Дърк Флетчър
Опасна мисия в Тексас (8)

Глава осма

Около осем часа на другата сутрин Спър Маккой пристигна в ранчото „Бар Уест“ и намери сенатора в кухнята. Уолингтън имаше угрижен вид.

— Онези проклети команчи са откраднали най-добрите ездитни коне, които имах. Сега се мъчим да съберем достатъчно животни за есента и в същото време да набавим петдесетте коня, които да откараш на север като откуп за Пени. Откраднаха ми над петдесет коня, а сега трябва да им дам още. По дяволите! Не ми се свиди да ги дам заради Пени. Просто бих искал да имам достатъчно.

— Колко време ще ви е необходимо? — попита Спър.

— Още четири-пет дни. Момчетата са засекли стадо мустанги на около един ден път оттук. Ще отидат и ще хванат колкото е възможно повече. Казваш петдесет?

— Може би повече. Зависи от това, дали вождът им ще има доброто желание да търгува. — Спър се намръщи. — Казвате, че ще са нужни три-четири дни. Това променя нещата. Не мисля, че е добра идея да оставим Пени да стои там без всякакво известие или надежда за спасение. Може да полудее.

— Но какво да направим? Да й изпратим телеграма?

— Би било възможно. Само че аз ще трябва да й я занеса. Струва си да се помисли дали няма да е по-добре да се промъкна в лагера, да ги изненадам и след това да се опитам да преговарям с тях вместо просто да се изсипя там с цяло стадо мустанги.

— Да се промъкнеш в лагера им? Няма ли да те насекат на парчета, преди да разберат какво искаш от тях?

— Ще се опитат. Това, което ще трябва да направя, е да ги изненадам по някакъв начин, да ги впечатля, че съм толкова добър, колкото един индианец, храбър боец и ездач каквито са те. Трябва да спечеля уважението им.

— Ако не те убият преди това.

— Такава възможност винаги съществува. Аз също съм смъртен и в моите вени тече кръв като на всеки друг.

— Защо тогава рискуваш?

— Много пъти самият аз съм си задавал този въпрос. Но това ми е работата. Трябва да мисля кое е най-добро за жертвата, а в този случай това е Пени.

Сенатор Уолингтън кимна и започна да крачи нервно из кухнята.

— Тя беше невинна. Никога не е излизала с момче. Искам да кажа, че тя беше девствена. Не очаквам да я намерим в същото състояние, когато я върнем тук.

— Вероятно не. Ако воинът, който я е отвлякъл, я държи като своя жена, отдавна е отнел девствеността й. Това е най-малкото, което може да й стори.

— Проклятие! Знаех си, че не бива да я пускам тук при проклетата кобила. Какво от това, че кобилата щеше да ражда. Пени трябваше да си стои във Вашингтон на сигурно място.

— Лесно е да се говори така сега — каза Спър и се изправи. — По дяволите, мисля, че най-доброто, което мога да направя, е да взема оттук малко храна, няколко домакински съда, две одеяла и да потеглям на път.

— Към лагера на команчите ли?

— Това е единственото нещо, което мога да свърша засега. Съберете конете колкото може по-бързо. Опитайте се да отделите поне петдесет, а ако е възможно и шейсет и пет. Някои от тези команчи са съвсем неотстъпчиви.

Сенаторът го погледна.

— Все някак ще ги събера. Тя е моя дъщеря, единственото ми дете. Ще ги съберем. Трябва!

Два дена по-късно Спър Маккой се промъкна по-близо до обраслото с гъсти храсти място, спря се и започна да наблюдава лагера на команчите, който се намираше на петстотин ярда пред него. Бе видял половин дузина ловци, които се движеха в долината. Точно на такова разстояние искаше да се доближи. Бе оставил коня си, принадлежностите и храната две мили по-назад в едни гъсти храсти. Възможността индианците да попаднат на коня му беше съвсем малка.

И той зачака. В лагера цареше обичайното оживление. Виждаха се жени, които обработваха кожи, и воини, яхнали конете си да сноват нагоре-надолу. Видя по-млади мъже, още момчета, да се упражняват в стрелба с лък.

Трябваше да чака, докато стане късно и всички в лагера заспят. Чак тогава можеше да свърши онова, което беше намислил.

Спър задряма, но изведнъж се стресна и се огледа, като се стараеше да не мести главата си. Нямаше никой. Провери внимателно от дясната си страна. Там, на двайсет фута от него, стоеше един команч с опънат за стрелба лък. Гледаше право напред, но не в посоката, в която лежеше Спър.

Команчът бе съсредоточил цялото си внимание върху това, което имаше там, след това издърпа стрелата назад, изчака няколко секунди и я пусна. Стрелата излетя и се заби в тялото на един заек. Ловецът се втурна напред, доуби малкото животно, завърза го с въже от сурова кожа и го метна на гръб, след което се изгуби в гъсталака.

Спър си отдъхна облекчено. Индианецът наистина беше твърде близо. Спър дочу стъпките на още двама ловци, после се възцари тишина. По някое време изкрещя сова, някъде отдалеч се обади птица, след миг друга птица изкрещя в отговор.

Спър се протегна и напусна скривалището си. Направи няколко крачки напред-назад, за да раздвижи схванатите си крака, след това започна безшумно да си проправя път през гъстите храсти и дървета израснали близо до потока, който извираше от мястото, където индианците бяха разположили бивака си.

След това остави потока зад себе си, но беше все още далеч от индианските вигвами. Започна да се придвижва бавно напред, докато стигна на петдесет ярда от първите палатки.

Опря се, за да провери къде беше разположена най-голямата. Намираше се малко по-нататък. Тръгна отново и се приближи на около трийсет ярда от голямата палатка, от едната страна на която имаше нарисуван летящ орел.

Това бе целта му. Не бе намислил още по какъв начин е най-добре да изненада команчите, но трябваше да им покаже нещо съвсем необичайно, нещо, което те не биха очаквали от един бял човек.

Но все още бе рано. Трябваше да стане при изгрев-слънце или малко след това. В себе си нямаше никакви оръжия. Беше оставил револвера, карабината „Спенсър“ и дори ножа си при коня и провизиите. Не бе дошъл тук да се бие с цялата шайка команчи. Щяха да забележат това веднага. Един бял човек, дошъл по собствена воля в лагера им, при това невъоръжен — това наистина щеше да ги впечатли.

Дали пък да не свали ризата си? Не. Имаше нужда от някакъв драматичен ефект. Накрая го измисли. Щеше да свърши работа. Притаи се. Докато се съмне не му оставаше да прави нищо друго, освен да подремне малко.

Буди се на два пъти през нощта, като и двата пъти причината беше воят на кучетата. Зачуди се за момент откъде индианците имат тези кучета и се сети, че те всъщност са имали кучета дълго преди да дойдат белите нашественици, и дори са ги използвали като товарни животни. Когато испанците довели коне в равнините, индианците нарекли това животно Седем кучета, тъй като то можело да носи седем кучешки товара.

Мислите му се лутаха още известно време, след това Спър въздъхна и отново заспа.

Половин час преди зазоряване той отново се събуди. Този път се беше събудил сам. Не се виждаха нито пазачи, нито постове. Промъкна се тихо в лагера, заобиколи вигвама на вожда и излезе на една широка равна площадка точно пред входа.

Спър седна на земята, кръстоса крака под себе си и скръсти ръце. Щеше да има на какво да се дивят индианците. Самият факт, че един бледолик се бе промъкнал в бивака им, без да бъде забелязан, и просто бе седнал пред шатрата на вожда в очакване той да се появи, щеше да ги порази.

Спър предполагаше, че не вождът, а другите ще го забележат първи. Дали щяха да вдигнат тревога, или ще го предизвикат на бой? Или може би просто ще го пронижат с копие? Но Спър не мислеше така. Индианците със сигурност щяха да се ядосат, но в същото време той бе уверен, че щяха да изпитат възхищение от смелостта и хладнокръвието му. Спър знаеше, че спокойствието в лагера няма да трае дълго.

И наистина, след малко долови приглушен говор от шатрата в непосредствена близост до себе си, но никой не се показа. От една друга шатра, разположена по-далеч, се измъкнаха двама воини, протегнаха се и се отправиха към близките храсти да се облекчат. Спър продължи да чака. Една стара индианка излезе от шатра, близо до тази на вожда, но тя се извърна и се отдалечи с гръб към него, така че не го видя. Миг по-късно от същата шатра излезе един воин. Той се обърна с лице към Спър и изведнъж се закова на място, сякаш видя огромна мечка, която се готви да го нападне. Индианецът продължи да се взира в Спър само миг, след което се отърси от вцепенението си, и се спусна към Спър с див крясък. Команчът не носеше никакво оръжие. Той измина около двайсет ярда и спря точно когато от шатрата на вожда излезе един висок индианец. Спър бе седнал по такъв начин, че с периферното си зрение можеше да вижда входа на шатрата. Когато индианецът се появи гол, само с набедрената си превръзка, срещна твърдия поглед на Спър. Маккой го огледа от глава до пети и реши, че за команч той е наистина доста висок.

Команчът, който пръв бе забелязал Спър, извика нещо, но високият индианец направи рязко движение с ръка. Изломоти бързо нещо на другия индианец и се обърна към Спър. Произнесе три думи, които Спър не разбра.

Изправи се бавно на крака, застана лице в лице с високия команч и използва езика на жестовете, за да покаже, че идва с приятелски намерения. Вдигна дясната си ръка, сви към дланта си последните два пръста и постави палеца върху тях.

Крясъкът на първия воин бе вдигнал на крак останалите. Сега те се скупчиха около Спър и вожда, като всички държаха поне по едно оръжие.

Високият индианец отвърна на жеста на Спър. Той вдигна ръката си с дланта нагоре, а пръстите му сочеха наляво. Премести ръка надясно, после направо, като дланта му си остана обърната нагоре. Вождът повтори движението два пъти.

— Не? — попита Спър. — Английски? Някой тук говори ли английски.

Един от воините се доближи до Спър, удари го и го повали в прахта.

Вождът излая някаква заповед, воинът се намръщи и се върна при останалите.

Спър отново започна да уверява с жестове, че е дошъл като приятел, и показа, че няма в себе си никакви оръжия. Спър направи движение, като че ли вади револвер и стреля, след което показа с жест „не“ и погледна вожда. Индианецът се намръщи и каза нещо на насъбралите се наоколо команчи. Някои от тях се отдалечиха, но повечето останаха да видят какво ще се случи.

Докато наблюдаваше това, Спър изчакваше, като в същото време си припомняше някои жестове, които бе научил преди и които сега му бяха необходими. Обърна се към високия индианец, който очевидно бе главатарят на групата, и го попита къде се намира Летящия орел. Вождът веднага отвърна с други жестове, смисълът на които беше, че Летящия орел не е тук, а вече се бе превърнал в дух и се е извисил на небето. Индианецът махна с ръка на другите да се отдалечат, след това седна и направи знак на Спър да стори същото.

— Уонтъби — индианецът произнесе само тази дума.

Спър повтори думата. Огромният команч посочи към гърдите си и отново произнесе същото име.

— Спър — отвърна Спър, като съвсем точно повтори движението на индианеца.

И те продължиха да общуват с езика на жестовете.

— Изненада ни — каза Уонтъби.

— Не очаквахте посетители — отвърна Спър, ръкомахайки.

— Отишъл си много по-далеч от другите бледолики.

— Бледоликите ходят навсякъде.

— Ти, Спър, ни засрами, като се промъкна в лагера ни като северния вятър — каза Уонтъби.

— Не бива да се срамувате. Спър — наполовина команч.

Уонтъби се намръщи.

— Значи ти яздиш, хвърляш нож й стреляш с лък?

Спър се усмихна и кимна.

— Дойдох тук, за да търся Йо Хобт Папи. Момичето, което има коса с цвета на слънцето.

Уонтъби не каза нищо и се втренчи безмълвно в Спър. Другите воини и любопитните жени си бяха отишли. Седяха само двамата.

— При теб ли е момичето? — попита Спър със съответния жест.

— Всички индианци имат черна коса.

— Аз говоря за бледолика жена, тоси тиво — каза Спър. Той направи знак, който означаваше „момиче“ и отново повтори „тоси тиво“.

— No bieno you esta — отвърна Уонтъби.

Спър веднага отговори на испанските думи. Бе забравил, че повечето команчи използват испански и го говорят доста добре, тъй като често предприемаха пътувания, преминавайки границата с Мексико и обратно.

Разговорът вървеше много по-бързо на испански, въпреки че Спър не го владееше добре.

— Тук съм, за да поговорим за бледоликото момиче с русата коса.

Уонтъби отклони поглед встрани.

— Ти посрами племето ми. Промъкна се сред нас безшумно като дух. Ти си смел воин, но можеш ли да се биеш?

— Когато се налага, да, бия се. Но повече неща се постигат с разумни преговори, отколкото с бой.

— Предлагам състезание. Можеш ли да хвърляш нож?

— Да, правил съм го един-два пъти.

Уонтъби се обърна и извика към един воин, който стоеше наблизо, а при него бяха всичките му оръжия. Воинът бе почти шест фута висок, според представите на команчите той бе същински великан.

— Ще се биеш с нашия най-силен воин, Седящата катерица.

— Ще хвърляме ножове в цел?

Уонтъби кимна.

Пет минути по-късно мъжете застанаха в редица. На двайсет фута разстояние растеше самотна канадска топола, чиито живот се поддържаше от близкия поток. На стъблото й бяха прикрепени с тънки пръчици шест листа. Листата бяха широки един инч и дълги — два.

Една жена донесе одеяло и го разстла на земята. Върху одеялото поставиха различни видове ножове.

— Избери си три ножа — каза Уонтъби.

Спър клекна пред одеялото и взе един от ножовете, като го претегляше на ръка. Дръжката му беше твърде тежка. Той изпробва още няколко, след това избра три с приблизително едно и също тегло и дължина.

Седящата катерица също избра три ножа от тези, които Спър бе оставил на одеялото.

Спър трябваше да хвърля пръв.

— Хвърляш един нож, като се целиш в едно от листата. След това ще хвърля Седящата катерица.

Спър още веднъж претегли ножа на ръка. Никога не бе могъл да се похвали с особени успехи в хвърлянето на нож. Да хвърля тези ножове, без да се е упражнявал, можеше да значи пълен провал.

Спър се приближи до линията, хвана ножа за острието и го хвърли. Ножът се завъртя веднъж и се заби в дървото, но на един инч от едното листо.

Седящата катерица се ухили, приближи се до линията и заби ножа си в едно от листата.

След това дойде ред на Спър. Този път ножът му разцепи едно листо. Уонтъби вдигна по един пръст на всяка ръка. Седящата катерица хвърли втория си нож и го заби в друго листо.

Сега Спър трябваше да хвърля за последен път. Избра си листото от лявата страна на дървото. Имаше друго листо точно три инча под първото. Ако се прицелеше достатъчно добре, имаше шанс да улучи поне едното. И той хвърли, целейки се в по-горното листо. Острието се заби точно в средата на долното. Резултатът бе равен два на два.

Седящата катерица пристъпи към линията. От него зависеше дали той ще спечели, или състезанието ще завърши с равен резултат. Взе ножа си, прицели се и хвърли. Острието пропусна целта, всъщност ножът се заби съвсем близо до листото. Седящата катерица изтича до дървото, за да провери отблизо. Листото бе недокоснато.

— Свършихме с равен резултат — каза Спър.

— Продължаваме с езда — каза Уонтъби.

Спър вдигна ръка в знак на протест.

— Седящата катерица трябва да язди някой чужд кон. Не може да язди собствения си боен кон. Трябва да вземе един от вашите коне.

Уонтъби кимна.

— Така е справедливо.

И на двамата бяха дадени индиански коне. Спър се качи на коня, без да слага седло, леко го докосна с шпорите си и конят, изправяйки се на задните си крака, полетя стремглаво напред. Спър използваше юздата, за да направлява животното, но веднага разбра, че конят е бил трениран да се управлява с колена, бедра и шпори. Изпълняваше команди само когато ездачът го притискаше с крака.

Спър държеше краката си неподвижни, колкото това бе възможно. Ездата беше съвсем различна без седло и стремена. И на двамата им беше дадено малко време да свикнат с конете си. След това Уонтъби даде старт с пронизителен крясък и двамата ездачи се върнаха на равната, открита поляна, близо до лагера.

Около корема и гърба на коня имаше колан, широк четири фута. Спър беше виждал индианците да използват това подобно на колан приспособление, за да се задържат на коня, когато изпълняваха различни майсторски номера. Но той никога не бе опитвал да прави подобно нещо.

Този път Седящата катерица тръгна пръв. Той измина трийсет фута и пусна на земята малка кошница. След това воинът се върна, обърна коня и го подкара в галоп към кошницата. В последния момент команчът се приведе ниско от едната страна на коня и като се държеше за колана, се доближи почти до земята, хвана бързо кошницата и се върна при другите.

Спър се намръщи.

— Сега е твой ред — каза Уонтъби.

Едно момче изтича и постави кошницата на същото място, откъдето я бе взел команчът. Спър прецени внимателно разстоянието, улови здраво колана и потегли.

Приведе се ниско, но почувства, че се плъзга, и веднага се върна в предишното си положение, но през това време животното бе вече отминало кошницата.

Уонтъби отбеляза резултата. Състезанието по езда продължи целия следобед и когато Уонгъби направи знак, че прекратява надпреварването, Седящата катерица водеше с 14 на 6.

Върнаха се в лагера и Уонтъби направи знак на Спър да седне пред шатрата му.

— Ти си дяволски добър за бледолик — каза на испански Уонтъби.

— Благодаря. А сега, може ли да поговорим за Пени, момичето с русата коса?

Уонтъби поклати отрицателно глава.

— Утре, след последното състезание.

Преди Спър да има възможност да попита в какво ще се състои това състезание, две индианки донесоха големи купи с яхния и големи парчета печено месо. Спър опита от яденето и позна неповторимия вкус на месо от антилопа. Наистина бе чувал, че в тази част на Тексас все още могат да се видят големи стада от тези животни.

Спър яде до насита. В купата му имаше още от рядката яхния, а той знаеше, че ако не я изяде, това би било обида към домакините. Доизяде я и се облегна назад.

— Почини си добре, бледолики Спър — каза Уонтъби на испански. — Утре е последното състезание: бой с нож и въже!

За момент Спър погледна вожда изненадано, тъй като не бе сигурен за какво става дума; след това си спомни. Състезанието, за което говореше индианецът, представляваше бой с ножове, при който двамата състезатели държаха между зъбите си краищата на дълго три фута въже от сурова кожа. Да изпуснеш единия край на въжето, означаваше да загубиш и битката, и живота си. Това беше бой на живот и смърт! А ако Спър не спечелеше, Пени щеше да изгуби всяка надежда някога да бъде спасена.