Илейн Кейн
Ариел (17)

Глава 17

Ариел откъсна още една белоснежна калия и я сложи в сламената кошница, която висеше на ръката й. Тя повдигна ръка над очите си и припряно погледна към слънцето.

— Среща ли мислиш да си определяш следобед?

Ариел погледна Кармела с раздразнение.

— Просто се чудех колко е часът — каза тя, като избегна да потвърди или отрече забележката на Кармела.

— Откакто сме тук, ти се чудиш вече за десети път. Само веднъж съм се питала толкова много колко е часът — когато се срещахме с Паоло зад циганския катун.

— Кармела, аз не си определям тайни срещи с никого.

— Дори и с Черния воин от Фантазията? Всички разбраха, че това е твоят маскиран херцог. Mierda, трябваше да видиш Дайва. Беше побесняла. Страшно се забавлявах, като я гледах как фучи. Ариел — Кармела стана сериозна и предупредително хвана ръката на Ариел, — пази се от нея. Тя те мрази повече от всякога.

Ариел сви устни. Вярно беше, но тя не можеше да направи нищо, освен да не се изпречва на пътя й.

Двете жени тръгнаха надолу по цветната алея в оградената със зидове градина. Докато късаха най-свежите цветя за букетите си, бяха потънали в мисли. Всяка в своите.

— Ах, помириши това! — възкликна Кармела и й поднесе една кървавочервена роза. — Върху тази роза можеш да паднеш в несвяст, да танцуваш с нея, да я хвърлиш на любимия си като таен знак за среща, когато лагерните огньове утихнат и старите жени заспят.

Кармела хвърли кошницата си на земята, стисна розата със зъби и започна грациозно да танцува, като извиваше тялото си около Ариел. Тя пляскаше с ръце над главата си и мяташе черната си коса в ритъма на танца. Както се въртеше около Ариел, тя дръпна розата от зъбите си, хвърли я в краката й и изтича зад един бадем.

Ариел се засмя.

— Идвам, любов моя — извика тя, вдигна цветето и се присъедини към играта.

Кармела се скри в ниските храсти, после приведена изтича до друго скривалище зад чешмата. Ариел я гонеше. След няколко крачки тя се отказа, хвърли розата на Кармела и се отпусна на тревата.

— Много бързо бягаш! Никой мъж няма да има сили да те хване.

Кармела коленичи до нея, легна по гръб и се загледа в утринното слънце.

— Не знаеш какво е желание. Паоло не би се отказал никога. Щеше да ме хване още до бадема.

— Няма смисъл да вехнеш по него, Кармела. Него го няма, а ти си тук. Сега живееш в друг свят. Трябва да го забравиш.

Кармела се повдигна на лакът. Поклати глава.

— Грешиш, приятелко. Но нямаш вина. Не познаваш страстта. Като я вкусиш с мъжа, който е отреден за теб, ще разбереш. Без нея животът е много сив.

Ариел започна да мачка стръкче трева с пръстите си. Думите на Кармела я смутиха. Страстта, която изпитваше към Кристофър, бе точно такава. Когато бяха заедно, светът ставаше по-ярък, цветовете му — по-блестящи. Не само когато я целуваше. Изпитваше същото и когато разговаряха. Дори близостта му я караше да гледа на света с други очи. Надяваше се, че животът ще продължи както преди, когато Кристофър се върне в Англия. Но като слушаше Кармела, й стана ясно, че се заблуждава. Щяха да й липсват нещата, които той й бе показал — разбиранията му, уважението му към нея, естествената дружба между тях, — неща, които у другите мъже липсваха. И целувките му, и топлите вълни от страст, които я заливаха, когато беше в прегръдките му, също щяха да й липсват. Странно бе, че вече не се страхуваше от ласките му. Приемаше ги като уютни и удобни. Чувствата й към него бяха много по-естествени, отколкото самотата, в която бе прекарала живота си. Осъзна, че когато Кристофър замине, той ще отнесе със себе си всичко това и ще й липсва ужасно.

— Тъй, кога ще се срещнете отново?

— Довечера — отвърна Ариел.

Беше й ясно за кого става дума. Тя се беше уморила да отрича.

— Ще ме заведе до Казбах, за да видя Язид и Сюлейман — продължи тя.

— Тези пък за какво са ти?

Ариел се засмя.

— За теб мъжете имат само едно предназначение в живота. Но има и други причини да се видиш с един мъж, освен „страстта“.

— Хм… — измърмори Кармела, стана и изтръска тревата от шалварите си. — Но Мохамед Ел Язид е син на Дайва. Ако бях на твое място, щях да стоя настрана.

— Искам само да се уверя, че той и Сюлейман са добре. Освен това той винаги е бил любезен с мен.

Кармела я изгледа строго.

— Кога изобщо Мохамед Ел Язид е бил любезен с теб?

Ариел замълча. В момента не можеше да измисли нещо, с което да избегне да й дава обяснение каква точно е връзката й с него.

— Той проявява разбиране към желанието ми да остана тук.

— Значи ти още не искаш да се омъжиш за англичанина.

Ариел се поколеба.

— Кристофър ми харесва. Той е добър и красив, и аз съм сигурна, че… ще бъде прекрасен съпруг, Кармела. Но пътищата ни в живота се разминават. Аз не мога да напусна Ел Беди. Чувствата ми към Кристофър не могат да променят това.

Държанката циганка сви пълните си устни в многозначителна усмивка.

— Сега разбирам всичко — каза тя, като тръгна назад по пътя, по който бяха дошли. — Ти се влюбваш в Кристофър.

— Не се влюбвам — настойчиво каза Ариел и дотича до нея. — И ти, с твоята сантименталност!

Кармела не й обърна внимание и продължи да върви по затревената пътека.

— Той е силен и красив. Всяка жена, която го види, припада по него. Естествено е и ти да полудееш.

— Познавам го по-добре от другите жени. Той е подстрекател и лъжец.

Тя сви рамене.

— Такива са всички мъже, mi amor.

— Той иска само своето споразумение. Не мен.

Кармела спря и я погледна с вдигнати вежди.

— О, иска те! Няма смисъл да се тревожиш за това.

— За какво говориш? — попита Ариел.

— Помниш ли Фантазията. Той смело дойде до шатрата и погледна право вътре. Помниш ли?

— Разбира се — каза Ариел, като се питаше дали някога ще дойде време, когато да не си спомня тази ужасна нощ.

— Мислех, че гледа мен. Но в мига, в който очите ни се срещнаха, разбрах, че греша. Търсеше някого, но това не бях аз. Познавам този поглед. Един мъж не гледа така, когато търси вещ или приятел. Той търсеше своята amor. Любовницата си.

Ариел спря рязко зад Кармела и се втренчи в гърба на приятелката си. Кармела подаде кошницата си на една одалиска и изчезна в двореца. Тя можеше да заговори за нещо очевидно и така да извърти нещата, че да го превърне в страст. Ариел обаче виждаше нещата такива, каквито бяха. Кристофър се беше съгласил да се ожени за нея, защото мислеше, че е в опасност. И макар да отричаше, че голяма роля в приемането на това решение беше изиграл евентуалният успех на договора, Ариел не отричаше, че Кристофър намираше компанията й за приятна. През по-голямата част от времето, поправи се тя, след като си спомни как погледът му минава през нея, когато е сърдит. Но той определено не беше влюбен в нея. Между тях съществуваше едно добро приятелство. Това бе всичко. Освен това той я мамеше, докато тя му се доверяваше. Не, той не беше влюбен в нея, както и тя в него.

Ариел поклати многозначително глава и влезе в двореца. Но я обзе меланхолия и тя не можа да я прогони до края на деня.

 

Язид препускаше по голата степ само с един придружител. Чен бе единственият човек, на когото Язид вярваше, че ще мълчи за срещата. Монголецът непрекъснато доказваше, че не се интересува от това, което върши в Мароко. Той бе най-жестокият и най-хладнокръвен мъж, когото Язид познаваше, а на него му трябваше точно такъв. Изпълняваше заповедите точно, без да мисли. Единственият път, когато разочарова Язид, беше с неверника.

Този кретен, евнухът на Ариел, беше паднал от небето, за да го пази в гръб. Още преди години трябваше да убие Зиад Бен Бахкар. Но идеята на Райзули тогава му се стори по-добра. Кой би предположил, че огромният берберин, когото бяха хванали да шпионира, ще продължи да живее, след като му отнемат мъжествеността. Язид беше сигурен, че това ще бъде по-ужасна смърт, отколкото направо да го убият. Но той бе продължил да живее и проклетата дъщеря на любовницата на баща му го беше взела при себе си. Трябваше да изтръгнат и мозъка на този скопец. Той още си мислеше, че е истински мъж, и заради него монголецът не можа да забие нож в гърба на неверника.

Чен едва оцелял, като го нападнал отстрани, или поне така разправяше. Язид не остана да види всичко с очите си. Не би посмял да се показва заедно с монголеца. Когато дойде на мястото на срещата, Чен му каза, че ятаганът на неверника се извивал като светкавица и нанасял удари на всички страни. Наложило се да пожертва коня си. Скочил в последната минута от другата му страна, така че острието на неверника се забило в корема на коня му, вместо в неговия. После изчезнал между конете и сражаващите се воини.

Монголецът не изпитваше уважение към животното на Аллах. Той бе гяур, безбожник. Понякога Язид се тревожеше, че е близък с един неверник, но после спираше да мисли за това. Големият му план се отнасяше до земята на Аллах. Той щеше да унищожи промъкващото се влияние на неверниците, които бяха най-приятелски посрещани на тяхната земя от собствения му баща. Сега той щеше да отърве Магреб от християнското зловоние веднъж завинаги.

В горичката от кипариси, която приличаше на оазис в равнината, бе разпъната шатра. Когато се приближиха, чергилото на входа се повдигна. Отвътре се показа майка му. Дори отдалеч видът й бе корав. С всеки изминал ден тя ставаше все по-тиранична. Беше се надула от сигурност в успеха му и изпълнила със страстно очакване на властта, която щеше да притежава, когато той станеше велик султан. Или поне така си мислеше. Но Язид беше търпелив човек. Бе търпял дълго и сега щеше да получи властта. Майка му си мислеше, че ще разполага с всичко, което той толкова дълго бе чакал. Тя мислеше, че това е нейна победа, че той ще стане марионетка в ръцете й като везирите, които тя държеше покорни с опиум и с широки бедра. „Е — каза си той, — нека мисли така.“ Скоро щеше да разбере, че е сгрешила. До няколко дни щеше да победи. Той предвкусваше победата. Щеше да разиграе играта на шарада още веднъж. Тогава за последен път щеше да е послушен син на майка си и на Мохамед Бен Абдулах.

Язид препусна право към шатрата. Закова коня на място, като дръпна юздата на Сироко толкова рязко, че майка му се покри в облак прах. Черните евнуси бързо развяха ветрила, за да разсеят праха, но майка му не трепна.

— Защо се забави? Аз, твоята майка, се мъча в жегата на пладнето и те чакам повече от час!

— Прощавай, майко моя — каза Язид с твърд глас и почтително й се поклони.

Дайва го изгледа свирепо, но постепенно успя да успокои нараненото си достойнство.

— Влизай вътре. Нямаме много време. Трябва да се връщам.

Язид я последва в шатрата. Въпреки че бе само временен подслон, тя с нищо не отстъпваше по пищност на стаите в двореца. Един върху друг бяха застлани дебели персийски килими, а други висяха по стените. Навсякъде се търкаляха възглавници. Вече беше сложен сребърен чайник с ментов чай. Майка му кимна и един евнух поднесе чая. Други четирима им вееха с ветрила. Всички бяха неми. Езиците им бяха изтръгнати в най-ранна възраст за целта, за която служеха. Не е възможно да се водят поверителни разговори в присъствието на езици, които ще ги разпространят.

— Какви новини носиш? — попита Дайва.

Тя не си губеше времето с любезности да го разпитва как се чувства. Язид кимна цинично.

— Всичко върви по плана.

— Тогава тази нощ ще превземете Казбах.

— Не. — Язид шумно отпи голяма глътка чай и си взе един сладкиш. — Преди да превземем крепостта, реших да отида за няколко дни при бухарците.

— Това не влизаше в плана ни.

Дайва започна да удря с юмрук по дланта на другата си ръка и огромните й пръстени, поставени на всеки пръст, зазвънтяха, удряйки се при всяко движение един в друг.

— Трябва да победиш час по-скоро. Везирите и другите ни съюзници започват да стават нетърпеливи. Те не виждат нито бухарците, нито пък теб, техния предводител. В двореца говорят само за победите на Абдулах и Сюлейман, който превзел Казбах и щял да унищожи бухарците. Те имат нужда от тази победа!

Язид замръзна и студено загледа майка си над ръба на чашата. Той повтори решението си, като наблегна на всяка дума с леден глас.

— Реших да се присъединя към силите си в пустинята.

— Защо?

— Няма нужда да ти обяснявам. Цял живот са ме обучавали да се бия. Ти самата се погрижи за това, майко моя. Ако везирите са загубили ума си от страх и искат да подвият опашки и да избягат, остави ги. Когато стана султан, ще се разправя с тях, както и с всички предатели. Ще платят скъпо за страха си. Кажи им това, щом с такова нетърпение очакват новини.

Дайва го изгледа ядно с леден поглед, но не му възрази. Това му достави голямо удоволствие и го изпълни с великодушие. Затова Язид каза някои неща, които тя очакваше да чуе.

— Не съм виждал бухарците от началото на въстанието. Действах само въз основа на предварително подготвен план преди Фантазията. Ако е речено, че ще успеем, те трябва да ме видят с очите си, да ме чуят с ушите си. Да разберат, че съм с тях, че аз съм техният предводител. Това е много по-важно, отколкото да държа в ръцете си везирите ти.

Майка му се усмихна и кимна.

— Отлично, сине мой. Ще съобщя думите ти на везирите. Сега ми кажи след колко дни ще атакуваш Казбах и ще убиеш досадния отрок на наложницата.

— Най-късно след пет дни. Дотогава Сюлейман ще се успокои, няма да подозира нищо. Дори няма да знае какво да прави, като нападнем. Той най-малко ме тревожи.

— После?

— После ще вляза в Ел Беди.

— Ти ли ще дадеш първи сигнала?

Язид едва забележимо кимна.

— Както е по плана.

— Добре. Много съм доволна, сине мой. Чакам деня, в който ще станеш султан.

Мускулите на врата на Язид се опънаха. Тя го пренебрегваше. Майка му бе толкова глупава, колкото и останалите. Сега неговата звезда изгряваше на хоризонта. Той се надигна намръщен и излезе от шатрата, без дори да се поклони.

Когато тропотът от копитата на коня му потъна в неподвижния въздух, Дайва се отпусна на възглавниците и си взе парче сладкиш.

— Да дам ли заповед да се подготвим за връщане в двореца, велика султанке?

— Не, Райзули — каза тя, усмихвайки се на себе си. — Не бързаме.