Даниел Стийл
Горчива орис (5)

5

Две седмици по-късно Грейс се справяше съвсем добре в „Дуайт“, дадоха й работа в домакинството, раздаваше хавлиени кърпи и гребени и отброяваше четките за зъби за новодошлите. Всъщност работата й издейства Сали, макар да се преструваше, че не иска да й помага. Ала истината бе, че я следеше отдалече.

Моли вече бе идвала да я види, беше съсипана от чутото и видяното в затвора. Грейс обаче настояваше, че е добре. За нейна голяма изненада никой не я безпокоеше. Когато им паднеше й казваха „риба“, един или два пъти по време на храна Бренда се спря да разговаря с нея, но никога не предприе нищо повече. Дори не си позволи повече да ощипе гърдите на Грейс. Засега тя се чувстваше съвсем доволна. Беше в безопасност и имаше прилична работа. Съкилийничката й бе необщителна, но все пак любезна. Никой не я заплашваше, нито я канеше да се присъедини към някоя от бандите. Сякаш живееше „на почивка“, както се изразяваха тук. По този начин би оцеляла две години. Когато Дейвид я видя, тя бе в много добро състояние на духа и това му даде надежда. Измъчваше го мисълта, че тя е в затвора и той повече от всякога чувстваше, че не й е мястото тук, но поне нищо лошо не й се бе случило, а и тя твърдеше, че е в безопасност. Поне това звучеше ободряващо. През цялото време, докато бяха заедно, разговаряха за нейното бъдеще.

Грейс вече бе решила, че след като излезе от „Дуайт“, ще замине за Чикаго. Трябваше да остане в щата, докато изтекат двете години условна присъда и Чикаго беше много подходящо място. А петдесетте хиляди долара от баща й, които й даде Франк Уилс, бяха бели пари за черни дни. Искаше да си намери работа, когато излезе, но преди това трябваше да се научи да пише на машина и да завърши колежа, щом това стане възможно.

Дейвид й разказа за обжалването, звучеше окуражаващо, но беше трудно да се предвиди какво ще стане.

— Не се притеснявай за това. Всичко е наред тук — успокои го тя.

Той я проследи с поглед, когато напускаше стаята за посещения и отново се възхити на притаеното достойнство, което излъчваше осанката й. Ходеше изправена и бе станала още по-стройна и слаба. Изглеждаше толкова красива, спретната и чиста, че като я погледнеше човек бе трудно да повярва, че е затворничка. Приличаше на колежанка или на ръководителка на мажоретки. Изглеждаше по-скоро като благоразумната хубава малка сестра. Беше невъзможно човек да разгадае историята й по външния й вид, само очите й подсказваха преживяното. Стаената в тях мъка говореше за някаква трагедия. И заради всичко, което Дейвид знаеше, изпитваше силна болка за нея. Изобщо не можеше да я забрави.

Махна й тъжно, когато потегли с колата, а тя стоеше отвън и не откъсна поглед, докато той не се изгуби в далечината. Живееше с чувството, че е заточена в джунглата.

— Кой беше този? — дочу глас зад гърба си и когато Грейс се обърна да погледне, видя Бренда. — Твоят приятел?

— Не — отвърна Грейс с притаено достойнство, — адвокатът ми.

Бренда се изсмя.

— Не си губи времето. Всички те са гадове. Разправят ти какво щели да направят и как ще ти спасят задника, а не правят нищо, освен да те чукат — в буквалния смисъл на думата, ако им позволиш, а и без да си им позволил. Не съм срещнала някой, който да струва пет пари. — Всъщност — изсмя се тя отново, — не съм срещала мъж, който да си струва. А ти? — Тя погледна многозначително Грейс. Пак се бе издокарала в една от влажните си фланелки и Грейс забеляза, че има татуировка на ръката, голяма червена роза и змия под нея, а под очите си имаше татуирани сълзи. — Имаш ли гадже? — Грейс съзнаваше, че този въпрос е опасен, какъвто и отговор да даде, тъй като бе уязвима. Затова неангажиращо сви рамене. Постепенно се научаваше. Запъти се бавно навътре. — Бързаш ли някъде?

— Не, аз… мислех да напиша някои писма.

— О, колко миличко — подигра се Бренда — като на лагер. Имаш ли си мама и тати да им пишеш? Още не си ми отговорила за гаджето.

— Просто приятел. — Искаше да пише на Моли и да й разкаже за посещението на Дейвид.

— Навъртай се тук. Понякога е много забавно. Ако искаш да бъде. Или да стане купон с мадами. От теб зависи, бебче.

— Аз съм добре — отвърна Грейс и се огледа откъде да се измъкне, без да ядоса Бренда. Но Бренда не се даваше лесно.

— Твоята съкилийничка е истинска мръсница, а също и приятелката й. Запозна ли се с нея? — Грейс поклати глава. Сали беше много дискретна в личния си живот. Никога не бе споменавала каквото и да било пред Грейс, нито бе търсила жената, когато бяха извън килията. Гледаше си работата. — Голяма черна кучка. Те са наистина обратни. А ти? Искаш ли да се забавляваш? Малко вълшебен прах, малко марихуана? — Очите на Бренда блеснаха при тази мисъл, а Грейс се опита да изглежда безразлична и поклати глава.

— Не. Имам много лоша астма. — И не проявяваше никакъв интерес към наркотиците. Но реши да не споменава за това. Последното, което искаше, бе да се противопостави на Бренда. Вече бе разбрала от другите, че тази жена носи само неприятности. Беше свързана с една от бандите и според слуховете не само употребяваше дрога, но я продаваше и някой ден щеше да има големи неприятности.

— Какво общо има астмата? Имах съквартирантка от Чикаго, която беше само с един бял дроб, но тя свободно употребяваше.

— Не знам… — неясно отвърна Грейс — Не съм опитвала.

— Бас държа, че не си опитвала още много неща, бебче. — Бренда отново се изсмя, а Грейс се отдалечи, след като й помаха приятелски, а после забърза към килията, имаше чувството, че дъхът й спира. Докосна инхалатора в джоба си и се почувства по-сигурна, когато го усети в ръката си. Понякога само като знаеше, че е при нея, дишането й се улесняваше.

Същата вечер отново даваха филми и Сали пак излезе. Изглежда другата й слабост в живота, освен снимките по стените бяха филмите. Колкото повече насилие, толкова по-добре. Ала Грейс не беше ходила на нито един и беше благодарна, че остава сама в килията след вечеря. Стаята бе малка и без всякакъв простор, но от време на време тя беше толкова доволна да бъде там, далече от всички, че дори й се струваше уютна.

След вечеря оставяха килиите им незаключени, освен ако някой специално не помолеше да го заключат. Така затворничките имаха възможност да се отбиват в други килии, да се срещат или да се занимават с различни игри. Играеха много карти, неколцина предпочитаха шах или друго. Подразбираше се, че от шест до девет килиите ще са отворени и затворничките можеха да се разхождат свободно, където им бе разрешено.

След вечеря Грейс лежеше на леглото и пишеше на Моли, чу, че вратата се отваря, но дори не си направи труда да погледне. Предположи, че Сали се връща от кино, а и тя не продумваше никога, когато се прибираше. В много редки случаи казваше нещо, затова Грейс не се учуди на тишината, докато не почувства нечие присъствие до себе си, погледна и се озова лице в лице с Бренда. Беше оголила едната си гърда и я бе подпряла на леглото на Грейс, а зад нея стоеше друга жена.

— Здрасти, сладкишче — измърка тя с усмивка, като демонстративно масажираше зърното си. Грейс се изправи и седна. Другото момиче не беше високо колкото Бренда, но имаше много по-заплашителен вид от нея. — Това е Джейн. Искаше да дойде да се запознае с теб. — Джейн не каза дума. Само оглеждаше Грейс, а Бренда се протегна и започна да гали гърдите й. Тя опита да се отмести, но Бренда я хвана за ръката и я стисна здраво. За миг й напомни за баща й и тя усети, че обръч стяга гръдния й кош. — Искаш ли да дойдеш да се позабавляваме? — Това не беше покана, а команда, с пищната си руса коса Бренда приличаше на амазонка.

— Не, наистина, аз… уморена съм. — Грейс не знаеше какво да й каже, не беше нито достатъчно голяма, нито достатъчно силна или наясно с нравите в затвора, за да знае как да се предпази от Бренда.

— Защо не дойдеш за малко да си починеш при мен? Има още един час, докато заключат.

— Не — отказа нервно Грейс, обръчът около гръдния й кош се стягаше още повече. — По-скоро не.

— Колко любезно — Бренда се разсмя гръмогласно и стисна гърдите на Грейс още по-силно, а после ощипа зърното й. — Искаш ли да ти кажа нещо, любима? Не давам и пет пари какво искаш. Ти просто идваш с нас.

— Аз… не мисля така… аз… моля те… — Нямаше намерение да хленчи, но прозвуча точно така особено в собствените й уши, а когато погледна към Бренда изведнъж чу прищракване и Джейн се приближи. За миг Грейс зърна, че крие в дланта си джобно ножче на пружинка и Джейн го размаха пред лицето й със заплашително изражение.

— Не е ли хубаво? — Бренда се усмихна. — Гравирана покана от Джейн. Всъщност тя е свършила доста работа. Има някои много хубави гравюри. — Този път и двете се разсмяха, а Бренда разтвори ризата на Грейс и започна да лиже зърното й. — Хубаво ли е? Знаеш ли, не искам Джейн да се възбуди и да започне да прави гравюрите си тук… знаеш ли… понякога тя прави малки грешки и може да стане фал. Разбра ли? Защо не слезеш от леглото и не дойдеш с нас? Наистина мисля, че ще ти хареса.

Ето, точно от това се страхуваше Грейс. От това. Изнасилване от банда с използване на кой знае какво и може би нарязване на лицето й с нож. Нищо в живота не бе я подготвило за това, дори баща й.

Нямаше дъх, когато скочи долу от леглото, все още стискаше писалката и писмото в ръката си. След това съвсем предпазливо се обърна все едно да остави хартията на леглото на Сали и успя да напише само една дума: „Бренда“. Може би беше твърде късно. Може би Сали нямаше да може да й помогне или нямаше да поиска, дори да можеше. Но това бе единственото, което можеше да направи, след което напусна килията, вървейки между Бренда и Джейн. Беше висока почти колкото тях, но изглеждаше като дете и в много отношения беше така. Не знаеше нищо за жените като тях.

Изненада се, когато те не я заведоха в килията си, а минаха покрай гимнастическия салон и излязоха отвън, все едно отиваха да глътнат малко свеж въздух. Пазачите ги наблюдаваха, но не виждаха нищо лошо три жени да излязат на разходка, преди да ги заключат за нощта. Много от тях го правеха, за да постоят на чист въздух, да пушат или просто да си починат преди лягане. А Бренда дори се пошегува с пазачите, когато минаха покрай тях. Джейн вървеше неотстъпно до Грейс. Ножът в ръката й не се виждаше, но беше съвсем близо до шията на Грейс, тъй като тя нарочно я беше прегърнала през раменете. Имаха вид на приятелки и като че ли никой не забелязваше ужаса, който излъчваше Грейс.

Бренда ги поведе към малка барака, която Грейс никога преди не бе забелязвала. Пазачите на кулата не ги гледаха. Не виждаха опасност от тази посока, това бе барака без прозорци, която използваха като склад за ремонтни съоръжения. Бренда имаше ключ за нея и в мига, след като отключи, трите хлътнаха за секунда вътре. Там ги чакаха още четири жени, облегнати на струпаните машини, пушеха цигари и държаха само едно фенерче. Това бе идеалното място за всичко, което искаха да правят с нея, дори да я убият.

— Добре дошла в нашия малък клуб — каза Бренда засмяна. — Тя наистина с желание дойде да се забавлява — обясни на останалите. — Нали, Грейси… о, хубаво момиче… хубаво, хубаво момиче… — мъркаше тя и внимателно разкопчаваше ризата на Грейс, а тя се опитваше да я спре. Ако изобщо бе възможно, те не искаха да оставят никакви следи, например разкъсана дреха, освен, разбира се, ако не се наложеше. Ако обаче ги принудеше, те бяха в състояние да направят много поразии, а ако беше умна щеше да се страхува твърде много, за да каже кой го е направил.

Грейс почувства как ножът на Джейн се опря в плътта й, ризата й бе разкопчана, а Бренда свали сутиена й.

— Хубаво прясно месо, а, момичета? — Всички се разсмяха, а една от другите, които ги чакаха, ги подсети да побързат. Заключваха след по-малко от час. Нямаха цяла нощ, за Бога.

— Мразя да бързам, когато ям — рече Бренда и всички в бараката се разсмяха. Тогава Грейс видя две от тях да се приближават, носеха въже и парцал. Очевидно възнамеряваха да я вържат и да й запушат устата. — Хайде, хлапе. Да започваме шоуто — подкани я една от по-възрастните жени. Сграбчи едната й ръка, втората жена я хвана за другата, повлякоха Грейс назад и я тръшнаха на земята толкова силно, че тя изгуби дъх. После започнаха да действат едновременно на групи. Същите две привързаха ръцете й към тежките машини, после смъкнаха панталона и бельото й и ги хвърлиха настрана, а друга двойка върза краката й, последните две жени седнаха върху тях, Джейн се настани върху единия й крак така, че да опре ножа в корема й. Нямаше начин нито да се съпротивлява, нито да вика и тя го разбираше. Щяха да я убият. Ала тя едва дишаше и поглеждаше тревожно към инхалатора в джоба на захвърлената риза, Бренда проследи погледа й и се сети. Потърси го и го намери, подаде го с насмешка на Грейс, но ръцете й бяха вързани и го пусна на земята до нея, в следващия миг един от големите ботуши на Джейн го размаза на парченца.

— Съжалявам, хлапе — подигравателно се усмихна Бренда. — Е? Знаеш ли правилата на играта? — попита тя и отхвърли русата си коса през рамо, а после започна да сваля панталона си. — Първо ние го правим на теб, а после — ти на нас… една по една… ще ти кажем как… къде и кога и как ни харесва. А след това — изръмжа срещу нея Бренда, захапа здраво зърното на едната й гърда и потърка чатала й — ти ни принадлежиш. Разбра ли? Ще идваш тук, когато поискаме и колкото често поискаме, с когото поискаме и ще правиш точно каквото ти кажем. Разбра ли? А ако ни издадеш, малка кучко, ще ти отрежем езика и циците. Схвана ли? Разбираш ли, ще ти направим нещо като мастектомия. — Всички се засмяха на остроумието й, освен Грейс, която трепереше и хриптеше, легнала на студения под, изплашена от предстоящото.

— Защо? Защо трябва да правите това?… Нямате нужда от мен… моля ви… — Тя се молеше, а те го намираха за забавно. Беше съвсем нова, свежа, млада и знаеха, че ако не я вземат те, ще го направят други. Това й беше първия път, първото идване в затвора.

— Ти ще си нашата любима, нали, Грейс? — Бренда се приведе бавно към мястото, където се събираха краката й, и коленичи на пода пред нея. Грейс вече бе гола и Бренда започна да я ближе, без да бърза. Обичаше тази роля, да бъде с момиче, с което никой още не е бил, да пречупва невинните души, да ги възбужда, да ги плаши, да ги използва, да им показва колко безпомощни са, да ги кара да правят всичко, което поиска. Спря за миг и извади малка туба от джоба на якето си. Отвори я и бързо вдиша от белия прах, а после полепи малко по венците си, с един пръст сложи малко и на Грейс и го излиза страстно. — Хубаво… — Бренда стенеше от удоволствие, усещаше Грейс с пръсти, а останалите я подканваха да побърза. Тогава тя напъха цялата си ръка и Грейс простена от болка. Другите започнаха да недоволстват. Искаха всяка да мине по реда си. Нямаха цяла нощ. Това да не било меденият месец на Бренда. — Може и да е, путко — озъби се тя на едно от момичетата, които й подвикваха, — може би ще я запазя за себе си, ако си струва. — А Грейс се гърчеше и се опитваше да се отскубне от нея и от безмилостно пронизващия я юмрук, макар че нямаше накъде да мърда със завързани крака. Искаше да вика, но не смееше, защото се страхуваше от ножа на Джейн. Не бяха запушили устата й, защото имаха нужда да им доставя удоволствие, когато всички щяха да минат през нея.

Грейс затвори очи, опита се да се преструва, че не е там и това не се случва с нея, а после изведнъж чу шум и тропане, като от затръшваща се врата. Долови въздишката на Бренда, усети как изважда юмрука си от нея и отскача настрана, а когато Грейс отвори очи, видя чернокожо, грациозно момиче, застанало на прага. Тя дори не знаеше дали момичето не е една от тях, но очевидно другите не се радваха да я видят.

— Хайде, глупачки, развържете я. — Момичето бе много високо, съвсем невъзмутимо и по странен начин хубаво. А бялото на очите й изглеждаше огромно на светлината на фенерчето. — Имате пет секунди да се изметете оттук или Сали отива при управата. Ако до три минути не съм излязла оттук с момичето, тя отива. И си мисля, че вие, бебчета, ще си поживеете в дупката до Коледа.

— Глупости, Люана. Изнасяй черния си задник оттук, преди да сме те убили — обърна се към нея Джейн и размаха под носа й ножчето. Бренда изглеждаше бясна от яд, но в известен смисъл бе смутена. Кокаинът вече й действаше и тя искаше да продължи с Грейс, без някой, по дяволите, да я безпокои.

— Защо вие, путки, не отидете да се биете някъде другаде? — Предложи Бренда и тихо изпъшка, защото се отдели от Грейс за миг.

— Останаха ви две минути — смразяващо им припомни Люана. — Казах да я развържете.

Люана имаше страховит вид с вперения в тях поглед на светлината на фенерчето. Мускулите й бяха яки като на мъж, беше с дълги жилави крака като на олимпийска състезателка. Тя беше шампион по карате и бокс на затвора и никой не смееше да излиза насреща й. Джейн винаги се кълнеше, че не я е страх от нея и неведнъж бе казвала, че умира от желание да нареже лицето й. Ала останалите знаеха, че това са повече думи, отколкото истина. Люана имаше влиятелни връзки.

Последва дълъг момент на колебание, а после една от другите жени развърза китките и ръцете на Грейс, а друга се зае да освободи краката й, докато Бренда скимтеше от незадоволена страст.

— Кучка. Искаш я за себе си, нали?

— Аз имам каквото искам. Откога си падаш по бебета?

Ала Люана знаеше добре, както и те, че Грейс е красавица. Просната и с разтворени крака тя направо ги караше да пускат лига в очакване на удоволствието.

— Достатъчно голяма е — изсъска Бренда срещу чернокожото момиче, обзета от силна ярост. — Какво си ти, Самотния рейнджър? Майната ти, Люана.

— Благодаря.

Грейс се бе изправила и се опитваше да се облече, а миг по-късно закопчаваше блузата си с треперещи ръце. Дори не смееше да ги погледне, защото се страхуваше, че ще я убият.

— Забавата свърши, момичета — обяви Люана с усмивка. — Ако я докоснете отново, ще ви убия.

— Какво, мамка му, означава това? — попита Бренда с тон, който издаваше крайно раздразнение.

— Тя е моя. Чу ли ме?

— Твоя? — Изведнъж Бренда застина. Никой не си бе позволявал да й говори така. Това може би правеше нещата малко по-различни.

— А Сали? — попита подозрително Бренда.

— Не ти дължим обяснения — невъзмутимо отвърна Люана и побутна Грейс към вратата.

Тя хриптеше и се тресеше, а Люана я бутна толкова силно, че щеше да падне. Това не беше жена, с която човек можеше да се закача. Никоя от тях. А Грейс не беше дори от тяхната класа и сега ясно осъзна, че е била луда да си мисли, че може да е в безопасност тук. Всички истории, които бе чула, бяха верни. Те само бяха изчаквали.

— Боже, вие сега ставате тройка? — предвзето отбеляза Бренда.

— Чу ме. Тя е моя. Стой далеч от нея или ще имаш неприятности. Схвана ли?

Никой не й отговори, но посланието бе ясно, а Люана бе с твърде важна политическа позиция, за да си позволят да я дразнят. Само една нейна дума бе достатъчна и всеки бунт свършваше. Двама от братята й бяха най-влиятелните чернокожи мюсюлмани в щата, а другите двама бяха организирали най-големите бунтове в историята на „Атика“ и „Сан Куентин“.

След като ги предупреди да стоят далеч от Грейс, Люана бързо отвори вратата и изтласка Грейс навън. Сграбчи я за ръката и й изръмжа да върви до нея, говореше й все едно нищо не се е случило. Пет минути по-късно бяха в гимнастическия салон, Грейс бе смъртно бледа, хриптеше — вече нямаше инхалатор. Сали ги чакаше там със загрижен вид, когато видя Грейс, се ядоса.

— Какво, по дяволите, правеше с Бренда? — попита я с гневен, но приглушен глас, а Люана ги наблюдаваше.

— Дойде в нашата килия. Първо си помислих, че си ти и дори не погледнах, докато тя не си натика нос в лицето ми, а Джейн размахваше нож точно пред мен.

— Имаш още много какво да учиш. — Беше силно впечатлена, че Грейс бе достатъчно умна да й остави бележка на леглото с една-единствена дума на нея — „Бренда“. — Добре ли си? — Питаше се колко далече са стигнали и погледна Люана за отговор.

— Добре е. Глупава е, но е добре. Не бяха стигнали твърде далеч. Бренда бе прекалено заета да се надруса, за да може да й причини голяма вреда.

През годините, прекарани в затвора, бяха видели изнасилени момичета, чийто живот бе съсипан с бухалки за бейзбол и дръжки на метли. Ала Люана още бе ядосана, че това хлапе почти бе въвлякло Сали. Именно Люана бе настояла да иде сама и да остави Сали да съобщи на пазачите, ако се наложи. Люана се грижеше много за нея. Бяха заедно от години и никой не смееше да се закача с тях заради братята на Люана, които идваха да я видят, когато могат. Двама живееха в Илинойс, един в Ню Йорк и друг в Калифорния. И четиримата бяха пуснати на свобода от затвора с условието, че няма да избягат, но всички знаеха кои са и какво могат да направят, ако се ядосат. Дори Бренда и приятелките й не биха дръзнали да се забъркват с тях или с Люана и Сали. Сега Грейс минаваше под тяхна защита.

— Какво им каза? — обърна се Сали към Люана, когато се връщаха към килията им с Грейс.

— Че сега е наша — тихо отвърна Люана и пак погледна ядосано Грейс.

Беше предупредила Сали да я наблюдава. Хлапето бе толкова наивно, че тя бе длъжна да сложи нещата в ред. Когато се върнаха в килията и Грейс започна да плаче, Люана изобщо не се церемони с нея. Грейс знаеше, че не може да поиска инхалатор до следващия ден и хриптеше силно.

— Не давам и пет пари колко уплашена и болна си — започна Люана с убийствен вид. — Ако отново изложиш Сали на опасност, ще те убия. Не й оставяй никакви бележки, не й съобщавай кой те е отвлякъл. Не й хленчи нито за лекарствата си, нито, защото някой те е ощипал на опашката за храна. Ако имаш проблем, ела при мен. Не знам какво, по дяволите, си направила, за да те изпратят тук и не искам да знам. Но ще ти кажа едно нещо, не са те изпратили тук да размишляваш и ако бързо не схванеш за какво става дума, ще умреш, просто ей така. Затова бързо трябва да поумнееш. Чу ли ме? Междувременно слушай Сали за всяко проклето нещо, което ти каже. Ако ти нареди да изближеш пода или да изчистиш кенефа й с вежди, ще го направиш. Схвана ли, хлапе?

— Да, да, разбрах… и ти благодаря… — Знаеше, че с тях ще е в безопасност. Сали вече й бе доказала. А отсега нататък, ако им беше предана, те щяха да я пазят. Не искаха от нея нищо, нито секс, нито пари, съжаляваха я и двете, разбираха че Грейс не е момиче за това място.

 

 

От този момент насетне нещата се промениха. Всички стояха настрана от Грейс или се отнасяха към нея с уважение. Никой не я закачаше, никой не й подсвиркваше или подвикваше. Все едно тя не съществуваше. Водеше някакъв омагьосан живот, пробиваше си сама път през джунглата, сред лъвове, змии и алигатори. Единствените й приятелки бяха Сали и Люана.

Започна да става религиозна, а астмата й я безпокоеше по-малко, отколкото преди. Записа се за задочно обучение в местния колеж. Можеше да го завърши за две години и да ходи вечер на училище, за да получи бакалавърска степен щом излезе. Караше също и секретарски курсове, които щяха да й помогнат да си намери работа, когато замине за Чикаго.

С течение на времето дори Дейвид забеляза промяна у нея. Когато я посещаваше я намираше уверена и странно примирена. Това й помогна, когато разбра, че са загубили обжалването и че ще трябва да излежи цялата двегодишна присъда да приеме новината философски. Беше минала точно година от произнасянето на присъдата и Дейвид направо не можеше да повярва, че те отново са загубили, но тя прие вестта много спокойно. Грейс бе тази, която го утешаваше, когато той й говореше колко зле се чувства задето отново се е провалил, и му припомняше, че вината не е негова. Той бе направил всичко възможно. От нея се искаше само да оцелее още една година в затвора. Не беше лесно, но й оставаше единствено да гледа напред. Докато я слушаше, той се развълнува повече от всеки друг път, но в същото време го болеше. Даде си сметка, че идва да я вижда все по-рядко, защото срещите с нея му напомняха за несвършеното по процеса й. Все още беше обсебен от мисълта за нея. Тя беше толкова красива, млада, невинна, а бе имала много лош късмет през краткия си живот, ала въпреки всичко, което чувстваше към нея, не беше способен да направи нищо, за да промени нещата. Усещаше се безпомощен, нервен и неспособен. Понякога се чудеше дали ако беше спечелил обжалването, щеше да е по-различно? Тогава може би щеше да има смелостта да й признае, че я обича. Ала така, както стояха нещата, той не събра кураж да й каже, а Грейс изобщо не подозираше.

От известно време Моли бе разбрала за чувствата на Дейвид, но не коментираше. Напоследък младият адвокат бе казал твърде много неща. Тя отдавна усещаше до каква степен той е завладян от Грейс. Непрекъснато говореше за нея. Новата му приятелка няколко пъти му обръщаше внимание и му казваше, че това не е нормално. Според нея той страдаше от „комплекс на герой“ и се опитваше да спаси Грейс. Не му спестяваше много неща, някои от които бяха болезнени. Но в неговото съзнание се бе загнездил един обикновен факт — той бе се провалил с Грейс. Затова всеки път, когато я виждаше, той се чувстваше все по-зле. През втората й година в „Дуайт“ Дейвид съвсем разреди посещенията. Нямаше и основателна причина за среща. Не можеше да обжалва повече. Нямаше какво повече да направи за нея, освен да й бъде опора. А приятелката му не преставаше да му повтаря, че трябва да живее собствения си живот.

На Грейс срещите с него й липсваха. Тя разбираше, че той не е в състояние да направи нищо повече, освен това знаеше, че има някой, който означава много за него. При последните няколко посещения й бе споменал и Грейс имаше усещането, че той се чувства виновен задето идва да я вижда. Питаше се дали приятелката му не ревнува.

Моли все още идваше, не толкова често, колкото би желала, но колкото й позволяваше професионалната заетост, винаги ободряваше Грейс при срещите им. Освен това Грейс се чувстваше добре с единствените си други две приятелки — Люана и Сали. Прекара втората си Коледа в „Дуайт“ с тях, в тяхната килия, заедно изядоха шоколадите и сладките, които Моли й изпрати.

— Била ли си някога във Франция? — попита Люана, а Грейс поклати глава и се усмихна. Понякога я питаха странни неща, като например дали не е от друга планета. В известна степен бяха прави. Люана бе от гетата на Детройт, а Сали — от Арканзас. Люана обичаше да я дразни и я наричаше „Оки“, което означаваше земеделски работник, преселник от Оклахома.

— Не, никога не съм била във Франция — Грейс им се усмихна. Бяха странно трио, но в същото време ги свързваше добро приятелство. Сякаш те бяха като родителите й, от които Грейс бе лишена. Защитаваха я, наблюдаваха я, мъмреха я и я учеха на всичко необходимо, за да оцелее в затвора. Странно, но те я обичаха. За тях бе просто дете, но за нея имаше надежда. Някой ден тя щеше да живее нормално. Гордееха се с нея, когато получаваше добри бележки. А Люана непрекъснато й повтаряше, че някой ден тя ще стане важна личност.

— Не мисля така — смееше се Грейс.

— Какво ще правиш, когато излезеш оттук? — все я питаше Люана и тя всеки път отговаряше едно и също.

— Ще замина за Чикаго и ще си потърся работа.

— Какво ще правиш? — Люана обичаше отново и отново да слуша за това, тя беше с доживотна присъда, а на Сали й оставаха още три години. Грейс излизаше след година, а после й предстоеше нов живот и бъдеще. — Трябва да станеш един от онези модели, като по телевизията. Или в някоя телевизионна игра?

Грейс винаги се заливаше от смях от идеите им, искаше да се занимава с други неща. Обичаше психологията и понякога си мислеше, че ще помага на момичета, които са преживели същото като нея, или на жени като майка й. Трудно беше да се гадае. Беше едва деветнайсетгодишна и й предстоеше още една година в затвора.

После точно, след като първата година изтече я посети Дейвид Глас. Не бе идвал от три месеца и се извини, че не й е изпратил нищо за Коледа. Сякаш се чувстваше неудобно в нейно присъствие, това бе поредното посещение, при което от самото начало се усещаше неловко. Отначало тя се питаше дали нещо не е наред, дали няма неприятна промяна във връзка с датата на освобождаването й. Ала когато го попита, той побърза да отрече.

— Няма да има промяна — спокойно й отвърна той, — освен ако не вдигнеш бунт или не удариш пазач. А това е малко вероятно. Не, няма нищо такова. — Ала той съзнаваше, че трябва да й каже за какво всъщност бе дошъл. Дълго се колеба, отново помечта, после я погледна и разбра, че годеницата му е имала право. Маниакалната му идея за Грейс бе лудост. Тя беше просто дете, негова клиентка, затворничка. — Ще се женя — обясни й той сякаш трябваше да й се извини, а после се почувства глупаво заради непризнатите чувства.

Грейс изглежда се радваше за него. Предполагаше, въз основа на малкото неща, които бе чула, че той се отнася сериозно към сегашната си приятелка.

— Кога?

— Не по-рано от юни. — Имаше и още нещо и когато го погледна, тя разбра. — Баща й ни покани да работим в неговата адвокатска кантора в Калифорния. Заминавам следващия месец. Искам да се установя в Лос Анжелос. Трябва да взема адвокатския изпит в Калифорния, искаме да си купим къща, имам да свърша много неща, преди да се оженим.

— О — тя успя само да възкликне, даде си сметка, че вероятно няма да го види никога повече или най-малкото задълго. Не можеше да си представи, че ще отиде в Калифорния дори, след като изтекат двете години условна присъда и тя отново получи възможността да напуска щата. — Предполагам, че там ще се чувстваш добре. — Изведнъж се натъжи от мисълта, че губи добър приятел. Имаше толкова малко, а той бе много важен за нея.

Дейвид я погледна и взе ръцете й в своите:

— Грейс, винаги можеш да разчиташ на мен, когато имаш нужда. Ще ти оставя телефонния си номер, преди да замина. Всичко ще е наред. — Тя кимна, останаха мълчаливи известно време, хванати за ръце, с мисъл за нейното минало и неговото бъдеще и внезапно за един кратък момент момичето от Калифорния изгуби значението си за Дейвид.

— Ще ми липсваш — откровено призна тя и сърцето му се разкъса от мъка. Искаше да й каже, че винаги ще я помни, такава, каквато е, млада и красива, с огромни очи и кожа така съвършена, сякаш бе прозрачна.

— И ти ще ми липсваш. Дори не мога да си представя какъв ще е животът в Калифорния. Според Трейси ще ми хареса. — Ала сега по гласа му се усещаше, че не е толкова сигурен.

— Тя сигурно е много страхотна щом те е накарала да поискаш да се преместиш. — Грейс го погледна право в очите и той трябваше да стане твърд като стомана, за да издържи погледа й.

Засмя се, но си помисли, че сърцето му се къса не защото напуска Илинойс, а заради раздялата с Грейс. Колкото и рядко да я виждаше сега, изпитваше удоволствие от самата мисъл, че тя е достатъчно близо, за да й помогне, ако трябва.

— Обади ми се в Лос Анжелос в случай, че се нуждаеш от нещо. А Моли остава тук и ще идва да те вижда. — Същата сутрин той бе говорил с нея.

— Знам. И тя смята да се омъжва.

Дейвид също бе разбрал. На всички им бе време да уреждат живота си. След осем месеца и Грейс щеше да започне на чисто. Те вече бяха поели своя път. Имаха кариерата си, миналото си и приятелите си. За Грейс животът след излизането от затвора щеше да е ново начало.

Този следобед той остана с нея по-дълго от обичайното и обеща, че ще я посети отново, преди да замине окончателно, но когато се сбогуваха, Грейс знаеше, че това ще е последната им среща. Получи няколко писма след това, а после той замина и й писа от Лос Анжелос, за да й се извини надълго и нашироко, че не е имал време да я посети, преди да отпътува. Ала и двамата разбираха, че просто не му е достигнала смелост. Щеше да е твърде болезнено, а и бе време да я остави. Годеницата му също настояваше. По този въпрос бе съвсем категорична. Но Грейс нямаше откъде да го знае. Писа му няколко писма пролетта и след това престана. Инстинктивно разбра, че отношенията й с Дейвид Глас вече са минало.

Два-три пъти разговаря с Моли по този въпрос, оплака се колко й е тъжно понякога, когато мисли за него. Имаше твърде малко приятели и загубата на един от тях й причиняваше истинска болка. А и той бе много важен за нея. Ала Дейвид вече имаше друг живот.

— Понякога човек трябва да позволява на приятелите да си отиват — спокойно й говореше Моли. — Знам колко много се грижеше той за теб, Грейс, и ми се струва, че се чувстваше зле, защото не успя да те измъкне и да спечели обжалването впоследствие.

— Той свърши добра работа — с преданост отвърна Грейс. За разлика от повечето затворнички в „Дуайт“ тя не обвиняваше адвоката си задето бе влязла в затвора. — Просто ми липсва, това е всичко. Познаваш ли приятелката му?

— Срещали сме се веднъж-дваж — Моли се усмихна. Разбираше, че Грейс няма ни най-малка представа за чувствата на Дейвид към нея след процеса. От една страна, тя му беше като по-малка сестра, а от друга, като несбъдната, но все още желана мечта. Ала годеницата му бе умна. Тя също го бе усетила и според Моли не беше случайно, че поиска да се преместят в Калифорния. — Тя е много умна млада жена — дипломатично отвърна лекарката. Нямаш намерение да казва на Грейс, че не я хареса. Вероятно обаче тя бе подходяща за него. Беше умна, с твърд характер и амбициозна, а според хората, които я познаваха — дяволски добра адвокатка.

— А с теб какво става? Кога ще се жените с Ричард? — попита я Грейс.

— Скоро. — Най-сетне през април двамата с Ричард бяха насрочили датата. Щяха да се оженят на първи юли и да заминат на меден месец на Хаваите. В продължение на шест месеца двамата с Ричард се опитваха да уредят отпуските си по едно и също време. А два месеца и половина по-късно Грейс щеше да е на свобода. Трудно бе да се повярва, че са минали близо две години. От една страна, сякаш бе миг, а от друга — цяла вечност.

 

 

В деня преди венчавката Моли отиде да посети Грейс, покани я, след като излезе от затвора, преди да замине за Чикаго да им погостува няколко дни. Грейс вече й бе обещала да прекара Деня на благодарността с тях, а може би и Коледа. В деня на сватбата им тя остана почти цял ден в килията си, мислеше за тях, пожелаваше им всичко хубаво. Знаеше всичко за плановете им, в подробности. Беше виждала роклята на снимка, знаеше кой ще присъства. Известен й бе дори часът на полета до Хаваите. Заминаваха в четири часа от Чикаго за Хонолулу и пристигаха в десет часа местно време. Щяха да отседнат в „Аутригър Уайкики“. Грейс си представяше всичко картинно, когато седна да гледа новините с останалите затворнички в девет часа, точно преди заключването, имаше чувството, че е присъствала на венчавката.

Договаряше с Люана да работят заедно на следващата сутрин, когато с периферното си зрение видя по телевизията някаква самолетна катастрофа. Говореха за самолет на ТУА, който експлодирал и се пръснал във въздуха преди час над Скалистите планини. Все още подробностите бяха неизвестни, но от авиокомпанията допускаха, че става дума за бомба и смятаха, че няма оцелели.

— Какво беше това? — попита Грейс жената до нея. — Къде са били?

— Над Денвър, струва ми се. Смятат, че терористи са го взривили. Полетът е бил от Чикаго за Хонолулу през Сан Франсиско. Грейс усети да я полазват ледени тръпки, сърцето й се разкъсваше от болка. Не можеше да бъде. Не и това. Не беше възможно… не и след всичките тези години. Не и двамата… на медения им месец… единствената й приятелка… единственият човек, на когото можеше да разчита и при когото можеше да отиде. Пребледня като смъртник, дробовете й започнаха да хриптят, Сали забеляза, че изважда инхалатора си. Веднага разбра от какво се страхува Грейс.

— Сигурно не е техният полет. На ден има десетина до Хонолулу. — Сали също знаеше за медения месец на Моли, беше отегчена до смърт от седмици да слуша за сватбата. Но сега и тя се притесни за тях и искаше да вдъхне кураж на Грейс. Наистина бе невероятно да е бил техният самолет. Седмица по-късно, след седем безсънни нощи и безкрайни дни Грейс разбра. Писа до болницата и попита дали Моли е добре и получи писмо, в което й съобщаваха, че доктор Йорк и доктор Хевърсън са загинали в катастрофата, за която е чула, на път за медения им месец. В писмото се казваше, че цялата болница скърби.

След като разбра за случилото се, Грейс си легна и три дни по-късно още не бе станала. Сали и Лю я прикриваха, доколкото можеха. Разправяха, че пак е имала астматичен пристъп и че едва се оправя въпреки хапчетата и инхалатора. Вече нямаше човек, който да не знае за инхалатора, а и тя не се притесняваше да го използва. След като Лю бдеше над нея, никой не би посмял да го вземе или открадне. Ала този път, когато сестрата дойде в килията, разбра, че не астмата я безпокоеше. Грейс дори не й отговаряше. Само лежеше, вперила поглед в стената, отказваше да стане и дори да отговаря.

Моли бе единствената й приятелка, а Дейвид бе толкова далеч, сега наистина нямаше към кого да се обърне. Грейс отново бе сама, като се изключат двете й приятелки в затвора.

Сестрата й каза, че трябва да се върне на работа на следващия ден и тя бе щастлива, че не я изпратиха в дупката затова, че два дни е отсъствала от работа. Тя обаче продължи да изпробва късмета си. На следващия ден отново не направи усилие да стане въпреки заплахите и молбите на Сали и Люана. Просто лежеше и искаше да е мъртва, както Моли.

Този ден я отведоха в дупката и я оставиха там в тъмното, без дрехи, само с едно хранене за денонощието. Когато се върна, изглеждаше слаба като дъска и бе много бледа, но по очите й Сали видя, че отново е жива, все още с дълбока душевна травма, но бе преодоляла депресията.

От този ден нататък тя никога повече не спомена за Моли. Не говореше за никого от миналото си — нито за Дейвид, нито за Моли, нито за родителите си. Живееше единствено с настоящето, а от време на време отваряше дума за заминаването си в Чикаго.

 

 

Най-сетне този ден дойде, а тя не бе сигурна, че е готова за свободата. Нямаше планове, никакви дрехи, нито един приятел, само малко пари, с които да изкара известно време. Беше завършила задочно полувисше образование, в затвора бе помъдряла, бе станала по-търпелива и силна. Бе висока и стройна, красива и по-калена от всякога. Люана я караше да вдига тежести и да тича и това наистина оформи фигурата й. Когато напускаше затвора, беше много красива с тъмнокестенявата си коса, опъната назад на конска опашка, облечена в бяла риза и джинси. Приличаше на другите момичета от колежа, толкова бе свежа и млада, едва двайсетгодишна, ала в душата й вече бе натрупан опит, в сърцето си къташе спомена за няколко души, които никога нямаше да забрави, като Моли, Люана и Сали.

— Пазете се — рече им дрезгаво, когато си тръгваше. Тя ги прегърна и ги притисна силно. А Люана я целуна по бузата като малко момиченце, което изпращаха да си играе.

— Внимавай, Грейс. Бъди умна. Оглеждай се, вярвай на интуицията си… отиди някъде, момиче. Бъди личност. Ти можеш да го направиш.

— Обичам те — прошепна Грейс. — Обичам и двете ви много. Нямаше да оцелея без вас. — И наистина бе така. Те я бяха спасили.

Тя целуна Сали по бузата и тя се почувства неудобно.

— Само внимавай да не направиш някоя глупост.

— Ще ви пиша — обеща тя, но Сали поклати глава. Тя знаеше много добре. Беше видяла много приятели да идват и да си отиват. Щом излезеш всичко свършва, до следващия път.

— Недей — грубо отвърна Люана. — Не искаме да ни се обаждаш. Не искаме да ни знаеш. Забрави ни. Върви да живееш Грейс, остави всичко това зад себе си. Започни нов живот… излез оттук и никога не се обръщай назад. Не бива да взимаш със себе си нищо оттук.

— Вие сте мои приятелки — увери ги тя със сълзи в очите, но Люана отново поклати глава.

— Не, не сме, момиче. Ние сме призраци. Ние сме само спомени. Забрави ни веднъж завинаги и бъди щастлива, че вече не си тук. И не се връщай никога, чу ли! — Тя й се закани с пръст, а Грейс се засмя през сълзи.

В думите на Люана имаше много истина, но тя не можеше просто така да ги изостави и да ги забрави. Или може би точно това трябваше да направи? Дали ще се наложи да остави всичко зад себе си, за да върви напред? Би искала да може да попита Моли.

— А сега изчезвай! — Люана леко я побутна напред и след няколко минути тя мина през главния портал с камионетката на път за автобусната гара в града. Те стояха на оградата и й махаха, а тя се обърна и им махаше през прозореца, докато ги изгуби от поглед.