Джорджия Боковън
Любовна песен за утре (1)

Първа глава

— Извинете… — наруши мъжки глас тишината в старата викторианска къща. — Търся госпожица Фейнстън.

Опряла кутия с почистващи препарати на хълбока си, Ейми слезе по стълбите.

— Аз съм Ейми Фейнстън.

Младият мъж показа личната си карта и се представи:

— Пол Майкълс от Обединена американска поща.

После свали шапката си и се усмихна.

— Колко е горещо днес!

— Да, в Боулдър през юни наистина е горещо — съгласи се Ейми.

Тя цялата бе плувнала в пот, макар че беше само по шорти и тениска.

Пол прибра картата в джоба си и нервно се изкашля.

— Значи вие сте единственото живо дете на Джеси и Вирджиния Фейнстън. Прав ли съм?

— Да…

— Ъъъ… Госпожице Фейнстън, поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата, писмото, което ви нося днес, е трябвало да пристигне преди двадесет и пет години.

Ейми си помисли, че не е чула добре, и понечи да се засмее. Слушала бе доста комични истории за неразбориите в пощите, но тази бе направо невероятна. „Сигурно е станала някаква грешка. Аз тогава съм била само на три годинки!“ — мина й през ума.

— До кого е адресирано писмото?

— До госпожа Фейнстън, живееща в Боулдър щата Колорадо, на „Холстън Драйв“, номер 225.

Усмивката се стопи от лицето на Ейми. На този адрес бе живяла с майка си по онова време.

— Подателят е Дж. Фейнстън от Ню Йорк сити.

Пол Майкълс смутено замълча.

— А що се отнася до закъснението… Разследванията показаха, че служителят, който е трябвало да достави писмото преди двадесет и пет години, е бил алкохолик. Със задълбочаването на пиянството му все по-малко пощенски пратки са стигали до предназначението си. За щастие, повечето от тях не са били от особена важност, както се разбра след неговата смърт… Неща от рода на рекламни листовки например… Пощата прави всичко възможно, за да открие адресатите на препоръчаните писма…

Ейми вече не го слушаше. Доколкото знаеше, баща й бе ходил само веднъж в Ню Йорк и там бе загинал при автомобилна катастрофа — преди двадесет и пет години. Майка й така и не се бе омъжила повторно. Непрекъснато бе повтаряла, че никой не ще можел да я разсмее, както го е правил нейният Джеси, а брак без смях нямал бъдеще.

Ейми пребледня и почувства, че се задушава. Майка й би дала всичко, за да получи това последно писмо от своя любим съпруг.

— Бихте ли се подписала тук… Добре ли сте, госпожице Фейнстън?

— Да… Добре съм. Къде точно искахте да се подпиша?

Пощальонът й подаде за подпис някакъв документ, а после й връчи един пожълтял плик.

— И още нещо, госпожице Фейнстън. Министърът на съобщенията ме упълномощи да ви се извиня официално за неприятностите, които вероятно е създало забавянето на писмото. Но съгласете се, че е по-добре късно, отколкото никога — завърши той с глуповата усмивка.

— Предайте на министъра, че приемам извинението му — отвърна сухо Ейми.

Обърна се и бавно се заизкачва по стъпалата, за да прочете писмото на спокойствие в своя апартамент. Но изведнъж се сети, че той е съвсем празен, че мирише на боя и белина, и реши да се разположи върху стария килим на стълбището.

Отвори плика с треперещи пръсти. Баща си познаваше само от снимките в семейния албум и от разказите на майка си, която бе починала преди пет години. Сега, когато се канеше да прочете писмото, предназначено за нея, изпита смущаващото чувство, че наднича в интимния й живот.

Нежно и почти благоговейно поглади пожълтялата хартия. Опита се да извика в съзнанието си образа на своя баща Джеси Фейнстън, който приживе бе имал само две страсти — фармацевтиката и своята съпруга. Той бе бил човек, който не само забравяше да осребрява чековете си, но и бе пропуснал да застрахова живота си.

Ейми знаеше, че баща й никога не би я разбрал. Мечтателите никога не са разбирали прагматиците. Често си бе мислила, че любовта на майка й към баща й е била сляпа, защото ако той наистина бе бил толкова прекрасен човек, не би оставил жена си и дъщеря си да мизерстват. Питала се бе с какво ли толкова Джеси Фейнстън е запленил навеки сърцето на жена като Вирджиния Фейнстън. А сега май че й се удаваше възможност да разбере това.

Внимателно разтвори писмото и се зачете.

Скъпа моя Джини!

Цяла нощ се разхождах по улиците на този призрачен град и си мечтаех да си до мен, за да ми дадеш съвет. Едва се въздържах да не ти се обадя от хотела и да ти кажа новините от последните два дни. Все пак реших да спестя малко пари, защото съдебните разходи ще бъдат големи. Но аз изпреварвам събитията.

За кой ли път в главата ми отеква това проклето „ако“! Какъв наивник съм бил само! Заради глупавата си доверчивост оставих всичко в ръцете на Уолтър, вместо да си наема свой адвокат. Работех постоянно в лабораторията и за миг дори не се заинтересувах от деловата страна на работата. Вече разбирам защо Уолтър настояваше да не огласяваме нашето сътрудничество, преди да сме готови да съобщим за новия антибиотик. Щом веднъж патентът е регистриран на негово име, аз не бих могъл да заведа дело срещу него, защото така само ще заприличам на недоволен работник, който се лакоми за по-голямо парче от баницата.

Чудя се как си могла да живееш през всичките тези години с човек като мен. Ти си толкова земна, уравновесена и сигурно неведнъж съм те ядосвал, макар и без да искам. Но това никога вече няма да се повтори. Случилото се тук тази седмица ми даде урок, който скоро не ще забравя, а ако имам късмет, и Уолтър Стърлинг дълго ще го помни.

Вбесявам се само при мисълта за него. Разбрах, че този негодник ме е лъгал от самото начало. Всички приказки и обещания, даже договорите, които уж сме подписали, са били вятър и мъгла.

Фармацевтично предприятие „Стърлинг и Фейнстън“?! Всичко е било само блъф, Джини — примамка, която Уолтър е използвал, за да ме убеди да работя за него и за спасяването на загиващата му компания. Той никога не е мислил да ме прави свой съдружник.

Добре че вчера се уговорих да обядвам с онзи адвокат. Ако не го бях сторил… Но по-добре да не мисля какво щеше да се случи.

Извинявай, мила, че се изразявам малко несвързано. Едва сега осъзнах, че все още не съм ти съобщил какво открих вчера. Нали си спомняш, че уж подписахме договор за съдружие, когато Уолтър ме покани да работя за него? Той все обещаваше, че ще получа копие от него, веднага щом адвокатите оформят юридически нещата. Но изглежда, че този договор е изчезнал. В адвокатската кантора има само договор, който ме обвързва за пет години с фармацевтичното предприятие „Сигма“, и според който Уолтър Стърлинг притежава правата върху всяко мое откритие, а това означава и върху новия антибиотик.

В първия момент бях толкова потресен, че загубих ума и дума. Скоро обаче се съвзех и започнах да действам. Следобед отидох при адвоката и помолих секретарката му да ми покаже копие от този договор, който уж съм подписал.

Джини, подписът ми е бил подправен! Фалшификацията си я бива, но не би убягнала на човек с набито око. Уолтър се е надявал да мине между капките и затова си е наел адвокат от толкова далеко. Ако не беше този конгрес, аз никога нямаше да дойда в Ню Йорк и да се срещна с адвоката му, а още по-малко пък да го питам за неща, които е трябвало да си изясня още в самото начало. Джини, виждаш ли колко добре ме познава Уолтър!

Страхувах се, преди да видя договора, защото често бях толкова погълнат от работата в лабораторията, че бих подписал всяко листче, размахано под носа ми.

Надявам се, че Уолтър ще се опита да се отърве от уликите, веднага щом се убеди, че няма да се примиря и да се затворя отново с моите епруветки. А огъне ли се веднъж, аз само ще трябва да определя цената на откритията си. Ако новият антибиотик има частица от успеха, който предвиждам, ние ще бъдем финансово осигурени до края на дните си.

Скъпа моя, иска ми се да намеря точните думи, за да ти кажа колко много те обичам и как ми липсваш. Джини, пази се, моля те! Животът ми не би имал смисъл без теб. Обичам те!

Джеси.

 

П.П. Прегърни Ейми, целуни я дванадесет пъти и й кажи, че още пазя нашата малка тайна.

Погледът на Ейми се задържа на послеслова. Сякаш усети бащините си ръце да се протягат към нея през времето. Направи отчаян опит да си спомни тяхната тайна. „А целувките? Защо точно дванадесет целувки?“ Досега бе смятала, че баща й е имал място в сърцето си само за своята лаборатория и за съпругата си. Писмото му я развълнува и събуди смътни спомени за смях и топлина. Може би подсъзнателно ги бе потискала през всичките тези години, защото се бе чувствала наранена, задето я бе изоставил. Смъртта бе вид изоставяне или поне така я бе възприело едно невръстно дете.

След като Ейми бе загубила родителите си, много въпроси бяха останали без отговор. Никой не би могъл да й разкрие тайната, която бе споделяла с баща си, нито пък да й разкаже за естеството на неговата работа. Носталгичните спомени отзвучаха и Ейми се замисли над деловата част от писмото. „Какъв антибиотик е открил той и защо майка ми никога не ми е споменавала за това?“ Срещу надигащия се в душата й гняв се изправи здравият разум. В момента имаше нужда само от него, а на негодуванието и яростта можеше да се отдаде по-късно.

Внимателно прочете писмото за втори път. Представи си как след погребението на баща й майка й отива при Уолтър Стърлинг с претенцията, че като законна наследница на Джеси Фейнстън тя би следвало да стане притежател на половината от фармацевтичната компания. „Как ли се е отнесъл Стърлинг към нея, преди да й покаже заробващия договор с подправения подпис? А може би е знаела за измамата, но е съзнавала, че ръцете й са вързани, щом не притежава копие от предварителното споразумение?“

Ейми сгъна писмото и много нежно го сложи обратно в плика. Усмихна се, осъзнавайки иронията на съдбата. Само за минути си бе спечелила любещ баща и сериозен враг, за чието съществуване дори не бе подозирала до тази сутрин.

„Ами ако враговете са двама?“ Напрегна паметта си да си спомни подробности от една статия в списание „Колорадо Лайфстайл“ за Марк Стърлинг — тридесет и пет годишният наследник на „Сигма“. Преди около седем месеца бе прочела това възторжено писание, не само защото баща й бе работил някога за компанията, а и заради интереса си към всичко, което пряко или косвено бе свързано с Боулдър.

Във въображението й изплува образът на Марк Стърлинг от снимката, направена по време на някакъв мач на „Бронкс“. В своя нелепо строг костюм той изглеждаше по-скоро като разглезен и надут фотомодел, вместо като директор на една от най-големите фармацевтични компании в страната. Тогава, още преди да стигне до края на статията, Ейми вече бе решила, че Стърлинг младши е посредствена личност. Репортерът захласнато обясняваше, че скъпите му дрехи били закупени от „Савил Роу“ и „Брукс Брадърс“, и че те винаги се отличавали с елегантност и изтънченост. Винените аукциони в калифорнийската долина Напа, запазените ложи на стадионите и уикендите в Палм Спрингс допълваха картината на начина му на живот.

Ейми познаваше мъжете от типа на Марк Стърлинг. Когато минаваха покрай огледало, те винаги хвърляха по един поглед на отражението си. Разговорите с тях неизменно се превръщаха в несвързани самолюбиви монолози. И накрая, след като бяха благоволили да я „ощастливят“ с компанията си за цяла една вечер, тези мъже се дивяха, че тя не умира от желание да спи с тях.

Мислите за Марк Стърлинг оставиха неприятен вкус в устата й.