Джорджия Боковън
Любовна песен за утре (10)

Десета глава

Все още спейки, Ейми усети апетитния аромат на печено месо и подсъзнателно го прие като част от своя сън. Интимната вечеря за двама в малък френски ресторант постепенно се превърна в закуска в английска странноприемница. Марк се пресегна през масата, за да й сложи в устата крехко парченце бекон. Устните й докоснаха пръстите му, ръката му погали брадичката й…

— Време е да ставаш! — сепна я плътният му глас.

Смути се. Не очакваше да чуе точно това. Струваше й се, че Марк тъкмо се канеше да й казва колко добре се чувства тук, и че никога не би пожелал да се върнат в Боулдър.

— Хайде, Ейми! Губим време. Отвори очи.

— Марк… Какво…

В следващия миг в съзнанието й изплуваха спомените от изминалата нощ — шеметният ритъм на първото им любовно сливане… вторият път, когато вече се бяха любили по-спокойно… и най-накрая — дългите часове, през които се бяха наслаждавали един на друг и в щастливо опиянение бяха изучавали телата си…

— Добро утро! — изрецитира Марк и седна на леглото. — Добре ли спа?

Той наистина бе до нея и това беше прекрасно. Ейми се усмихна и сладко се протегна.

— Не помня откога не съм спала по-добре. Марк се наведе, за да я целуне, и тя обви с ръце врата му.

— Радвам се, защото ни предстои един славен ден, и не бих искал да го проспиш.

— На нас ли?

В този момент Ейми забеляза необичайното му облекло — широк, ръчно изплетен пуловер и изтъркани джинси. Стори й се по-красив от всякога.

— Все още искаш да дойдеш с мен, нали?

Не след дълго тя се досети, че Марк й говори за онази своя вила в Естес парк.

— Разбира се, че искам.

Ейми седна в леглото и старателно обви с чаршафа голото си тяло. На насмешката в очите му отговори със свенлива усмивка и вдигане на раменете.

— Май ще ми трябва време, за да свикна с твоето присъствие…

— Искаш ли да изляза, докато се облечеш?

Тя се поколеба и накрая реши да смени деликатната тема.

— Какъв е този фантастичен аромат?

— Закуската, която ще изстине, ако скоро не се поразмърдаш. А сега да изляза ли или да остана?

— Да…

— Какво „да“?

— Да, искам…

„Държа се като ученичка! Какво ми става?!“ Ейми стисна зъби и отметна завивките.

— Щом искаш, остани.

Марк доволно се ухили.

— Знаех си, че рано или късно ще се предадеш. Трябваше просто да се запася с търпение.

Тя се престори на възмутена, грабна възглавницата си и я запрати по него. Марк през смях отблъсна удара. След няколко неуспешни опита да пробие защитата му, Ейми си даде вид, че се предава.

Ала когато връхлетя да го напада в гръб, той бързо я „обезвреди“ и я просна върху краката си.

Смехът й секна, щом видя пламтящия му поглед.

— Ами закуската?

— Веднъж май закусвахме с теб студени яйца и доколкото си спомням, хич не бяха зле — отвърна Марк и бавно прокара пръсти по шията й.

— Аз пък въобще не помня нищо от тази наша закуска в Калифорния.

По тялото й се разливаше чудна топлина.

— Не разбираш ли за какво намеквам?

Гласът му бе нисък и омайващ.

— Закуската сега не ме интересува.

— Аз пък си мислех, че си много гладен — подразни го Ейми.

Ръката му бавно се спускаше към гърдите й.

— Благодарение на теб смених приоритетите си. Марк леко докосна зърното на гръдта й и то настръхна в очакване.

— Предполагам, че така ще бъде през целия уикенд… — измърка тя.

— Надежда ли усещам в гласа ти или страх? Ейми нежно привлече главата му надолу към гърдите си.

— Винаги довършвай започнатото!

Марк пое зърното й с уста. Тя се изви към него, разтърсена от болезненото желание да го усети вътре в себе си. Сякаш не се бяха любили до забрава само преди часове.

Неудържимо желание обхвана и Марк. Той се изненада, че е способен да се възбуди така скоро след една толкова бурна любовна нощ. Досега не помнеше да е имал подобен случай, но и Ейми бе първата жена, към която чувствата му надхвърляха чисто физическото желание и неговото задоволяване. Свали пуловера и джинсите си и бавно легна върху нея.

Ейми го погали по гърба, обгърна талията му, а после обхвана стегнатите му задни полукълба. Вълнуващият отклик на плътта му й даваше чудно усещане за власт. Когато му доставяше наслада, нейното собствено удоволствие нарастваше стократно. Мушна ръката си между бедрата му и бавно го погали.

Марк изстена и се претърколи, за да даде възможност на шарещите й пръсти да достигнат до невероятно еректиралата му пулсираща мъжественост. Взе гръдта й в дланта си и леко потри с палец вирнатото й зърно. Когато я целуна, езикът му нежно обходи вътрешността на устните й, а после похотливо се стрелна дълбоко в устата й.

Докато я прегръщаше, целуваше и любеше, ясно осъзна своето бъдеще. За него Ейми се бе превърнала в златна купа, пълна с животворен еликсир. Беше сигурен, че колкото и да пиеше от този еликсир, жаждата му никога нямаше да бъде утолена.

Бавно и предано я доведе до екстаза на оргазма. Никога преди не бе изпитвал такова удовлетворение от секса. Всеки път, когато се любеха, беше по-хубаво от предишния — всеки споделен миг го привързваше още повече към нея.

После, когато лежаха отпуснати в сладка нега, Марк започна да си представя предстоящия им съвместен живот. Представи си техните сутрини и вечери, спокойните им мигове, гордостта, която щеше да изпитва, когато Ейми го придружаваше на светски събирания. Искаше да й покаже толкова много места, които бе посетил. Интуитивно чувстваше, че очарованието им ще добие ново измерение за него, след като ги видеше отново заедно с Ейми. Тя трябваше да се запознае и с всички негови приятели, които живееха в тези градове и страни.

Искаше му се Ейми да бъде постоянно до него, но не знаеше точно как да стане това. За Марк бракът винаги бе означавал раждане и отглеждане на деца. И докато мнението му за доживотна обвързаност с жена се бе попроменило, негативното му отношение към децата си оставаше все същото.

Изведнъж почувства хлад. „Ами ако децата са важни за Ейми?“ Това би било напълно в реда на нещата и той не можеше да отрече правото й на майчинство. Веднъж бе споделил с нея мнението си по този въпрос, но не беше сигурен дали го бе разбрала правилно.

Отърси се от тъжните си мисли, обърна се към Ейми и я целуна по челото.

— Умирам от глад! Я да видим каква закуска съм приготвил!

Тъкмо се канеше да се измъкне от леглото, когато забеляза една снимка, подпряна на лампата върху нощното шкафче. Изненадан сбърчи чело. Познаваше хората на фотографията, но недоумяваше как тя изобщо бе попаднала тук.

Дъхът на Ейми секна, когато видя втренчения му взор. „По дяволите! Как можах да я сложа на такова видно място!“ Никога досега не й бе минавало през ума, че е възможно Марк да се озове в спалнята й.

Той дълго се взира в кадъра, преди да попита с равен глас:

— Откъде имаш тази снимка?

Обзе я паника.

— Ами… Намерих я в една стара кутия, която принадлежи на мой приятел…

Нито искаше да добавя нови лъжи към онези, които вече му бе наговорила, нито пък можеше да му каже голата истина. Нужно й бе време, за да намери по-безболезнен и за двамата начин, по който да го стори.

Опита се да продължи с небрежен тон:

— Когато я видях, погледът ми… не знам защо… попадна на теб. Дори и като дете си бил много красив. Разбира се, не можех да позволя на… приятеля си да захвърли снимката.

Надяваше се, че е скалъпила правдоподобно обяснение, и че Марк ще престане с въпросите си.

— Нямаш нищо против това, че съм я запазила, нали?

Той я изгледа косо.

— Не. Нямам нищо против.

— Случило ли се е нещо?

В гърлото й сякаш бе заседнала буца. Потискаше я неприятното чувство, че с всяко свое извъртане, колкото и дребно да бе то, забиваше все по-дълбоки клинове помежду им.

— Това е моята майка. Отдавна не бях виждал нейна снимка.

Последва дълга пауза.

— Тя почина малко, след като бе направена тази фотография…

Ейми се приближи до него и склони глава на рамото му.

— Сигурно тежко си го изживял…

— Докато беше жива, не си давах сметка колко много означава за мен. Деветгодишните момчета обикновено си мислят, че нямат нужда от никого.

Ейми потръпна от състрадание. От това, което бе узнала за Уолтър Стърлинг, не й оставаше никакво съмнение, че топлината, грижите и обичта си бяха отишли от живота на Марк заедно е неговата майка.

— Така и не успях да опозная баща си — отрони тихо. — Почина, когато бях на три годинки. Беше прекалено зает и май почти не го виждах…

„Всъщност това не е съвсем така — помисли си. — Ами дванайсетте целувки? А общата ни тайна?“ До края на живота си щеше да се измъчва, че не е могла да научи за истинските си отношения със своя баща. Споменът бе погребан заедно с него.

— Загубата му ме порази, едва когато осъзнах, че другите деца си имат и бащи.

Марк несъзнателно галеше снимката.

— Къде каза, че си я намерила?

„Моля те, престани да ме разпитваш, защото не искам да те лъжа повече!“

— В някаква кутия със стари вещи, докато помагах на един приятел да почисти, килера си.

— Кой е той?

— Стар приятел, чийто баща е работил в „Сигма“ по времето, когато е правена. Мисля, че той е тук някъде отзад.

Ейми затаи дъх в очакване на следващия му въпрос, но Марк като че ли бе удовлетворен от отговора й.

— Ти познаваш ли всичките хора на кадъра? — запита тя на свой ред.

Марк поклати глава.

— Не, но си спомням някои обстоятелства около фотографията. Веднъж баща ми даде голям банкет за всички служители в „Сигма“. Говореше се, че сме били минали първия етап от изпитанието на нов антибиотик, от който зависело бъдещето на компанията. Тогава той нареди да се направи тази групова снимка и да се отпечата на коледни картички. Сигурно много от тези картички се търкалят по мазетата и таваните в Боулдър. Банкетът се е запечатал ясно в паметта ми, защото доколкото си спомням, той бе първата и последна проява на бащината ми щедрост.

— Сигурно този антибиотик впоследствие е изстрелял „Сигма“ в първата редица.

В гласа й прозвуча горчивина. Прониза я остра болка. „Ще си простя ли някога, че изоставих каузата на своя баща?!“

Марк я погледна изпитателно.

— Винаги ме е учудвала голямата ти информираност за „Сигма“.

— Когато искаш нещо достатъчно силно, си вършиш работата.

Той отново се взря в снимката.

— Ще имаш ли нещо против, ако я задържа.

Как би могла да му откаже, след като твърдеше, че в нея не ценяла нищо друго, освен детския образ на мъжа, с когото се бе любила току-що?

— Не, ако в замяна ми подариш друга, и то правена малко по-скоро — успя да каже най-накрая.

Марк стана и посегна към дрехите си.

— Аз самият нямам никакви лични снимки, но ако ми напомниш, ще накарам Сюзън да ти извади копие от онази, която ми правиха за миналогодишния бюлетин на компанията.

Ейми навлече халата си и го последва в кухнята. Докато закусваха, се стараеше да насочва разговора към безопасни теми, за да си даде време за възстановяване на емоционалната си стабилност.

След час, вече на път към Естес парк, почти бе успяла да превъзмогне чувството, че е предала родителите си.

Тъй като добре познаваше високия жизнен стандарт на Марк, Ейми не бе взела на сериозно твърдението му, че вилата му била нещо подобно на селска къща сред горски пущинак.

Когато пристигнаха, искрено се изненада, че предварително описание, което й бе дал, почти съвпадаше с действителността. Изпита някакво вътрешно задоволство, узнавайки, че Марк я е построил сам през лятото на двадесет и петата си година.

— Нямах представа, че си толкова талантлив и сръчен! — възкликна, отстъпвайки назад, за да се наслади на предната веранда, която минаваше по цялата дължина на къщата.

— Напук на желанието на баща ми да се връщам вкъщи и да работя в бизнеса по време на моите летни ваканции като колежанин, аз прекарвах първите няколко години в изучаване на строителния замаят от по-големия брат на моя съквартирант — усмихна се Марк. — Не съм сигурен дали желая да живея на най-горния етаж на построен от мен блок, но къщата изглежда се държи здраво.

Ейми го последва към стълбището. Хареса й откровената му и скромна преценка на собствените му умения. Според нея едно от най-привлекателните неща във всеки мъж бе самоувереността. Крадешком хвърли поглед към стройната му фигура с широки рамене, плосък корем и тесен ханш. Усети някакъв сгряващ пламък в утробата си. В Марк имаше прекалено много привлекателни неща.

За да отклони мислите си в друга посока, се обърна да огледа околния пейзаж. Хладният климат бе сътворил чудесни островчета в жълто и оранжево там, където трепетликите се сливаха с тъмнозеленото на бора и смърча от планинските склонове. По-високите върхове на Скалистите планини бяха покрити със сняг, а сивото идваше откъм острите скали, върху които нищо не растеше. Небето беше прозрачно чисто и синьо. Слабият ветрец от време на време довяваше аромата на борова смола и неуловимо вещаеше промяна. Само след няколко седмици всичко щеше да потъне в белота, но засега потоците все още бълбукаха свободно и трепетликите пазеха листата си за последния кратък миг преди началото на есенното разсъбличане. Това може би беше най-очарователният сезон на годината по тези места.

Марк отключи, отвори вратата и отстъпи встрани, за да направи път на Ейми да влезе първа. След ярката слънчева светлина тя за момент престана да вижда и се спря, за да привикнат очите й към мрака. Лъхна я лека миризма на плесен, което показваше, че къщата е била необитаема продължително време.

Марк се досети каква е причината за спирането й. Прекоси стаята и започна да отваря прозорците и да откача капаците им. С всеки приток на светлина изпъкваха отделни детайли. Вляво имаше каменна камина с вдигнато огнище и грубо издялана дървена полица. От двете страни на камината, пък имаше добре подредени рафтове, а на стената висеше голяма гравюра от Ремингтън. Отпред бе разположено небрежно тапицирано канапе с облегалки, измайсторени от клони, а до него — люлеещ се стол с възглавници от същата цветна щампа както на канапето. Подът бе застлан с голямо плетено чердже.

В ъгъла на помещението се намираше кухненският бокс — малък, но много функционален, с шкафчета от чам, покрити с жълти плочки плотове, хладилник и газова печка. Кръглата маса с четири стола допълваше мебелировката му.

Ейми потръпна от хлад и погледна към Мйрк.

— Чудесно е, но къде спиш?

Той кимна към тавана.

Ейми се озърна за стълба, но не забеляза такава.

— Окей, предавам се. Как се качваш там?

Марк се усмихна, приближи се до стената, протегна ръка и дръпна някакво въже. От тавана се спусна скрита стълба, която сякаш изпълни стаята.

— Хитро измислено! — възкликна Ейми. — Така печелиш доста място. Мога ли да се кача?

Марк й подаде най-малкия сак.

— Да, но не тръгвай с празни ръце.

Тя преметна кожения ремък през рамо и сграбчи дебелото, служещо за парапет, въже.

На тавана имаше голямо легло с нощно шкафче от едната страна и малък бюфет от другата. И тук подът бе покрит с цветно плетено чердже.

Марк се появи, носейки останалия багаж.

— Къщата ти ми харесва! — обяви Ейми. Обърна се и поривисто го прегърна.

— Това ме прави щастлив — отвърна той.

— Често ли идваш тук?

Марк целуна връхчето на носа й.

— Не толкова често, колкото бих желал.

— Водиш ли… — поде Ейми и сконфузено замълча.

Не бе уверена дали е разумно да го разпитва за другите жени в живота му. Би могла да си навлече някоя неприятност.

— Имах предвид… дали обикновено идваш с приятели — продължи след малко.

Той сложи пръст върху устните й.

— През всичките години, откакто идвам тук, никога не е имало друга жена с мен.

Ейми се усмихна. Ако имаше нужда от потвърждение, че за него тя е нещо по-особено, Марк току-що й го бе дал.

— Радвам се — изчурулика закачливо и му поднесе устните си за целувка. — Държах се странно днес и това е по твоя вина. Ти ме извади от равновесие.

— Как така?

— Първо те видях по джинси и по пуловер, а ето че сега се озовах и в чудесната ти къща.

Той се засмя.

— Ейми, имам пълен гардероб с пуловери и джинси. Освен бельото и чорапите, те са всъщност единственото нещо, което си купувам сам.

— Но…

— Всичко друго ми е направено от двама невероятни, бих добавил, многострадални шивачи, които разбраха, че по принцип аз не се интересувам особено какво нося. Начинът ми на живот изисква да изглеждам добре, когато съм на обществено място. Те имат мерките ми и знаят какво най-много ми отива, така че когато решат, че се нуждая от обновяване на гардероба, ушиват това, което си мислят, че ми е необходимо, добавят аксесоарите и ми го изпращат. Системата е чудесна, не мислиш ли?

Ейми потръпна, спомняйки си как преди го срещне бе подхранвала омразата си към него с несправедливото обвинение, че е конте. Нито веднъж не й бе идвало на ум, че стилът му на обличане е просто част от бизнеса му.

— Ти със сигурност си заблудил много хора.

Марк я погледна озадачено.

— За какво съм ги заблудил?

— За истинския човек под маската за пред обществото.

— Никога от никого не съм се опитвал да скрия кой съм, Ейми. Винаги съм вярвал, че честността е на първо място в моите отношения с хората. Колкото и да звучи странно, аз наистина имам нужда от някого, който да ми избира дрехите.

— Тогава значи съм била сляпа за това, което си ти в действителност. Вероятно съм изчела прекалено много реклами за теб и това ми е блокирало сетивата.

— Разочарована ли си, че сам не ходя в „Брукс Брадърс“ или „Савил Роу“?

— Не си просиш комплименти, нали?

Марк се засмя.

— Винаги съм готов за комплименти.

Ейми прокара ръце по тялото му и ги мушна в задните джобове на джинсите му.

— Как мога да съм сигурна, че това, което ще ти кажа, няма да ти влезе в главата?

— Гарантирам ти, че ще влезе — отвърна й сериозно той. — Разбери най-сетне, че твоето мнение ме интересува много.

Сърцето й лудо заби. Всеки миг, всяка дума, всеки негов поглед задълбочаваха любовта и увеличаваха страха й.

— Добре, печелиш. Няма значение дали си със смокинг или джинси, или дори… — Ейми се усмихна прелъстително. — Гол… Ти си най-красивият мъж, когото някога съм виждала.

— О-о! Не очаквах нещо чак толкова хубаво. Тя се сгуши в него.

— Сега, когато ти обясних колко добре изглеждаш според мен, искаш ли да ти покажа колко е прекрасно усещането, когато ме любиш?

— Не, твърдо не! — изохка престорено Марк. — Магазините в града скоро ще затварят и съм обречен на мъчителна гладна смърт през уикенда.

— Марк… — измърка Ейми.

— Какво?

— Обичам те!

Каза му го вече не закачливо, а много нежно и с някаква отчаяна молба, която го изпълни с лошо предчувствие.

— Какво има, Ейми? Какво те тревожи?

— Не искам да те загубя…

Той я прегърна силно.

— Няма да ме загубиш. Прекалено дълго те чаках, за да позволя някой или нещо да ни раздели.

Ейми гальовно потърка буза о мекия му пуловер.

— Преди по-малко от година се заклех, че ще живея сама, като ярък пример за женска независимост. А я ме виж сега!

— Ако търсиш от мен съчувствие, сбъркала си адреса. Никой не е бил по-твърдо решен от мен да следва пътя си сам. Дори и ти, любов моя.

Марк повдигна брадичката й.

— А сега ме погледни!

Тя се подчини и срещна устните му. Усети интуитивно, че вече е станала част от неговия живот. След малко Марк въздъхна и я пусна.

— Хайде да се махаме оттук и да подишаме чист въздух. Нещо ми подсказва, че ако не тръгнем веднага, никога няма да го направим.

Когато влязоха в града, Ейми видя един магазин за коледни украшения и помоли Марк да спре.

— Събирам такива неща — обясни му тя.

— Ето, че си била сантиментална!

Заключението му улучи точно в целта.

— Откъде ти хрумна?!

— Сетих се за обзавеждането на къщата ти. Масите и етажерките от стъкло и месинг, ниският сгъваем бял диван и зеленият ориенталски килим не се връзват много със старомодно коледно дърво.

— Това показва само моята многостранност.

— Или по-скоро усилията ти да се пребориш с онази страна от същността ти, която не пасва на старателно изградения ти имидж.

— Да не би да си специализирал психология в колежа? — сопна му се Ейми.

Той се засмя.

— Изучавах я факултативно.

— Значи нямаш нужната квалификация, за да се занимаваш с моята сложна личност. За това е нужен човек с ранг поне на магистър.

Ейми отвори вратата на ягуара и високомерно го изгледа.

— Идваш ли?

 

— За нищо на света не бих пропуснал този шанс.

Тя прекара половин час в магазина, като отдели особено внимание на ръчно изработените играчки. Най-накрая си избра едно стъклено ангелче, месингова звезда и сребърно звънче.

— Защо не си взе още неща? — попита я Марк, когато се върнаха в колата.

— Не бива да прекалявам, иначе ще се наложи да си купувам огромно коледно дърво.

— Сигурно отскоро събираш играчки?

— Майка ми също ги колекционираше.

Той запали двигателя и включи на скорост.

— Разкажи ми за майка си. Никога не си ми разказвала за нея.

Ейми осъзнаваше, че е опасно да говори за миналото си, ала в същото време копнееше да му се довери изцяло, за да укрепи връзката им.

— Едва преди няколко месеца си дадох сметка колко силна жена е била майка ми и какъв изключителен характер е имала. След смъртта на баща ми животът й беше много тежък, но тя се справяше с удивителна лекота.

— Защо говориш в минало време за нея?

— Тя почина преди няколко години.

— Съжалявам.

Марк излезе на магистралата и пое на изток.

— Щом и двамата ти родители не са вече сред живите, сигурно често се чувстваш самотна.

— Опитвам се да не мисля за неща, които не мога да променя. Това е още едно нещо, което съм научила от майка си.

Въпреки че баща му беше жив и здрав, Марк бе толкова привързан към него, колкото и към всеки друг от директорите на компанията.

— Ти приличаш ли на майка си?

Ейми се усмихна.

 

 

— Ни най-малко. Тя беше възнисичка, тъмнокоса и пълничка в лицето и тялото. Привличаше хората, защото те се чувстваха добре край нея…

Гласът й одрезгавя и затрепери:

— Ти си прав… След нейната смърт в живота ми зейна голяма празнина.

За пореден път Марк бе поразен от приликите между Ейми и него самия. И двамата се бяха научили да скриват болката и самотата си зад маските на куражлии. За тях беше почти въпрос на чест никой да не разбере, че страдат.

— Значи приличаш на баща си.

— Да — отвърна Ейми с пълното съзнание за коварството на темата, но вече беше твърде уморена от лъжи, за да се вслушва в инстинктите си. — Хората, които са го познавали, твърдят, че много си приличаме.

Марк даде мигач за ляв завой, изчака няколко коли и спря пред малка бакалница.

— Трябва да е бил невероятно красив мъж.

Ейми се усмихна и го погали по бузата.

— Така казват… Ама ние за какво сме тук — да дискутираме или да пазаруваме?

— Харесвам жените, които предпочитат храната пред комплиментите!

— Тогава би трябвало да си луд по мен!

Той изключи двигателя, наклони се и жадно я целуна.

— Луд съм по теб още от първия ден, когато те видях.

Ейми понечи да отговори нещо, но Марк вече бе излязъл от колата.

И по-добре, защото молбата й да помни старателно техните хубави мигове навярно щеше да му се стори доста странна.