Дърк Флетчър
Опасна мисия в Тексас (4)

Глава четвърта

Спър се облече бързо, взе револвера си, един чифт резервни дрехи, яхна коня си и се отправи заедно с каубоя към ранчото „Бар Уест“, без да се отбие в смесения магазин за провизии и други принадлежности, както възнамеряваше отначало. Те пришпорваха конете и пристигнаха в ранчото малко след седем. Сега ранчото приличаше на военен лагер.

Двама от каубоите с карабини в ръце ги посрещнаха в началото на пътеката и първо се увериха в тяхната самоличност, преди да ги пуснат в границите на стопанството.

Кеймбридж беше небръснат и изглеждаше така, сякаш не бе спал цяла нощ; носеше шесткалибров револвер в нов-новеничък кобур.

— Поставил съм постове навсякъде около сградите на ранчото — каза Кеймбридж. — Почистихме всяко оръжие, което можахме да намерим, включително шест ловджийски пушки. Всеки има по една карабина и сто патрона. По дяволите, като че ли войната вече започна. Първите изстрели прозвучаха преди не повече от шест часа.

— На какво разстояние е „Съркъл Джей“? — попита Спър.

— Около петнайсет мили.

— Качвайте се на коня. Ще се отправим натам. А, намериха ли нещо в дрехите на убития?

— Да, по дяволите. В портмонето му имаше две писма, адресирани до него от Мичиган.

— Вземи ги и да вървим.

Кеймбридж отправи настойчив поглед към Спър.

— Револвер ли да взема, или ще е по-добре карабина?

— По-добре не вземай никакво оръжие. Аз ще бъда въоръжен и аз ще говоря. А сега хайде да тръгваме.

Пришпориха конете в галоп, като достигнаха около шест мили в час. Ездата до „Съркъл Джей“ отне малко повече от два часа и половина, така че те пристигнаха малко след десет часа сутринта. На тесния път, който водеше към ранчото „Съркъл Джей“, не се виждаше никакъв въоръжен пост.

Докато яздеха, Спър даваше наставления на Кеймбридж как да се държи.

— Просто си стой и мълчи. И преди съм попадал в подобни ситуации, а освен това съм на ничия страна, с една дума — безпристрастен. Също така съм представител на закона, а това ще окаже голямо влияние. Каквото и да се случи, не избухвай, не се ядосвай и не започвай да крещиш. Не заплашвай когото и да било!

Когато доближиха къщата на ранчото, от задната врата излезе един огромен мъж и застана на стълбите; на кръста си мъжът беше затъкнал револвер, а в ръката си държеше карабина. Той беше висок повече от шест фута, а Спър прецени, че тежеше почти триста фунта. Носеше сплескана кафява широкопола каубойска шапка, а лицето му бе покрито с рижа брада.

— Това е Рей Джордан, собственикът на това ранчо — каза Кеймбридж, но толкова тихо, че мъжът на стълбите не можа да чуе думите му.

Двамата ездачи спряха на десет ярда от мястото, където бе застанал Джордан.

— Кеймбридж, никой не ти е разрешавал да стъпваш в това ранчо. Какво правиш тук?

— Мистър Джордан, името ми е Спър Маккой. Служител съм на тайните служби на Съединените Щати. Сигурно сте чували за щатските съдия-изпълнители. Аз притежавам десет пъти повече власт от всеки един от тях. Преди да започнете да обвинявате, мисля, че ще е по-разумно да седнем и да поговорим.

— Ти ли доведе агента, Кеймбридж?

— Той не ме доведе, мистър Джордан. Аз го доведох. Тук съм, за да помогна да се намери отвлечената дъщеря на сенатора, а не да се разправям с вас. Спрете да се държите по този начин и да ме ядосвате. Къде искате да разговаряме — тук или предпочитате това да стане зад решетките на затвора?

— Хм. Добре, ще говоря тук като свободен човек.

Те отидоха на верандата и насядаха около масата, която винаги стоеше там и която бе цялата на петна, тъй като бе боядисвана поне половин дузина пъти, и то с различен цвят.

Когато се настаниха, Спър вдигна ръка.

— Първо, известно ми е, че между двете ферми съществуват някои проблеми. Точно сега нямам време да се занимавам с тях. Всичко, което мога да направя в този момент, е да получа вашата дума, че няма да се случват повече инциденти, като например вчера в ранчото „Бар Уест“.

— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?

— Знаете много добре какво искам да кажа, мистър Джордан! Няма да търпя никакви празни приказки и уверения от ничия страна, така че приключваме дотук. Бях в другото ранчо и бях свидетел как част от вашите хора се появиха при залез-слънце и изпочупиха половин дузина прозорци на къщата. Отвърнахме на огъня и застреляхме един от конете. Конят беше дамгосан с вашите инициали и не се опитвайте да ми пробутвате небивалици от рода на това, че животното се е отделило от стадата и някой го е намерил. Какво ще кажете за този опит за убийство.

— Убийство? Просто някои от моите момчета са се позабавлявали малко.

— Хубаво, тогава те ще бъдат подведени под отговорност и ще продължат да се забавляват, само че в Тексаския щатски затвор. Имаме писмено оплакване с иск до съда за нанесени материални щети на ранчото. Общата сума възлиза на трийсет и седем долара и четирийсет и пет цента.

Джордан кимна. На кръглото му лице се появи усмивка.

— Мога и да не приема тези обвинения. Докажете, че тъкмо моите хора са свършили това. Може и да са били някои други в съседство.

— Така. Но по-късно същата нощ или рано тази сутрин големият обор в ранчото „Бар Уест“ бил подпален и изгорял до основи. Един от пазачите видял петима мъже да палят огън в обора, след това изтичали бързо оттам, качили се на конете и изчезнали. Пазачът стрелял седем пъти по тях и улучил един от подпалвачите. Този човек се казва Джед Матюз, и работи за вас. Сега лежи в ранчото „Бар Уест“.

— Застреляли сте Джед? Но той беше безобиден.

— Той е участвал в палеж, мистър Джордан, а присъдата е от пет до десет години затвор. Искам имената на другите четирима мъже, за да бъдат изправени пред съда в Суийт Спрингс колкото може по-скоро.

— Как бих могъл да знам кои са били?

— Те работят за вас, а освен това са го направили по ваша заповед. Сигурен съм, че знаете кои са.

— Мисля, че мога да науча — отвърна Джордан, а самодоволната му усмивка бе отстъпила място на обидата и огорчението.

— Имаме също иск за изгорелия обор, за смъртта на две млечни крави, за унищожени десет тона сено, освен това трябва да доставите нова каруца и да покриете разходите за построяването на нов обор. Всичко две хиляди четиристотин осемдесет и шест долара.

Джордан дръпна назад стола си и бързо се изправи на крака.

— Какво говорите, по дяволите? Никой обор не струва толкова. Миналата година построих един за двеста долара.

— Тази е цената за построяването на този обор, мистър Джордан, новата каруца и двете крави. Готов ли сте да платите щетите сега, или да се отнеса към съда?

— Това си е чист грабеж. Не мога да платя.

— Сега: имената на онези четиримата, които подпалиха обора.

Джордан даде имената им. Спър се изправи.

— Бих казал, че разговорът ни почти приключи. А, пропуснахте да се осведомите за състоянието на вашия каубой Матюз.

Един миг Джордан остана неподвижен, после притисна юмруци към хълбоците си, като продължаваше да се взира в Спър.

— Мислех, че сам ще ми кажете.

— Ще ви кажа. Матюз беше убит миналата нощ. Може би не знаете, Джордан, но когато смъртта настъпи при извършване на углавно престъпление, всички съучастници могат да бъдат обвинени в убийство. Четиримата ваши каубои ще бъдат обвинени в убийство веднага след като се върна в града и се срещна с областния съдия. Предполагам, че няма да ги посъветвате да предприемат някое дълго пътуване.

— Вие… вие не може да направите това. Не е честно.

— Нито пък умишленият палеж на обора на съседа ви, мистър Джордан, нито изпращането на вашия каубой на явна гибел. Съветвам ви да не предприемате никакви по-нататъшни насилствени действия срещу „Бар Уест“. Ако имате да кажете нещо повече, говорете с областния съдия.

Спър обърна гръб на собственика и двамата с Кеймбридж се отправиха към конете си. В един момент Спър почувства неприятни тръпки по гърба си, но това чувство бързо отмина. Помисли си, че Джордан бе извадил револвера си, но не беше.

Двамата мъже бавно се отдалечиха от „Съркъл Джей“. След като се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не могат да бъдат застигнати от куршум, те подкараха конете в галоп и се насочиха към „Бар Уест“.

Доволен, Кеймбридж се бе ухилил до уши.

— Мътните го взели! Никога не съм виждал стария Джордан хванат в собствения си капан! Можеше направо да експлодира, когато му хвърли в лицето онези обвинения за убийство. Можеш ли наистина да изпълниш това, което каза?

— По всяка вероятност, мистър Кеймбридж. Тези санкции не са прилагани много често, но когато случаят е наистина сериозен, вършат работа. Не мисля, че ще имате повече проблеми със „Съркъл Джей“, поне докато се върна от издирването на Пени Уолингтън. Твоят човек готов ли е да тръгне?

— Да, казах му миналата нощ.

— Нямах време да набавя необходимите неща за дълъг път. Ще имаме нужда от един или два домакински съда и достатъчно храна за двама ни за четири или пет дни. Трудно е да се каже колко време ще отсъстваме.

Три часа по-късно, след като се бяха върнали в ранчото, Спър оседла отпочинал кон, а на други два коня натовари храната и принадлежностите.

Малачи Съли, човекът, който щеше да го придружава, беше един много нисък каубой от ранчото. По произход беше тексасец, носеше широкопола кафява каубойска шапка, а на двете си бедра имаше по един шесткалибров револвер.

Поеха с умерено темпо. Според Съли до блатистата местност имаше около седемдесет мили.

— Дяволите да го вземат, дълъг път е това, Спър — каза Съли. — Яздихме два дена непрекъснато, което, разбира се, беше отвратително.

— До вечерта ще се опитаме да преминем колкото е възможно по-голямо разстояние — каза Спър. — По всяка вероятност ще яздим до десет вечерта, чак след това ще спрем. Можеш ли без затруднения да следваш дирята?

— Трудно е да я изгубиш, дори в тъмното — отвърна Съли.

Яздиха до единайсет часа, след това извадиха одеялата си и се приготвиха за сън, без да палят огън. Бяха се придвижили далеч на север, а някой скитащ команч би могъл да види или да подуши дима. Спър смяташе, че са изминали около двайсет и пет мили, а им оставаше да изминат много повече.

На втория ден следите вече не се виждаха така ясно. По всяка вероятност в този район бе вилняла буря и на места отпечатъците от копитата на по-голямата част от конете бяха напълно заличени. Спър и Съли продължиха в същата посока и скоро отново попаднаха на следите, но загубиха два часа.

Късно през втората нощ те достигнаха мястото, където каубоите бяха обърнали конете обратно и бяха се върнали.

— Това е мястото — каза Съли. — Превели са конете през мочурливата местност. Това е единственият път тук, така че не мисля, че индианците са се опитвали да заблудят евентуални преследвачи.

Тази нощ си стъкнаха малък огън само колкото да си приготвят храната; вечерята им се състоеше от сандвичи с бекон и наденица, към което прибавиха по един буркан с консервирани праскови. Те бяха станали любимият десерт на всички в ранчото особено когато се предприемаха пътувания на къси разстояния, където по-голям товар не беше в тежест.

Бяха на крак още с първите утринни лъчи и продължиха пътя си. Спър пое през мочурището и откри следите, съвсем ясно отпечатани в по-отдалечената част. Те продължаваха през долината, която, изглежда, водеше в някакъв малък проход.

Сега двамата се бяха приближили достатъчно, за да могат да видят в далечината острата скала, която се извисяваше на стотици футове височина. Спър беше чувал, че големият скален масив продължава на разстояние двеста мили.

— Стейкид Плейнс се намира от другата страна на тази скала — каза Съли. — Никога не съм бил толкова близо до тези равнини.

— Мислиш ли, че индианците живеят тук?

Съли поклати глава отрицателно.

— Не и през лятото. Идват тук неизвестно откъде да събират ядки и диви плодове, а също и да ловуват. Иначе тук не расте нищо.

Сега слязоха от конете и тръгнаха пеша, като държаха поводите в ръце, с погледи, вперени напред. След като изминаха три мили, Спър започна подозрително да души въздуха.

— Усещам миризмата на дим — заяви той. — Сигурно се намираме по посока на вятъра от големия бивак. Ще намерим място, където да се скрием през останалата част от деня. Когато се стъмни, ще излезем и ще разучим какъв лагер има наблизо.

— И ще се опитаме да измъкнем Пени оттам? — запита Съли.

— Само ние двамата срещу сто войни, а дори и да са по-малко, те ще са поне петдесет? Това не е най-добрият начин на действие, ако искаш да доживееш до преклонна възраст. Първо ще огледаме мястото.

Веднага след като се стъмни, те излязоха от гъстите храсти, които използваха за скривалище, и подкараха конете си нагоре. Луната бе наполовина изгряла; по тази причина те можеха да се придвижват по-лесно.

Миризмата на дим се усили и не след дълго пред тях изникнаха десетки горящи огньове.

Двамата завързаха конете и се промъкнаха по-близо. Когато достигнаха половин миля разстояние, Спър започна да брои вигвамите. Можа да преброи четирийсет и четири или четирийсет и пет, не беше съвсем сигурен.

Съли поклати глава.

— Не смея да се приближа повече. Не искам да бъда заровен до шия в някой мравуняк. Чувал съм, че така постъпват с пленниците.

— Няма да ни хванат — започна да го убеждава Спър. — Те не очакват никого. Дори не са поставили постове. Не се намираш в по-голяма опасност, отколкото във всекидневната на баба си.

Бяха се приближили още повече до скалата на Стейкид Плейнс, така че сега можеха да виждат бивака по-добре. Да, имаше четирийсет и пет палатки, което със сигурност означаваше около четирийсет и пет воина. Една от тях изглеждаше по-голяма от другите. Пред нея гореше огромен огън, на светлината му се виждаха индианци, които, изглежда, се бяха събрали на съвет. Пламъците осветяваха и един огромен летящ орел, нарисуван на голямата палатка. Това трябва да беше вигвамът на вожд на племето. Единственият вожд на команчите, който Спър можеше да си спомни, беше Летящия орел, мъж на около четирийсет години, който напълно бе заслужил честта да бъде истински вожд.

Отрядът на Летящия орел беше най-голямата група сред команчите, която търгуваше с коне. Летящия орел би заменил всеки и всичко за коне. Ако не можеше да открадне, тогава търгуваше.

Да, Пени трябваше да бъде откупена срещу коне.

Спър и Съли наблюдаваха лагера в продължение на три часа. Най-после съвещанието свърши, повечето от огньовете бяха загасени и не след дълго лагерът утихна, тъй като много от индианците спяха. Спър наблюдаваше внимателно, но единствено кучетата се движеха тук-там в лагера.

Спър бе доволен, че вятърът не духаше от посоката, където бяха той и Съли. Не беше забелязал никакви следи от присъствието на бялата жена. Сигурно беше в някоя от палатките. Нямаше значение дали тя щеше да бъде превърната в съпруга или робиня на воина, който я бе отвлякъл — и в двата случая той щеше да извърши сексуално насилие спрямо нея — грубо, а може би и брутално.

Спър въздъхна. Точно сега не можеше да направи нищо за Пени Уолингтън, независимо дали тя беше сенаторска дъщеря или не. Засега можеше само да остане на мястото си, да си осигури добро прикритие и да наблюдава бивака през деня. Може би щеше да разбере къде е скрито момичето.

Бързо отхвърли мисълта за размяна. Нямаше какво да предложи за откуп. По-добре щеше да бъде, ако имаше зад гърба си войници с коне. Трябваше да се измисли някакъв по-приемлив план. Спър реши, че засега ще се върне в ранчото. Надяваше се сенаторът да е пристигнал и двамата щяха да направят някои планове. Може би сенаторът би могъл да повика войски от форт Грифин. А може би вече е извикал взвод, който да се е отправил към ранчото. Спър можеше само да се надява.

Спър събуди Съли, двамата се върнаха при конете, след което поеха обратно към ранчото „Бар Уест“. Сенаторът нямаше да остане много доволен от това, което Спър имаше да му казва.

Бе сигурен, че Пени не е щастлива. Намираше се в ръцете на диваците вече две седмици. Щеше да измине още време, преди дори само да опитат да я спасят. Искрено се молеше момичето да не страда много. Спър чувстваше, че е въвлечен в една трагедия, и при това се чувстваше безпомощен, защото не знаеше какво да прави.