Илейн Кейн
Ариел (14)

Глава 14

Кристофър в миг скочи от коня си и застана до нея. Ако не беше меднозлатистата й коса, едва ли би познал жената, която се измъкна залитайки от шатрата и стискаше малко дете в ръцете си. Шалварите й бяха накъсани на ленти, а туниката й бе покрита с мръсотии. Косата й, която в мислите си той сравняваше с буен водопад, бе разрошена и сплъстена. Цялата й лява страна, от рамото до коляното, бе покрита със засъхнала кръв. И двете й бузи бяха прорязани от драскотини, носът й бе разкървавен. Кристофър нямаше представа кое е детето, което тя стискаше така силно, сякаш животът й зависеше от топлината, с която неговото телце я сгряваше.

— Къде си ранена? — попита той настойчиво, като прокара ръце по засъхналата вече кръв.

Ариел го загледа безизразно, като че ли не разбираше въпроса му.

— Къде си ранена? — повтори той рязко.

— Не съм ранена.

— Детето?

— Детето е само уплашено, не е ранено.

Очите й се изпълниха с ужас при една внезапна мисъл и тя се обърна, сякаш смяташе да се върне в шатрата. Беше взела безумното решение да завърши задачата, която си бе поставила, и за малко не се спъна в Зиад, който беше паднал на колене при вида на господарката си. Кристофър я дръпна за раменете.

— Къде мислиш, че отиваш? — попита той.

— Лейди Ан и вуйчо ти… — заекна тя. — Не прегледах всички тела.

Кристофър я взе в ръцете си като малко объркано дете. Между тях малкото момченце едва-едва помръдваше.

— Ан и Робърт са в безопасност, Ариел. Няма нужда да ги търсиш повече.

— Но призивът за битката? — настоя тя, като че ли Кристофър не бе с всичкия си. — Той беше срещу всички англичани. Всички в шатрата са… — тя не можа да довърши.

Виждайки я как се бори да овладее емоциите си, Кристофър побесня от гняв срещу бухарците, които бяха предизвикали това клане. Тя вдигна поглед към него. Болката в очите й бе замъглила техните златисти пламъчета.

— Шатрите са пълни с мъртъвци.

— Зная — каза той и нежно погали главата й. — Видях ги. Ан и Робърт не дойдоха тази вечер. Аз предусетих някаква опасност и Робърт се съгласи да прояви благоразумие.

— Те са в безопасност? — Ариел го погледна с такова облекчение, че когато й отговори, сърцето му потръпна.

Тогава Ариел се отпусна в ръцете му. Краката й не можеха повече да я държат. Той я вдигна от земята и я качи на черния жребец. После се метна зад нея, притегли я към себе си, като прикри с ръце и нея, и детето.

— Зиад, ще яздиш с нас до двореца!

Без да каже дума, евнухът скочи на коня, който беше взел от един убит, и изтегли ятагана си. Тръгна зад Кристофър, защитавайки гърба си, докато те се отдалечаваха с главоломна скорост от полесражението.

Ариел беше като заспала, за миг тя забрави както Фантазията, така и кървавата баня след нея. Кристофър я държеше в ръцете си и й говореше с нежен глас, което я накара да се почувства на сигурно и безопасно място. Беше тъмно, но светлината на факлите хвърляше меки отблясъци върху лицето му. Тя притисна топлия вързоп в ръцете си и го погали. И тогава си спомни… Като отприщени язовирни води в душата й нахлу ужас. Кръвта, зловонието, безумният страх на селяните, които тъпчеха всичко по пътя си. Беше твърде истинско, истинско като малкото момченце, което спеше в прегръдките й.

— Трябва да се върна, Ариел. Зиад ще те заведе при дойката ти и ще стои на стража пред вратата.

Ариел се вкопчи в черната му памучна джелаба и погледна към лицето му. Той приличаше на берберски воин повече, отколкото който и да е друг мъж, когото бе виждала, и вярваше, че се връща в битката, за да защитава султана под закрилата на Аллах. Но не беше възможно да се скрие в стаята си, докато всички, които обичаше, бяха все още в опасност. Кристофър бе участвал във Фантазията и каза, че е очаквал нещастие. Техните спорове не бяха от значение сега. Нямаше да го пусне, преди да й отговори на няколко въпроса.

— Какво стана? — попита тя. — Кой го направи?

— Ще ти разкажа всичко, което знам, когато се върна. Сега искам само да те заведа на сигурно място, където ще бъдеш в безопасност.

— Не, не можеш да ме изоставиш като някакво дете, отведено някъде за негово добро. Трябва да знам дали султанът е жив. Ако ти не ми кажеш, ще намеря друг, който да стори това.

— Мохамед Бен Абдулах е жив. Тези, които още са му верни, се борят за неговата сигурност.

— Бухарецът?

— Не — отвърна й тихо Кристофър. — Не е той.

Ариел сви вежди. Много остана неизказано, а трябваше непременно да научи отговорите. Но очевидно Кристофър бързаше да се върне на бойното поле и тя трябваше да остави за по-късно въпросите си за Черната гвардия.

— Върви със Зиад, Ариел.

— Само още един въпрос — каза тя, като държеше ръката му. — Сюлейман и Язид яздеха във Фантазията. Виждал ли си ги? Знаеш ли дали са в безопасност?

Кристофър я изгледа свирепо, като че ли най-голямото му желание в този момент бе да я набучи на ятагана си. Ариел се сепна от гнева му.

— Те са моето семейство. Не си толкова жесток, че да откажеш да ми съобщиш как са те.

— Не зная къде се намират, Ариел — каза той с глас, пълен с твърдост и горчивина. — Видях Сюлейман в началото на последната атака, точно преди да започне боят, но принц Язид не съм виждал от втората битка.

Ариел бе обзета от страх. Забравяйки гордостта си, тя помоли Кристофър за помощ.

— Моля те, заклевам те! Потърси принцовете. Донеси ми новини за тях.

— Ще разбера каквото мога. — Кристофър се вторачи в нея.

Всеки друг път тя би казала нещо хапливо, но сега беше твърде изтощена, твърде радостна, че е жива. Просто се бе заинтересувала за мъже, които й бяха като братя. Не можеше да си обясни защо той прие молбата й с такава омраза, но вече не я беше грижа. Искаше само да знае дали принцовете са в безопасност и въпреки техните отношения, тя просто не познаваше друг по-подходящ човек от Кристофър, който да ги открие и, ако е нужно, да ги защити.

— Благодаря — отговори тя смирено.

— Няма защо, Ариел. Поне сега направи каквото ти казвам и се прибери в стаята си.

Ариел отметна глава, засегната от тона му и от нежеланието му да се помирят.

— Както желаете, Ваша милост. — Тя се обърна и тръгна по стълбите на двореца с детето в ръце, без да погледне назад. Но гневът не й помогна да стигне далеч. Още като се качваше по стълбите, усети, че коленете й започват да се подгъват от изтощение. Трябваше да събере всичките си сили, за да се изкачва стъпало по стъпало, и погледът й падна върху желязната врата, която нападателите бяха заключили. В момента, в който Кристофър не можеше повече да я види, тя се свлече до стената. Цялото й тяло трепереше. Зиад, който беше там, я вдигна на ръце.

— Мога да вървя, Зиад. Само трябва да си почина малко.

— Не! Аз ще те нося, или ще пълзя, а ти ще седнеш на гърба ми, но повече няма да изоставя задълженията си към теб. Ти си твърде слаба, за да вървиш сама, а трябва да се грижиш и за детето.

— Но всички ще си помислят, че съм ранена, а ранените са толкова много — гласът й замря, защото дори и говоренето бе вече непосилно за нея.

— Повече няма да говорим за това. Сега ще направим така.

Ариел не се опита да се противопоставя на желанието на Зиад. Енергията й изтичаше като вода, погълната от водовъртеж. Ръцете я боляха от носенето на детето. Тя беше пребита от умора и сигурността на стаята й беше приятна и желана цел в нейния изтощен ум.

След няколко минути бяха вече там. Зиад почука веднъж, без да изпуска Ариел от ръцете си, и Чедила отвори широко вратата. Тя се наведе над Ариел, като едновременно ридаеше и стенеше, изказвайки с това и благодарността си към Аллах. Беше запалила камината и огънят бумтеше. Зиад положи Ариел на стола до нея. Рима също беше там и като видя какво държи в ръцете си Ариел, зяпна, а очите й се разшириха от ужас.

— Дете!

— Той падна върху мен, когато боят започна. Щяха да го смачкат — обясни Ариел с изтощен и отнесен глас. — Едни падаха, падаха навсякъде, а други бягаха във всички посоки.

— Всичко вече е свършило и сега двамата сте в безопасност — прошепна Чедила и внимателно разтвори пръстите на момченцето дотолкова, че да може да ги раздели.

— Рима ще се погрижи за детето. Сега трябва да се погрижим и за теб. Изпий това! — Тя поднесе висока чашка към устните на Ариел.

— Кръвта не е моя — обясни Ариел. — Един мъртвец падна върху мен. Белметови са живи. — Усещаше, че умът й скача от мисъл на мисъл и че губи нишката, когато билковата напитка, която Чедила току-що й бе дала, започна да действа. Но преди да се отпусне напълно, Ариел трябваше да направи още едно последно усилие.

— Зиад! — тихо повика тя евнуха.

Той коленичи до нея. От виновния му поглед разбра, че въпросът й ще го нарани, но трябваше да му го зададе.

— Защо ме изостави? Защо не чакаше пред шатрата на харема?

Ариел не бе и помисляла, че дългогодишният й верен слуга ще изостави поста си. Тя очакваше да й отговори, че са го подмамили, заплашили, прогонили или по някакъв начин принудили да напусне поста си. Затова и отговорът му я завари неподготвена.

— Мислех, че сте на сигурно място. Вие бяхте в харема, където има много стражи. Не съм предполагал, че ще излезете.

Изненадата на Ариел бе толкова голяма, че тя направо се вцепени. Зиад сведе глава от срам.

— Видях предателството, любима господарке. Чух, че се подготвя смъртта на лорд Кристофър. Почувствах, че мой дълг е да предпазя мъжа, който ще стане ваш съпруг. Затова ви оставих, за да ида при него и да защитя гърба му от острието на злосторника. С това аз изложих на опасност вашия живот. Не мога да ви моля да ми простите този ужасен грях. — Зиад хвана ръката й и я притисна към устните си, а след това към челото си. — Аз не заслужавам да живея повече.

Ариел погледна евнуха, който бе неин приятел повече от десет години, и сърцето й се изпълни с обич. Имаше още много, много въпроси, но те можеха да почакат. Тя нежно изтегли пръстите си от ръката на Зиад, който отчаяно ги стискаше, наведе се към него, обгърна с ръце лицето му и целуна голата му глава. Той, този нежен великан, й бе подарил всеки ден от своя живот. Бяха го лишили брутално от мъжественост, от гласа му и от тялото му и му бяха наредили да й се подчинява. Ако това, което казваше, бе вярно, може би Кристофър все още бе изложен на опасност. Тя го беше помолила да се погрижи за безопасността на принцовете, без дори и да помисли за неговата собствена безопасност.

— Иди при него, Зиад! Пази го!

Робът евнух я погледна. Лицето му беше изпълнено с гордост.

— Този английски каид, когото султанът избра за твой съпруг, е велик мъж. Той е много по-велик от мнозина, които се наричат синове на Аллах. Аз ще ти го доведа. Няма да пренебрегна заповедта ти отново.

— Зная, Зиад — каза нежно Ариел. — Сега върви! Тук се грижат добре за мен.

Без да се бави нито минута повече, той тръгна. Ариел остана с впечатлението, че той прие с облекчение да го изпратят отново при Кристофър. Може би битката му даваше възможност да се почувства отново мъж. Или пък, питаше се Ариел свила вежди, дали Зиад не мислеше, че Кристофър е още в опасност и се нуждае от него повече, отколкото тя самата. Изведнъж една страшна мисъл мина през ума й, но тя бързо я прогони. Язид сигурно не беше този, когото Зиад бе чул да организира убийството на Кристофър. Язид само бе казал, че ще я освободи от заплашващата я женитба, той никога не би го убил. Тя естествено никога не е искала това. Не би понесла да живее изцапана с кръвта на Кристофър.

Ариел се изправи, като не обръщаше внимание на това, че Чедила искаше да изтрие кръвта от лицето й. Тя се опита да си спомни какво точно бе казал Язид. Питаше се дали той изобщо бе намекнал, че ще убие Кристофър. Ариел си блъскаше главата, напрягайки се да си спомни всичко, за което бяха говорили, въпреки засилващото се действие на лекарството на Чедила. Не, реши тя най-после и се отпусна върху възглавницата. Язид не беше споменавал нищо за убийство. Той беше казал само, че призори тя ще бъде свободна. Тогава най-важното за нея беше да развали брачния договор. Но след всичко, което се бе случило, сега проблемът дали ще се омъжи за Кристофър или не, й изглеждаше съвсем дребен и незначителен. Мислеше си, че не би било толкова ужасно да се омъжи за мъжа, по когото всички жени въздишаха, за мъжа, който бе толкова силен, красив и смел.

Рима тихо се вмъкна в стаята и като видя, че Ариел е още будна, отиде до стола и се поклони.

— Детето вече спи. Изкъпахме го и го нахранихме — усмихна се тя. — Погълна четири бадемови кифлички, купа табули и кана козе мляко.

Ариел се усмихна уморено.

— Каза ли ви името си?

— Не ни говори още, господарке.

Ариел кимна.

— Той преживя нещо ужасно.

— Както и ти — изгука нежно Чедила, бършейки кръвта и мръсотията от ръката на Ариел.

Детето беше добре. Султанът беше в безопасност. Зиад беше с Кристофър, а той пък щеше да се погрижи за безопасността на принцовете. Ариел затвори очи. Изтощението най-после я бе победило. Тя потъна в сън и видението отново изплува: „Кристофър беше с нея и те стояха до една шатра, смееха се и нещо говореха. Изведнъж зад гърба му се появи една ръка, която стискаше кама. Ариел се опита да извика, но от устата й не можа да излезе нито звук. Камата се снишаваше все повече и повече и блестящият й връх бе насочен точно към гърба на Кристофър. Изведнъж той се превърна в Язид, който също стоеше до нея. Той се смееше, но смехът му бе твърд и студен. Тя отмести поглед и видя, че именно той държи камата. Навсякъде, докъдето стигаше погледът й, всичко бе потънало в река от кръв.“

 

Кристофър яздеше в галоп по главната улица на Мекнес към предната порта на Ел Беди. И въпреки че се беше отпуснал на седлото, той търсеше сенки по всяка пресечна улица, покрай която минаваше. Съществуваше малка възможност за атака, но предпазливостта беше силно вкоренена в него. Бунтовниците бяха отблъснати извън градските стени. Зиад яздеше отстрани, развявайки високо знамето на султана. Скоро щеше да се зазори. Кристофър бе уморен до мозъка на костите си, мръсен и жаден.

Цяла нощ двамата със Зиад бяха яздили напред-назад из града, помагайки на различни групи воини, които се нуждаеха от помощ. Откри Сюлейман в началото на битката. Голяма част от султанската войска беше с него и те се биеха в соука. Бяха успели да отблъснат бунтовниците след двучасова тежка битка и Кристофър беше силно впечатлен от уменията на младия принц. Той изглеждаше толкова кротък, дори нежен по време на предишните им срещи, че Кристофър се беше чудил дали мула Сюлейман може да запази живота си в една битка. Но принцът доказа убедително смелостта и боеспособността си и Кристофър бе започнал да уважава младия човек. Това бе може би единственото хубаво нещо, което се беше случило през последните дванадесет часа. Боят беше тежък, той беше изтощен и не бе успял да открие Язид. Тревожеше го не само клетвата, която беше дал на Ариел. Язид го нямаше никъде в града, а това вече не беше никак добре. Нямаше други доказателства срещу Мохамед Ел Язид, освен гласа на инстинкта си. Той би трябвало да предвожда отряд също като природения си брат. Прочут с уменията си на ездач и воин, той би трябвало да събере силите на султана още при първите призиви за бунт. Но не го беше направил и верните на султана хора бяха загубили ценни мигове, опитвайки се да се организират без водач. Стотици мъже бяха ненужно убити, защото престолонаследникът не взе веднага хората под свое ръководство.

Кристофър го бе видял по време на първата атака, но по време на втората не можа да го открие и вече при третата всеки мускул на Кристофър бе напрегнат до краен предел. Инстинктът му подсказваше, че това, за което неговите информатори му бяха намекнали, предстоеше да се случи. И той не беше сгрешил. Сега, колкото повече време минаваше, без каквато и да е вест от Язид, толкова повече той се убеждаваше, че Язид оглавява бунтовниците.

Те минаха през вратите на двореца. Кристофър свали черния тюрбан от главата си и го сложи на коленете си, оставяйки вятърът да развее косите му, докато той разтриваше с ръка врата си. Поне Ариел беше в безопасност зад стените на Ел Беди. Той подкара Анибал в лек тръс и за миг затвори очи. Не можеше да прогони от мислите си образа й в момента, в който тя изскочи от шатрата. Силата й го удивляваше. Тя бе толкова слаба, нежна, женствена и омайно красива и въпреки това в нея се преплитаха огън, стомана и страст. Беше дори още по-прекрасна, когато бе застанала пред него с високо вдигната глава, въпреки мръсотията, кръвта и раните по нея. Изтощена и изплашена като кошута, тя бе решила да намери Ан и Робърт, хора, които допреди два дни изобщо не бе познавала. И беше носила това момченце през бог знае какви ужаси, без да знае дори името му. От това, което Ариел знаеше, то би могло да бъде само дете на някой бунтовник, но това очевидно нямаше никакво значение за нея. И въпреки че беше упорита и своенравна като камила, тя имаше голямо сърце.

За всеки друг, само не за него.

Той си спомни как бе пребледняла, като й каза, че не е виждал Язид. Непрекъснато го засичаше, не отстъпваше нито педя в тяхната малка битка на характери и въпреки това не се бе отказала да го помоли да закриля Язид. Ако Язид участваше в заговора, беше ли и Ариел замесена в предателството? Не, помисли Кристофър, като поклати глава. Страхът и въпросите, които беше задавала, бяха твърде естествени. Но това все още не оневиняваше Язид. Той би държал Ариел в неведение. Не би казал на една жена нищо съществено, за него всички жени бяха еднакви. Язид бе сляп за разликата между Ариел и другите жени. Той изобщо не разбираше колко уникална е тя. Красотата, която беше много по-голяма от хубостта на лицето й. Кристофър се вбесяваше от мисълта, че тя желае мъж, който толкова малко я зачита, че тя доброволно ще се подчини на огромното му его.

Но все пак бе изпратила Зиад при него…

Да му помогне да опазят драгоценния й принц. Образът на Ариел в прегръдката на Язид караше Кристофър да скърца със зъби от ярост. Тя хукна при него, смирено следвайки сянката му, когато той обяви, че ще я изпрати до стаята й. Любовник ли й беше вече Язид или тя само жадуваше да й стане такъв? Това ли искаше Ариел? Да се отнасят с нея като с робиня. Кристофър я бе ухажвал, бе на услугите й по време на пътуването, бе й предлагал храна и компания, за да получи в замяна само злост. Той сви вежди ядосано. Когато бе заспала в прегръдките му, докато яздеха към Ел Беди, тя бе пробудила покровителя у него. Лежеше доверчиво на гърдите му, топла и уязвима. Това беше образът, който той никога нямаше да забрави, както не можеше да премахне и вкуса от целувките й от устните си, спомена за огнените искри в очите й, когато тя толкова безстрашно го бе приковала с погледа си.

Изпитваше към нея чувство, което бе много по-голямо от едно повърхностно влюбване. И това започваше да му се струва грешно. Причините да я вземе за жена бяха много по-дълбоки от обикновения страх, че ще бъде изложена на опасност, ако остане в Мароко. Той я желаеше. Желаеше я много повече от това да я притежава в леглото си, въпреки че искаше това. Искаше да види силата й, страстта й в съюз с него, а не против него. Той искаше да обединят способностите си, да работят един до друг, защото бе твърдо убеден, че заедно ще са много по-силни, отколкото поотделно.

Но ако беше грешка да се влюби в нея, причината бе, че поради упоритостта си тя не желаеше да види реалния свят, в който живееше. Той просто трябваше да я накара да прогледне. Умът й беше твърде остър и у нея имаше твърде много природна мъдрост, за да отиде сляпо при Ел Язид.

Той спря Анибал пред парадния вход на двореца и скочи от гърба на черния жребец, а едно малко слабичко конярче изтича, за да хване поводите.

— Добре да го изчистиш — предупреди го Кристофър. — Съвсем малко вода и никакъв зоб, докато не се охлади.

Момченцето с големите очи кимна и отведе Анибал, а друго пое коня на Зиад.

— Сега отивам да пазя господарката — каза евнухът на Кристофър.

— Ще дойда с теб. Обещах да й съобщя новините.

Зиад кимна и се поклони, оставяйки Кристофър да върви пред него. Когато стигнаха до входа с двойната врата, Кристофър почука два пъти и Чедила се появи.

— Спи ли лейди Ариел?

— Не, милорд. Тя не е тук.

— Какво! — Кристофър не можеше да повярва на ушите си. Тя бе отказала да изпълни дори тази негова малка молба. — Къде е?

— Отиде да види детето — отвърна спокойно Чедила. — То се събуди и другите жени не можаха да го успокоят.

Кристофър не би могъл да забрави, че тя още веднъж не се бе подчинила на нарежданията му.

— Можехте да доведете детето при нея — изръмжа той на Чедила.

— Детето плачеше безутешно. Господарката ми се изплаши, да не би да се разстрои още повече, ако насила го доведат при нея.

— Къде са сега?

— Момченцето е в старата стая на принцовете. Зиад знае къде се намира.

Кристофър се обърна и изръмжа гневно на евнуха:

— Да вървим!

Зиад се поклони и го поведе назад по пътя, откъдето бяха дошли, но когато спря и посочи една врата, евнухът, който стоеше на стража, вдигна ръка и не им разреши да влязат.

— Идваме да видим детето и лейди Ариел, султански стражнико — каза Зиад, като ясно показа, че не може да се бави.

— Стражнико на великия султан, лейди Ариел не е тук — обяви евнухът, като скръсти предизвикателно ръце пред гърдите си.

— Сами ще проверим — отвърна Зиад.

— Тя не е тук. И не мога да пусна никого без нейното специално разрешение.

— Махай се оттук! — заповяда Кристофър през зъби, като излезе пред Зиад. — Аз съм сгоден за тази дама и искам да я видя сега.

Побеснял, че го бавят, той се изправи на косъм от голобрадото лице на евнуха и безмълвно го подкани да се подчини на заповедта му.

Стражникът видя как се стегнаха мускулите на закаленото от битки строго лице на високия мъж и се отстрани. Поклони се с покорен жест и се отдръпна от вратата с надеждата, че каидът с черните дрехи скоро ще забрави лицето му и тази злощастна среща.

Кристофър блъсна вратата в стената и се втурна в стаята. На леглото седяха две жени, които уплашено изпищяха, когато го видяха. Нито една от тях не бе Ариел. Те скочиха от столовете си, помъкнаха уплашеното момченце със себе си и разтреперани застанаха до стената.

— Къде е лейди Ариел? — попита настойчиво Кристофър, чувствайки, че търпението му започва да се изчерпва.

Едната от младите жени пристъпи плахо. Широко отворените й очи ясно показваха колко е уплашена. Тя заговори иззад ръката си, която бе поставила пред долната част на лицето си:

— Господарката беше тука, но момченцето заспа и тя каза, че ще се върне в стаята си, за да си почине малко.

— Преди колко време?

— Може би преди час.

— Е, не е тук. Да върви по дяволите! — изруга Кристофър.

Точно това му липсваше! Всичко можеше да се случи, докато предателските везири и султанката свободно се разхождаха из двореца.

— Кълна се в гробовете на всички светии — заекна момичето, — че това, което ми каза, е самата истина.

— Как се казваш? — рязко попита Кристофър.

— Рима, господарю.

— И си слугиня на лейди Ариел?

Момичето кимна с глава.

— Тогава иди отново в покоите не лейди Ариел. Кажи на дойката… — за миг Кристофър се напрегна, за да си спомни името й. — Чедила. Кажи й това, което знаеш. Кажи й, че ако господарката ти се върне, трябва веднага да те изпрати при лорд Белмет с вест, че е в безопасност. Разбра ли? — попита той със суров поглед.

— Да, господарю, разбрах.

— Тогава тръгвай. И недей да позволяваш — извика той след нея — нищо да те отклони от пътя ти! Върви направо при дойката!

Момичето кимна и изхвърча от стаята. Кристофър се завъртя на пети и излезе, без да погледне назад към другата слугиня и детето, които стояха в ъгъла на стаята и се притискаха уплашено един в друг.