Дърк Флетчър
Опасна мисия в Тексас (10)

Глава десета

Спър чакаше вече цял следобед Уонтъби да се върне. Когато той се върна, лицето му имаше мрачно изражение и очевидно беше ядосан, но Уонтъби умееше да сдържа чувствата си, седна срещу Спьр, скръсти ръце и се втренчи изпитателно в него.

— Трудно се говори с бледоликия. Реших, че ще дам русокосата само ако получа сто коня.

Спър отправи спокоен поглед към Уонтъби. Изражението на лицето не издаваше чувствата му. Спър знаеше, че е спечелил. Сега бе дошъл ред да покаже умението си да убеждава, а също така трябваше да се види колко коне биха могли да бъдат доведени от ранчото.

— Още сто коня ще направят Уонтъби много богат. Скоро вече няма да мислиш за добруването на хората си, ще се възгордееш и скоро след това ще ти бъде отнета титлата вожд. Не мога да позволя това да ти се случи. Можем да доведем четирийсет и пет коня.

Уонтъби измърмори нещо и хвърли камък в потока.

— Мога да сваля на деветдесет и пет коня, ако всичките са силни, имат здрави крака и могат да бъдат обучени по нашия маниер.

Спър се засмя и поклати глава. Сега знаеше, че индианецът бе склонен да отстъпи. Нямаше представа как щяха да се споразумеят, но беше сигурен, че щяха да стигнат до съгласие. Два часа по-късно те все още стояха до конете и малкия поток. Два пъти Уонтъби беше ставал и се бе отдалечавал на известно разстояние, като очевидно се бореше със себе си.

Точно преди залез-слънце двамата постигнаха споразумение. Шейсет коня, трийсет сега и трийсет по-късно, когато каубоите от ранчото успееха да ги съберат, може би след две седмици.

Върнаха се при шатрата и ядоха нещо, приличащо й на сладкиш, за който Спър не желаеше да узнава от какво е направен. Индианките поднесоха заешко месо, печено на открит огън. Беше много вкусно. Спър би останал още по-доволен, ако имаше и малко сол с месото. Когато се нахраниха, той се обърна към Пени.

— Какво решихте? — попита тя, а кафявите й очи блестяха с особен блясък.

— Споразумяхме се за цената. Сега ти си най-скъпо струващата жена, която някой команч някога е имал. Баща ти ще даде шейсет коня, за да те откупи и да се завърнеш жива и здрава в ранчото.

Пени изпищя от радост, хвърли се към него и го прегърна силно.

— Но това е чудесно! — викаше тя. — Отново ще бъда свободна и ще правя каквото искам.

— Има още нещо — каза Спър, като внимателно се освободи от прегръдката й. — От този ден нататък вече не си жена на Уонтъби. Той обеща, че ще се отнася с теб като с дъщеря. Следващата седмица ще се грижи за теб и ще те защитава, докато доведа конете от ранчото. Ти също трябва да се държиш по подобаващ начин. Научи всичко каквото успееш от другите му жени. Тъй като си била в непосредствен досег с команчите, това може да ти потрябва.

Същата вечер, след като приключиха с вечерята, Спър пое към ранчото. Той се раздели приятелски с Уонтъби, като му обеща, че ще се върне след седмица и че няма да се появят никакви войници. Неговите каубои ще носят револверите си, но няма да проявяват враждебност.

Спър се спусна надолу по течението, след това сви към една местност, обрасла с гъсти храсти, и продължи да върви през нея още две мили, докато пристигна на мястото, където бе оставил коня си. Кобилата му беше завързана близо до потока, така че, когато ожаднее, да може да пие вода от него. Животното бе опасло всичката трева, до която бе могло да достигне.

Спър събра нещата си, напълни манерката с вода и оседла коня в тъмнината. Щеше да му отнеме цели два дни да се добере до ранчото, но поне щеше да носи добри новини.

Спър бе привършил храната и затова препусна още по-бързо към ранчото. Пристигна там тъкмо преди вечеря, изми се бързо и се присъедини към каубоите, насядали около масата. Преди Спър да бе привършил с вечерята си, сенатор Уолингтън се появи и му махна с ръка.

— Чух, че си се върнал. Какво, по дяволите, се случи?

Спър му описа сделката си с индианеца, като премълча за боя. Когато стигна до това, колко коне искат команчите, той се поколеба за момент.

— Хайде, Маккой, не може да е чак толкова лошо. За колко коня се споразумя да върнат милото ми момиче?

— Шейсет.

Напрегнатото изражение на сенатора отстъпи място на облекчение и задоволство.

— Дяволски добра работа, Спър! Мислех си, че ще поискат най-малко седемдесет и пет. Наистина, добра работа свърши, Маккой! Следващия път, когато се срещна с президента, ще му разкажа за теб.

Ед Хънт, надзирателят в ранчото, стоеше наблизо и слушаше. Сенатор Уолингтън се обърна към него, тъй като той бе най-добрият му ездач.

— Колко коне имаме в корала, готови за път?

— Четирийсет и пет, освен това сред тях има три от онези кльощави индиански коне.

— Уонтъби харесва такива грозни коне, тъй като те тичат бързо — каза Спър. — Първото нещо, което трябва да направим сутринта, е да ги подкараме към лагера на команчите.

— Ти току-що пристигна — каза сенатор Уолингтън. — Не искаш ли да си починеш един ден?

— Не и когато Пени се намира в бивака им. Възможно е нещо там да се обърка и да промени нещата. Трябва да ги подкараме още утре сутринта. Вероятно ще ни отнеме повече от три дни да ги заведем до там.

— Идвам с вас — заяви сенаторът.

Спър се намръщи.

— От колко време не сте яздили кон, и то в продължение на пет дни?

Уолингтън се засмя.

— Може би има дванайсет години, но въпреки това имам твърдото намерение да дойда с вас — не приемам никакви възражения. Ако все пак се случи да забавя групата, искам само някой здраво да ме ритне отзад и ще настигна всички, уверявам ви.

Надзирателят поклати глава.

— Сенаторе, може би ще имаме неприятности. Спомняш ли си онзи вирус, за който ти казах, че върлува сред хората ни? Още десет човека са на легло. Док казва, че било грип или нещо подобно.

— Някакъв проклет грип? — изрева сенаторът.

— Да, така е. Засега имаме само десет здрави мъже, а Док казва, че и те могат да заболеят всеки момент. Три дни езда нататък и още два насам представляват риск, който не би трябвало да предприемаме точно сега.

Сенатор Уолингтън погледна към Спър.

— Виждал съм как грип покосява населението на половин град — каза Спър. — По-добре да бъдем предпазливи. Пени не е в лоши ръце. Имам доверие на Уонтъби. Той каза, че ще се отнася с нея като с дъщеря, а тя, изглежда, се разбира добре с двете му жени. Мисля, че ще е по-добре да отложим пътуването с два дни, ако това ще е по-добре за хората.

— По дяволите — отвърна сенаторът. — Мътните го взели, добре. Два дни. Ако никое от момчетата не се разболее, ще тръгнем. Искам малкото си момиче тук, където й е мястото. Може би дотогава ще успеем да съберем и останалите петнайсет коня, необходими за размяната. Нека да опитаме, Ед. Първата ни работа утре сутринта е да ги намерим.

— Имате ли някакви вести от Форт Грифит? — попита Спър.

Сенаторът изръмжа недоволно.

— Вярно е, имаме новини. Командващият офицер там, някакъв полковник, каза, че нямал разрешение да се отдалечава толкова много и да преследва команчите, без да има нападение над форта. Той заяви, че ще докладва на генерал Арнолд, който щял да прецени положението и да издаде съответните заповеди. По дяволите, дотогава ще сме се оправили сами.

Спър изяде още едно парче ябълков пай, изпи трета чаша кафе, след това отиде в спалното помещение на каубоите, избра си едно легло и проспа три игри на карти, една игра на зарове и две сбивания.

На следващата сутрин Спър се събуди и попита дали са имали повече проблеми със „Съркъл Джей“. Каубоите отвърнаха, че не се е случило нищо.

Спър бе спал в помещението колкото бе възможно по-далеч от болните каубои.

Той се избърса, изми се и се отправи към града. Три часа по-късно обядваше с шерифа и областния прокурор, Орландо Дийдс.

— Разбира се, всичко е в рамките на закона, мистър Маккой — говореше Дийдс. — Четиримата мъже, нахлули в ранчото „Бар Уест“, независимо от това, че единият е бил убит, могат да бъдат обвинени в убийство. Но, мистър Маккой, тук е Тексас. Мога да ги подведа под отговорност, да ги арестувам и след това да ги изправя пред съда, но нямаме и най-нищожния шанс да намерим някой, който да обвини поне един от тях. Това е скотовъден район. И четиримата работят в ранчо, и четиримата се занимават с добитък. Опожаряването на обори е познат начин да се води война между фермери и собственици на ранчо, откакто Тексас граничи с Рио Гранде, а това е било още от самото начало. Няма никакъв начин аз, като областен прокурор, да повлияя с нещо в случая.

— Така че е по-добре да не предявяваме обвинение, така ли? — запита Спър.

— Да, така е.

Те привършиха с обяда и излязоха навън. Областният прокурор заяви, че го чака куп работа, и забърза надолу по улицата. Спър и Бен Джонсън се отправиха към офиса на шерифа и затвора.

— Бен Джонсън, ти, мръсно, гадно копеле такова. Никога не съм си и помислил, че ще ми паднеш толкова на сгода. Досега никой каубой ли не се е опитал да те направи на решето?

Думите се разнесоха точно пред тях. Един мъж на около трийсет и пет години, с рошава брада и гневен поглед, застана широко разкрачен пред тях, готов всеки момент да извади револвера си.

Шериф Джонсън погледна мъжа и поклати глава.

— Не те познавам. В затвора ли си бил?

— Наистина бях там, мръсно, страхливо копеле. Казвам се Амос Нервайн. Колорадо, спомняш ли си? Един малък град, наречен Бенсънз Корнърс. Ти ме обвини, че съм застрелял касиера при един банков обир.

Бен кимна.

— Да, спомням си. Нервайн, ти наистина уби онзи касиер. Другите двама касиери и собственикът на банката заявиха под клетва, че ти си го убил. Все пак се отърва леко с десетгодишна присъда. Вече те пуснаха, така ли?

— Да, пуснаха ме, след което започнах да те търся, за да те застрелям. Никога нямаше да ме хванат, ако ти не беше толкова упорит. Можехме да се измъкнем чисти от тази история, ако ти не ни беше проследил чак до хълмовете. Цели десет години тая омразата си към теб, Бен Джонсън.

Бен сви рамене.

— Много хора се опитваха да ме убият, Нервайн. Мразя да убивам. След време мъртвите стават толкова много, че човек трябва да спре и да размисли.

— Млъквай, старче и вади оръжието.

— Отвори си хубаво очите, Нервайн. Не нося револвер и не се крия. Ако искаш да ме застреляш, хайде, давай. Тогава вече със сигурност ще увиснеш на въжето. Тексаските закони са малко по-строги от тези в Колорадо.

— За какво, по дяволите, говориш, старче?

— За моя приятел тук. Какво си мислиш, че ще направи, когато види, че се опитваш да ме застреляш? Той е най-бързият стрелец, който някога съм виждал. Сигурно ще те просне още докато си вадиш револвера. След което няма да чувстваш нищо. Той рядко пропуска да уцели сърцето на жертвата си от такова близко разстояние.

— Нямаш револвер? Не си въоръжен? Що за шериф си ти, Джонсън? Вземи си пищова и ела да се срещнем тук след час. Ако не дойдеш, ще кажа на всички какво презряно псе си и шерифството ти няма да продължи повече от един ден. Стегни се, старче, и ела тук след час.

Нервайн се завъртя на токовете си и се отдалечи.

Привлечени от грубия глас на Нервайн, около двайсетина човека се бяха събрали около тях.

— Извади оръжието си, Бен. Не му позволявай да ти говори по такъв начин — обади се един от тълпата. — Докажи му, че все още можеш да се справяш с мерзавци като него.

Бен само махна с ръка и се запъти към офиса си. Спър вървеше плътно до него. Когато влязоха вътре, Бен се облегна на стената; в жеста му се долавяше умора. Той затътри крака към стола си и поклати глава.

— Ти чу какво каза той, Спър. Знаеш какво мислят хората в града за един шериф, който не може да използва револвера си. Знаеш какво ще направят.

— Знам. Нали и двамата бяхме там. И все пак смятам, че има и по-добър начин да разрешим този проблем. Остави ме да помисля.

Спър се приближи до прозореца и погледна навън. Много пъти бе ставал свидетел на сцени като тази. Два пъти шерифът беше достатъчно бърз да рани натрапника и да го прогони от града. Друг един път един шериф бе загинал на място, улучен точно в сърцето. Спър не искаше това да се случи с Бен.

Той закрачи нервно към празните килии и после пак се върна в офиса. Една бегла мисъл се въртеше в ума му, той кимна с глава, като остави мисълта му да узрее и да завладее съзнанието му. Защо не. Струваше си да се опита.

— Бен, в Тексас има ли закон, забраняващ дуелите?

— Мисля, че има. Сега такъв закон има във всеки щат, а освен това съществува и федерален закон. И какво от това?

— Ако не съм разбрал погрешно, този Нервайн те предизвиква на дуел. В такъв случай той ще извърши углавно престъпление. Това, което искам да направиш, е да се появиш с колана, в който затъкваш револвера, но без самия револвер. Имам чувството, че онзи негодник няма да остане спокоен, когато се появиш. Помни, че той няма да разбере, че нямаш револвер, докато не му кажеш.

— Значи аз отивам там и той пронизва гърдите ми с куршум. И какво би доказало това?

— Никога не бих позволил това. Повярвай ми, никога. Ще прибера Нервайн тук, в затвора ти, след което ще му купим билет и ще го изпратим с влака до следващия град надолу по линията. По този начин ще изглежда, че си се изправил в открит конфликт с него и когато всички в града разберат това, ще бъдеш в безопасност.

— До следващия път. Може би е по-добре да върна значката веднага и да офейкам в Мичиган или Чикаго, или някъде другаде, където никой не ме познава.

— Да, разбира се, може би ще е още по-добре, ако просто легнеш и умреш! От колко време продължава това — искам да кажа, откога те предизвикват по този начин?

— Сега, като се замисля, смятам, че е повече от две години, но имам чувството, че винаги е било така.

— А това можеше да бъде последният път, когато някой те разпознава, Бен. Времето лети.

Бен сви рамене.

— По дяволите, времето и аз сме приятели. Справяме се чудесно. — Той кимна. — Нека да опитаме твоя план. Сигурно още няколко години ще ме бива да изпълнявам длъжността шериф.

В уреченото време Бен Джонсън излезе от офиса и чу вик, който се разнесе от около трийсет ярда.

— По дяволите, най-накрая се реши да се изправиш срещу мен. Не мислех, че ще имаш куража да го направиш. Хайде да се захващаме за работа.

Бен излезе на улицата, а Нервайн заслони очи с ръка, докато пристъпваше към шерифа. Когато се приближи на двайсет фута, спря.

— Просто исках да съм сигурен, че това си ти, Бен. Изобщо нямаше да ми е приятно да убия някой вместо теб, а след това да те преследвам.

Той зае позиция на покритата с прах улица, като разкрачи крака и присви леко колена. Дясната му ръка се насочи към дръжката на револвера, който се подаваше от кожения кобур на дясното му бедро.

— Готов ли си, старче? — попита Нервайн. — Готов или не, времето ти настъпи. Сега ще трябва да умреш.

— Спрете, сър — разнесе се отляво сърдитият глас на Спър Маккой. — Не пипай оръжието или си мъртъв. Я се огледай! Дулото ми е насочено право към теб.

Нервайн се намръщи и се обърна така, че да вижда Спър.

— Какво правиш, по дяволите? Това не те засяга, въпросът е личен.

— Не е съвсем така, Нервайн. Казвам се Спър Маккой и съм агент от тайните служби на Съединените американски щати и те арестувам за нарушаване на закона и извършване на углавно престъпление. Дуелите са забранени в Тексас. Предизвика този човек на дуел, появи се готов да се биеш, а сега даде да се разбере, че си готов да извадиш револвера и да застреляш шерифа. Следователно имам всички основания да те поставя под арест заради това, че в момента извършваш престъпление. Вдигни ръце и сложи пръстите на главата си.

Нервайн се поколеба и Спър попита с леден тон:

— Да не би да смяташ, че можеш да се справиш с оръжие, насочено към гърдите ти?

Нервайн сви рамене.

— По дяволите, не можеш да ме хвърлиш в затвора. Никои съдебни заседатели няма да ме осъдят поради такова смешно обвинение.

— Забравяш, Нервайн, че това е Тексас. Нещата са малко по-различни тук, а ние не обичаме да заплашват шерифите ни. А сега тръгвай към офиса на шерифа. Гледай да не поемеш в друга посока, защото в момента, когато направиш това, ще те застрелям на място.

Шерифът Джонсън ги чакаше пред вратата на офиса. Той се усмихна, извади от кобура револвера на Нервайн и бутна негодника в първата килия.

— Обвиненията срещу теб ще бъдат написани след миг, Нервайн. Предполагам, че ще останеш в тексаския затвор най-малко година. Скоро ще има затвори в Остин, така че може и там да те пратят.

Като заключи Нервайн в килията, Бен се върна и запали малката печка, след което сложи кафеварката. Джонсън погледна внимателно Спър.

— Значи казваш, че е по-добре да използвам подчинените си за тази работа. Може би си прав. Ако до две години някой друг престъпник не ме познае, спокойно ще мога да се оттегля. Кой знае?

Той разтика огъня, след това погледна Спър.

— А сега кажи ми какво става с онова момиче, дъщерята на сенатора? Бил си при индианците, така ли? Чух те да казваш, че ще преговаряш с команчите за откуп. Какво се случи?