Илейн Кейн
Ариел (3)

Глава 3

Меката утринна светлина проникваше в стаята на Ариел през решетките на балконска врата. Огънят вече пращеше в камината и закуската, състояща се от портокалови резени, поръсени с дарчин, и бадемови сладкиши, лежеше на сребърен поднос пред нея. Но когато седна в леглото и опря колене до брадичката си, Ариел осъзна, че не може да се наслаждава на прекрасната утрин. Картините от предишната нощ запълваха съзнанието й и под кожата на лицето й сякаш забушува огнен поток. Ариел се навъси и отметна одеялото встрани. Каква глупачка беше, че му се довери. Човек не трябваше да има вяра на никой англичанин.

Той не просто я беше целунал. Целувките, за които чуваше да говорят в харема, бяха нещо сладко и изпълнено с нежни обещания. Неговата приличаше по-скоро на нападение с нарастващата си взискателност и жадна страст, която бе взривила сетивата й подобно на пясъчна буря. Бе изчерпала нейните резерви, пречупила волята й и извадила на бял свят неподозирани емоции. Страхът й се превърна в ярост, когато си спомни безцеремонната заповед на Кристофър Стонтън да се срещнат в конюшните по обед. Устните й все още бяха топли от целувката им, когато той предяви наглите си претенции, сякаш самият той бе благородник, а тя — негова собственост.

Арогантен неверник! От момента, в който го срещна, той й бе отправял само искания. Искаше да разбере коя е тя и я обвини, че го шпионира. Дори се закани да я предаде на бухарците! Казаното от Язид беше вярно. Неверниците не бяха нищо друго, освен надути чакали, които обядваха с остатъците от храната на почтените хора. Но тя имаше нужда от този чакал. Целувката беше нейната част в сделката и тя я заплати. Вече не му дължеше нищо, докато той й оставаше длъжник. Дължеше й неговата част от съглашението, изпълнението на обещанието, че ще убеди херцога на Ейвън да се откаже от натрапения му брак. Беше казал, че познава херцога по-добре от всеки друг. Сигурно не говореше празни приказки, когато заяви, че може да разубеди своя приятел от сключването на този брак. Беше арогантен, помисли си тя, но не правеше впечатление на човек, който може да сключи споразумение, без да изпълни клаузите му.

Ариел се втренчи в пламъците, които поглъщаха утринната прохлада, и започна да успокоява наранената си гордост. Без значение какво се бе случило предишната нощ, тя нямаше да му позволи да я насилва. Беше сключила тази сделка съвършено доброволно. Добре, щеше да се срещне с него в конюшните. Щеше да получи дължимото и след това въобще нямаше да погледне Кристофър Стонтън.

— Добро утро, я хагга. — Рима се появи на вратата и започна да изучава закуската на Ариел. Видя, че дори не бе докосната, затова дръпна подноса настрани и прекоси стаята, за да отвори широко вратите на балкона. Слънчевата светлина нахлу през широкия отвор, а с нея в стаята проникнаха и мелодичните звуци от инструментите долу в градината. Ариел се измъкна от леглото, взе си един бадемов сладкиш и сок от папая, след което излезе на балкона. От двете страни градината бе обкръжена от двореца, а една висока решетка със заострени пики я отделяше от външния свят. Ариел сложи ръце на перилата и се загледа в наложниците и техните деца, които започнаха да изпълват градината под зорките погледи на охраняващите евнуси.

Скоро одалиските подхванаха една весела мелодия. Музиката създаде щастливо настроение и децата започнаха да лудуват на малки групи, а жените се заеха с любимата си игра на гоненица. Ариел се усмихна при тази сцена.

— Днес са много щастливи — извика Рима от стаята, докато оправяше леглото. — Султанът обяви поредната Фантазия.

— Наистина ли! Кога ще бъде тя?

— Утре, след вечерните молитви.

— Доста време мина от последната Фантазия. Не е чудно, че те са толкова игриви — засмя се Ариел. Повечето от наложниците бяха на нейна възраст, или дори по-млади. Те се носеха между лимоновите дървета, преследваха се около малкото езерце. Радостните им викове, примесени с музиката и бърборенето на децата, създаваха едно приятно благозвучие.

— Банята ви е готова — каза Рима, като се показа на осветената от слънцето тераса.

— Добре — отвърна Ариел и мисълта за предстоящата среща с Кристофър отново завладя съзнанието й. — Тази сутрин имам нужда от баня.

Когато отново се появи на балкона, наложниците вече почиваха на дивани, поставени между цветните лехи, а децата се търкаляха безгрижно по тревата. Тиха, почти призрачна мелодия изпълваше въздуха. Ариел гледаше и усмивката й стана меланхолична. Някой ден тя също щеше да има деца. Но не знаеше как това може да стане, без да плати цената, която бяха заплатили наложниците. Целият им живот се състоеше от глупави игри в градината и часове, изпълнени с клюки. През останалото време се опитваха да бъдат привлекателни и се молеха Аллах да насочи очите на султана към тях, когато от време на време повикваше някоя любовница. Една млада наложница гладеше ръката на друга.

Ариел поклати тъжно глава.

— Султанът не обича тези момичета. Той спи с тях само когато има нужда от утоляване на страстта си. И това е всичко.

— Той е великодушен и мил с тях — отвърна Рима тихо от прага на вратата. Ариел не беше предназначила тези думи за никого, но нямаше нищо против Рима да се придържа към различно от нейното мнение. За Рима животът на наложниците изглеждаше като върха на щастието.

— Те никога няма да познаят любовта.

Рима сви рамене.

— Какво е любовта, моя господарке? Ако имам огън през нощта, храна за семейството си и покрив над главата си, аз със сигурност ще обичам мъжа, който ми дава всички тези неща.

— Ти ще му бъдеш просто благодарна.

— Не — отвърна младата робиня с глас, изпълнен с практичност. — Ще го даря със своята привързаност и вярност, ще го следвам, където и да отиде, той ще бъде винаги добре посрещнат вкъщи. Аз ще го обичам.

Ариел наблюдаваше как ръката на наложницата запълзя надолу по лакътя на приятелката й, докато пръстите им не се преплетоха. Майка й беше й описвала любовта между мъжа и жената не просто като даряване на чувствени удоволствия, но и като интелектуален съюз. Две души ставаха една в името на общите цели и мечти. Нещо извънредно сложно и почти магическо.

Ариел продължаваше да наблюдава жените в градината. Те бяха купени за удоволствие. Именно това предлагаше султанът и на нея: да я продаде на един непознат, за да може да го дари с удоволствия. Да изтъргува щастието й за английски пушки и промишлени изделия. Миналата нощ тя бе търгувала със своята свобода. Вероятно не беше по-различна от наложниците. Имаше само едно нещо, което можеше да й помогне да сключи успешна сделка, и подобно на тях тя го бе използвала за собствена изгода.

Жените се раздвижиха. Събраха едно по едно децата и скоро градината опустя, с изключение на музикантите, които продължаваха да свирят под мрежестата утринна сянка на дърветата. Бедрата на Ариел започнаха да се поклащат в ритъма на музиката.

— Може ли да останете още малко? — провикна се тя от горе.

Одалиската с лютнята кимна и лицето на Ариел се изпълни с щастие. След минута тя беше вече в градината. Спря за миг, за да изрита чехлите и сложи кастанетите на пръстите си, след това тръгна по прохладната трева към музикантите. Намери едно облято от слънчевата светлина петно на няколко крачки от тях, затвори очи и зачака.

Когато музиката зазвуча отново, Ариел отметна глава назад и остави мислите си да се разтворят в многоцветната дъга, която слънцето създаваше под клепачите й. Бедрата й започнаха бавно да се поклащат. Ръцете й се издигнаха грациозно като лебедови шии над главата й, а пръстите й с малките кастанети защракаха в ритъма на песента. Сладката мелодия се лееше около нея като възбуждаща миризма, омагьосваше я, сякаш желаеше да превърне нотите си в движения. Тя се поклащаше и накланяше, като описваше малки кръгове.

Музиката събуждаше някаква първична нужда в нейната едновременно пламтяща и успокоена душа. Без да обръща внимание на нищо, с изключение на чувствата, които музиката събуждаше, Ариел усети как сърцето й заби в ритъма на дайрето. Гърдите й се повдигаха и падаха с нотите на лютнята, които сякаш застиваха в горещината на градината. Тя се потопи изцяло в музиката, позволи й да погълне цялото й съзнание. Достигайки кресчендо, музиката внезапно спря. Ариел отвори очи и погледна с учудване одалиските, които бързо покриваха лицата си с воал. Следвайки погледите им, тя се обърна към входа на градината, където взорът й се кръстоса с две кристално сини очи.

С ръка, подпряна небрежно на стената, Кристофър наблюдаваше Ариел с явно одобрение. Ръцете й бяха голи, с изключение на широките гривни от злато, които покриваха китките й и подчертаваха тяхното изящество. Маслено жълтата копринена туника падаше на свободни талази от раменете й, а тънкият й кръст бе препасан с прихващащ фината тъкан колан, украсен с блестящи драгоценности. Под съблазнително прозрачната туника той можеше да види очертанията на закръглените й бедра. Сплетената й в дебела плитка и изгоряла от слънцето бронзова коса стигаше до кръста й, като все още се поклащаше насам-натам в ритъма на замлъкналата вече музика. Тя беше златна сирена, изключително съблазнителна, и споменът за нейната целувка се превръщаше в нещо повече от обикновено преживяване.

Той й се усмихна лениво, като се постара да скрие силната си възбуда, предизвикана от нейния танц.

— Добро утро. — Прекоси с широки, уверени крачки тревната площ, която ги делеше, и се загледа в нарастващата червенина по бузите й. Изглеждаха като свежи праскови, урожай от розово и златно, който молеше да бъде докоснат. — Страхувам се, че твоят пазач е пренебрегнал задълженията си — каза той и кимна към мястото, където евнухът й хъркаше в сенчестия проход.

— Нямаш право да си тук — отвърна тя, без да обръща внимание на поздрава му.

Спокойствието на гласа й изненада Ариел. Пренебрегвайки лудото тупане на сърцето си, тя продължи:

— Тези градини са за харема. Ако беше дошъл преди няколко минути, щеше да се натъкнеш на половината наложници. Шпионирането на харема е обида, която се наказва със смърт.

— Знаех, че са напуснали. Исках само да се уверя, че ще спазиш нашата уговорка.

— Казах, че ще бъда там, мистър Стонтън, и държа на думата си. Но след като така или иначе сте тук, бихте могъл да ми съобщите сега резултата от срещата си с херцога. — Докато говореше, Ариел водеше жестока битка в себе си. Той беше спокоен и студен като ледена напитка. Разхождаше се из градината, сякаш имаше правото да постъпва така, и продължаваше да не се съобразява с нея. Изгаряше от желание да му покаже, че това е нейният дом. Можеше да нареди да го изхвърлят, да повика същите тези стражи, които предната нощ той се бе заканвал, че ще повика за нея. Но не смееше. Първо имаше нужда от отговора му.

На слънчева светлина той изглеждаше по-висок, отколкото си спомняше. Стойката му и широките му изправени рамене подчертаваха неговите мъжки достойнства и го превръщаха в най-опасния мъж, когото бе срещала през живота си. В него бе скрита някаква примитивна сила, която изпълваше всичките му движения, и ноздрите на Ариел се разшириха при миризмата на мускусения одеколон, с който той се бе напръскал и предната вечер. Тя преглътна раздразнението си. Нямаше смисъл да дава израз на чувствата си, преди да е разбрала, че херцогът е отказал да подпише брачния контракт.

— Говорихте ли с него? — попита тя.

— Все още не. Но той ще разгледа скоро конюшните заедно със султана. Тъкмо тръгвах натам.

Ариел погледна към слънцето.

— Скоро ще стане пладне.

Погледът на Кристофър последва нейния.

— Да, наистина. — Той я прикова с немигащи очи и се усмихна. — Приготви се за яздене. Ще получа това, което искаш.

— Не мога да яздя! На жените не се разрешава да напускат двореца. Не мога да си представя как вашият крал ви е позволил да дойдете тук с такава важна политическа мисия, без да знаете нищо за нашите обичаи.

— О, аз знам всичко за обичаите ви — изрече той безгрижно. — Но знам също така, че всеки, който души около балната зала, може да намери начин и да излезе за езда.

Преди да може да осъзнае намерението му, Кристофър повдигна ръката й до устните си и я целуна.

— До скоро. — Той й се усмихна, но в усмивката му се четеше само лукаво предизвикателство. След това, без да се обръща, Кристофър напусна градината, като прекрачи мирно спящия евнух на входа.

 

Кристофър тръгна по пътеката, която водеше към конюшните. Морско зеленият покрив на внушителната бяла сграда блестеше под вълните от горещина, които го заливаха. От двете страни на главното здание се простираха огромни крила, отбелязани с равната линия на вратите за отделните кабинки и пътека от розов мраморен чакъл, над която се издигаше красив портик. Когато се придвижи покрай редицата от врати, той видя, че Робърт и султанът бяха потънали в разговор.

— Лорд Стонтън — извика султанът, когато Кристофър се приближи до малката група мъже. — Вие, разбира се, сте пътувал из цяло Мароко и познавате добре нашите чудесни арабски коне. Не намирате ли, че те превъзхождат английските породисти по скорост и подвижност?

— Всеки има своята ценност, мула Мохамед — обясни Кристофър, като застана между султана и най-възрастния му син. — Породистите подхождат много добре на дългите пътища и хълмове, по които ние яздим. Но и най-добрите английски породисти коне не могат да издържат и седмица в мароканската пустиня. Вашите арабски жребци са специално създадени за дюните.

— Доста дипломатичен отговор. Много по-различен от това, което съм чувал за вас — каза султанът с одобрителна усмивка. — Вашата скромност ви краси.

Кристофър склони глава.

— Мисля, че опитът е облагородил избухливия ми характер, който някога ме обвиняваха, че притежавам, мула. Моят чичо може да потвърди, че през последните години темпераментът ми не си е позволявал отклонения от достойното поведение.

— Моите източници не са чак толкова ненадеждни, колкото искате да ме накарате да мисля, че са — отвърна султанът добродушно.

— А какво е вашето мнение за нашите породисти, мула Мохамед Ел Язид? — попита Кристофър, като се обърна вежливо към наследника на султана. От цялата информация, която бе успял да събере за него, Кристофър стигна до заключението, че Язид е съвършеният наследник на трона. Интелигентен, проницателен и изключително популярен. Никой не обичаше омразата му към християните, но през последните четиристотин години всеки султан бе мразил християните. Мохамед Бен Абдулах бе единственото изключение и макар да бе осигурил на нацията си дългоочакваното процъфтяване и единство, мнозина от мароканците се чувстваха значително по-добре с агресивния Язид.

— Вашите коне не са гледани добре и са доста слаби по моя преценка, лорд Стонтън — заяви Язид, без дори да се погрижи да скрие презрението си. — Смятам, че са прекалено нервни и лесно се огъват. Естествено, не бих се доверил на нито един от тях. Дори се страхувам да не ме ухапят коварно.

Очите на Кристофър проблеснаха, когато парира нападките на Язид в започналата борба на воли.

— Може би, мула, именно вашата неопитност с породисти коне ви е накарала да се страхувате от тях — отвърна сухо Кристофър.

Лицето на Ел Язид пламна от ярост при този намек.

Обстоятелството, че Робърт, а следователно и Англия, знаеха толкова малко за Мохамед Ел Язид, го тревожеше. Престолонаследникът бе известен като прекрасен ездач и воин, който се радваше на огромна популярност. Но Кристофър придаваше по-голямо значение на историите за хипертрофираното его на Ел Язид и последователната му ксенофобия. Носеха се слухове, че Ел Язид оказва на арабските и берберските шейхове помощ по-често за прогонването на чуждите дипломати, отколкото за сключването на мирните договори, предлагани от баща му. Но той работеше в сянка и никога не се противопоставяше открито на султана. Кристофър дори се чудеше дали Мохамед въобще знаеше, че именно неговият син се крие зад толкова зачестилите напоследък неуспехи във външната му политика. Но дори и да знаеше, той не го признаваше. Презрението на Язид към англичаните можеше да се окаже фатално за подписването на договора, в зависимост от влиянието, което Ел Язид можеше да окаже върху султана. Поне засега обаче Кристофър не знаеше доколко султанът ще да се поддаде на внушенията на Ел Язид.

— В цялата британска империя няма нито един жребец, който да не мога да победя — заяви Ел Язид и маслиненият цвят на кожата му придоби морав оттенък. — Кристофър повдигна скептично вежди и се загледа в трепкащия мускул на бузата на Язид, който продължи: — Някои хора виждат малкия размер на арабските коне и се заблуждават, че са слаби. Но арабските коне са бързи и сигурни. Те ще носят ездача си, докато не паднат под него. Знаят как да оцеляват и имат защитата и милостта (барака) на Аллах. — Ел Язид се втренчи в Кристофър и в бледозелените му очи запламтя предизвикателство. — Вероятно сте чувал вече за Фантазията.

— А, да — прекъсна го Робърт. — Фантазията не е ли някакъв вид военни маневри?

— Много повече от това — отвърна гордо султанът. — Тя не прилича на вашите древни турнири. Най-добрите ездачи и воини от нашата армия са ангажирани с една шеговита битка. На широк фронт те настъпват срещу зрителите и когато достигнат до определена точка, спират и изпразват пушките си във въздуха.

— Това сигурно ще бъде много възбуждащо преживяване — каза Робърт.

— Фантазията е истинска демонстрация на силата и уменията на моите поданици, лорд Белмет — отвърна султанът. — И, разбира се, това е нещо, което човек трябва да види сам, за да го оцени напълно. Но вие ще можете лично да се убедите в това утре вечер. Тогава ще видите защо толкова се гордеем с нашите коне и нашите воини. Мохамед Ел Язид ще ръководи Фантазията.

Очите на Ел Язид бяха притворени, когато той се поклони учтиво, но няколко секунди преди престолонаследникът да скрие лицето си от чуждите погледи, Кристофър успя да долови презрителните пламъчета в очите му.

— Какво е мнението ви за това животно? — попита султанът, като насочи вниманието им към един прекрасен сив жребец, който едно кривокрако конярче изведе от кабинката му, за да могат да го огледат. Момчето разкарваше жребеца нагоре-надолу по пътеката и лицето му гореше от гордост, когато конят изпъваше врат и размахваше триумфално опашка.

Когато жребецът спря пред групата мъже, Кристофър прокара ръка по предния му крак и провери неговата сила.

— Възхитителен е, мула Мохамед — каза херцогът и отстъпи крачка назад, за да се полюбува още веднъж на жребеца.

— Сироко ще бъде кралят на арабските коне — заяви Ел Язид. — Някой ден той ще поведе много по-значителни неща от Фантазията. Във вените му тече кръвта на боен кон. Той ще бъде гордостта на Мароко.

Докато момчето отвеждаше Сироко обратно в кабинката му, Кристофър зърна една бяла джелаба да изчезва зад ъгъла. Минута по-късно там се появи глава, обвита в тюрбан, и чифт очи, които го преследваха от момента, в който за първи път се взря в тях.

— Има и още няколко други коне, които трябва да видите, лорд Стонтън — каза султанът.

— За мен ще бъде голяма чест, велики мула. Но днес имах намерението да пояздя. Ако смея да помоля за вашата снизходителност, бих предпочел да ги разгледам по-късно.

— Естествено — отвърна султанът с разбиране. — Ездата е винаги за предпочитане. Давам ви свободата да си изберете, който искате от моите коне. Ще се видим тази вечер, лорд Стонтън — добави той и лицето му помръкна леко. — Има някои точки от търговското споразумение между нашите две страни, които трябва да бъдат обмислени.

— Наистина има, мула — каза Кристофър, наблюдавайки подшитата в алено джелаба иззад покрития със скъпоценности тюрбан на султана.