Даниел Стийл
Горчива орис (9)

9

За Грейс бе трудно да се раздели с Марджъри, тъй като тя бе единствената й приятелка. Тъжно й бе също да напусне хората от „Сейнт Мери“. Пол Уайнбърг й пожела късмет и й съобщи, че по Коледа ще се жени. Тя се радваше за него. По много причини обаче беше щастлива, че напуска Чикаго. Беше щастлива също, че се маха от Илинойс и оставя зад гърба си кошмарните спомени. Непрекъснато се страхуваше, че внезапно ще срещне някой от Уотсика и ще бъде разпозната.

Беше сигурна, че в Ню Йорк това няма да се случи.

Този път взе самолет за Ню Йорк, а не автобус, както пристигна от „Дуайт“ в Чикаго. По-голямата част от спестяванията й бяха непокътнати. Нямаше навика да прахосва пари, а семейство Суонсън й плащаше добре. Дори успя да спести още малко и сметката й набъбна до над петдесет хиляди долара. Вече знаеше къде иска да отседне и си направи резервация. Едно от момичетата я бе информирало и бе нарекло мястото „тъпо“, защото не позволявали да се водят момчета, но Грейс държеше точно на това.

От летището взе такси направо към „Барбизон за жени“ на „Лексингтън“ и Шейсет и трета, в момента, в който видя квартала, го хареса. Пълно бе с магазини и елегантни кооперации с апартаменти, беше пренаселено, оживено и елегантно. Беше само на три преки от „Блумингдейлс“ — модната къща, за която бе чуваше от години, някои от момичетата бяха работили за нея, само на една пресечка от Парк авеню и на три от Сентрал парк.

Мястото й допадна. Прекара съботата бродейки лениво по „Медисън“, оглеждаше магазините, после отиде на зоологическа градина и си купи балон. Беше чудесен октомврийски ден и странно, но тя имаше усещането, че си е най-сетне вкъщи. Никога в живота си не бе се чувствала по-щастлива. В понеделник посети три служби по заетостта, за да си потърси работа. На следващата сутрин и се обадиха за няколко интервюта. Две бяха за агенции за модели, които тя отхвърли. Повече не искаше да се занимава с тази работа и с хората, свързани с нея. Агенциите бяха разочаровани, тъй като препоръките й от семейство Суонсън бяха много добри и тя познаваше бизнеса. Третото интервю бе за фирма за пластмаси, което й изглеждаше досадно и затова тя го отказа, а четвъртото бе за много изтъкната адвокатска фирма „Макензи, Брод и Стайнуей“. Преди не бе чувала за тях, но очевидно всички от бранша в Ню Йорк я знаеха.

Облече черната рокля, която предната година бе купила от „Карсън Пири Скот“ в Чикаго, и червеното палто, което намери същата сутрин в „Лорд и Тейлър“. Изглеждаше зашеметяващо. Първо с нея разговаря завеждащият личен състав, а после я изпратиха горе да се срещне с шефа на канцеларията, старшата секретарка и с двама от младшите съдружници. С годините организаторските й умения бяха станали още по-добри, ала все още не бе така точна на диктовките. Те обаче бяха склонни да я наемат, тъй като беше много способна при бързото нахвърляне на бележки и машинописа.

Хареса всички, с които се запозна, включително и двамата младши партньори, за които щеше да работи — Том Шорт и Бил Мартин. И двамата бяха сериозни и суховати, единият бе завършил право в Принстън, а другият се бе дипломирал в Харвардския университет. Всичко изглеждаше предсказуемо и порядъчно, а дори местоположението на фирмата й беше много удобно. Намираше се на Парк авеню и Петдесет и шеста улица, само на осем пресечки от хотела й, макар вече да бе ясно, че скоро нямаше да й е толкова близо, защото трябваше да си намери апартамент.

„Макензи, Брод и Стайнуей“ заемаха десет етажа и имаха над шестстотин служители. Единственото й желание бе да е част от тълпата и то бе изпълнено. Това бе най-безличното работно място, което си бе представяла и то й подхождаше идеално. Носеше косата си опъната назад, много малко грим и същите дрехи, с които бе работила в „Суонсънс“ в Чикаго. Беше малко по-шик от необходимото, но шефът на канцеларията реши, че с времето ще промени стила си. Тя бе умно момиче и той наистина я хареса.

Наеха я за помощник — секретарка общо за двама от младшите съдружници. Те имаха право на две сътруднички, колежката на Грейс беше три пъти по-стара и два пъти по-пълна от нея и с радост приемаше всяка помощ, която й се предложеше. Още първия ден каза на Грейс, че Том и Бил са чудесни момчета и с тях си струва да се работи. И двамата бяха женени и имаха съпруги блондинки, единият живееше в Стамфорд, а другият — в Дариън, имаха по три деца.

В известен смисъл за Грейс бяха като близнаци, но това важеше за повечето мъже във фирмата. Сякаш виждаше море от млади мъже, които работеха там, и в основни линии й изглеждаха по един и същи начин. Не говореха за нищо друго, освен за делата си. Всички пътуваха всекидневно до Кънектикът или Лонг Айланд, повечето от тях играеха скуош, членуваха в клубове, а всичките им секретарки бяха еднакво безизразни. Това бе точно анонимният свят, към който се стремеше Грейс. Сякаш никой не я забеляза, когато започна работа. Тя се приспособи моментално, изпълняваше задълженията си и никой не я разпитваше коя е, къде е работила или откъде идва. Никой не се интересуваше. Това бе Ню Йорк. И на нея й харесваше.

В края на седмицата си намери апартамент. На Осемдесет и четвърта улица и Първо авеню. Можеше да използва метрото до работата или автобуса, а със заплатата, която взимаше, наемът не я затрудняваше. Беше продала леглото и мебелите на момичето, което зае мястото й в Чикаго, затова отиде до „Мейсис“ и си купи някои неща, но тук ги намери много по-скъпи. Една от колежките й каза, че в Бруклин се продавали мебели с отстъпка и една вечер след работа тя се качи на метрото и се запъти натам, усмихвайки се сама на себе си. Никога не бе се чувствала толкова порядъчна и зряла, господарка на съдбата си. За пръв път в живота й никой не я контролираше, нито я заплашваше, нито се опитваше да я нарани. Никой не искаше нищо от нея. Можеше да прави каквото си поиска.

В съботните следобеди пазаруваше, купуваше си храна от „Ей енд Пи“ наблизо, обхождаше галериите по Медисън авеню и Уест Сайд, направи дори малки набези към Сохо. Харесваше й Ню Йорк и всичко в него. Похарчи неизвестно каква сума на Мот стрийт, огледа италианския квартал. Беше очарована след посещението си на два аукциона. Месец след пристигането си имаше работа, свой живот и апартамент. Вече бе набавила голяма част от мебелите си, обзавеждането не беше нито вълнуващо, нито елегантно, но бе удобно. Сградата бе стара, но чиста. Бяха й дали завеси, стените бяха в бежово и подхождаха на всичко, което купи. Апартаментът имаше дневна, малка кухня и ъгълче, оформено като трапезария, тясна спалня и баня. Това бе всичко, което й бе нужно и й принадлежеше. Никой не можеше да й го отнеме или да го развали.

— Как ти понася Ню Йорк? — попита я шефът на личен състав, когато тя отново го срещна един ден на обяд в закусвалнята на фирмата. Тя се хранеше тук само при лошо време или когато беше пред заплата. В повечето случаи по обяд се разхождаше в центъра.

— Харесва ми. — Тя му се усмихна. Беше дребен, възрастен и плешив, казал й бе, че има пет деца.

— Радвам се — засмя се той. — Чувам добри отзиви за теб, Грейс.

— Благодаря.

Най-доброто у него, поне що се отнасяше до нея, беше, че той обичаше жена си и не проявяваше никакъв интерес към Грейс. Всъщност и никой друг не се интересуваше от нея. Никога през живота си не се бе чувствала толкова удобно. Хората работеха и сякаш в съзнанието им нямаше място за секс. Изглежда никой не я забелязваше и особено Том и Бил, двамата младши съдружници, за които работеше. Би могла да се обзаложи, че дори да е пет пъти по-стара, те нямаше да забележат. Бяха любезни с нея, но не мислеха за друго, освен за работа. Понякога оставаха чак до осем-девет вечерта и тя се чудеше дали изобщо виждаха децата си. Идваха дори през почивните дни, когато трябваше да пишат доклади за старшите съдружници.

— Имаш ли планове за Деня на благодарността? — попита я в средата на ноември секретарката, която работеше заедно с нея. Тя беше чудесна по-възрастна жена с плътна талия и пълни крака, но с мило лице и прошарена коса, никога не беше се омъжвала. Казваше се Уинфрид Апгард, всички й викаха Уини.

— Не, но ще измисля нещо — спокойно отвърна Грейс. Почивните дни не бяха силната й страна.

— Няма ли да се прибираш вкъщи?

Грейс поклати глава и не спомена, че всъщност няма дом. Нейният дом бе апартаментът й, тя беше съвсем самостоятелна.

— Заминавам за Филаделфия да видя майка си иначе щях да те поканя — извини се Уини. Тя приличаше на добрата леля стара мома, изглежда обичаше работата си и хората, с които работеше. Грижеше се за тях като майка орлица, а те непрекъснато се шегуваха с нея. Ала тя неуморно им поръчваше да си обуват гумени ботуши в снега и ги предупреждаваше за наближаваща буря, когато си тръгваха за вкъщи късно с кола.

Отношението на Том и Бил към Грейс бе много по-различно, отколкото към Уини. Сякаш се преструваха, че не я виждат. Понякога се питаше дали младостта й не им се виждаше опасна, дали жените им не се дразнеха, дали Уини не беше за тях по-спокойна и по-удобна. Всъщност нямаше значение. Те никога не казваха нищо от личен характер пред Грейс и докато с Уини понякога се шегуваха, към нея винаги се обръщаха с каменни лица все едно изключително много внимаваха да не я опознаят ни най-малко. Беше много по-различно, отколкото с Боб Суонсън, но това най-вече харесваше тя в работата си.

 

Седмицата преди Деня на благодарността тя няколко дни използва обедната си почивка за лични телефонни разговори. Отдавна се канеше да го направи, но бе заета с подреждането на апартамента. Ала вече беше време отново да започне да дава на другите от себе си. Възнамеряваше да го прави до края на живота си, имаше чувството, че го дължи на хората, които бяха помогнали на нея. Това бе дълг, който никога нямаше да спре да изплаща. Беше време да започне отново с вноските.

Най-сетне намери каквото търсеше.

Ставаше дума за приюта „Сейнт Андрю“, намираше се в Долен Ийст Сайд, на „Деланси“. Ръководеше го млад свещеник, който веднага я покани да отиде и да се срещне с него на следващата сутрин, в събота.

Взе метрото надолу по „Лексингтън“, сменя няколко пъти линиите и най-сетне слезе на „Деланси“, останалата част от пътя извървя пеша. Разходката бе твърде неприятна. По улицата безцелно се мотаеха безделници, край входовете виждаше пияници, които дремеха или направо се бяха изпружили на тротоарите. Вървеше покрай складови помещения и жилищни блокове, магазини с вехти фасади и тежки врати. Навсякъде се виждаха изоставени автомобили и деца с вид на малолетни престъпници, които си търсеха белята. Изпровождаха Грейс с поглед, когато минаваше край тях, но никой не я обезпокои. Най-сетне стигна до „Сейнт Андрю“. Приютът бе настанен в стара каменна къща в доста лошо състояние, боята се лющеше от вратите, имаше и табелка, която се крепеше буквално на магия, непрекъснато влизаха и излизаха хора, главно жени и деца и няколко млади момичета. Едно от тях беше може би четиринайсетгодишно, но Грейс забеляза, че е в напреднала бременност.

Когато влезе вътре, завари на пропуска три млади момичета. Те не спираха да бърборят, едно от тях се занимаваше с маникюра си. Изобщо вътре цареше невъобразим шум. Сякаш от всяко кътче на сградата се изсипваха гласове и деца, някъде се водеше спор, имаше чернокожи и бели, китайци и пуерториканци. Приютът бе като своеобразна миниатюра на Ню Йорк, все едно някой бе похитил метрото.

Попита по име за младия свещеник и остана да го чака дълго, наблюдаваше какво става около нея, а когато той се появи, тя забеляза, че е облечен в джинси и във вехт бледожълт пуловер.

— Отец Финеган? — попита тя с любопитство. В очите му имаше нещо дяволито и изобщо не приличаше на свещеник. Беше с яркочервена коса и имаше вид на дете. Ала върху светлата му кожа, обсипана с лунички край очите се забелязваха бръчки, които издаваха, че е по-възрастен и не е дете, на каквото приличаше.

— Отец Тим — поправи я той с усмивка. — Госпожица Адамс?

— Грейс — тя също му отвърна с усмивка. Човек не можеше да не му се усмихва. Той наистина имаше жизнерадостен вид.

— Хайде да поговорим някъде — покани я той спокойно, проправяйки си път през няколко деца, които се гонеха из централното фоайе.

Сградата изглеждаше сякаш преди това е била жилищен блок и е била преустроена, за да осигури дом на онези, които се нуждаеха от него. По телефона свещеникът й бе казал, че съществуват от пет години и имат голяма нужда от помощ, особено от доброволци. Развълнува се, когато тя му се обади. Тя бе просто едно от многото чудеса, от които имаха потребност.

Заведе я в кухня с три стари миялни машини, които им бяха дарение, и голяма стара мивка. По стените имаше плакати, мебелировката се свеждаше до голяма кръгла маса и няколко стола, виждаха се две големи кани с кафе. Той сипа по една чаша за двамата и я отведе в малка стая с бюро и три стола. Изглежда преди това помещението бе използвано за килер, а сега тук бе кабинетът му. Стаята имаше огромна нужда от пребоядисване и някаква мебелировка, ала когато човек седнеше и поведеше разговор с него лесно забравяше всичко друго. Той имаше приятно присъствие, но изобщо не го съзнаваше и именно затова всички го обичаха.

— И така, какво ви води насам, Грейс? Извън доброто сърце и наивната природа? — Той пак й се усмихна и отпи от горещото кафе, а очите му палаво играеха.

— И преди съм вършила такава работа в Чикаго. В центъра „Сейнт Мери“. — Спомена името на Пол Уайнбърг като препоръка.

— Знам го много добре. И аз самият съм от Чикаго. От двайсет години обаче съм тук. Познавам „Сейнт Мери“. В известен смисъл сме изградили подобна структура. Тяхната работа е много ефективна. — Тя му разказа по колко души годишно са били обслужвани в „Сейнт Мери“ и че във всеки един момент там живеят по десетина семейства. Да не говорим за хората, които идваха и си отиваха в рамките на един ден и нерядко се връщаха, за да се възползват от спокойствието, което даваше „Сейнт Мери“.

— Ние предлагаме същото и тук — отвърна й той сериозно, като я наблюдаваше. Не можеше да си обясни защо човек като нея иска да се занимава с такава работа. Ала отдавна се бе научил да не подлага на съмнение даровете, които му изпращаше Господ, а да се възползва от тях. Твърдо бе решен да вземе Грейс на работа в „Сейнт Андрю“. — Тук приемаме повече хора. Може би осемдесет-сто на ден, плюс-минус десет души, по-скоро плюс. — Отново на лицето му се появи усмивка. — В един момент бяхме настанили над сто жени, а сме имали случай на два пъти повече деца. Общо взето през повечето време имаме около шейсет жени и петдесет деца. Не връщаме от „Сейнт Андрю“ никого. Това е единственото правило тук. Те идват на вратата ни и остават, това е, което искат. Повечето не се застояват. Или се връщат, или продължават напред и започват нов живот. Средният престой е от седмица максимум до два месеца. Най-често си тръгват до две седмици.

В „Сейнт Мери“ беше почти същото, помисли си Грейс.

— Можете ли да настаните толкова много хора? — Тя бе изненадана. Сградата не изглеждаше толкова голяма, а и в действителност не беше.

— Използваме двайсет апартамента. Пълним ги колкото е възможно, Грейс. Вратите ни са отворени за всички, не само за католиците — обясни той, — дори не задаваме на хората този въпрос.

— Всъщност… — тя му се усмихна, от него се излъчваше топлина, която докосна душата й. У отец Тим имаше невинност и чистота, която го превръщаше в реално съществуващ светец. Той бе наистина божи служител, Грейс веднага се почувства уверена и благословена, че е до него. — Лекарят, който ръководеше „Сейнт Мери“, бе евреин — отбеляза тя и той се разсмя.

— Не съм стигнал толкова далеч, но кой знае.

— Имате ли лекар тук?

— Предполага се, че това е моя милост. Аз съм йезуит и имам докторат по психология. Ала доктор Тим би звучало малко странно, нали? Отец Тим ми подхожда повече. — Този път се засмяха дружно и той се запъти да сипе по още една чаша кафе от една от двете големи кани.

— На наше разположение са пет монахини, разбира се, не са в техните одежди, работят тук, имаме близо четирийсет доброволци, които идват по различно време. Нуждаем се от всеки от тях, за да може приютът да функционира. Дежурства дават и няколко психиатрични сестри от Нюйоркския университет, много студенти, главно от Колумбийския университет карат тук специализация по психиатрия. Групата е добра и те работят като дяволи… съжалявам, като ангели. — Тя истински го хареса — с неговите лунички и закачливи очи. — А ти, Грейс? Какво те води при нас?

— Тази работа ми харесва. Тя означава много за мен.

— Много ли знаеш за нея? Предполагам, че е така, след като две години си ходила в „Сейнт Мери“.

— Две нощи през седмицата и всяка неделя… повечето празници.

— О-о. — Той бе силно впечатлен и в същото време бе изненадан. Свещеник или не, той виждаше, че тя е млада и красива, твърде млада, за да отдава до такава степен живота си на места като това. После я погледна изпитателно. — Грейс, за теб това специална мисия ли е? — Сякаш знаеше. Изглежда усети.

Тя кимна.

— Да, така ми се струва. Аз… разбирам проблемите.

Не знаеше какво още да му каже, ала той кимна и нежно я докосна.

— Всичко е наред. Изцелението идва по много начини. Да дадеш Божията благословия на другите е един от тях. — Тя кимна, погледът й се замъгли от сълзи. Той несъмнено знаеше. Разбираше. Имаше чувството, че бидейки тук, до него, все едно се е прибрала вкъщи. — Имаме нужда от теб, Грейс. Тук е твоето място. Ти можеш да дариш радост и изцеление на много хора, както и на себе си.

— Благодаря ти, отче — прошепна тя, докато триеше очите си, а той й се усмихваше. Той не настоя да говори повече за това. Вече знаеше всичко, което му бе необходимо. Никой нямаше по-добра представа през какво бяха минали тези жени, съсипани и малтретирани от собствените си съпрузи и бащи, или майки и приятели.

— Сега да се залавяме за работа. — Очите му отново се смееха. — Кога можеш да започнеш? Няма да те пуснем толкова лесно оттук. Току-виж си размислила.

— Веднага?

Тя бе дошла готова да започне, ако той искаше, и това отговаряше напълно на неговото желание. Отведе я обратно в кухнята, където оставиха празните чаши в една от миялните машини, а после тръгнаха по коридора и той започна да я запознава с различни хора. На мястото на трите момичета на пропуска беше дошло двайсетинагодишно момче, студент по медицина в Колумбийския университет, а две жени разговаряха с група малки момиченца, отец Тим й ги представи като сестра Тереза и сестра Юджин, макар на Грейс нито една от двете да не й приличаше на сестра. Бяха дружелюбни жени около трийсетте. Едната бе облечена в анцуг, а другата — в джинси и износен пуловер. Сестра Юджин предложи да заведе Грейс горе, за да й покаже стаите, където са настанени жените, и детската стая, където понякога прибираха децата, ако жените бяха твърде съсипани, за да се грижат дори за самите себе си.

Имаха си и болнично отделение, ръководено от правоспособна сестра, която бе монахиня, но бе облечена в чиста бяла престилка над сини джинси. Светлината бе приглушена и сестра Юджин въведе Грейс на пръсти, като даде знак на дежурната сестра. Грейс погледна към жените на леглата и сърцето й се сви, когато разпозна белезите, с които бе преминал животът й. Безмилостен побой и късащи сърцето синини. Ръцете на две от жените бяха гипсирани, едната имаше изгаряния от цигари по цялото си лице, а другата стенеше, докато сестрата се опитваше отново да превърже счупените й ребра и слагаше лед на подутите й очи. Съпругът й вече бе в затвора.

— Изпращаме най-лошите случаи в болница — обясни сестра Юджин тихо, когато излязоха от стаята.

Без да се замисли, Грейс се спря и докосна нечия ръка, а жената я погледна с подозрение. И това бе познато на Грейс. Понякога тези жени бяха твърде изтормозени и малтретирани и не можеха да си представят, че никой повече няма да им причини зло.

— Държим тук, които от тях можем, така не се разстройват толкова. Понякога става дума само за синини. Най-тежките случаи отиват в спешното отделение. — Като жената, която бе дошла преди две вечери, съпругът й бе залепил гореща ютия на лицето й, след като я бе ударил със стоманен лост отзад по главата. Почти я бе убил, ала тя бе толкова наплашена, че отказваше да предяви обвинения. Властите отделяха и изпращаха децата им във възпитателни домове. Ала за да се оправи, жената би трябвало да желае да се спаси, а повечето нямаха смелостта за това. Изтормозените хора се изолираха сами от света. Нещастието ги караше да се крият от всички и, Грейс го знаеше добре, дори от тези, които можеха да помогнат.

След това сестра Юджин я заведе при децата и след минута Грейс се оказа заобиколена от малки момиченца и момченца, разказваше им приказки, връзваше панделки на плитките им и стягаше връзките на обувките им докато те й разказваха кои са, а някои споделяха какво им се е случило и защо са дошли тук. Някои не бяха в състояние да говорят. Братчетата или сестричетата им бяха убити от родителите им. На други майките бяха горе, не можеха да се движат от побоя, срамуваха се да ги видят. Това беше болест, която съсипваше семействата и хората, които я преживяваха. Със свито сърце Грейс си даде сметка, че малцина от тях ще пораснат и ще станат пълноценни хора или ще са в състояние да повярват отново на някого.

Същата вечер си тръгна чак след осем часа. На вратата я пресрещна отец Тим, който разгоряваше с един полицай. Той току-що бе довел двегодишно момиченце, изнасилено от баща си. Грейс потръпваше от случаи като този… тя поне бе на тринайсет… ала в „Сейнт Мери“ бе видяла бебета, изнасилени от бащите си.

— Труден ден, а? — попита я със съчувствие отец Тим, когато полицаят си тръгна.

— Хубав ден — усмихна му се тя.

Прекарала бе по-голямата част от времето с децата, а последните няколко часа бе разговаряла с жени, които току-що бяха пристигнали, изслушваше ги, опитваше се да им вдъхне смелост, за да направят каквото трябва. Никой не можеше да ги замени в това. Полицията можеше да помогне, ала от тях самите зависеше да се спасят. А може би, ако разговаряше с достатъчно от тях, казваше си тя, нямаше да им се наложи да изминат нейния дълъг път. Нямаше да им се наложи да стигат до затвора, за да се освободят. Така тя изплащаше дълговете си, изкупваше греха, който знаеше, че нейната майка никога не би й простила. Ала тя нямаше избор и не съжаляваше за стореното. Просто не искаше някой друг да плати същата цена като нея.

— Организирали сте страхотно работата си — направи му тя комплимент. Харесваше й повече от „Сейнт Мери“. Беше по-оживено и в известен смисъл се усещаше по-голяма сърдечност.

— Не по-страхотно от хората, които работят тук. Мога ли да те заинтригувам да се върнеш? Сестра Юджин казва, че си чудесна.

— Тя също. — Монахинята бе неуморна, работеше целия ден, както и останалите, с които Грейс се срещна. Харесаха й всички, които видя. — Струва ми се, че не можеш да ме отпъдиш. — Вече се бе подписала за две нощи през седмицата и за следващата неделя. — Мога да дежуря също на Деня на благодарността — непринудено предложи тя.

— Няма ли да си вкъщи? — Той я погледна изненадано. Тя бе твърде млада, за да няма семейни ангажименти.

— Нямам дом, където да отида — отвърна тя без колебание. — Няма нищо. Свикнала съм. — Той я погледна в очите и кимна. В тях имаше много повече информация, отколкото в думите й.

— Ще се радваме да си с нас. — Празниците винаги бяха труден период за хората със сложна семейна ситуация, тогава често идваха двойно повече пострадали. — Тук винаги става напрегнато.

— Затова искам да дойда. До следващата седмица, отче — сбогува се тя и се подписа в книгата за смените. Щеше да докладва на сестра Юджин. Вълнуваше се, че дойде тук, точно това бе, което желаеше.

— Бог да те благослови, Грейс — рече отец Тим, когато тя тръгна.

— И теб, отче — провикна се Грейс и затвори вратата след себе си.

До метрото разстоянието й се стори дълго, беше й студено и малко се страхуваше, когато минаваше край безделници, пияници и млади хулигани, които си търсеха забавление. Ала никой не я обезпокои и половин час по-късно тя бе съвсем близо до вкъщи, вървеше по Първо авеню към апартамента си. Беше уморена от дългия ден, ала се чувстваше отново възкръснала, сякаш поне в известен смисъл преживяният ужас можеше да й послужи за нещо полезно. Когато знаеше това, за Грейс болката от миналото си струваше. Поне животът й не бе пропилян.