Дърк Флетчър
Опасна мисия в Тексас (14)

Глава четиринадесета

Уморената група ездачи пристигна в ранчото „Бар Уест“ към девет и половина на следното утро. На две мили един пазач ги видя и препусна бързо към къщата, за да съобщи за пристигането им и за да може готвачът да има достатъчно време да им приготви закуска. Когато групата влезе в двора, закуската бе готова и всички се нахвърлиха върху храната, без дори да се измият преди това.

Един час по-късно, след като се бе изкъпал, Спър се отправи към спалното помещение с намерението хубаво да се наспи. Не след дълго задряма, унесе се в сън, но се сепна, повдигна учудено вежди, изпусна дълбока въздишка и отново се отпусна. Докато заспиваше, си помисли за сенатора, който бе толкова уморен, че сигурно щеше да спи през целия ден.

От дългата езда цялото тяло го болеше. Тази задача бе по-различна от другите, които бе получавал напоследък. Това, от което имаше нужда сега, бе един свободен ден, в който да не прави нищо, след което щеше да се добере до най-близкия телеграф и да уведоми генерал Халек, че случаят е приключен.

Беше доволен, че успя да освободи Пени. В началото не мислеше, че има и най-малък шанс. Уонтъби се оказа разумен човек, но Спър знаеше, че малко команчи биха се съгласили да разменят шейсет коня срещу някоя своя собственост.

Той потъна в сън.

Събуди го бърз тропот от конски копита по твърдата тексаска земя. Той се събуди окончателно и скочи от леглото. Един конник препускаше шеметно. Нещо се беше случило. Спър изчака, докато ездачът се приближи съвсем и застане с коня си до задната врата на кухнята. Ед Хънт също изскочи тичешком от задното помещение.

— Харли, какво, по дяволите, става? — изрева Ед.

Сенатор Уолингтън се появи бързо на задната веранда и се втренчи напрегнато в конника, а вратата към терасата, която сенаторът бе забравил да затвори, се затръшна с трясък след него.

— Сенаторе, в западния район на ранчото имаме неприятности със „Съркъл Джей“.

Спър се приближи бавно до тях. Можеше да чуе всяка дума от това, което казваше каубоят, тъй като той бе много възбуден и говореше високо.

— Намерих ги на около миля от триредната телена ограда, която поставихме преди няколко години. Изглежда, като че ли някой е срязал телта, влязъл е и просто е застрелял животните.

— Колко, Харли? — попита сенаторът.

— Дванайсет глави. Шест млечни крави, три юници и три по-големи телета, почти готови за продан.

Спър си проправи път и застана пред Ед Хънт.

— По-добре да се качваме на конете и да отидем да огледаме — каза Ед и погледна към Спър. — Ще дойдеш ли с нас? Мисля, че това е последната капка, с която чашата преля, ако наистина онези животни са застреляни от хората на Джордан.

— От колко време са мъртви животните Харли? — попита Спър.

— Изглежда, като че са убити днес по някое време. Телата им бяха изстинали, но нямаше следи по тях, които да говорят, че са били нападнати от животни. Сигурно са били убити късно тази сутрин.

— Тези, които са ги застреляли, може да се върнат с фургон, за да натоварят животните и да ги закарат при месар — каза Спър. — Месото все още е добро. Ще дойда и ще се опитам да разбера кой ги е застрелял.

— А ако са били от „Съркъл Джей?“ — попита сенаторът.

— Тогава виновните ще бъдат арестувани и пратени в затвора.

Половин час по-късно, докато се качваше на коня си, Спър въздъхна изморено. Поне имаше отпочинал кон. Към мястото бе потеглил един фургон, за да прибере животните, а Спър, Ед Хънт и Харли яздеха след него. Беше им нужно малко повече от час и половина, докато стигнат мястото. Двама от мъжете изкормиха животните и започнаха да ги режат на парчета, така че да могат да ги натоварят във фургона.

Спър огледа внимателно животните. Някои бяха застреляни с револвер, като дулото е било насочено точно в тила. Изгарянията по кожата, причинени от барута, доказваха това. Три или четири животни бяха застреляни с карабини от по-голямо разстояние. Дванайсетте тела бяха разпръснати на разстояние над сто фута.

Спър слезе от коня си, измина петдесет ярда от последното убито добиче и започна да описва кръг около мъртвото тяло. Не откри нищо. Отдалечи се на още двайсет ярда по-нататък и този път откри отпечатъците от копитата на два коня, и двата подковани. Спър започна да изследва още по-внимателно местността и пет минути по-късно откри отпечатъците на два коня, отдалечаващи се от това място. Изсвири с уста и Ед Хънт и Харли се приближиха до него, като водеха за юздата и коня му.

— Открих следи от два коня, идващи от изток, и също две следи, отдалечаващи се от мястото — каза Спър. — Нека да видим накъде водят.

Следата беше ясна и те можеха лесно да я следват. Завиха леко на югоизток, след това се насочиха право на изток.

— Водят право към голямата къща в „Съркъл Джей“ — заяви Ед, като сложи ръката си на кобура. — Очакват ни неприятности.

— Нищо, с което да не мога да се справя. Ако тези следи водят в корала на „Съркъл Джей“, на мистър Джордан ще му се наложи да дава някои обяснения.

Половин час по-късно сградите на ранчото изникнаха на по-малко от миля пред тях. Спър огледа двамата си спътници и забеляза, че Харли не носеше револвер. Толкова по-добре.

— Каквото и да се случи там, надявам се да не се стига до стрелба. Не искам да започваш пръв — обърна се Спър към Хънт.

Ед се ухили.

— По дяволите, това ми харесва. Не съм точен стрелец. И три възможности да ми дадете, най-вероятно е куршумът ми да се забие в земята.

Пет минути по-късно над главите им изпищя куршум от карабина, след което се появи един ездач с оръжие, насочено към тях.

— Мистър Джордан не позволява на непознати да навлизат в границите на ранчото му — заяви мъжът. — Така че вие тримата, по-добре обръщайте конете и да ви няма.

— Значи ще ни застреляш хладнокръвно? — обърна се Спър към неспокойния пазач.

— По-добре си вървете. Така ми е заповядано.

Спър продължи да се приближава към него.

— Виж какво, приятелче, ако смяташ да стреляш, по-добре е да го направиш веднага. Искам да кажа да застреляш и трима ни. Убивал ли си човек преди?

— Слушайте, мистър Джордан казва, че не можете да идвате в земите му. Казва го съвсем сериозно. Това си е негово право. Аз нямам избор. — И той изстреля един куршум, който се заби в земята точно пред Спър.

Веднага след като каубоят стреля, Спър смуши коня си в хълбоците, животното полетя напред, изминавайки двайсетте фута до стрелеца, преди сащисаният каубой да успее отново да зареди карабината си. Той посегна към револвера, но в същия миг десният юмрук на Спър се заби в челюстта му и той изхвръкна от седлото. Когато се опита да се изправи, се оказа лице в лице с дулото на 45-калибровия „Колт“ на Спър.

— По-добре извади револвера си и ми го дай, гледай да не забравиш, че дръжката трябва да е насочена към мен — каза Спър.

Младият човек кимна с глава, след това бавно се изправи. Пушката бе паднала доста надалеч и той не можеше да я достигне. Извади своя „Колт“ от кобура и като го хвана внимателно за цевта, го подаде на Спър.

— Добре, така е много по-добре, както подхожда на съседи. Сега хвани поводите на коня си и тръгвай пред нас към къщата на мистър Джордан. С твоя шеф ще трябва малко да си поговорим.

Този път Рей Джордан се намираше при корала, когато Спър се приближи, а пазачът вървеше безропотно пред него.

— Какво е това, по дяволите? — избухна Джордан.

Спьр бе следвал дирите на убийците, които продължаваха чак до вратата на корала.

— Джордан, качвай се на коня си и тръгвай. Отиваме в града.

— Какво, дяволите го взели, искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че отиваме в града при шерифа. Това означава, че си арестуван. Трябва ли да използвам оръжие, за да те накарам да разбереш?

— В какво съм обвинен? — попита Джордан, без да мръдне от мястото си.

— В много неща. Опожареният обор не е платен, нямаме отговор за кражбата на добитъка, а сега унищожихте и голяма част от собствеността на ранчото „Бар Уест“ — убити са дванайсет от неговите животни. Следите на убийците водят точно в този корал и аз ще свидетелствам за това в съда под клетва. Сега ще тръгнеш ли при шерифа, или предпочиташ да закараме тялото ти право при погребалния агент? Нямам намерение да се занимавам повече с теб, Джордан. Тръгвай или вади револвера. Нямаш друг избор.

Джордан се огледа. Трима от неговите хора току-що бяха излезли от спалното помещение. Всички те носеха револвери, но бяха твърде далеч. Ед Хънт беше взел карабината на пазача и сега я държеше насочена към ранчерото.

— Да се провалиш в ада дано, Спър Маккой! Не знам за какво говориш. На никого не съм заповядвал да застрелва крави.

— Ти си отговорен за това, Джордан. Аз спазвам закона. Сега отиваме в града и можеш да признаеш всичко пред шерифа и областния прокурор. Може би те просто ще те накарат да платиш за обора и дванайсетте глави добитък. Сред тях имаше шест млечни крави, всяка от която струва по двеста долара.

— Проклятие!

Спър хвърли поглед към каубоя, който ги беше пресрещнал.

— Върви и оседлай коня на шефа си и го доведи тук след пет минути. Тръгвай!

Час и половина по-късно Спър и Рей Джордан спряха пред офиса на шерифа в Суийт Спрингс. Спър бе изпратил Ед Хънт и Харли в ранчото, за да кажат на другите какво се беше случило.

Спър слезе от коня и се обърна към Джордан, който, докато слизаше от своя, мърмореше и се оплакваше от ревматизма си. В офиса Спър намери шерифа Бен Джонсън, седнал зад бюрото си, да се занимава с адски досадната канцеларска работа, както се бе изразил той.

— Довел си ми посетител? — попита Бен, като се обърна.

— Шерифе, арестувах този човек за унищожаване на чужда собственост. Искам да предявя обвинение към него и гарантирам, че е виновен, затова държа да бъде държан в затвора, докато не изплати дълговете по обвиненията си или докато областният съдия не пристигне и не се произнесе по случая.

— Какво се е случило? — попита Бен.

— Този негодник ме обвинява, че съм наредил да застрелят няколко животни от „Бар Уест“. Някой е застрелял дванайсет добичета, но, кълна се, аз не знам нищо за това.

— Стрелците са дошли от неговото ранчо, били са двама, защото проследих дирите на два коня, които водеха точно в корала на ранчото „Съркъл Джей“. Нямаше опит да се заличат следите. Мисля, че това е било отмъщение, тъй като само тази седмица хората на този ранчеро се опитаха да откраднат двеста глави животни от „Бар Уест“.

— Кражба на добитък? — попита Бен.

— Той не може да докаже нищо!

— Унищожаването на чужда собственост е сериозно обвинение — каза Бен, поглеждайки към Джордан. — Да напиша ли обвинение и да го оставя, докато дойде съдията, или да направя списък на обвиненията и да не ги пускам в съда?

— Бен Джонсън, ти, проклет кучи сине! Познаваш ме добре. Няма да платя и цент, докато не получа призовка от съда. Това, което трябва да направя, е да забия един куршум в смрадливото ти тяло.

Бен му хвърли студен поглед.

— Искаш да ме предизвикаш, така ли, Рей Джордан?

— По дяволите, така е! Остаряваш, Бен. И ръката ти отслабва. Аз може и да не съм опитен стрелец, но съм много по-бърз от старо магаре като теб.

Бен въздъхна. Сложи си колана с револвера, извади оръжието провери го и го постави пак в кобура, след като се увери, че всичко е наред. После бръкна в джоба на ризата си и извади монета от двайсет златни долара и я хвърли на бюрото.

— Мислех си, че все ще се стигне до това, Джордан. Отнасяш се грубо със съседите си и с половината област — подпалваш обори, отвличаш добитък, сега пък си застрелял юници. По дяволите, за кой се мислиш?

— Аз съм Рей Джордан, който след малко ще вкара великия Бен Джонсън в гроба.

Бен хвърли двайсетте долара във въздуха, улови монетата и я стовари шумно на бюрото. Ези.

— Добре. Още двайсет долара, предназначени за църквата. Колко прави това? Петдесет и седми или петдесет и осми път — вече съм забравил. Виж какво, Рей, всеки път, когато убия човек, и то когато дългът ми е изисквал, давам на църквата по двайсет долара. Досега съм правил това дарение петдесет и седем пъти. Просто исках да съм сигурен, че на бюрото ми стоят двайсетте долара, за да не забравя да ги дам в неделя на пастора.

Рей се намръщи.

— Какво, по дяволите, е това? Опитваш се да ме уплашиш, така ли, старче?

— Не, негоднико, това е факт. Може да провериш това в архива, където можеш да намериш и всички онези, които съм застрелял. Май очакваш с нетърпение да влезеш и ти в списъка ми.

— По дяволите, това е било преди години! Не мога да си спомня скоро изобщо да си вадил револвера си.

— Прекарваш повече от времето си в ранчото, Джордан. Хайде сега, аз ще застана в края на стаята, а ти стой, където си. Това прави приблизително двайсет фута — така както трябва да бъде.

Бен отиде на посоченото място и застана с широко разкрачени крака, ръката му лежеше на дръжката на стария „Колт“.

— Искаш ти да си пръв, Джордан, така ли? За мен няма значение. Много пъти съм убивал, въпреки че не съм почвал пръв.

Рей Джордан се вторачи в Бен Джонсън, един от най-известните шерифи, също така и един от най-добрите стрелци, които Тексас някога е познавал. На челото му започна да избива пот.

— От това, което съм чувал за теб, шест фута тексаска земя в отдалечената част от гробището ще е много хубаво място за теб, Джордан. След това никой няма да краде добитъка ни. Никой няма да подпалва оборите ни. И никой няма да убива животните ни. Да, мисля, че е време да започваме. Готов ли си, каубой?

Джордан попи потта от челото си и изръмжа.

— Изобщо не можеш да ме уплашиш, старче. Имал си точна ръка, но това е било отдавна. Сега не те бива за нищо. Чувам, че едва можеш да държиш вилицата си, как ще стреляш тогава?

— Така както винаги съм го правил, Джордан. Това зависи от теб. Имам да върша по-важни неща, отколкото да пиша сведение за още едно мъртво тяло.

— По дяволите, много ти знае устата, Джонсън! — Джордан пое дълбоко дъх. — Проклятие, може би няма смисъл да я докарваме чак дотам. Няма ли да е по-добре да платя щетите и с това да приключим. Няма смисъл да се изпозастреляме заради дванайсет добичета.

— За това и за опожарения обор, и за счупените прозорци — заяви шериф Джонсън. — Значи това, което ми разказа Маккой за откраднатите добичета, все пак е вярно? Той каза ли ти колко ще струва всичко?

Спър, който се бе облегнал на стената, направи крачка напред.

— Шестте млечни крави струват хиляда и двеста долара, трите тригодишни телета — по шейсет долара, а трите юници — по трийсет долара. Колко прави всичко, Бен?

— Хиляда четиристотин и седемдесет долара за животните. После имаме опожарения обор и прозорците. Това някъде го сметнахме вече.

— Оборът струва две хиляди четиристотин четирийсет и шест долара и прозорците — трийсет — каза Спър.

Бен се усмихна.

— Това прави общо около четири хиляди долара. Носиш ли банковия си чек, Джордан, или да отидем до банката за ордер?

— Това си е чист пладнешки обир — извика Джордан побеснял. — По дяволите, предполагам, че трябва да дам тези пари. Кажете на сенатора, че повече няма да има проблеми от моя страна. Не мога да се боря с цялото проклето американско правителство и с агентите от тайните му служби. Дяволите да го вземат, мразя всичко това!

— Просто спри да подпалваш сгради и да стреляш по добитък и няма да имаш никакви проблеми с ранчото „Бар Veer“ — каза Спър. — А, и повече никакви бентове по реката. Това е друго углавно престъпление.

— Бент, какъв бент? — попита шериф Джонсън недоумяващо.

Спър вдигна примирително ръка.

— Нищо, което двама съседи да не могат да уредят мирно и тихо, нали, така, Джордан?

Собственикът на ранчото „Съркъл Джей“ изгледа продължително Спър, след това кимна.

— Да, това е нещо, което двама съседи могат много лесно да уредят помежду си. Хайде да отиваме към банката. Трябва да прехвърля парите на името на Уиймън Уолингтън, така ли?

Спър остана в офиса на шерифа, за да ги изчака. Двайсет минути по-късно шерифът се върна с чек за цялата сума, подписан за сенатор Уолингтън и заверен от банката.

— Е, сенаторът ще бъде доволен да види това — каза Спър, като сгъна чека и го сложи в джоба на ризата си. — Изглежда, ще трябва отново да посетя ранчото на сенатора. О, щях да забравя, върнахме Пени. Тя е жива и здрава и някак помъдряла. Отвличането няма лоши последици върху нея.

Бен направи знак на Спър да седне за малко.

— Мислех си, че сигурно съм направил най-глупавото нещо днес, като предизвиках Джордан. По дяволите, той не е бърз стрелец, но със сигурност би ме застрелял, защото щеше да ми е нужна силата и на двете ръце да измъкна този тежък 45-калибров „Колт“ от кобура. Но, слава богу, измамата ми успя и се радвам, че стана така. Следващия път обаче може и да не успее. Затова реших да няма следващ път. Днес ще си подам оставката. Получих писмо от брат си, който живее в Канзас Сити. Там той има детективско бюро. Това, с което се занимават, не е толкова опасно, така ще му помагам доколкото мога. Ще живея с него в една стая и няма да се притеснявам за нищо. Ще се моля случайността никога да не ме срещне с онези главорези, с които съм си имал работа и преди. Някъде в Канзас Сити имам и син. Ще му се обадя. Кой знае, може и да ме хареса. Не съм го виждал, откакто жена ми ме изхвърли от къщи преди двайсет и четири години. — Той спря и се загледа през прозореца. — Мина много време. — Бен спря отново да говори, след това поклати глава. — Твоя е вината, Спър Маккой. Никога нямаше да реша да се оттегля, ако не беше довел тук Джордан. Когато стоях ей там, впил поглед в него, със сигурност знаех, че ако извади оръжието си, щеше да ме убие. Говорех по-бързо, отколкото би трябвало. Трябваше бавно да измъкна револвера си, но не можех да спра да говоря. Точно тогава си помислих, че ако ми е писано да живея още десет минути, ще отида в Канзас Сити. И че ще помагам на брат си. Той е десет години по-млад от мен, а освен това е много добър човек.

Спър взе ръката на Бен и го потупа по гърба.

— Бен, радвам се, че си взел такова решение. Не знаех какво да ти предложа. Достатъчно дълго се навъртах насам, за да можеш сам да решиш. Това е най-добрият съвет, който някога съм давал. А сега е по-добре да се върна при сенатора и да му дам този чек. Ще му кажа, че Джордан обеща да не създава повече проблеми. След това ще се върна и ще прекарам нощта тук, след което ще се отправя към Абилийн. Ако не се лъжа, там има телеграф, нали?

Бен кимна и отново стисна ръката на Спър. Агентът излезе от офиса и се метна на седлото. Щеше да има достатъчно време да отиде в ранчото и да вечеря със сенатора.