Дърк Флетчър
Опасна мисия в Тексас (9)

Глава девета

Спър внимателно наблюдаваше индианския главатар, който говореше напълно сериозно за битката на живот и смърт. Искаха да се забавляват с него. Уонтъби се изправи на крака, а Спър го последва.

— Сега ще видим, Спър, дали наистина си наполовина команч.

Спър кимна, лицето му запази невъзмутимото си изражение, след това се запъти направо към храстите зад шатрата на Уонтъби. Искаше да си намери място, където можеше да се покрие с листа и клони, имаше намерение да се опита малко да поспи.

Имаше нужда от сън и почивка.

Само веднъж в живота си беше виждал такава битка. Дори индианците не прибягваха често до нея. Това беше един вид смъртна присъда за единия от участниците. Понякога с такъв бой се уреждаха стари сметки и вражди, които не можеха да се уредят по никакъв друг начин. Спър никога не беше чувал в такъв бой да участва бял човек.

Тази нощ той спа малко. Трябваше да измисли начин да остане жив. Ако това означаваше да убие или да рани лошо онзи огромен индианец, добре, така да бъде. Седящата катерица или Спър — един от двамата трябваше да падне мъртъв под ножа. От войната до този момент Спър не бе чувал за такива битки.

Утре сутринта наистина щеше да му се наложи да води война — за собствения си живот. Можеше добре да борави с ножа, обаче команчите започваха да използват нож от четиригодишна възраст. Как би могъл да се сравнява с тях?

Спър смяташе, че единствената му надежда е да направи така, че боят да продължи съвсем кратко време. Ако се проточи, по-младият от него индианец можеше да се окаже много по-издръжлив, да изцеди силите му и накрая да го убие.

Спър веднага отхвърли тази възможност. Той щеше да живее. В този момент не беше сигурен точно как щеше да стане това. Да постави индианеца в такова положение, че винаги да е с лице към слънцето? Това щеше да помогне. Да го нарани болезнено в ръката, като по този начин го принуди да предприеме смъртоносен удар? Може би. Спър беше сигурен, че Седящата катерица знаеше всички тези трикове. Той щеше да бъде подготвен за тях. За какво нямаше да бъде подготвен индианецът? Спър не можеше да измисли нищо.

Опита се да заспи. Два или три пъти задрямва, но само за да се събуди сепнато, след като бе сънувал как един огромен нож се готви да го разреже на две. Всеки малък шум в неговите уши звучеше сто пъти по-силно. Най-лошо от всичко беше лаят на кучетата, а крясъкът на една сова на около стотина ярда от него, разруши всяка надежда да заспи отново.

Всяка възможност, която му идваше наум, той отхвърляше веднага, тъй като бе неосъществима. Можеше да се измъкне под прикритието на нощта, да се добере до коня си и може би щеше да му се удаде възможност да избяга от индианските преследвачи. Но след това той никога нямаше да може да освободи Пени.

Не я бе видял, но чувстваше, че е някъде наблизо. Те я криеха. Беше попитал едно малко момче за момичето с русите коси. Индианчето само се засмя и избяга.

Когато утрото настъпи, той изми лицето и ръцете си в студения поток и се напи до насита. Не искаше да яде нищо. Това само би забавило движенията му.

Спър започна да прави някои полезни упражнения, тъй като искаше да раздвижи мускулите си и да бъде във форма, след това се приближи до голямата шатра на Уонтъби и зачака. Половин час по-късно Седящата катерица също се приближи и седна от другата страна на входа на вигвама.

Два часа след изгрев-слънце Уонтъби се появи и кимна към двамата мъже. Отидоха до едно равно, разчистено място до огъня на съвета, след което Уонтъби разви въжето от сурова кожа, което беше увил около китката си. От двете страни въжето беше разрязано и от всяка страна имаше по един здрав възел, който мъжете щяха да държат между зъбите си.

Внезапно Спър дочу бебешки плач и когато за пръв път се огледа, видя, че целият лагер се беше събрал около кръга, който предварително бе очертан на земята. Заобикалящите ги хора не само очертаваха пространството, където щеше да се провежда битката, но в същото време пречеха на когото и да е от участниците да избяга.

Една жена донесе завита на руло бизонска кожа и я разви. В нея имаше шест ножа, всички с еднаква дължина. Някои от ножовете имаха остриета, наточени и от двете страни.

Седящата катерица се приближи до одеялото и си избра нож, след това застана отстрани. Спър погледна към ножовете и поклати глава, след това се обърна към Уонтъби.

— Това не е цивилизован начин да се разреши този въпрос — каза той на развален испански. — Отказвам да се бия с този човек.

Уонтъби повдигна изненадано вежди.

— Такъв е обичаят. Ако не се биеш, той ще те убие, преди да си направил и десет крачки. Ако решиш да се биеш, ще имаш възможността ти да го убиеш. Избирай сам.

Спър внимателно слушаше испанските думи и разбра. Ако не се биеше, бе обречен на смърт. Индианецът — или той. Спър се приближи до одеялото и си избра един нож, който беше най-тежък от всички, но и най-солиден и най-здрав. Острието режеше само от едната страна, но беше дебело и здраво.

Индианката отново зави одеялото и се загуби в тълпата. Спър се огледа и предположи, че има не по-малко от сто души — мъже, жени и деца, които бяха дошли да наблюдават боя.

Уонтъби се обърна към хората, вдигна едната си ръка и започна да им говори с бързи, къси изречения. След това се обърна към Спър.

— Казах им, че ти си дух, промъкнал се безшумно в лагера ни. Сега трябва да докажеш дали заслужаваш доверието ни. Започваме боя с нож и въже.

Отново думите бяха изречени на лош испански, а Спър разбра около половината от тях, но въпреки това можа да схване смисъла на казаното. Така или иначе, щеше да се лее кръв.

Спър съблече дебелата си горна риза, след което свали и долната и остана гол до кръста. Индианецът носеше само набедрената си превръзка, освен това беше бос. Вниманието на Спър веднага бе привлечено от този факт. Да! Това беше една възможност. Това щеше изцяло да изненада и обърка индианеца. Спър не бе събул тежките си каубойски ботуши с високи токове и върхове, направени от здрава кожа.

Ако му се удадеше възможност, щеше да ритне команча. Беше гледал веднъж как се биеше един кикбоксьор от Далечния Изток; той използваше повече краката, отколкото юмруците си. Но той не бе ограничен от въже и свободно се въртеше, скачаше и риташе. Бе победил опонента си за по-малко от минута.

Спър отново обмисли тази възможност. Да, това бе един начин да спечели битката. Нищо не се спомена нито за правила, нито за ограничения при воденето на боя. Всичко бе позволено — например да се извади окото на противника, да му се разкъса ухото, а не беше престъпление и да го ритнеш в топките. Не можеха да протестират, ако техният състезател бъдеше победен и умъртвен.

Уонтъби се приближи към него и даде знак състезанието да започне. Кръгът бе разделен на две с една линия по средата. Състезателите стъпиха с един крак на линията. След това Уонтъби подаде единия край на въжето на Спър, а другия на Седящата катерица. И двамата захапаха краищата на въжето. То имаше ужасен вкус, но Спър знаеше, че това беше най-малкият проблем.

Сега Уонтъби блъсна единия мъж на една страна, а другия на друга, така че въжето се изпъна. След това погледна и двамата, отстъпи три крачки назад и вдигна десния си юмрук. Уонтъби свали ръката си и извика: „Хайра!“ и битката започна.

Седящата катерица се движеше в кръг бавно, тръгна наляво, след това направи лъжлива маневра надясно, впусна се рязко напред с острие, насочено към ръката на Спър, с която държеше ножа. Спър вдигна лявата си ръка и замахна с ножа като със сабя. Не улучи. Продължи да държи ножа по същия начин. С острие, подаващо се от юмрука му право напред, той можеше както да реже, с ножа си, така и да го забива.

Седящата катерица държеше своя нож по същия начин. Спър си даваше сметка, че битката трябваше да свърши бързо, в противен случай той щеше да послужи за закуска на лешоядите. Направи една лъжлива маневра, отстъпи назад, отново предприе заблуждаващ ход, след което се спусна стремглаво с намерение да нанесе силен удар по ръката на индианеца, която стискаше ножа. Острието наистина засегна ръката му и очерта кървава следа, но раната бе лека и повърхностна.

От насъбралото се множество се изтръгна вик.

Седящата катерица погледна изненадано Спър. Той стоеше, разкрачил широко крака, готов за следващия удар.

При следващата атака Спър принуди индианеца да отстъпи крачка назад, а той самият продължи да стои с разкрачени крака, за да пази равновесие.

Сега, реши Спър! Направи движение напред, пристъпи половин крачка с левия крак, след това, с всичката сила, на която бе способен, нанесе на индианеца страхотен ритник с десния.

Забеляза изненадата в очите на индианеца. Той се опита да предпази слабините си, но краката му бяха разкрачени твърде широко. Тежкият ботуш на Спър премина много близо до левия крак на команча и продължи нагоре. Твърдата кожа на върха на ботуша се заби първо в набедрената превръзка, а миг след това и в тестисите на индианеца.

Силата на удара бе толкова голяма, че Спър почувства как ботушът му опира до твърда кост, а от гърдите на огромния индианец се изтръгна ужасяващ болезнен вик. Той изпусна въжето от устата си, ножът падна от ръката му, а мъжът се сви на топка на земята, като крещеше от болка.

Спър взе ножа на индианеца и го заби дълбоко в земята. След това се надвеси над падналия воин и насочи ножа си към гърлото му. Той продължаваше да издава ужасни звуци.

Заобиколилите ги команчи стояха като приковани в земята. Никой не правеше и най-малкото движение. Никой не издаде звук. Всички очи следяха Спър, когато той натисна леко острието на ножа и остави кървава следа по шията на индианеца, като само леко разкъса кожата, без да го нарани сериозно. След това пусна ножа, острието попадна върху един камък, Спър го натисна с ботуша си и то се счупи. После взе двете половини и ги хвърли в потока, след което посочи към Седящата катерица.

— Ето един силен воин, който не заслужава да умре — заговори Спър на неправилен испански. — В неговия вигвам тази нощ няма да плаче вдовица. Той ще живее, за да помага на семейството си в тежката борба за оцеляване. Като му дарявам живота, постъпвам според обичая на бледоликите — по този начин ние награждаваме смелите воини.

Уонтъби пристъпи в кръга. Вдигна ръка, за да въдвори тишина и бързо преведе думите на Спър, които той бе произнесъл на испански, за да могат да ги разберат тези, които не говореха този език. Разнесоха се одобрителни викове, хората се скупчиха около Спър, докосваха го и му се усмихваха.

Спър не знаеше какво да прави. Просто стоеше там, като кимаше с глава и се усмихваше. Най-накрая той взе ризата си, облече я и натъпка краищата й в панталона си. Двама команчи се приближиха и отнесоха Седящата катерица, тъй като той все още не можеше да ходи. Спър посочи към присвития от болки индианец.

— Той ще се оправи и след време ще има много деца — обърна се Спър към Уонтъби на своя завален испански.

Главатарят се втренчи за миг в Спър, след това кимна.

— Той изгуби битката. Трябваше да умре.

Спър поклати отрицателно глава.

— Седящата катерица е добър воин. Той ще се излекува и ще извърши велики дела.

Повечето от зрителите се бяха разотишли. Спър отново се обърна към вожда.

— Състезанието свърши. Сега да поговорим за русокосата девойка Пени.

Уонтъби направи знак на Спър да го последва; след това се отправиха към шатрата на вожда и седнаха пред нея. Уонтъби погледна Спър въпросително, тъй като искаше той пръв да започне да говори.

— Пени добре ли е? — попита Спър, като отново си послужи с испанския.

— Да. Аз се грижа за нея.

— Пени е дъщеря на един от главните вождове във Вашингтон. Той участва във върховния съвет. Има власт да води армията. Този голям вожд може да изпрати хиляда войници и да им заповяда да обкръжат вашия лагер.

— Ако те направят това, Пенуу ще умре още щом дадат първия изстрел.

— Знам. Казах това на големия вожд. Той няма намерение да изпраща войници. Иска да плати откуп за Пени.

Лицето на вожда не промени безстрастното си изражение.

— Пенуу е третата жена на Уонтъби. Защо ще искам да я давам срещу откуп?

— Ако войниците дойдат, Пени ще умре, но това ще означава смърт и за половината ти воини. Ловната ти група ще бъде унищожена. Ще трябва да се измъкнеш и да се присъединиш към друга група или племе, където ще си само обикновен воин.

— Мислил съм за това.

— Ако върнеш Пени, войниците няма да дойдат.

Уонтъби взе от земята една пръчка и започна да рисува с нея в пясъка пред себе си. Не погледна към Спър. Просто рисуваше някакви неясни рисунки, изтриваше ги и след това рисуваше други. От време на време поглеждаше към потока и момчетата, които се къпеха голи в него.

Спър би желал в този момент да има часовник, за да отмерва времето. А то течеше. Това беше игра на нерви, но Спър знаеше правилата и умееше да изчаква също както и индианецът. След двайсет минути мълчаливо изчакване Уонтъби се обърна към Спър и го погледна право в лицето. На лицето му бе изписано уважение, то се долавяше и в гласа му.

— Уонтъби ще размени Пенуу за десет пъти по десет пушки и десет пъти по десет патрона до всяка пушка.

Този път Спър беше този, който замълча и зачака, което правеше напрежението между тях почти непоносимо. Той отклони поглед към реката, след това затвори очи и на няколко пъти пое дълбоко въздух. След като пресметна, че сигурно бяха изминали десет дълги минути, той поклати глава.

— Бледоликите имат закони, които не им позволяват да продават на команчите никакви оръжия. Ако направи това, големият вожд Уолингтън ще се окаже престъпник и ще трябва да отиде в затвора. Той по-скоро би оставил дъщеря си да умре, отколкото да наруши законите, за създаването на които и той е помогнал.

По-младата, бременна, очевидно първа или втора жена на Уонтъби се показа на входа на шатрата и каза нещо. Уонтъби кимна и се обърна към Спър.

— Ела да се нахраниш.

За изненада на Спър индианецът го поведе във вътрешността на шатрата. Вътре цареше полумрак и Спър спря за момент. Дори светлината, процеждаща се от отворите за дима на върха и отстрани на шатрата, където покриващите ги кожи бяха отстранени, бе съвсем недостатъчна, така че той едва можеше да види какво има във вътрешността.

Спър остана така за момент, докато очите му привикнат с полумрака, след това се запъти към мястото, което му посочи Уонтъби, и седна. Когато се настани, чу възклицание от другата страна на огъня. Миг по-късно бременната жена доведе Пени до огъня, приближи се заедно с нея до Спър и я остави, а той се изправи на крака.

Момичето беше облечено в хубавата рокля от еленова кожа, украсена с мъниста. Косата й бе разплетена и се спускаше по раменете и гърба и като разкошен, златист водопад.

— Пени Уолингтън? — попита Спър.

Тя кимна. Той видя как се променяше изразът на лицето й и предположи, че тя не смее да говори.

— Уонтъби и аз говорихме да се върнеш в ранчото. Имаме още много неща, за които да поговорим, но ще успеем да се споразумеем за известен откуп. Добре ли си?

Тя кимна.

— Добре ли се отнасяха с теб?

Тя отново кимна.

— След като си му трета жена, Уонтъби облада ли те?

Този път от очите й се търкулнаха няколко сълзи.

— Да — отвърна тя с треперещ глас.

— Пени, може да се наложи да останеш тук още една седмица, докато уредим всичко, но бъди сигурна, че ще те измъкнем оттук.

— Мислех си, че днес ще те убият — каза Пени. — Наблюдавах битката. Постъпи изключително смело, като остави воина жив.

— Аз не съм дивак. Имай кураж и не се отчайвай. Ще те освободя колкото може по-скоро.

Тя седна зад другите две съпруги на команча и всички започнаха да се хранят. Имаше още от печеното месо от антилопа, освен това поднесоха съвсем скоро набрани диви плодове и някаква яхния, в която имаше див лук. Спър си помисли, че индианците биха могли да разменят дори коне срещу лук.

Когато се нахраниха, Уонтъби направи знак на Спър, след което и двамата се изправиха и излязоха от шатрата. Преди да излезе, Спър отново погледна към Пени, кимна и окуражително й се усмихна.

Когато излязоха отвън, Уонтъби направи знак на Спър да седне, но той поклати отрицателно глава.

— Хайде да огледаме конете ти — предложи Спър. — Можеш ли да ми покажеш бойния си кон и да ми кажеш как го обучаваш?

На скулестото, с неправилни черти лице на индианеца се появи слаба усмивка. Спър разбра, че бе заговорил за нещо, което индианецът очевидно обичаше.

Те тръгнаха по течението на потока, след това навлязоха в малко пасище, заградено от храсти и дървета. Там Спър видя около двеста коня. Броят им, разбира се, можа да прецени само на око. Уонтъби извика на едно от момчетата, което забърза към стадото и не след дълго се върна, хванало за гривата един кон. Конят не беше красив, но беше добре обучен. Той веднага забеляза Уонтъби и се насочи право към него.

Този кон беше малко по-малък от обикновения кавалерийски кон, ушите му бяха леко прилепнали назад, а гърбът му леко извит. Походката му беше най-малкото странна.

Уонтъби се метна на гърба на животното и без изобщо да използва ръцете си, обърна коня в противоположна посока, препусна около петдесет ярда, обърна се отново и приближи, галопирайки до мястото, където стоеше Спър. Без да докосва животното, той спря рязко само на сантиметри от Спър.

— Ти ли го обучи така? — попита Спър.

Уонтъби потвърди.

— Колко коня имаш?

Уонтъби сви рамене.

— Като вожд трябва да помагам на вдовиците и на тези, които не могат да се изхранват сами, понеже са твърде стари. Много често аз им давам по един кон да го разменят срещу храна и им помагам да построят или вдигнат шатрата си. Трябва да бъда щедър. Сега имам само четирийсет коня.

Спър кимна, отстъпи назад и посочи към воините.

— Ти залови Пени. Тя е плячката ти и ти можеш да правиш с нея каквото поискаш. Искам да я откупя. За нея ще ти дам още четирийсет коня, като допълнителното ми условие е да се върнем здрави и читави е ранчото.

Уонтъби изсумтя, обърна коня си и препусна през пасището към местността на юг, покрита с храсти. Спър се приближи до потока и седна на земята. Щеше да отнеме известно време, докато Уонтъби се пребори със себе си и реши дали да замени русокосата си жена за четирийсет коня, които му идваха като невероятен късмет. Спър можеше да чака.