарка се позапъна, докато й говореше — нещо съвсем неприсъщо за нея.

— Просто внимавай! — продължи Сюзън. — Той не е в настроение.

— Благодаря, че ме предупреди.

Още с влизането си в кабинета Ейми разбра защо Сюзън се бе изразила „господин Стърлинг“, а не просто Марк, както обикновено. Очакваше я не друг, а самият Уолтър Стърлинг.

— Влизай, млада госпожице! — рече й той с дразнещо покровителствен тон. — Теб чакам.

Трябваха й няколко секунди, за да се съвземе. „Значи това е човекът, който е измамил баща ми!“. Представата й за него се разминаваше с действителността. Уолтър Стърлинг не беше въображаемият великан, а само един дребосък, който се губеше в стола на Марк. Посивялата му коса оплешивяваше и лицето му бе обсипано с тъмни петна — издайници на възрастта. Над горната му устна се мъдреше тънко мустаче, очите му бяха хлътнали, а в средата на яркочервената му копринена вратовръзка бе забодена игла с голям диамант. В едната си ръка държеше пура, в другата — златна писалка.

Ейми се запъти към бюрото си и едва не се задави от надвисналия тежък дим. Трябваше да мобилизира цялото си самообладание, за да остане насаме с бащиния си враг и нещо повече — да разговаря с него. Потисна надигналия се в гърдите й гняв. Заради Марк трябваше да се опита да бъде поне учтива.

— Госпожица Даниълс не ви ли каза, че Марк ще отсъства следобед? Има заседание…

— Вече се видях със сина си.

Той се наклони напред, захвърли писалката на бюрото пред себе си и се подпря на лакти.

— Тук съм, за да видя теб.

Не „да се срещна“ или „да поговоря с вас“, а „да видя теб“, сякаш Ейми беше стока, която можеше да бъде купена или пренебрегната по негово усмотрение. Тя преглътна горчивия хап, приближи се и му подаде ръка.

— Господин Стърлинг, сигурно вече знаете, че аз съм Ейми Тревър.

Стърлинг не пое десницата й и продължи да я гледа втренчено.

— Значи, Ейми? Ммм, хубаво име!

После жадно засмука пурата си и издиша гъст димен облак срещу нея.

Ейми скръсти ръце на гърдите си и го погледна отвисоко.

— И родителите ми са били на това мнение.

— Синът ми май също.

„Значи, такава била работа. Марк му е разказал за мен и сигурно в този момент е преливал от радост.“ Заради Марк трябваше да намери някакъв начин да се разбира с баща му, колкото и отблъскваща да бе тази мисъл. Като начало това означаваше да стои настрана от него.

— Простете, господин Стърлинг, но ме чака много работа…

— Почакай, госпожичке! Още не съм свършил. Зорките му очи неотлъчно я следяха и засилваха тревожното й подозрение, че през цялото време той се опитва да направи някаква връзка с миналото.

— Какво искате да ми кажете?

— Както изглежда, синът ми е хлътнал по вас.

— Така ли? — предпазливо попита Ейми. — Той ли ви го каза?

— Не е нужно Марк да ми казва каквото и да било. Имам си свои информатори, които ме държат в течение на събитията във фирмата, дори когато отсъствам от страната. Когато управителният съвет ме помоли да се застъпя за него, вотът не бе единодушен. Още щом разбрах, че си е взел за асистентка някаква красавица, реших веднага да дойда и да я проверя. Видях Марк на обяд и от влажния му кучешки поглед разбрах каква е работата.

Уолтър Стърлинг отново си дръпна от пурата.

— Бързо се досетих за останалото.

Ейми се опасяваше, че ако остане в кабинета още малко, би могла да се изтърве с нещо и да навреди на Марк. Той явно и без друго щеше да има проблеми с баща си заради нея и затова едва ли се нуждаеше от допълнителни усложнения.

Понечи да си тръгне.

— Мисля, че ще е по-добре да разговаряте за това със сина си.

— Въобще не смятам да разговарям със сина си, а ако си достатъчно умна, ти също няма да го направиш.

Гневът опасно се загнездваше в гърдите й.

— Така ли?

— Познавам твоя тип, госпожице Тревър, и знам как да се оправям с такива като теб.

Ейми не вярваше на ушите си. „Нима Уолтър Стърлинг върви по петите на сина си и прогонва лепналите се за него самки?!“ Изведнъж я споходи прозрение. „Невъзможно е Марк да допуска баща си да се меси в личния му живот. Уолтър само блъфира, защото дяволски се страхува да не загуби и малката власт, която все още има над него.“

— И от кой тип съм аз, господин Стърлинг?

— Имаш нюх за пари и тяло за любов и въпреки строгия костюм, който носиш, си личи, че и в двете области си много добра. Само че този път няма да ти се отвори парашутът.

— Повече няма какво да си кажем!

Гласът й трепереше от гняв.

— Не и преди да се споразумеем! — засмя се сухо Уолтър Стърлинг.

Стана от мястото си и се приближи до нея.

— Ето и моите условия! Ще ти дам сто хиляди долара, за да изчезнеш още сега от живота на сина ми. Ако решиш, че ти трябва време, за да обмислиш предложението ми, имай предвид, че ще ти приспадам десет хиляди долара за всеки ден, прекаран тук!

Той внимателно заразглежда обгорелия край на пурата си.

— И ако случайно си мислиш, че можеш да ме надхитриш, или че ще вдигна цената, съветвам те да си го избиеш от главата — процеди бавно и изтръска пурата си в краката й.

— След десет дни всеки цент от тези пари ще отиде за разследване на твоя милост, госпожице Тревър. А съдейки по информацията, която вече имам, детективът май ще ми предостави интересно четиво.

— Много по-интересно, отколкото можете да си представите — тихо отвърна Ейми.

Първоначалният й стихиен гняв се бе трансформирал в студена ярост.

— Нещо ми подсказва, че ще ми се обадиш по-рано, отколкото очаквам — ухили се Стърлинг.

После леко кимна и без да бърза, напусна помещението.

Ейми го проследи с поглед. Уолтър Стърлинг бе отнесъл със себе си всичките й угризения и съмнения за възмездието, което трябваше да получи заради стореното от него зло. Тя се закле пред себе си, че стоте хиляди долара, които й бе предложил, ще бъдат нищо в сравнение с онова, което той ще заплати накрая. Най-малкото щеше да го разори, а при повече шанс и да го тикне в затвора.

С хладнокръвна пресметливост Ейми замисли следващия си ход. В лабораторията имаше огромен сейф, в който се съхраняваха описанията на провеждащите се лабораторни опити и важни служебни документи. Веднъж Марк между другото й бе споменал, че главното предназначение на стария банков сейф било да пази от пожар безценен научен материал.

Влизането в лабораторията не бе проблем, защото от две седмици Ейми притежаваше пропуск. Вътрешната охрана, ако въобще си стоеше на мястото, обикновено дремеше. Ейми бе подразбрала, че няколко човека имат достъп до сейфа, и Сюзън бе една от тях.

Естествено, нямаше никаква гаранция, че подправеният договор е в сейфа. Това не й пречеше обаче да започне от него. Може би с годините Уолтър Стърлинг си бе внушил, че никой няма да разкрие престъплението му. А наивната самоувереност много често водеше до невнимание.

Ейми напрегнато следеше часовника, опитвайки се да не мисли за Марк и последиците за него от онова, което смяташе да направи. Но на моменти той неудържимо нахлуваше в съзнанието й и тогава болката бе смазваща. Двамата си подхождаха напълно. И тя, и той бяха чакали толкова дълго любовта. „Да, наистина не е честно! Ала много пъти животът ни сервира такива неща. Все пак човек понася ударите му и продължава пътя си напред…“

Накрая Ейми реши, че, любовта им е била обречена от самото начало, заради начина, по който се бяха срещнали, и заради силните си характери. И двамата се бяха превърнали в нещо като кукли, манипулирани от събитията и своето минало. За миг Ейми наивно бе повярвала в красивата приказка и вместо да чете Едгър Алан По, се бе заплеснала по Ханс Кристиян Андерсен.

Най-накрая стана пет без пет, Сюзън вече се приготвяше, за да хване навреме автобуса си, и щеше да й бъде невъзможно да прибере „важните документи“, които Марк уж бе оставил в кабинета си.

След като Уолтър Стърлинг си бе заминал, секретарката на няколко пъти бе влизала при Ейми и тя винаги бе успявала да я посрещне с усмивка. Не искаше да замесва Сюзън във всичко това, но Уолтър я бе притиснал до стената. След десет дни той щеше да започне разследване, което и най-некадърният детектив би приключил само за няколко часа.

Ейми си пое дълбоко въздух, стана от бюрото и надникна в стаята на секретарката.

— Съжалявам, че не се сетих по-рано, но… господин Стърлинг-старши остави някакви документи, които трябвало да се заключат в сейфа.

Сюзън погледна часовника си и изпъшка.

— О, да! Ще си изпуснеш автобуса!

Ейми изчака малко, давайки си вид, че се опитва да намери някакво разрешение на проблема.

— Защо аз не ги занеса вместо теб?

Тъй като Сюзън се колебаеше, тя побърза да добави:

— Картотеката едва ли е толкова сложна за разгадаване.

— Съвсем не е сложна — отвърна секретарката, очевидно вече склонила да й повери документите. — Трите жълти сектора са наши, а останалите — на лабораторията. Всичко е подредено по азбучен ред и съответства на съдържанието, изписано отпред на чекмеджето.

Тя стана и посегна към палтото си.

— Ами комбинацията?

— Вратата на сейфа е отключена до седем и половина вечерта. Тъй като много от служителите имат работа там всеки ден, а само няколко души знаят комбинацията, Марк реши, че така ще е най-добре.

Ейми си отдъхна. „Така поне не могат да ме обвинят във влизане с взлом!“

— Ако имаш нещо друго, бих могла да занеса и него.

Хубаво би било да носи със себе си някакви истински документи, в случай че някой решеше да я проверява.

— Май нямам…

— Е, тогава ще се видим утре.

— Благодаря ти, Ейми.

— Наистина няма защо — отвърна тихо Ейми и изпита безкрайна тъга заради доверието на тази жена, с което съвсем скоро щеше да злоупотреби, и заради всичко онова, което щеше да загуби.