Дърк Флетчър
Опасна мисия в Тексас (11)

Глава единадесета

Спър прекара една самотна нощ в хотела, а на следващата сутрин освободи стаята, прибра нещата си и пренесе всичко в ранчото „Бар Уест“. Осем каубои все още бяха на легло поради треската, но очевидно се чувстваха по-добре. Шест други ездачи се бяха отправили в прерията, за да опитат да уловят още диви коне, необходими за откупа на Пени.

Спър пристигна в ранчото около десет сутринта, а два часа по-късно, точно когато готвачът бе извикал всички на обяд, в къщата пристигна един от ездачите, целият зачервен от напрежение, а конят му, който той бе оставил отвън, бе целият изпотен и дишаше тежко. Каубоят тръгна да търси надзирателя, след това и двамата забързаха към кухнята. Сенатор Уолингтън току-що бе седнал да обядва със Спър, когато двамата мъже се втурнаха забързано в стаята.

— Сенаторе, имаме неприятности — каза Хънт. След това той се обърна към човека до него. — Кажи им с две думи това, което каза на мен, Шорти.

— Яздех към далечната погранична линия, както ми бе казал Ед. Цял месец стоях в малката колиба, построена на това място. Обикновено не ходя в далечния северен район на ранчото, но в тази посока бях видял няколко млади добичета и млечни крави, така че се отправих натам да проверя дали тези животни са наши и да видя, ако е така, защо се бяха отдалечили толкова много. След като преминах покрай няколко възвишения и през няколко падини, като, разбира се, следвах тази посока, току-що бях излязъл от последната падина, която бе доста дълга и се канех да се изкача на билото на малкия хълм, изведнъж чух далече пред мен викове на хора. От два месеца не бяха чувал човешки глас и бързо се насочих в тази посока. Когато видях хората, които вдигаха толкова шум, аз се приведох плътно към гърба на коня, като накарах и животното да легне на земята, тъй като не исках да ме забележат. Пред мен, на не повече от триста ярда, видях няколко мъже, които събираха нашите животни. Знаех, че не са от нашите каубои. Познавам всичките ни хора тук, така че от пръв поглед разбрах, че те не са от ранчото. Завързах коня си и се притаих, като продължих да ги наблюдавам. Бяха шестима мъже, всичките имаха коне и бяха събрали поне 200 глави от нашия добитък — млечни крави, няколко млади животни и цяло стадо юници. Те ги обградиха и ги подкараха. Веднага ги последвах, но се държах на достатъчно разстояние да не ме забележат. По-правилно би било да се каже, че следвах не тях, а облака прах, който вдигаше стадото. Бях съвсем сигурен, че те се насочиха на изток. А на изток от нашите земи не се намира друго, освен земите на ранчото „Съркъл Джей“. По всичко изглеждаше, че мъжете насочваха стадото към това ранчо. Цяла сутрин вървях по петите им, докато накрая се уверих, че преминаха нашата граница и навлязоха в „Съркъл Джей“. Те продължаваха право на изток, като завиваха съвсем леко в южна посока, така че все още са там, да ги вземат мътните. Онези копелета задигнаха двеста глави от добитъка ви, сенаторе.

Сенатор Уолингтън кимна с глава.

— Благодаря, Шорти. Иди си вземи нещо за ядене и си почини. Ако се наложи да яздим дотам, ще искам да дойдеш с нас и да ни водиш.

Той направи знак на Шорти, че може да си върви, а каубоят побърза да се нахрани.

— Няма никакво съмнение, сенаторе. Каубоите от „Съркъл Джей“ са ти откраднали добитъка. Никой друг няма да дойде да задигне двеста глави и след това да ги откара в „Съркъл Джей“. Ако бяха други хора, не можеха да останат незабелязани. Това е работа само на Джордан и неговата шайка крадци.

Сенаторът погледна Спър.

— Ти каза, че Джордан е достатъчно наплашен. Точно сега не изглежда да е твърде уплашен. Чудя се дали и преди не е посягал на добитъка ми.

— Когато преди бях при него, той наистина беше изплашен — заяви Спър. — Може би е говорил с адвокат, който му е казал, че съдебните заседатели никога няма да осъдят хората му за убийство. Със сигурност сега не изглежда да се страхува ни най-малко.

— Сенаторе, не мисля, че преди този случай сме губили значителен брой добитък — каза Хънт. — Шорти постоянно наблюдава този район. Ако се изгубят дори само петдесет глави, той би знаел това.

— И какво, по дяволите, да правим сега? — попита сенаторът.

— Сенаторе, няма да бъде незаконно, ако отидете в „Съркъл Джей“ и си върнете откраднатите животни.

— Да действаме като крадци, за да върнем обратно собствения си добитък? — Ед Хънт погледна учудено Спър.

— Ами май излиза, че точно това трябва да направим — отвърна Спър. — С колко мъже разполагате, които могат да дойдат?

— Имаме една група, която в момента преследва мустанги. Мисля, че можем да вземем и четиримата мъже, които, надявам се, вече ще могат да се държат здраво на седлото, макар и да бяха до скоро на легло.

Спър погледна сенатора с очакване.

— Искате ли да дойдете, сенаторе?

— Мисля, че ще е по-добре да остана. Искам да си почина и да се приготвя за отвеждането на мустангите в лагера на индианците.

Един час по-късно групата потегли. Шорти каза, че им предстоят три часа езда, докато стигнат северната граница на ранчото и още три на изток към „Съркъл Джей“, чак след това биха могли да намерят добитъка. Той заяви, че не е сигурен дали стадото ще е на същото място, където го бе видял, преди да тръгне, но сутринта бил сигурен, че облакът от прах вече не се движи, затова си помислил, че крадците няма да продължат по-нататък.

Бяха общо седем души, в това число Спър, Шорти и Ед Хънт. Всеки един от тях носеше на седлото си карабина, а в кобура си неизменния револвер. Спър не очакваше някакви сериозни неприятности, но все пак се бе приготвил. Ако шестима ездачи са карали животните, значи поне двама от тях са останали при стадото.

Щеше да отнеме цял един ден да дамгосат отново двеста глави добитък, особено ако трябва да заличат дамгата на ранчото „Бар Уест“, за да сложат тази на „Съркъл Джей“. А можеха и да изчакат няколко дни, преди да решат да го направят. Спър си мислеше, че ако той трябваше да организира кражба на добитък, дамгосването щеше да бъде първото нещо, което щеше да направи, след като събереше животните. Щеше да изчака само толкова, колкото бе нужно да се нагорещи желязото.

През по-голямата част от пътя препускаха в галоп и пристигнаха на границата на „Съркъл Джей“ в ранния следобед. Навлязоха без колебание в земите на ранчото. Щеше да им отнеме още два часа езда, докато намерят стадото.

Спър насилваше конете да тичат още по-бързо. По това време на годината в седем часа щеше да е мръкнало. Ако луната изгрееше, можеха веднага да подкарат стадото обратно, но той не знаеше колко време щеше да му отнеме да убеди пазачите да се оттеглят.

Оказа се, че трябваше да яздят повече от два часа. Беше минало шест и половина, когато Спър забеляза стадото, част от което не се виждаше поради хълмистата местност, но не можеше и да бъде изпуснато от очи.

Не се виждаха ездачи, нито дървени постройки, не се усещаше миризмата на дим. Спър и останалите навлязоха сред стадото.

— По дяволите, повечето добичета са от „Съркъл Джей“ — изръмжа Фънт. — А, ето едно от нашето ранчо — и още едно, и още. Смесили са ги с техните животни.

Спър се изправи на стремената и стъпи на седлото, за да може да вижда по-надалеч. Забеляза един самотен ездач, който преминаваше през една падина на не повече от триста ярда.

— Ще се върна след малко — извика той на останалите.

Измъкна карабината си, зареди я и даде един изстрел над главата на бягащия конник.

Непознатият се обърна, вдигна ръце, а конят му постепенно забави ход и най-накрая спря.

— Кой, по дяволите, си ти? — извика каубоят от „Съркъл Джей“ към насочилия карабината си срещу него Спър.

— А ти кой си? — попита на свой ред Спър, без да го удостои с отговор.

— Ларсън. Работя в „Съркъл Джей“. Тези земи са на мистър Джордан.

— Правилно, но къде са другите петима мъже, с които откраднахте двеста глави добитък от ранчото „Бар Уест“?

Мъжът поклати глава.

— Не разбирам за какво говорите.

— Така си и мислех, че ще кажеш. Слизай от коня.

Непознатият слезе.

— Свали колана с револвера и го пусни на земята. Веднага!

Мъжът се намръщи, погледна към карабината на Спър и хвърли колана и револвера си на земята.

— Сега ботушите — събуй ги! — заповяда Спър.

— Ботушите ми? Ще има да вземаш.

Спър стреля веднъж и куршумът от карабината се заби в земята на сантиметри от крака на каубоя. Ларсън подскочи уплашен, седна на земята и свали ботушите си.

— Точно така. Сега свали панталоните и ризата си и ги сложи върху ботушите.

— Виж какво, аз просто работя тук. Ако имаш зъб на някого, по-добре се срещни с шефа.

Спър отново стреля със спенсъра, а куршумът се заби в един от ботушите, като го запрати на три фута надалеч.

— Хайде, ризата и панталоните. Веднага!

Каубоят въздъхна примирено, съблече ризата и работните си джинси и остана само по долно бельо. Спър кимна и махна с ръка към полусъблечения мъж.

— Сега си свободен да си вървиш. Върви и кажи на шефа си, че добитъкът, който той открадна от ранчото „Бар Уест“, е на път към дома. Кажи му също, че агентът от тайните служби Спър Маккой ще заведе дело в съда за кражба на добитък. Както знаеш, за такова престъпление в Тексас бесят. А сега изчезвай!

Мъжът се втренчи за момент в Спър, след това се обърна и се отправи сред дивата тексаска прерия към къщата на ранчото „Съркъл Джей“. Спър взе дрехите и ботушите на каубоя със себе си, тъй като не искаше каубоят, в случай че се върне, да ги намери. Щеше да ги захвърли две мили по-нататък.

Докато Спър се върна при другите, Ед Хънт бе събрал 200 глави добитък. Вече се бе мръкнало съвсем.

— Не съм сигурен дали всичките са наши — каза Ед. — Много е тъмно и не мога да видя всичките дамги, но мисля, че повечето добичета са наши. Взехме около двеста глави, за да си компенсираме неприятностите, които ни причиниха.

— Звучи справедливо — съгласи се Спър. — Може да ти се наложи да дамгосаш отново още някои животни, но аз не бих се тревожил за това. Мисля, че така е справедливо, и не смятам, че ще имаш проблеми.

Спър започна да обикаля бавно с коня си насъбраните добичета, като се опитваше да ги преброи, но това бе невъзможно. Когато настъпеше утрото, щяха да направят по-точна сметка, ако животните бяха много повече, щяха да оставят от тези, принадлежащи на „Съркъл Джей“ на граничната линия.

Те подкараха изморените животни през Тексаската прерия. Много от тях искаха да почиват и лягаха на земята, така че напредваха бавно, като мъжете постоянно викаха по тях и ги подтикваха да вървят. От време на време във въздуха просвистяваше ласо към някое опърничаво добиче, което трябваше да бъде теглено и влачено, докато проумееше, какво трябва да прави.

Отне им пет часа да закарат добитъка до граничната линия и да преминат в границите на ранчото „Бар Уест“, където Ед Хънт смяташе, че са в безопасност. И животните, и хората бяха страшно изморени и Ед предложи на всички да спрат и да прекарат остатъка от нощта на това място.

Спър се събуди още при изгрев-слънце и започна да обикаля животните, като проверяваше дамгите им. Пресметна, че може би около седемдесет процента бяха от ранчото „Бар Уест“, така че нямаше да имат проблеми с дамгосването на другите животни. Млечните крави със знака на „Съркъл Джей“ също нямаше да създават главоболие, тъй като щяха да останат в границите на ранчото „Бар Уест“.

Каубоите станаха малко след като се зазори и започнаха да мърморят, че няма да има закуска. Ед отново провери стадото и се отправиха на още три мили във вътрешността на „Бар Уест“. Спър беше пресметнал грубо, че имаха около двеста и двайсет глави. Достатъчно се бяха отдалечили, за да оставят животните сами. След като Спър ги преброи, Ед Хънт повика всички каубои и се отправиха към къщата.

Когато пристигнаха, готвачът им приготви богата закуска — бъркани яйца, пържена риба, огромна кана кафе, препечени филийки и конфитюр и най-накрая цял куп палачинки и бекон.

След като се нахраниха, Спър се обърна към сенатор Уолингтън.

— Мисля, че и двамата трябва да отидем в „Съркъл Джей“ и хубаво да си поговорим с Джордан — заяви Спър.

— Джордан? Оня стар мошеник? Забогатял е чрез кражби. Не искам да имам нищо общо с него.

— Предлагам и ти да дойдеш. Не казвам, че е много приятно, но ако не дойдеш, кражбите и междуособните войни ще продължат и честно казано, не им виждам края.

Сенаторът, свикнал на компромиси в Сената, накрая се съгласи да отиде.

Те пристигнаха в „Съркъл Джей“ около три часа този следобед, а на входа ги посрещна въоръжен с карабина пазач. Когато Спър показа значката си, пазачът неохотно ги пусна и ги придружи до задната веранда.

Когато пристигнаха, Джордан ги посрещна с насочена ловджийска пушка.

— Не ви искам в моите земи! — изрева той.

— Тази земя не е твоя, Джордан. Повечето от нея ти открадна, а на останалата част си се настанил незаконно и се опъваш като магаре на мост! — изрева в отговор Уолингтън.

Спър вдигна ръка.

— Достатъчно. Тук съм в качеството си пазител на закона, правителството ми е дало това право, Джордан. Миналата нощ шестима от хората ти откраднаха двеста глави добитък от северната част на ранчото „Бар Уест“. Тук съм, за да ти кажа, че имаме свидетел, който е видял всичко и който ще свидетелства срещу теб. Знаеш, че в Тексас за кражба на добитък присъдата е бесило.

— По дяволите, не можете да докажете нищо. Един свидетел? Неговата дума срещу тази на шестима от хората ми. Никой съд няма да ме осъди.

— Това съвсем не е същото, като да подпалиш обор или да вършиш щуротии — например да чупиш прозорци — отвърна Спър с леден тон. — Това е углавно престъпление, което се наказва с бесило. Ти и твоите хора можете да увиснете на въжето и вие дяволски добре го знаете.

— Няма такава възможност.

— Изпратил ли е областният прокурор на теб и на хората ти съдебна заповед, че сте обвинени в убийство? — попита Спър.

— По дяволите, не. Знаеш, че няма да го направи. Това е скотовъден район. Онези момчета просто са се забавлявали и добре знаеш това. Между другото, онези четири момчета решиха да вземат надниците си и да се преместят в друга ферма в Канзас. Опитай се да ги намериш.

— Кражбата на добитък е друго обвинение, Джордан. Създал си си доста врагове в този район. Няма да бъде трудно да съберем съд, който с удоволствие да те качи на въжето. Знам по какъв начин си създал ранчото си.

— Отправяш само празни обвинения, нямаш никакви доказателства.

— Ще имаш възможност да кажеш за това на съдията. Сега отивам в града и ще предявя обвинения към теб и шестимата мъже за кражба на добитък. Шерифът ми каза, че областният съдия ще пристигне вдругиден и списъкът на определените за разглеждане дела е решен. До петък ще бъдеш изправен пред съда.

— Хей, слушай, нямаш никакво право… Не мога да държа под око всички наети от мен хора. Как бих могъл да знам, ако те са решили да отведат няколко глави през границата, за които са мислили, че са наши?

— Посред бял ден, когато дамгите се виждат отдалеч? Ще трябва да измислиш нещо по-добро. Ще се видим в съда, Джордан. Надявам се да си намериш добър адвокат, защото ще имаш нужда от него. Докато получиш от шерифа съдебната заповед, предлагам да държиш хората си под контрол. Никой няма да търпи повече мошеничествата ти. И докато съм в този район, смятам лично да се погрижа за това.

Докато траеше разговорът, Спър и сенаторът не бяха слезли от конете си и сега просто подкараха спокойно животните си и се отдалечиха от къщата. Този път Спър не почувства да го полазват тръпки по гърба, тъй като знаеше, че Джордан няма да посмее да стреля в гръб. Беше започнал да взема страха на прочутия мистър Джордан.