Даниел Стийл
Горчива орис (6)

6

От „Дуайт“ до Чикаго пътува с автобус по-малко от два часа. Когато напускаше изправителния център, й дадоха сто долара в брой. Дейвид й бе открил чекова сметка, преди да се премести на запад. В нея имаше пет хиляди долара, а останалото бяха спестяванията, които тя бе обещала да не пипа.

Когато пристигна в Чикаго нямаше представа нито къде да отседне, нито къде да отиде. Беше казала на управата на затвора за къде заминава и те бяха дали името й на един офицер, който отговаряше за освободени затворници с неизтекла присъда. Трябваше да му се обади до два дни. Имаше името, адреса и телефонния му номер. Луис Маркес. Едно от момичетата в „Дуайт“ я бе посъветвало къде да си намери евтин хотел.

Автогарата в Чикаго бе на „Рандолф“ и „Диърборн“. Хотелите, които търсеше, бяха няколко пресечки по-нататък. Ала когато видя какви хора се навъртат по улицата, желанието й да си потърси подслон там се изпари. Видя проститутки, хора, които наемаха стаи по час, а когато удари звънеца на рецепцията, за да повика администратора, пред нея пробягаха две хлебарки.

— За ден, нощувка или час? — попита я администраторът и избута с ръка хлебарките. Дори в „Дуайт“ не беше толкова зле. Много по-чисто бе.

— Правите ли отстъпка за цяла седмица?

— Разбира се. Шейсет и пет долара за седем нощувки — отвърна той, без да му мигне окото, стори й се скъпо, ала тя дори не знаеше къде на друго място да опита.

Настаниха я в единична стая със собствена баня на четвъртия етаж, след това тя излезе да потърси ресторант, за да хапне нещо. Двама безделници я спряха и й поискаха дребни монети, а проститутката на ъгъла я изгледа и се зачуди какво може да прави хлапе като нея в подобен квартал. Никой от тях не можеше да предположи, че „дете като нея“ току-що излиза от „Дуайт“. Независимо колко долнопробен бе кварталът, тя бе щастлива, че е свободна. Това означаваше всичко — отново да върви по улиците, да гледа небето, да влезе в ресторант, магазин, да си купи вестник, списание, да се вози на автобус. Вечерта тя дори се разходи из Чикаго и остана поразена от красотата на града. След това изпадна в прахосническо настроение и взе такси до хотела.

Проститутките и клиентите им бяха там, но тя не им обърна никакво внимание. Взе ключа си и се качи горе. Заключи вратата и прочете вестниците, които си бе купила, огледа ги за агенции за работа. На следващия ден с вестник в ръка тя пое по улиците и започна да ги търси.

Посети три агенции, където настояваха да знаят какъв е опитът й, къде е работила преди, къде е била. Казваше им, че е от Уотсика, че е завършила там полувисше училище, а после е изкарала секретарски курсове по стенография и машинопис. Призна, че няма никакъв стаж и поради това — никакви препоръки, а те й отговориха, че не могат да й помогнат да си намери секретарска работа без тях. Най-много като администраторка, сервитьорка или продавачка. На двайсет години, без стаж и препоръки тя не можеше да предложи кой знае какво и те не се притесняваха да й го кажат.

— Мислила ли сте за модел? — попитаха я във втората агенция. От любезност жената й написа две имена. — Има агенции за модели. Може би трябва да говорите с тях. Външният ви вид е подходящ. — Тя се усмихна на Грейс и й обеща да й се обади в хотела, ако се открие място, за което да не се изисква стаж, но не й даде голяма надежда.

След това Грейс отиде да се обади на офицера, ала срещата с него й подейства като посещение в „Дуайт“ или дори по-лошо. Беше невероятно потискащо, а този път Люана и Сали не бяха с нея да я пазят.

Луис Маркес беше дребно, мазно човече с малки кръгли светещи очички, доста оредяла коса и мустаци. Когато Грейс влезе, той изостави заниманието си и я погледна учудено. Не беше виждал в канцеларията си момиче като нея. Срещаше се главно с наркомани, проститутки и случайни търговци на дрога. Рядко се занимаваше с непълнолетни, а още по-рядко му се бе случвало осъден по такива големи обвинения да изглежда като Грейс, толкова млада и почтена.

Вече си беше купила две поли и тъмносиня рокля, която да облича, когато си търси работа, както и черен костюм с розова сатенена яка.

Беше облякла тъмносинята рокля, когато посети Маркес, защото цял ден бе търсила работа, а краката й я боляха от обувките с високи токове.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, имаше вид на озадачен, но заинтригуван. Беше сигурен, че тя е сбъркала адреса. Но в същото време се радваше. Беше доволен, че се е объркала.

— Господин Маркес?

— Да? — Погледна я жадно, неспособен да повярва на късмета си. Очите му се разшириха, когато тя бръкна в чантата си и извади познатите формуляри за условно пуснатите на свобода. Той ги погледна отгоре-отгоре и после вдигна поглед към нея, не вярваше на онова, което бе прочел. — Била сте в „Дуайт“? — Тя кимна, изглеждаше спокойна. — Доста неприятно място — той наистина имаше вид на озадачен. — Как се оправяхте там през тези две години?

— Добре — тя му се усмихна. Изглеждаше много зряла за годините си. Всъщност, когато човек я погледнеше в тъмносинята рокля, беше трудно да повярва, че тя е само на двайсет. Приличаше повече на двайсет и пет годишна. Маркес се изненада още повече, когато прегледа бележките по присъдата.

— Непредумишлено убийство, а? Борила си се с приятеля си?

Не й хареса начина, по който я попита, но му отговори, макар и хладно.

— Не. С баща си.

— Разбирам. — Той вече се забавляваше. — Значи човек не бива да ти излиза насреща. — Тя не му отговори, а Маркес я измерваше с кръглите си блестящи очички. Питаше се доколко може да се възползва. — Имаш ли си приятел?

Грейс не знаеше точно как да отговори, нито защо той я пита.

— Имам приятели.

Имаше предвид Люана и Сали. Те бяха единствените й приятели на света. И, разбира се, Дейвид, който бе далеч, в Калифорния. Все още не можеше да се помири със загубата на Моли. Всички те бяха единствените й близки хора. Ала тя не искаше Маркес да си помисли, че няма никого.

— Имаш ли семейство тук?

Този път тя поклати глава.

— Не.

— Къде живееш? — Имаше право да й задава тези въпроси и тя го знаеше. Каза му името на хотела и той кимна и си го записа. — Кварталът не е много подходящ за момиче като теб. Много курви. Сигурно си забелязала. — После очите му проблеснаха дяволито. — Ако те арестуват за нещо, ще се върнеш в „Дуайт“ за още две години. Не бих те посъветвал да си помислиш дори за допълнително печелене на пари. — Тя изпита желание да го зашлеви, но затворът я бе научил да не реагира и да бъде търпелива. Затова не му каза нищо. — Търсиш ли си работа?

— Ходих в три агенции, преглеждам вестниците. Имам някои идеи. Ще ги проверя утре, но исках да се обадя първо на вас. — Нямаше намерение да закъснява, защото можеше да има неприятности, ако не се явеше навреме при него. Не искаше също никога да се върне в „Дуайт“. Нито за две години, нито за две минути.

— Мога да ти осигуря работа при мен — многозначително рече той. Щеше да му е приятно момиче като нея да се навърта наоколо, той бе в идеално положение. Тя щеше да се страхува до смърт от него и щеше да прави каквото той поиска. Колкото повече размишляваше, толкова повече идеята му допадаше. Ала Грейс бе твърде умна, за да се провали заради някой мъж. Това време бе минало.

— Благодаря ви, господин Маркес — отвърна тя спокойно. — Ако отникъде не излезе нищо, ще ви се обадя.

— Ако не намериш работа, имам право да те върна в затвора — заплаши я той и тя се насили да не му отговори. — И не забравяй, че когато си поискам мога да напиша рапорт срещу тебе. Например, че не можеш да си намериш работа, че не можеш да се издържаш, че не можеш да се въздържаш от дрога, че не изпълняваш условията на условната присъда. Има много начини да те изпратя обратно. — Винаги се намираше някой, който да я заплашва, да се опитва да й трови живота, да я изнудва, за да изпълнява нечии желания безпрекословно. Тя се загледа в него с отвращение, мислеше си каква свиня е той, а Маркес отвори чекмеджето на бюрото си и й подаде пластмасова чашка с капаче, която извади оттам. — Дай ми проба от урина. Тоалетната е срещу кабинета ми.

— Сега ли?

— Разбира се. Защо не? Да не би да си се друсала? — Тресеше го злоба и се надяваше предположението му да излезе вярно.

— Не — отговори тя ядосана. — Защо да ви давам проба? Никога не съм имала проблеми с наркотиците.

— Но си имала проблеми, защото си убила. Била си в пандиза. И си пусната условно под гаранция. Имам право да те питам и да изисквам каквото намеря за необходимо. Сега искам проба за изследване на урината. Съгласна ли си, или отказваш? Мога да те изпратя обратно в затвора затова, знаеше ли.

— Добре, добре. — Тя стана, взе чашката и се запъти към тоалетната, мислейки си какво гадно копеле е Маркес.

— По правило секретарката ми трябва да гледа, докато даваш пробата, но днес тя си тръгна по-рано. Следващия път ще се погрижа тя да те наблюдава. Сега отивай сама.

— Благодаря. — Погледна го със зле прикрита ярост в очите. Ала той сякаш я беше стиснал за гърлото, подобно на всички други недоброжелатели в живота й — родителите й, Франк Уилс, полицията в Уотсика, пазачите в „Дуайт“, дори кучки като Бренда и приятелките й, преди Люана и Сали да й помогнат. Сега обаче нямаше кой да й помогне. Трябваше да се спасява сама и да се отбранява от влечуги като Луис Маркес.

Върна се след пет минути с пълна чашка и внимателно я постави на бюрото му, само бе положила капачето, без да го затвори хубаво. Тайно се надяваше той да я излее чашката върху документацията си.

— Ела след седмица — нехайно й поръча Маркес и продължаваше да я оглежда с очевиден интерес. — И ме информирай за всяка своя стъпка и дали си намерила работа. Не напускай щата. Не си позволявай да заминеш никъде, без да си ми казала.

— Добре. Благодаря.

Тя се изправи да си тръгва, а той продължаваше да оглежда похотливо стройните бедра и дългите й крака, докато Грейс не излезе от канцеларията му. Минута по-късно Маркес изсипа чашката с урината в умивалника си. Изобщо нямаше намерение да й прави тест за наркотици. Просто искаше да я унижи и да й даде да разбере, че може да я накара да прави каквото поиска.

По пътя към хотела си в автобуса Грейс направо кипеше от яд. Луис Маркес бе олицетворение на всичко, срещу което се бе борила в живота си и тя нямаше намерение да се предава точно сега. Нямаше да му позволи да я изпрати обратно. По-скоро би умряла.

Вечерта потърси в справочника „Жълти страници“ адресите и телефоните на всички агенции за фотомодели в града. Хареса й предложението на жената да опита в агенциите за фотомодели, но не като модел. Предпочиташе да работи там като администраторка или нещо в канцеларията. Разполагаше с дълъг списък и й се искаше да разбере коя е най-добрата агенция. Ала нямаше как да узнае. Налагаше се да ги изпробва една по една.

На другата сутрин стана в седем, още беше по нощница и миеше зъбите си, когато чу някой да чука на вратата и се зачуди кой ли би могъл да е. Очакваше да види я проститутка, я жиголо, някой, който е сгрешил стаята. Загърна се с една хавлиена кърпа и отвори вратата с четка за зъби в ръка и разпиляна по раменете коса. За своя изненада видя пред себе си Луис Маркес.

— Да? — В първия миг не се сети кой е той, после си спомни.

— Дойдох да проверя къде живееш. Работата ми го изисква.

— Колко мило. Виждам, че и вие сте станал рано — отвърна му тя с гневен израз. Какво си въобразяваше той? Сякаш баща й отново се появи, и само мисълта за това я накара да потрепери.

— Нали нямаш нищо против, че се отбих? — хитро я попита Маркес. — Исках да съм сигурен, че наистина живееш тук.

— Живея — троснато отговори тя, като държеше вратата широко отворена. Нямаше намерение нито да го кани, нито да го пусне вътре. — А дали имам, или нямам против, зависи от това какво сте си наумил да правите тук. — Задържа погледна си върху него, без да мигне.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаете какво. Защо дойдохте тук? Да видите къде живея? Е добре, видяхте. И сега какво? Нямам намерение да сервирам закуска.

— Не ми се прави на умна, малка кучко. Мога да постъпя с теб както си поискам. И не го забравяй.

От начина, по който го каза, в душата й повя хлад, тя пристъпи напред и приближи лицето си към неговото с бясно изражение.

— Убих последния мъж, който си позволи да ми каже това и ми посегна. Не го забравяйте, господин Маркес. Наясно ли сме сега? — Маркес направо кипеше от яд, но бе тръгнал по грешен път и си даваше сметка за това. Беше дошъл просто за да разбере какво може да получи от нея и доколко тя се страхува от него. Ала Люана бе добра учителка и номерата му не минаваха.

— Внимавай как ми говориш — злобно се сопна той, колебаейки се какво да направи. — Не възнамерявам да имам нищо общо с някаква малка уличница, която е застреляла баща си. Може да се смяташ за много закоравяла, но не ме предизвиквай да ти покажа аз колко съм лош, защото ще пратя мършавия ти задник в „Дуайт“ за още две години и не мисли, че ще ми мигне и окото даже.

— Дори само за да се опитате, трябва да имате причина, Маркес. Няма да постигнете нищо само защото сте се появил в хотела ми в седем часа сутринта. — И двамата отлично знаеха защо е дошъл. Грейс го бе разобличила и той си даваше сметка. Истината бе, че тя го изненада. Маркес си въобразяваше, че тя лесно ще се уплаши и беше доста разочарован. Ала несъмнено си струваше да опита и ако дори за миг бе показала, че отстъпва, той щеше да й се нахвърли. — Мога ли да направя за вас нещо друго? Желаете ли да пишкам в чашка? Много ви благодаря. — Тя го изгледа многозначително и той, без да каже дума, се обърна и забърза надолу по стълбите на хотела. Нямаше да й се размине обаче. Още две години щеше да е обвързана с него и Маркес разполагаше с достатъчно време да я измъчва.

След като той си тръгна, тя облече черния костюм с розовата яка и много грижливо се среса и дооформи облеклото си. Искаше да изглежда достатъчно добре за агенциите. Според нея най-подходящо бе да има вид на резервирана и уверена в себе си, добре облечена, но не дотам впечатляващо, че да конкурира фотомоделите.

В първите две агенции, през които мина, й казаха, че нямат свободни места и като че ли почти не я забелязаха. Третото място, където отиде, бе „Суонсънс“ на Лейк Шор Драйв. Поканиха я в луксозно обзаведена чакалня, навсякъде по стените висяха огромни фотографии на моделите. Офисът бе проектиран от известен дизайнер. Грейс бе много нервна, когато я поканиха в един от кабинетите, за да се срещне с Черил Суонсън. Тя имаше обичая да се среща лично с всички кандидати за работа, същото правеше и съпругът й, Боб. Външният вид на служителите на „Суонсънс“ трябваше да отговаря на определени изисквания. Техните модели бяха най-добрите в града за всякакви снимки, включително и за рекламни. Всичко в агенцията внушаваше усещането за успех, висок стил и красота. Грейс огледа кабинета, където чакаше Черил и изпита задоволство, че бе облякла тоалета на „Шанел“.

Миг по-късно с широка крачка в стаята влезе висока тъмнокоса жена с елегантен кок на тила. Носеше очила с големи рамки и бе облечена в прилепнала по тялото черна рокля. Не беше красива, но бе впечатляваща.

— Госпожица Адамс? — Тя се усмихна на Грейс и веднага я измери с поглед. Видя й се млада и уплашена, но й изглеждаше умна и според Черил имаше приятен външен вид. — Аз съм Черил Суонсън.

— Здравейте. Благодаря ви, че ме приехте — Грейс се здрависа с нея през бюрото и отново седна, почувства, че астмата може да я задуши и започна да се моли да не получи пристъп. Беше толкова ужасно да излиза в студа, да се моли за интервюта, а после да уговаря работодателите да я наемат. Правеше го вече почти от седмица, но все още нямаше надежда. Съзнаваше, че ако и следващата седмица не си намери работа, Маркес може да й създаде неприятности.

— Разбрах, че се интересувате от мястото за администраторка — обърна се към нея Черил и погледна бележката, която й бе дала секретарката. — Тази работа е важна за нас. Всъщност това е първият човек, когото клиентите виждат и чийто глас чуват. Това е първият им контакт със „Суонсънс“. Важно е всичко, което правите, да ни представя кои сме, какви сме и какво отстояваме. Какво знаете за агенцията? — попита я Черил Суонсън, свали очилата си и разгледа Грейс по-отблизо.

Имаше идеална кожа, големи очи, хубава коса. Като се загледа в нея й мина друга мисъл. Да не би това момиче да се опитва да стане модел, влизайки през задната врата. Всъщност нямаше нужда да постъпва така.

— Интересува ли ви работата на модел, госпожице Адамс?

Може би бе дошла заради това, може би бе замислила всичко предварително, но Грейс бързо поклати глава в знак на отрицание. Това беше последното нещо, което би желала, мъжете да я опипват и да си мислят, че е лесна плячка, защото е модел, или фотографите да я преследват, за да я снимат по бански или без. Не, благодаря.

— Не, не ме интересува. Изобщо. Искам работа в офиса.

— Може би трябва да погледнете по-надалеч — отново й подхвърли Черил. — Грейс… смятам, че трябва да помислите за работа като модел. Станете. — Грейс се изправи неохотно и Черил с удоволствие отбеляза колко е висока. Ала Грейс имаше вид на човек, който ще се разплаче или ще избяга с вик от кабинета.

— Не искам да ставам модел, госпожа Суонсън. Искам просто да отговарям на телефона, да пиша на машина, да изпълнявам поръчките ви или каквото друго се наложи… всичко друго, но не и модел.

— Защо? Повечето момичета дават душа за кариера на модел. — Но не и Грейс. Тя искаше обикновен живот, обикновена работа, истинско семейство. Не искаше да започне живота си, градейки пясъчни кули.

— Не това е, което желая. Искам нещо… по… по… — тя търсеше вярната дума и я намери — нещо по-солидно.

— Добре — съгласи се с неудоволствие Черил, — мястото на администратор е свободно, но аз мисля, че ще е голяма загуба. На колко години сте, между другото?

Първоначално Грейс мислеше да я излъже, но после се отказа.

— На двайсет. Имам полувисше образование, мога да пиша на машина, но не много бързо. Ще бъда старателна, ще работя упорито, кълна се. — Тя се молеше за работата, а Черил не можеше да се възпре да й се усмихва. Срещу себе си виждаше страхотно момиче и щеше да бъде голяма загуба да я оставят да отговаря на телефонните обаждания и да седи зад бюрото. Ала от друга страна, тя можеше да създава представата за онова, което „Суонсънс“ предлагаше. Момичето сякаш бе един от техните модели.

— Кога можете да започнете? — Черил я погледна и на лицето й просия майчинска усмивка. Харесваше я.

— Днес. Веднага. Когато поискате. Току-що пристигам в Чикаго.

— Откъде? — Заинтересува се тя, но Грейс нямаше намерение да й обяснява, че е от Уотсика, защото беше възможно госпожа Суонсън да е чула за смъртта на баща й преди две години, нито щеше да си признае, че идва от „Дуайт“, в случай, че дамата изобщо бе чувала за затвора.

— От Тейлървил — излъга Грейс. Беше малко градче на триста и двайсет километра от Чикаго.

— Там ли живеят родителите ви?

— И двамата починаха, когато бях в гимназията. — Беше достатъчно близо до истината и достатъчно далече, за да не си навлече неприятности.

— Имате ли някакви близки тук? — попита я Черил Суонсън, изглеждаше притеснена за нея.

Ала Грейс само поклати глава.

— Никого.

— Разбира се, ще ви попитам за препоръки, но след като не сте работила досега, май няма смисъл, нали? Най-много да получа писмо от учителя ви в гимназията, а аз мога да преценя на какво сте способна. Добре дошла в семейството, Грейс.

Новата й началничка стана и я потупа по ръката, приветствайки я топло.

— Надявам се задълго да бъдете доволна при нас, задълго, най-малкото докато не решите да станете модел — тя се засмя. Като администратор щеше да получава сто долара седмично и това бе единственото, което Грейс желаеше.

Черил я отведе в приемната и я представи на всички. Бяха общо шестима агенти, три секретарки, две счетоводителки и няколко души, които Грейс не разбра точно какви са, а в края на коридора Черил я въведе в разкошен кабинет, обзаведен в сива кожа и я представи на съпруга си. И двамата изглеждаха около четирийсет и пет годишни, а Черил й обясни, че са женени от двайсет години, но нямат деца. Моделите са нашите деца, обясни й тя. Те са нашите бебета.

Боб Суонсън измери Грейс отгоре до долу, погледна я с топла усмивка на лицето, която наистина я накара да се почувства част от семейството, после стана от бюрото си и отиде да се здрависа с нея. Беше висок към един и деветдесет, изглеждаше много солиден, имаше тъмна коса, сини очи и хубост на кинозвезда. Още като дете се бе снимал в Холивуд, после и двамата с Черил бяха работили като модели в Ню Йорк. Накрая се бяха преместили в Чикаго и бяха направили собствена агенция.

— „Администраторка“ ли каза — попита той жена си, — или това е новият ни модел? — Той й се усмихваше лъчезарно и на Грейс й се стори, че най-сетне си е вкъщи. Те бяха наистина чудесни хора.

— Точно така ти казах. — Черил му се усмихна и веднага стана ясно, че те се харесват и работят добре заедно. — Но тя е много упорита. Иска канцеларска работа.

— Защо си толкова умна? — Той се разсмя и погледна Грейс. Тя бе наистина красиво момиче и жена му бе права. Тя би се справила добре като модел. — На нас ни трябваха години, за да стигнем до този извод. Беше ни трудно.

— Просто знам, че никога не мога да бъда добра като модел. Доволна съм, когато съм зад кулисите и придвижвам работата. — Точно както бе водила цялото домакинство на майка си и както организира домакинството в „Дуайт“. Биваше я да организира, готова бе да работи с часове и да прави каквото трябва, за да се свърши работата.

— Е, добре дошла на борда, Грейс. Залавяй се за работа. — Той пак се върна на бюрото си, помаха им и се загледа в тях, докато те се отдалечаваха по коридора. У това момиче имаше нещо интересно, реши той, когато я погледна, но още не бе сигурен какво бе то. Гордееше се, че има шесто чувство към хората.

Черил помоли две от секретарките да вземат Грейс под крилото си и да й покажат как работи телефонната система и машините в офиса. По обед вече й се струваше, че е работила цял живот тук. Предишната администраторка бе напуснала предната седмица и междувременно се бяха справяли с временно назначени момичета. За всички бе облекчение присъствието на работлив служител, който да поема телефонните обаждания, да назначава срещите и да регистрира поръчките. Работата бе сложна и изискваше понякога доста вещина, но в края на първата седмица Грейс разбра, че я харесва. Това бе идеалната работа.

Когато в края на седмицата Грейс се обади на Луис Маркес, той нямаше основание да се заяжда за нищо. Имаше добра работа, прилична заплата. Водеше почтен живот и щом намереше малък апартамент, възнамеряваше да се премести. Би искала да живее по-близо до работата, но апартаментите около Лейк Шор Драйв бяха невероятно скъпи. Тъкмо преглеждаше вестника в търсене на жилище, когато се разбра, че четири от моделите чакат да им се обадят по телефона, за да отидат да огледат някакво жилище. Грейс винаги се бе смайвала колко красиви са те и колко прекрасни са взети заедно. Имаха фамозни коси, идеални маникюри, гримът им винаги изглеждаше като направен от професионалисти, а дрехите им я караха да им завижда. Ала тя нямаше никакво желание да върши тяхната работа. Не искаше да търгува с външния си вид, нито със сексуалната си привлекателност, нито да фокусира вниманието върху себе си. Просто нямаше да го понесе емоционално. Не можеше да се справи и тя го съзнаваше. След всичко, което беше преживяла, оцеляването й зависеше от способността й да не привлича внимание. Дори на двайсет години беше твърде късно да промени обстоятелствата. Най-голямото й желание бе да не става център на внимание. Но моделите винаги я включваха в разговорите си. Този път обсъждаха наемането на една къща, която бяха видели. На нея й се стори приказно, но също невъзможно, защото ставаше дума за хиляда долара. Къщата имаше пет спални, а те се нуждаеха само от четири. А може би дори от по-малко, като се има предвид, че едната от тях мислеше да се омъжва.

— Трябва ни още някой — каза едно от момичетата, Дивайна, а в гласа й се усети разочарование. Тя изглеждаше забележително, беше бразилка. — Интересува ли те? — Попита тя Грейс небрежно, но тя не можеше да си представи да живее с тях, нито да си дели наема, който те можеха да уредят.

— Търся си квартира — отвърна тя искрено, — но не мисля, че мога да си позволя наема, който вие плащате — допълни тя навъсено.

— Ако го разделим на пет, се падат по двеста на човек — съвсем целенасочено отбеляза Бригите, двайсет и две годишна, от Германия. — Това ще ти бъде ли по силите, Грейс? — На Грейс й допадна акцента й.

— Ами ако спра да се храня… — Това означаваше да дава половината си заплата и нямаше да й остава почти нищо за храна и забавления или за други нужди. А тя не искаше да пипа спестяванията си, макар да знаеше, че може, ако се наложи. Всъщност да живее на хубаво място в добро обкръжение с приятни хора би си струвало. — Нека помисля.

Едно от двете американски момичета се засмя и погледна часовника си.

— Страхотно. Имаш време до четири часа да вземеш решение. Трябва да отидем отново да разгледаме къщата и да им дадем отговор до четири и трийсет. Искаш ли да дойдеш?

— Бих искала, ако мога да тръгна по това време. Трябва да попитам Черил. — Ала когато Грейс отиде при нея, Черил силно се развълнува. С ужас беше разбрала, че Грейс живее в долнопробен хотел, докато си търси апартамент. Дори я покани да остане в нейния апартамент, с нея и Боб, на Лейк Шор Драйв, докато намери нещо, но Грейс не прие.

— Слава Богу! — Възкликна Черил и на практика избута Грейс през вратата да тръгне заедно с другите. Те бяха добри момичета и тя реши, че ако Грейс живее с тях, ще склони да стане модел. Черил още не се бе отказала от идеята си, но, от друга страна, бе открила, че изключителните организаторски способности на Грейс бяха Божия благословия.

 

 

Къщата се оказа забележителна. Имаше пет големи спални и три бани, прилична кухня, вътрешен двор и потопена в сянка дневна, с изглед към езерото. Имаше всичко, което всяка от тях искаше, и още същия следобед те подписаха договора за наема. Грейс остана дълго време загледана в къщата, не й се вярваше, че сега това е домът й. Беше отчасти мебелирана, имаше диван и няколко стола, комплект за трапезарията и всички други момичета твърдяха, че имат достатъчно неща, за да я напълнят. Грейс трябваше да си купи само легло и малко мебели за своята спалня. Беше невероятно. Имаше работа, дом и приятели. Когато се изправи и погледна към езерото, очите й се изпълниха със сълзи. Тя се обърна и се престори, че разглежда двора, за да не я забележат останалите.

Марджъри, една от новите й съквартирантки, я последва навън. Беше забелязала емоционалния израз на лицето на Грейс и се притесни. Марджъри беше като майка на групата и другите винаги я подиграваха, че ги отрупва с твърде много внимание. Беше само двайсет и една годишна, но бе най-голямата от седем деца.

— Добре ли си? — попита я. Грейс се обърна и видя, че Марджъри се е запътила към нея с угрижена физиономия, а Грейс въздъхна и се усмихна през сълзи. Беше невъзможно да ги скрие.

— Като… като сън е… това е всичко, за което съм мечтала. Дори много повече. — Единственото й желание беше да можеше да я покаже на Моли. Тя никога не би го повярвала. През последните две години бедното, бито, нещастно същество бе разцъфтяло дори в неприветливо място като Изправителния център „Дуайт“. А сега я чакаше нов живот, нов свят, беше като сън. Дейвид и Моли бяха прави. Ако упорства, грозотата на миналото завинаги ще остане зад нея. И сега най-сетне то бе отминало.

Няколко дни преди това бе изпратила картички на Люана и Сали, писа им, че с нея всичко е наред и че Чикаго е страхотен град. Но тя ги познаваше твърде добре и двете и подозираше, че никога няма да й отговорят. Все още искаше да им каже, че е в безопасност и е добре, че има сигурно убежище. И че не ги е забравила.

— Стори ми се много разстроена преди няколко минути — продължи Марджъри, но Грейс вече се усмихваше.

— Щастлива съм. Това е като сбъдната мечта за мен. — Марджъри никога нямаше да разбере колко е щастлива. Единственото нещо, което не искаше никой тук да разбере, бе, че е убила баща си и е била в затвора. Държеше да остави това зад гърба си.

— И за мен е като сън — призна Марджъри. — Родителите ми бяха много бедни и аз трябваше да деля единствения си чифт обувки с две от сестрите си. А те носеха два номера по-малки и мама винаги ги купуваше от техния размер. Никога не съм живяла в подобно място, преди да дойда тук. А сега мога да си го позволя благодарение на „Суонсънс“. — И благодарение на външния си вид и тя го съзнаваше. Възнамеряваше да се премести в Ню Йорк, когато договорът й изтече, и да работи там като модел, мислеше дори за Париж. — Приятно е, нали?

— Страхотно е.

Двете момичета побъбриха още малко и накрая Грейс се върна в хотела и прибра нещата си. Не я интересуваше дали ще спи на пода, докато пристигнат мебелите й. Но не възнамеряваше да прекара още една нощ в този евтин хотел, да трепе хлебарки и да слуша как старците плюят и пускат водата в тоалетните. Премести се на следващия ден, остави чантите си на път за работа. По обед отиде да си купи легло и някои мебели в „Джон Ем Смайт“ на Мичиган авеню. Купи си дори две малки картини. Обещаха да й доставят всичко в събота, а междувременно Грейс бе готова да спи на килима.

Никога през живота си не бе се чувствала по-щастлива, работата й вървеше чудесно. В петък обаче, когато отиде да съобщи новините на Маркес, разбра, че е в беда и него това го радва.

— Преместила си се — нахвърли се той, сочейки я с пръст, почти веднага, след като влезе в кабинета му. От няколко дни я чакаше да се появи от дни. Единствената причина да знае бе, че се отби в хотела отново и те му казаха, че тя е напуснала във вторник.

— Да? И какво? Какъв е проблемът?

— Не си ми съобщила.

— В документите пише, че мога да не се обаждам до пет дни. Преместих се преди три дни и сега ти се представям. Това достатъчно ли е, господин Маркес? — Беше решил да я пипне и тя го знаеше. Но нямаше какво да й каже, тя беше в правото си. Длъжна бе до пет дни да съобщи, че се е преместила, а тя бе напуснала хотела във вторник.

— И какъв е адресът? — изръмжа той срещу нея, готов да го запише, но когато тя го погледна, разбра какво ще се случи.

— Означава ли това, че ще се отбиваш при мен от време на време? — попита го тя, изглеждаше притеснена и това му хареса. Обичаше да я кара да изпитва неудобство, да я хваща неподготвена, да я плаши, ако е възможно. Тя възбуждаше всичките му първични сексуални инстинкти.

— Бих могъл. Както знаеш, имам право да се отбивам. Имаш ли нещо да криеш?

— Да. Теб. — Тя го погледна право в очите и той се изчерви до корена на косите си.

— Какво трябва да означава това? — Той пусна писалката и я погледна с раздразнение.

— Означава, че имам четири съквартирантки, и не искам да знаят къде съм била през последните две години. Ето какво.

— Искаш да кажеш, че не искаш да знаят как си била опандизена за убийство? — Той сияеше. Сега имаше средство, което да използва, за да я изнудва. Можеше да я заплашва, че ще я изложи пред приятелките й.

— Предполагам, че това имам предвид. От твоите уста звучи очарователно.

— Много е очарователно, сигурен съм, че биха изслушали твоята история в захлас. А, между другото, какво имаш предвид под четири съквартирантки. Звучи като сборище на скъпо платени проститутки.

— Ще ти се. — Тя не се страхуваше от него, но той малко я притесняваше и тя го ненавиждаше от дъното на душата си. — Те са модели.

— Така казват всички.

— Те са регистрирани в агенцията, в която работя.

— Много лошо. Все едно адресът, ми трябва… освен ако, разбира се, не искаш да те изложа. — Той никога не губеше надежда.

— О, за Бога, Маркес. — Тя му продиктува адреса и той злобно вдигна едната си вежда.

— Лейк Шор Драйв? Как ще плащаш за това?

— Делим си на пет наема и ще ми струва двеста долара. — Нямаше намерение да му казва за парите, които бе получила от сделката с Франк Уилс. Нямаше причина Луис Маркес да знае за това. А истината беше, че със заплатата, която печелеше, ако искаше да икономисва малко, щеше да може да си позволи да плаща.

— Трябва да нагледам това място — озъби й се Маркес и тя вдигна рамене.

— Досетих се, че ще искаш. Да си направим ли среща — попита тя обнадеждена, но той не бе склонен да е толкова сговорчив.

— Просто ще намина.

— Страхотно. Направи ми само една услуга — тя го погледна недоволно, — не им казвай кой си.

— И какво трябва да кажа?

— Не ме интересува, кажи им, че искаш да ми продадеш кола. Кажи им каквото и да било. Но не им казвай, че съм в пробен срок.

— По-добре внимавай, Грейс — той я погледна многозначително и тя разбра мислите му, — или ще ми се наложи да им разкажа всичко. — Когато отново го погледна, без да може да си обясни защо, грозният дребен мъж й напомни за Бренда в затвора. Той й връзваше ръцете. И този път Люана я нямаше, за да й помогне.