Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Malice, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Семкова-Вулова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 62гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниел Стийл. Горчива орис
ИК „Хемус“
История
- —Добавяне
2
Грейс прекара цялата нощ на тънкия матрак, едва усещаше острите метални пружини под себе си. Не чувстваше нищо. Вече не трепереше. Просто лежеше. Мислеше. Вече нямаше семейство. Нямаше никого. Нямаше родители. Нямаше приятели. Чудеше се какво ли би се случило, ако я признаят за виновна за убийство? Ще получи ли смъртно наказание? Не можеше да забрави какво й бе казала полицайката, която регистрираше арестуваните. Беше обвинена като пълнолетна и то в убийство. Може би смъртното наказание бе цената, която трябваше да плати. Ако е така, ще си плати. Поне той вече никога нямаше да я докосне, не можеше вече да я нарани. Четирите години ад в ръцете на баща й бяха свършили.
— Грейс Адамс? — един глас извика името й малко след седем сутринта.
От три часа бе в килията, не беше мигнала цялата нощ, но не се чувстваше толкова зле, колкото предишната вечер. Знаеше какво се е случило. Спомняше си, че е застреляла баща си. Знаеше, че той е умрял и защо. Знаеше го по-добре от всеки друг. И не съжаляваше.
Придружиха я до малка опушена стая с тежки заключени врати в двата й края. Вкараха я там без обяснение. Имаше маса, четири стола и на тавана светеше ярка крушка. Остана там и пет минути по-късно вратата в другия край на стаята се отвори. Влезе висока руса жена. Огледа Грейс със студено изражение. Не се усмихна, не каза нищо, просто я измерваше с поглед от горе до долу. Грейс също не продумваше, стоеше в другия край на стаята, приличаше на млада кошута, която, ако можеше, би побягнала от стаята. Беше в клетка. Бе притихнала, но уплашена. Дори в джинсите и фланелката излъчваше достойнство. Несъмнено бе от висока класа, сякаш бе страдала и стигнала далеч, платила огромна цена за свободата си с убеждението, че си е струвало. У нея не се усещаше гняв, само търпеливо дълго страдание. За толкова младо момиче бе видяла твърде много, живот и смърт, предателство — това личеше по очите й. Моли Йорк го съзря в мига, в който я погледна, и бе развълнувана от силната болка, която долови в нея.
— Аз съм Моли Йорк — представи се тя спокойно. — Психиатър съм. Знаеш ли защо съм тук?
Грейс поклати глава, но не мръдна и сантиметър и двете жени останаха в двата противоположни края на стаята.
— Спомняш ли си какво се случи снощи?
Грейс кимна бавно.
— Защо не седнеш? — тя посочи столовете и те се настаниха от двете страни на масата.
Грейс не беше сигурна дали жената й съчувства, или не, но съвсем ясно бе, че тя не й е приятелка и очевидно участваше в полицейското разследване, което означаваше, че потенциално е човек, способен да я нарани. Нямаше намерение да я лъже. Щеше да отговаря честно на всеки неин въпрос, ако разбира се, не я разпитва прекалено за баща й. Миналото не интересуваше никого. Беше длъжна да не го излага, дължеше го и на майка си, не биваше да им причинява затруднения, макар и тя и баща й да бяха в отвъдното. Всъщност какво значение имаше това сега? Той бе мъртъв. Изобщо не й бе минало през ума да поиска адвокат или да се опита да се защити. Това просто нямаше значение.
— Какво си спомняш от миналата нощ? — попита внимателно психиатърката, която следеше всяко нейно движение или изражение.
— Застрелях баща си.
— Спомняш ли си защо?
Грейс се поколеба, преди да отговори, после замълча.
— Ядосана ли му беше? Не ти ли е минавало през ум и преди да го застреляш?
Грейс бързо поклати глава.
— Никога не съм имала намерение да го застрелям. Просто се озовах с оръжието в ръце. Дори не знам как се е оказало там. Майка ми го криеше в нощното си шкафче. Дълго време боледува и се страхуваше винаги, когато излизахме, затова го държеше. Но никога не го е използвала.
Изглеждаше толкова млада и невинна докато обясняваше на психиатърката, на пръв поглед нямаше вид на душевно болна, нито на бавно развиваща се, както бяха предположили полицаите, които я арестуваха. Нямаше вид и на опасна. Изглеждаше много вежлива и добре възпитана, а също доста хладнокръвна за човек преживял такъв шок, който изобщо не бе спал и беше в голяма беда.
— Баща ти ли държеше оръжието? Бори ли се за него? Опита ли се да му го вземеш?
— Не. Аз го бях насочила срещу него. Спомням си, че го усетих в ръката си. И… — Не искаше да й казва, че той я беше ударил. — После го застрелях. — Погледна ръцете си.
— Знаеш ли защо? Ядосана ли му беше? Направи ли той нещо, което да те ядоса? Борихте ли се?
— Не… е, нещо… такова… — Беше борба… борба за оцеляване… — Аз… това не е важно.
— Сигурно е било важно — многозначително отбеляза психиатърката. — Достатъчно важно, за да го застреляш, Грейс. Достатъчно важно, за да го убиеш. Бъди откровена. Някога преди стреляла ли си?
Тя поклати глава, изглеждаше тъжна и уморена. Може би трябваше да го направи още преди години, но тогава майка й щеше да бъде съсипана. Тя обичаше баща й посвоему, тъжно.
— Не, никога преди не съм стреляла.
— А снощи какво бе по-различно?
— Майка ми почина преди два дни… преди три дни всъщност. Погребението беше вчера.
Тя очевидно бе като изопната струна. Но защо се бяха борили? Моли Йорк бе заинтригувана от Грейс. Тя криеше нещо, не беше сигурна какво. Не беше сигурна дали това бе нещо, което би навредило на нея или на баща й. Психиатърката нямаше задължението да задава въпроси, които да установят дали е виновна, или невинна. Нейната задача бе да установи дали момичето е нормално, или не, и Моли Йорк си знаеше работата. Но какво бе извършило момичето? И какво бе направил той, така че тя да се е принудила да го застреля?
— Заради майка си ли се бори? Оставила ли му е тя някакви пари или нещо, което ти си искала за себе си?
Грейс се усмихна при този въпрос, изглеждаше твърде зряла за годините си и изобщо не беше бавноразвиваща се.
— Не мисля, че е имала какво да остави на когото и да било. Тя никога не е работила и нямаше нищо. Баща ми печелеше всичките пари. Той е адвокат… или… беше… — отвърна тя спокойно.
— Той щеше ли да ти остави нещо?
— Не знам… може би… така предполагам… — Все още нямаше представа, че извършителят на убийство е лишен от правото да наследява имуществото на жертвата. Ако я признаеха за виновна, нямаше да наследи нищо от баща си. Но не това бе мотивът.
— И защо тогава се борихте? — Моли бе настоятелна, а Грейс не й се доверяваше. Беше твърде напориста. Въпросите й бяха неумолими, от очите й лъхаше интелигентност, която притесняваше Грейс. Тази жена виждаше и разбираше твърде много. Но тя нямаше право да знае. На никого не му влизаше в работата онова, което баща й беше правил с нея през всичките тези години, тя не искаше никой да узнае. Дори да й кажеха, че истината ще я спаси. Не искаше целият град да разбере какво й е причинил. Какво щяха да си помислят за тях, за нея, за майка й? Тази мисъл бе непоносима.
— Не сме се борили.
— Борили сте се — тихо се противопостави Моли. — Така трябва да е било. Съмнявам се, че просто си влязла в стаята и си го застреляла… или постъпи точно така? — Грейс поклати глава. — Застреляла си го от няколко сантиметра. Какво си мислеше, когато натискаше спусъка?
— Не знам. Не мислех за нищо. Само се опитвах да… аз… няма значение.
— Има. — Моли Йорк се наведе към нея със сериозно изражение. — Грейс, ти си обвинена в убийство. Ако той ти е направил нещо, ако те е наранил по някакъв начин, това е било самоотбрана, а не убийство. Без значение колко голямо според теб би било предателството, длъжна си да ми кажеш.
— Защо? Защо изобщо трябва да ви казвам нещо? Защо съм длъжна? — Докато говореше, приличаше на дете. Но това дете бе убило баща си.
— Защото, ако не кажеш на някого, Грейс, ще прекараш в затвора много години и това ще бъде неправилно, ако истината е, че си се опитвала да се защитиш. Какво ти е направил той, Грейс, че те принуди да го застреляш?
— Не знам. Може би съм била разстроена заради майка си. — Тя се въртеше на стола и се загледа настрани, когато отговори.
— Изнасили ли те? — Грейс разтвори широко очи и я погледна при този въпрос. Дъхът не й достигаше, когато отговори:
— Не. Никога.
— И той никога не се съвкупявал с теб? Съвкуплявала ли си се някога с баща си? — Грейс погледна ужасено. Психиатърката беше твърде близо до истината, твърде близо. Изпита омраза към тази жена. Какво се опитваше да направи? Да влоши още повече положението? Да й причини още неприятности? Да опозори всички тях? На никого не му влизаше в работата.
— Не. Разбира се, че не! — Тя почти изкрещя, но изглеждаше много нервна и разколебана.
— Сигурна ли си? — Очите на двете жени се срещнаха за дълго и накрая Грейс поклати глава.
— Не. Никога.
— Имаше ли съвкупление с него снощи, когато го застреля? — Тя погледна Грейс многозначително, а Грейс отново поклати глава, но изглеждаше развълнувана и Моли го забеляза.
— Защо ми задавате тези въпроси? — попита тя унило и в стаята се чу хриптенето на дробове й, защото астмата й се обади.
— Защото искам да знам истината. Искам да знам дали те е наранил и дали си имала причина да го застреляш. — Грейс само поклати глава отново. — Бяхте ли любовници с баща си, Грейс? Харесваше ли ти да спиш с него? — Този път, когато вдигна поглед отново към Моли, отговорът й беше съвсем искрен.
— Не. — Ненавиждах това, продължи тя на ум отговора си. Но не можеше да изрече тези думи пред Моли.
— Имаше ли приятел? — Грейс отново поклати глава. — Някога имала ли си полово сношение с момче?
Грейс въздъхна, никога не бе го правила. Как би могла?
— Не.
— Девствена ли си?
Настъпи тишина.
— Попитах те дали си девствена.
Тя отново я притискаше и това не харесваше на Грейс.
— Не знам. Предполагам.
— Какво означава това? Флиртувала си, това ли имаш предвид под „предполагам“?
— Може би. — Пак заприлича на Моли на дете и тя се усмихна. Момичетата не губеха девствеността си от безобидните любовни игри.
— Някога имала ли си приятел? Какво питам, сигурно си имала, та ти си на седемнайсет. — Тя отново се усмихна, но Грейс поклати глава в знак на отрицание.
— Имаш ли да ми кажеш нещо за снощи, Грейс? Спомняш ли си как се чувстваше, преди да го застреляш? Какво те накара да го застреляш?
Грейс поклати безмълвно глава.
— Не знам.
Моли разбираше, че Грейс не е откровена с нея. Сигурно е била не на себе си след изстрела, но сега в никакъв случай не бе замаяна. Беше съвсем бодра и твърдо решена да не казва на Моли какво се е случило. Високата привлекателна блондинка се загледа продължително в момичето, после бавно затвори бележника си и отпусна краката си.
— Искам да бъдеш откровена с мен. Мога да ти помогна, Грейс. Откровена. — Ако беше убедена, че Грейс защитава себе си или че е имало смекчаващи вината обстоятелства, би й било по-лесно. Но Грейс не й даваше нищо, за което да се закачи. Странното беше, че въпреки станалото и факта, че тя не и съдействаше, Моли Йорк я харесваше. Грейс бе красиво момиче, имаше големи, честни, открити очи. Моли виждаше толкова тъга и болка в тях, но не знаеше как да й помогне. Щеше да направи всичко възможно, за да разбере. Но за момента Грейс беше твърде заета да се крие от всички и да не допусне, когото и да било до себе си.
— Казах ви всичко, което си спомням.
— Не, не си — възрази тихо Моли. — Може би ще го направиш по-късно. — Тя даде на момичето визитната си картичка. — Ако поискаш да ме видиш, обади ми се. И да не ме потърсиш, аз отново ще дойда да се срещнем. Ние с теб ще прекараме известно време заедно, за да напиша заключенията си.
— За какво? — Грейс изглеждаше обезпокоена. Д-р Йорк я плашеше. Беше твърде умна и задаваше прекалено много въпроси.
— За душевното ти състояние. За обстоятелствата довели до изстрела, така, както аз ги разбирам. За момента не ми даваш много материал за работа.
— Това е всичко. Озовах се с оръжието в ръка и го застрелях.
— Просто така — тя не вярваше на нито една нейна дума.
— Просто така. — Изглеждаше сякаш се опитва да убеди себе си, но не можеше да заблуди Моли.
— Не ти вярвам, Грейс. — Тя я погледна право в очите.
— Е, точно това се случи, независимо дали ми вярвате, или не.
— А сега? Как се чувстваш, след като загуби баща си?
За три дни тя бе изгубила и двамата си родители и бе останала сирак, това би бил тежък удар за всеки, особено, ако бе убила единия от тях.
— … Мъчно ми е за баща ми… и за мама. Но мама беше толкова болна и изпитваше силни болки, може би сега е по-добре за нея.
А Грейс? Колко болка бе понесла тя? Това бе въпросът, който измъчваше Моли. Тя не беше някое лошо дете, което просто бе застреляло баща си. Тя бе интелигентно момиче, с остър ум и твърдеше, че няма представа защо го е застреляла. Беше толкова дразнещо да чува това отново, че на Моли й се прииска да удари по масата.
— А баща ти? За него по-добре ли е така?
— Баща ми? — Грейс се изненада от въпроса. — Не… той… не страдаше… за него надали е по-добре — отвърна Грейс, без да погледне Моли.
Тя криеше нещо и Моли бе наясно.
— А ти? За теб по-добре ли е така? Предпочиташ ли да си сама, без родители?
— Може би. — Отново за миг тя беше честна.
— Защо? Защо предпочиташ да си сама?
— Така е по-просто. — Тя я погледна и се почувства на хиляда години.
— Не мисля така, Грейс. Светът е сложен. За никого не е лесно да е сам. Особено за седемнайсетгодишно момиче. Изглежда вкъщи ти е било много трудно щом предпочиташ самотата. Какъв бе домът ти?
— Чудесен. — Беше се затворила напълно вътре в себе си.
— Родителите ти разбираха ли се? Имам предвид преди майка ти да се разболее.
— Напълно.
Моли отново не й повярва, но не го отбеляза.
— Щастливи ли бяха?
— Разбира се. — Ала пряко волята й в очите й бликнаха сълзи. Умната психиатърка й задаваше твърде много болезнени въпроси. — Бях много щастлива. Обичах родителите си.
— Не е ли време да престанеш да лъжеш заради тях, да ги защитаваш? Не е ли време да ни кажеш защо застреля баща си?
— Нямам какво да кажа.
— Добре — Моли се отдръпна от нея и стана права. — Между другото, днес възнамерявам да те изпратя в болницата.
— За какво? — Изведнъж Грейс се ужаси и това се видя много интересно на Моли. — Защо ще го правите?
— Част от обичайната процедура. Да се уверим, че си здрава. Не е толкова важно.
— Не искам да отивам в болницата. — Грейс бе обзета от паника, а Моли я наблюдаваше.
— Защо?
— Защо трябва да го правя?
— Грейс, ти нямаш кой знае какъв избор. Ти си притисната от обстоятелствата. Контролът е в ръцете на властите. Уреди ли си вече адвокат?
Грейс остана безучастна към този въпрос. Някой й беше споменал, че би могла, но тя нямаше на кого да се обади, освен на Франк Уилс, партньора на баща й, но тя не беше сигурна, че иска. Какво щеше да му каже? Беше по-лесно да не го прави.
— Нямам адвокат.
— Баща ти нямаше ли съдружници?
— Да… но… някак си ми е неловко да му се обадя… на него, той имаше партньор.
— Мисля, че трябва да го потърсиш, Грейс — отвърна Моли твърдо. — Нуждаеш се от адвокат. Можеш да поискаш и обществен защитник. Но е по-добре да е някой, който те познава. — Това бе добър съвет.
— Сигурно е така — тя кимна, имаше вид на съкрушена. Толкова много неща се случваха. Всичко бе ужасно сложно. Защо просто не я застрелят или обесят или да направят каквото възнамеряват, без да я карат да говори или да я принуждават да отива в болницата. Тя бе ужасена от онова, което щяха да открият.
— Ще се видим по-късно днес или утре — каза й мило Моли. Определено момичето й бе харесало и тя му съчувстваше. Бе преживяла толкова много и постъпката й сигурно бе правилна, но Моли бе убедена, че нещо зловещо я е тласнало към нея.
Възнамеряваше да направи всичко възможно и да открие какво всъщност се е случило.
Остави Грейс в стаята и отиде да разговаря със Стан Дули, офицера, който отговаряше за разследването. Той беше детектив с голям опит, много малко неща можеха да го изненадат, ала тази случка го учуди. Беше се срещал с Джон Адамс много пъти в продължение на дълги години и не можеше да си представи по-чудесен човек. Когато чу, че е бил застрелян от дъщеря си, наистина се изненада.
— Луда ли е, или е наркоманка? — попита детектив Дули, когато Моли се появи при него в осем сутринта. Беше прекарала един час с Грейс и според нея не беше стигнала доникъде. Грейс бе твърдо решена да не се открива пред нея. Но имаше някои неща, които трябваше да разбере, които следствието трябваше да научи независимо дали Грейс иска, или не.
— Нито едното от двете. Тя е уплашена, съсипана, но е съвсем нормална. Дори прекалено. Държа днес да я изпратиш на преглед в болницата. — Важно бе да не са минали много часове.
— За какво? За наркотици?
— Ако искаш и това. Не мисля обаче, че проблемът е в дрогата. Държа на гинекологичен преглед.
— Защо? — Той бе изненадан. — Какво имаш предвид? — Той познаваше д-р Йорк, тя винаги беше много здравомислеща, дори тогава, когато губеше търпение, ако изпитваше съчувствие към някой от пациентите си.
— Имам някои теории. Искам да знам дали се е защитавала. Седемнайсетгодишните момичета обикновено не стрелят по бащите си. Не и в дом като този.
— Това са глупости и ти го знаеш, Йорк — отвърна ядосано Дули. — Миналата година четиринайсетгодишно момиче застреля цялото си семейство, включително баба си и четирите си по-малки сестри. Според теб и това ли е било самоотбрана?
— Това е различно, Стан. Четох рапортите. Джон Адамс е бил гол, а и тя също, а по чаршафите е имало сперма. Не можеш да отречеш, че е възможно да е имало сексуално насилие.
— Мога, щом става дума за този човек. Познавам го. Прям човек, най-свестният мъж, когото съм познавал. Би ти допаднал. — Той я погледна, но тя не му обърна внимание. Обичаше да я дразни. Тя изглеждаше много добре, произхождаше от доста уважавано семейство от Чикаго. Правеше му удоволствие да я подиграва, че обикаля бедните квартали от лицемерно благотворителни подбуди. Ала тя никога не се шегуваше с работата си и той знаеше, че има сериозен приятел, който е лекар. Но какво пречеше да я вземе малко на подбив. Тя имаше чувство за хумор и с нея бе приятно да се работи. Беше умна и Дули я уважаваше заради това. — Нека ти кажа нещо, докторе, този мъж не би чукал детето си. Просто не би го направил. Повярвай ми. Може би е мастурбирал. Кой знае?
— Едва ли го е застреляла заради това — хладно отвърна Моли Йорк.
— Може би й е отказал ключовете за колата. Моите собствени деца полудяват, когато им кажа, че няма да им ги дам. Може би той не е приемал приятеля й. Повярвай ми, не е това, което мислиш. Откажи се от версията за самозащита. Тя го е убила.
— Ще видим, Стан. Ще видим. Направи ми услуга и я заведи до един час в болницата „Мърси Дженерал“. Ще напиша талон.
— Ти си страхотна. Ще я заведем там. Става ли? Доволна ли си?
— Развълнувана. И ти си страхотен — тя му се усмихна.
— Кажи го на шефа — ухили се той. Харесваше я, но не вярваше и дума на версията за самозащитата. Беше се хванала за първата възможна хипотеза. Просто Джон Адамс не беше такъв човек. Никой в Уотсика не би го повярвал, независимо какво си мислеше Моли Йорк или какво щяха да открият в болницата.
След половин час две полицайки дойдоха да вземат Грейс от килията й, сложиха й белезници и я откараха до „Мърси Дженерал“ в малък фургон с решетки на прозорците. Те дори не разговаряха с нея. Бъбреха си за затворниците, които бяха возили предния ден, и за филма, който щяха да гледат вечерта, както и за ваканцията в Колорадо, за която едната от тях пестеше. А Грейс беше доволна, така или иначе нямаше какво да им каже. Чудеше се какво ще правят с нея в болницата. Имаха затворническо отделение, в което я отведоха с асансьор направо от гаража, когато се качиха й махнаха белезниците и я оставиха заедно сама с лекар и санитарка. Те направо заявиха на Грейс, че ако не се държи както трябва, отново ще й сложат белезниците и ще повикат стража да я пази.
— Разбра ли? — Попита я безцеремонно санитарката и Грейс кимна.
Не си дадоха труда да й обясняват нищо. Просто следваха списъка с изследвания, поръчани от д-р Йорк. Първо измериха температурата й, после кръвното налягане, провериха очите, ушите и гърлото й, преслушаха и сърцето й.
Направиха изследване на урината и пълно изследване на кръвта, провериха я за различни заболявания, направиха й тестове за наркотици, после й наредиха да се съблече и да застане гола пред тях, след което внимателно разгледаха белезите й. Цялото й тяло бе осеяно с тях, но само някои предизвикаха интереса им — два на гърдите й, няколко на ръцете и един на дупето, а след това, въпреки всичките й усилия да го скрие, те откриха лош белег от вътрешната страна на бедрото, където баща й я беше сграбчил и ощипал. Той беше високо горе и разкриваше още един, който ги изненада още повече. Фотографираха ги, без да се съобразяват с протестите й, и написаха обширни бележки за тях. Тя вече плачеше и се противопоставяше на всяко тяхно действие.
— Защо правите това? Не бива. Признах, че съм го застреляла, защо трябва да ме снимате? — Направиха няколко скици на чатала й, там се криеха два лоши белега и наранявания, и я предупредиха, че ако не им съдейства, ще я вържат и пак ще направят снимките. Несъмнено беше много унизително, но тя не можеше да им попречи.
После оставиха фотоапарата и лекарят й нареди да се качи на гинекологичния стол. До този момент почти не й беше продумал. Повечето указания ги даваше санитарката, която бе много неприветлива жена. И двамата изобщо не обръщаха внимание на Грейс и оглеждаха различните части от тялото й, сякаш бяха парчета месо, а тя не бе човешко същество.
Лекарят си сложи гумени ръкавици и намаза пръстите си със стерилно желе. Посочи халките за краката и предложи на Грейс хартиена покривка, с която да се закрие. Тя я грабна с благодарност, но не се качи на стола.
— Какво ще правите? — попита тя с ужас в гласа.
— Никога ли сте били на гинекологичен преглед? — Той я погледна изненадан. Тя беше на седемнайсет, хубаво момиче, трудно му бе да повярва, че е девствена. Но дори да беше, той щеше да разбере след минута.
— Не, аз… — Майка й беше й купила противозачатъчни хапчета преди четири години и тя никога не бе ходила на лекар за преглед. Никой не знаеше със сигурност, че тя не е девствена и тя не разбираше какво значение има това сега. Баща й беше мъртъв, тя бе признала, че го е застреляла. Защо я подлагаха на всичко това? Какво право имаха да го правят? Почувства се като животно в кланица и отново се разплака, стискаше хартиената покривка и ги гледаше обезумяла, а санитарката я заплаши, че ще я върже. Нямаше избор и затова се съгласи да изпълни изискванията им. Качи се на стола, краката й трепереха, тя стисна колене, легна назад и пъхна краката си в халките. Ала като се има предвид какво бе преживяла, това не беше най-лошото нещо, което й се бе случвало.
Лекарят направи доста бележки и пъхна пръстите си в нея поне четири или пет пъти, приближи лампата толкова близо до нея, че тя чувстваше топлината й. После пъхна в нея инструмент и отново направи същите неща. Този път той взе намазка и я постави на стъклото, което внимателно положи на табла върху масата. Не сподели с Грейс нищо относно заключенията си.
— Добре — обърна се той безучастно към нея, — можете да се облечете.
— Благодаря ви — отвърна тя дрезгаво. Нямаше представа какво са видели, какво е написал той, лекарят не каза и дума по въпроса дали е девствена, а тя все още беше достатъчно наивна, за да не е напълно сигурно дали той е забелязал разликата.
Пет минути по-късно бе облечена и готова да си тръгне, на връщане до килията в централния участък я придружиха двама мъже, остана сама с жените от килията си малко след вечеря. Две от тях бяха пуснати под гаранция, бяха задържани за продажба на наркотици и проституция, а сутеньорът им дойде да ги освободи, едната от другите две беше задържана за автомобилна кражба, втората — за притежание на голямо количество кокаин. Грейс бе единствената обвинена в убийство и сякаш всички я отбягваха — като че ли знаеха, че не иска да бъде безпокоена. Едва бе хапнала от безвкусния, малък и препечен хамбургер, поставен върху купчина варен спанак, и се опитваше да не забелязва, че килията вони на урина, когато пазачът отвори вратата и я посочи, а после я заведе в стаята, където сутринта се срещна с Моли Йорк.
Младата лекарка се бе върнала, все още беше по джинси след прекарания дълъг ден в болницата, където работеше, а после и в кабинета си. Бяха минали дванайсет часа.
— Здравейте — предпазливо поздрави Грейс. Беше приятно да види познато лице, но все още имаше чувството, че младата психиатърка представлява опасност.
— Как мина денят? — Грейс вдигна рамене, едва забележимо се усмихна. Как би могъл да мине? — Обади ли се на партньора на баща си?
— Не още — промълви тя съвсем тихо. — Не знам какво да му кажа. Двамата с баща ми бяха наистина добри приятели.
— Мислиш ли, че ще поиска да ти помогне?
— Не знам. — Всъщност беше сигурна, че Франк Уилс няма да й обърне внимание.
Моли я гледаше многозначително, когато зададе следващия си въпрос:
— Грейс, имаш ли някакви приятели? Някого, към когото можеш да се обърнеш? — Много преди Грейс да отговори, тя подозираше, че си няма никого. Ако имаше, може би това не би се случило. Без да я пита, Моли бе сигурна, че живее изолирано. В живота й нямаше никой друг, освен родителите й. А те бяха направили достатъчно да го разрушат, всъщност голямата заслуга беше на баща й. Така предполагаше Моли. — Родителите ти имаха ли близки приятели?
— Не — отвърна Грейс замислено. Те наистина нямаха приятели, не искаха никой да бъде твърде близо до грозната им тайна. — Баща ми познаваше всички. А майка ми беше срамежлива… — Тя всъщност се страхуваше да се разбере, че съпругът й я бие. — Всички обичаха баща ми, но той не беше близък с никого. — Този факт сам по себе си накара Моли да се замисли за него.
— А ти? Някакви близки приятели в училище? — Грейс само поклати глава в отговор. — Защо нямаше?
— Не знам. Сигурно не съм имала време. Трябваше да се прибирам вкъщи всеки ден и да се грижа за майка си — отвърна Грейс, без да поглежда към нея.
— Наистина ли това е причината, Грейс? Или си имала тайна?
— Разбира се, че не.
Но Моли нямаше намерение да я остави на мира. Гласът й отново достигна до слуха на Грейс и прикова вниманието й.
— Той те е изнасилил онази вечер, нали? — Очите на Грейс се отвориха широко и тя погледна Моли с надеждата младата лекарка да не забележи, че трепери.
— Не… разбира се, че не… — Ала дъхът й секна и тя осъзна, че се моли да не получи астматичен пристъп. Тази жена и без това знаеше твърде много. — Как можа да ви хрумне подобно нещо? — Тя се опита да изглежда възмутена, но всъщност беше само ужасена. Ами ако Моли Йорк знаеше? Тогава какво? Всички ще научат грозната им тайна. Дори след смъртта на майка си и баща си тя все още се чувстваше длъжна да я крие. И тя бе виновна. Какво ще си помислят за нея хората, ако узнаят?
— Имаш белези и разкъсвания във вагината си — започна тихо Моли, — а това не се случва при нормален полов акт. Лекарят, който те прегледа, каза, че изглежда сякаш си била изнасилена от няколко мъже или от един, но много брутален мъж. Причинил ти е ужасни неща. Затова го застреля, нали? — Тя не отговори. — Това ли беше първият път, след погребението на майка ти? — Тя погледна изпитателно Грейс, сякаш очакваше отговор, а очите на момичето се напълниха със сълзи, които се търкулнаха по бузите й въпреки усилията й да ги спре.
— Аз не… не… не би извършил подобно нещо… всички обичаха баща ми…
Тя го бе убила и единственото, което можеше да направи сега, бе да пази паметта му чиста, така че никой да не може да разбере какъв е бил всъщност.
— Баща ти обичаше ли те, Грейс? Или просто те използваше?
— Разбира се, че ме обичаше — отвърна тя сковано, ядосана сама на себе си, че се разплака.
— Той те изнасили онази нощ, нали? — Този път Грейс не отговори. Дори не отрече. — Колко пъти го е правил преди? Трябва да ми кажеш. — Животът й зависеше от това, но Моли не искаше да й го каже.
— Не, няма. Няма да ви кажа нищо и вие не можете да го докажете — гневно отговори Грейс.
— Защо го защитаваш? — попита я Моли напълно объркана. — Не разбираш ли какво става? Ти си обвинена за убийството му, могат дори да ти предявят обвинение за убийство първа степен, ако мине, а според тях ти имаш мотив. Трябва да направиш всичко възможно да се спасиш. Не те подтиквам да лъжеш, а само да кажеш истината, Грейс. Ако той те е изнасилил, ако те е наранил, ако си била подложена на сексуален тормоз, тогава налице са смекчаващи вината обстоятелства. Така обвиненията могат да се сведат до непредумишлено убийство, дори до самоотбрана и това променя всичко. Наистина ли искаш да отидеш в затвора за следващите двайсет годни, само и само, за да запазиш репутацията на един мъж, който ти е причинил всичко това? Грейс, помисли, трябва да ме послушаш… трябва да ме чуеш. — Но Грейс съзнаваше, че майка й никога не би й простила, ако опетни паметта на баща си. Баща й бе човекът, когото Елен обичаше сляпо и се нуждаеше отчаяно от него. Него тя бе искала да защитава винаги, дори това да означаваше да хвърли в ръцете му тринайсетгодишната си дъщеря. Тя искаше да го накара да я обича на всяка цена, дори с цената на жертвата на собственото си дете.
— Не мога да ви кажа нищо — вдървено отвърна Грейс.
— Защо? Той е мъртъв. Не можеш да го нараниш като кажеш истината. Можеш да нараниш единствено себе си като премълчаваш. Искам да помислиш върху това. Не можеш да бъдеш лоялна към мъртвец или към някой, който те е наранил така лошо. Грейс… — Тя се протегна и докосна ръката й. Трябваше да я накара да разбере, трябваше да я измъкне от черупката, в която се бе сгушила. — Искам да помислиш върху това нощес. Ще дойда утре пак. Обещавам да не споделям с никого онова, което ще ми кажеш. Ще си помислиш ли? — Грейс дълго не помръдна, после кимна. Щеше да помисли, но не възнамеряваше да й каже нищо.
Моли я остави с тежест в душата. Разбра точно какво става, но не виждаше как може да преодолее пропастта, която ги делеше с Грейс. Години беше работила с жени и деца, подложени на сексуален тормоз, и те винаги бяха лоялни към мъчителите си. Струваше й много да разруши тази необяснима връзка между жертвата и насилника, но обикновено успяваше. Ала засега Грейс не даваше надежда. Моли не беше стигнала доникъде.
Мина през кабинета на детектива, за да прочете отново заключенията от болницата и да разгледа снимките, повдигна й се, когато ги погледна. Стан Дули влезе, докато четеше медицинския рапорт, изненада се, че тя още е на работа, четиринайсет часа, след като бе започнала.
— Нямаш ли си друго занимание тази вечер? — попита я той дружелюбно. — Момиче като теб трябва да е на среща с някой мъж или да виси по баровете в търсене на бъдещето си.
— Да, да — тя се разсмя, а русата й коса се разпиля съблазнително по рамото й. — Като тебе ли, Стан? И ти беше тук по същото време тази сутрин.
— Длъжен съм. Но ти — не. Искам да се пенсионирам след десет години. А ти ще си психиатър, докато навършиш сто години.
— Благодаря за доверието. — Тя затвори досието и го постави с въздишка на бюрото. Не стигаше доникъде. — Видя ли медицинския рапорт за момичето на Адамс?
— Да. И какво? — Той изглеждаше безучастен.
— О, моля те, не ми казвай, че не се сещаш. — Тя се ядоса, когато той незаинтересовано вдигна рамене.
— Какво да се сещам? Ами спала е с мъже, никой не казва, че е изнасилена. И още по-малко, че го е направил баща й?
— Глупости. Кой според теб е спал с нея? Шест горили от зоопарка? Видя ли белезите, прочете ли какво са открили вътрешно?
— Значи й харесва. Виж какво, тя не се оплаква. Не казва, че е била изнасилена. Какво искаш от мен?
— Малко здрав разум, за Бога — Моли пламна от възмущение. — Та тя е дете на седемнайсет години, а той й е бил баща. Тя го защитава, страда сигурно от някаква криворазбрана илюзия, че запазва репутацията му. Но мога да ти кажа едно, това момиче се е борило за живота си и ти го знаеш.
— „Защитава го“. Та тя уби нещастния човек. Каква защита е това? Мисля, че теорията ти наистина е чудесна, докторе, но няма да издържи. Всичко, което знаем, е, че тя е предпочитала грубия секс. Нищо не доказва, че го е правила с баща си, или че той е бил груб с нея. И дори да е така, Бог да ми е на помощ, тя се е чукала с баща си и това не може да е причина да го убие. Това все още не е самоотбрана и ти си наясно. Нищо не доказва, че баща й я е наранил. Тя дори не го казва. Твърдиш го ти.
— Откъде, по дяволите, знаеш какво е правил той? — изкрещя му тя, но той не се развълнува. Не вярваше на нито една нейна дума. — Тя ли ти каза, или ти просто допускаш? Аз търся доказателство, става дума за седемнайсетгодишно момиче, което е съвсем изолирано и разстроено, тя е практически на друга планета.
— Нека споделя с теб една малка тайна, д-р Йорк. Тя не е марсианка. Тя е убийца. Ето това е. А ти искаш да знаеш какво мисля аз за всичките ти проучвания и фантастични теории? Според мен тя вероятно е излязла онази вечер след погребението на майка си и е отишла да се чука, а според баща й това е било кощунство. Затова когато се е прибрала вкъщи той й се скарал, на нея това не й е харесало, разсърдила се е и го е убила. А фактът, че той е мастурбирал в леглото е пълно съвпадение. Не можеш да се захванеш с един човек, който е познат на цялото общество като свестен, и да убедиш, когото и да било, че е изнасилил дъщеря си, а тя го е застреляла при самоотбрана. Всъщност днес разговарях с партньора му и той е почти на същото мнение като мен. Не споделих с него доказателствата, но го попитах какво според него се е случило. Идеята, че Джон Адамс може да е направил нещо лошо на детето си, и то без да съм му казал дума какво мислиш ти, го ужаси. Според него колегата му е обожавал жена си и детето си. Той смята, че Адамс е посветил живота си на тях, че всяка вечер си е бил у дома и е отдал всичките си сили на жена си до деня на трагичната си смърт. Уилс намира детето за малко странно, много недружелюбно и необщително, не е имало кой знае колко приятели. И не е обичала много баща си.
— Така твоята теория, че е излязла с момче, изобщо не върви.
— Не е необходимо да има сериозен приятел, за да излезе и да се махне за половин час, така ли?
— Ти просто не желаеш да видиш истината, нали? — отвърна Моли ядосано. Как е възможно да е толкова заслепен и упорит? Той приемаше стопроцентово репутацията на Адамс и дори не желаеше да се замисли дали зад нея не се крие нещо друго.
— Какво по-точно трябва да видя, Моли? Арестувано е седемнайсетгодишно момиче, което е застреляло и убило баща си. Може би е странна, може би е луда. Може би тя се е страхувала от него, откъде, по дяволите мога да знам? Но е факт, че тя го е застреляла. Тя не е казвала, че той я е изнасилил, не е казвала нищо. Всичко това са твои твърдения.
— Тя е твърде уплашена, твърде много се страхува, че някой ще открие тайната им. — Беше го виждала стотици пъти. Знаеше го.
— Някога минавало ли ти е на ум, че може би тя няма тайна? Може би тя е твоя измислица, защото я съжаляваш и искаш да я измъкнеш, знам ли?
— Не знаеш, ако съдя по думите ти — отбеляза саркастично Моли. — Не аз съм измислила медицинския рапорт, нито снимките на белезите по бедрата и по дупето й.
— Може би е паднала по стълбите. Всичко, което знам, е, че ти единствена говориш за изнасилване, а това не е достатъчно, особено когато се отнася за човек като Джон Адамс. Няма да можеш да го пробуташ.
— А какво ще кажеш за партньора на баща й? Ще я защитава ли?
— Съмнявам се. Попита ме за гаранцията, но тя не се прилага в случай на убийство, освен ако не го сведат до непредумишлено, но се съмнявам. Той ми каза, че така може би е по-добре, защото тя и без това нямало къде да отиде. Няма никакви роднини. А той не иска да поеме отговорност за нея. Ерген е и няма желание да я прибере при себе си. Каза, че не чувства желание да я защитава. Не бил в състояние, препоръча да й намерим обществен защитник. Не мога да го обвинявам. Очевидно е много разстроен, че е загубил партньора си.
— Не можем ли да използваме парите на баща й да й намерим добър адвокат? — Чутото не й хареса, но Грейс беше познала, че Франк Уилс няма да й помогне. Беше права за съжаление. На Моли й се искаше той да помогне на момичето и Грейс да получи първокласен адвокат.
— Той не предложи да й намери — отвърна Стан Дули. — Уилс каза, че Джон Адамс е бил най-добрият му приятел, но очевидно му е дължал доста пари. Продължителното заболяване на жена му изглежда е погълнало голяма част от сумата. Единственото, което е имал, е делът му в адвокатската практика и къщата, но тя е ипотекирана цялата до дръжката на външната врата. Уилс смята, че от недвижимото имущество на Адамс не е останало кой знае какво и сигурно не иска да плати таксите за адвокат от собствения си джоб. Утре сутринта ще се обадя в кантората на обществените защитници.
Моли кимна, отново бе шокирана от факта колко самотна е Грейс. Не беше необичайно за млад човек, обвинен в убийство, но с момиче като нея би трябвало да е по-различно. Произхождаше от добро семейство от средната класа, баща й бе уважаван гражданин, имаха хубав дом и бяха познати в целия град. На младата лекарка й се струваше странно, че Грейс може да се окаже напълно изоставена. И макар да бе необичайно, тя реши да се обади на Франк Уилс същата вечер и затова записа номера му.
— С какво се занимава твоят доктор тези дни? — подразни я Дули, когато тя се приготви да си тръгва, имайки предвид приятеля й.
— Спасява живота на хората. Работи много повече от мен. — Тя се усмихна на Дули, въпреки че изобщо нямаше желание. Понякога я дразнеше много, но иначе беше добродушен и тя го харесваше.
— Много лошо, би ти спестил много неприятности, ако понякога имаше малко свободно време.
— Да, знам — Моли пак се усмихна и го остави, тръгна си преметнала сакото си от туид през рамо. Беше хубаво момиче, но по-важното бе, че бе много добра професионалистка. Дори ченгетата, които тя познаваше, признаваха, че умна, много добър психиатър, независимо от някои нейни крайни теории.
Когато Моли се обади на Франк Уилс от къщи същата вечер, тя бе поразено от неговата коравосърдечност. Що се отнасяло до него, Грейс Адамс заслужавала да бъде обесена за това че е убила баща си.
— Джон беше най-прекрасният човек на света — отбеляза Уилс доста развълнувано, Моли не беше много сигурна защо, но не му повярва. — Попитайте, когото искате. Няма жител на този град, който да не го обича… освен нея… още не мога да повярвам, че го е застреляла. — Уилс сподели, че бил прекарал сутринта в уреждане на възпоменание за него. Целият град несъмнено щял да се стече, освен Грейс. Но този път нямало да има събиране в къщата, Джон вече нямал семейство. Единственото, което имал, били жена му и дъщеря му. Гласът на Уилс заглъхна, след като каза толкова много неща на Моли.
— Според вас, господин Уилс, имало ли е причина тя да го застреля? — попита го Моли вежливо, когато той дойде на себе си. Не искаше да го разстройва повече, но може би той имаше някакво предположение.
— Пари, вероятно. Сигурно си е помислила, че ще й остави всичко, а дори да не е имал завещание тя е единствената му наследница. Онова, което не е преценила, естествено, е, че, след като го е убила, не може да наследи нищо от него. Предполагам, че не го е знаела.
— Останало ли е нещо в наследство? — попита най-невинно Моли, все едно не е чула нищо от детектив Дули. — Предполагам, че делът му в адвокатската практика е доста стойностен. Вие двамата сте толкова уважавани адвокати. — Знаеше, че тези думи ще му доставят удоволствие, и се оказа права, защото Уилс стана по-отзивчив и й каза повече, отколкото би трябвало. — Наследството не е малко. Но той ми беше доста задължен. Винаги ми казваше, че ще остави дела си от практиката на мен, когато умре, но не е предполагал, че ще трябва да се оттегли толкова рано, нещастният.
— Оставил ли е писмено завещание?
— Не знам. Но това беше споразумение помежду ни и от време на време му давах на заем пари, за да покрива разноските си около Елен.
— А къщата?
— Ипотекира я, тя е чудесна — но не достатъчно, за да бъде застрелян заради нея.
— Наистина ли смятате, че момиче на нейната възраст би застреляло баща си заради къщата, господин Уилс? Това звучи малко пресилено, нали?
— Може би не. Може би според нея това е достатъчно, за да плати за обучението си в някой скъп източен колеж.
— Това ли е искала да прави? — Моли бе изненадана. Грейс не й изглеждаше толкова амбициозна, струваше й се доста привързана към дома, дори прекалено.
— Не знам какво е искала да прави, докторе. Знам само, че е убила баща си и трябва да си плати за това. Със сигурност тя няма да се облагодетелства, законът е точен в дадения случай. Няма да получи и цент от парите му, нито дял от практиката, нито къщата, нищо. — Моли бе озадачена от неговата злъч и се зачуди дали мотивите му са съвсем чисти, или всъщност той има собствени причини да бъде доволен, че Грейс вече не е пречка по пътя му.
— А кой ще получи наследството, ако тя не може? Има ли други роднини? Има ли той друго семейство някъде?
— Не, само момичето. Но той ми дължи много. Казах ви, помагах му, когато можех, ние практикувахме заедно двайсет години. Не мога да пренебрегна този факт просто ей така.
— Разбира се, че не. Напълно ви разбирам — отвърна тя утешително. Разбираше много повече, отколкото той допускаше или му се искаше тя да разбере, а на нея чутото не й хареса. Благодари му, че е отделил от времето си и цяла вечер не престана да мисли за Грейс, после приятелят й се прибра от болницата и тя му разказа всичко. Той бе изтощен след двайсет и четири часа работа в спешното отделение, където имаше непрекъсната върволица от ранени с огнестрелно оръжие и пострадали в автомобилни злополуки, но той все пак я изслуша. Моли бе изцяло обсебена от случая.
Двамата с Ричард Хаверсън живееха заедно от две години и от време на време продумваха за женитба, но неизвестно защо още не бяха сключили брак. Разбираха се добре и взаимно познаваха отлично работата си. За двамата тази ситуация бе идеалната. Той бе висок и длъгнест, рус и хубав, каквато бе и тя.
— От това, което ми разказа, ми се струва, че момичето е било насилвано, няма си никой, който да я защити, а партньорът на баща й иска да я отстрани от пътя си и да вземе каквото е останало от парите. Както ми изглежда, положението не е розово. А ако тя не признае, че баща й я е изнасилвал, тогава какво можеш да направиш ти? — попита я той, имаше уморен вид, тя му сипа кафе и го загледа с объркан израз.
— Още не съм сигурна. Но се опитвам да измисля нещо. Би ми се искало да я накарам да ми разкаже какво наистина се е случило. Искам да кажа, по дяволите, не е възможно тя да се е събудила посред нощ, да се е озовала с оръжието в ръка и да е решила да го застреля. Намерили са нощницата й разкъсана на пода, но тя няма да иска да обясни и това. За Бога, налице са всички доказателства. Тя просто не иска да ни помогне да ги използваме.
— Най-накрая ще успееш да я склониш — отбеляза той уверено, но този път Моли изглеждаше притеснена. Никога не беше изпитвала такава трудност да стигне до някого. Момичето беше се затворило в себе си и бе на прага на самоунищожението. Родителите бяха я съсипали, а тя все още не искаше да ги предаде. Това бе учудващо. — Не ми е известно досега да не си се справила с някого. — Той й се усмихна и докосна дългата й руса коса, като се запъти към кухнята за бира. И двамата работеха като луди, но връзката им бе успешна и те бяха щастливи заедно.
В шест часа сутринта, когато станаха, тя отново мислеше само за Грейс. На път за работата Моли погледна часовника си и си помисли, че трябва да отиде да я види. Ала първо искаше да свърши нещо друго. Отби се в кабинета си и направи някои бележки за досието, а в осем и половина се запъти към кантората на обществените защитници.
— Дейвид Глас тук ли е? — попита тя на информацията. Той беше младши адвокат в екипа, но напоследък Моли работеше с него и го смяташе за страхотен. Той беше неортодоксален, безпощаден и умен. Беше улично дете от Ню Йорк, проправило пътя си от гетата на Южен Бронкс и не възнамеряваше да отстъпва пред никого. В същото време имаше златно сърце и се бореше лъвски за клиентите си. Той бе човекът, от когото имаше нужда Грейс Адамс.
— Мисля, че е някъде отзад — отвърна служителката. Тя познаваше Моли от други дела, в които бе участвала, и й посочи вътрешния кабинет.
Моли се лута няколко минути да го търси по коридорите, после го намери в библиотеката на кантората, седнал до купчина книги с чаша кафе. Вдигна глава, когато тя се приближи до него и й се усмихна щом я видя.
— Здрасти, докторе. Как вървят делата?
— Обичайно. А при теб?
— Още работя върху спасяването на убийците с брадви, едно и също.
— Искаш ли нов случай?
— Ти ли ги раздаваш? — Изглеждаше изненадан. Беше по-нисък от нея, с тъмно кафяви очи и къдрава черна коса, имаше собствен чар. Най-силна бе индивидуалността му, която надвиваше всеки недостатък, който би могъл да му се припише, ако от него се очакваше да прилича на Кларк Гейбъл. Беше също сексуално привлекателен. Личеше си, че харесва Моли по това как играеха очите му, когато разговаряше с нея. — Откога ти разрешиха да възлагаш случаи?
— Стига, стига. Само искам да знам, дали ще се заемеш с един конкретен. Работя по него и днес предстои да бъде назначен обществен защитник. Бих искала да работя по него с теб.
— Поласкан съм. Много ли е лошо положението?
— Доста. Може би убийство от първа степен. Възможно е смъртно наказание. Седемнайсетгодишно момиче е застреляло баща си.
— Чудно. Обичам такива случаи. Какво точно е направила? Отнесла му е главата с пушка, или е накарала приятеля си да го направи вместо нея? — В Ню Йорк се бе нагледал на достатъчно грозни неща, тук всичко бе много по-кротко.
— Не е така живописно — тя го погледна, намръщено и с безпокойство, с мисъл за Грейс. — Много е сложно. Можем ли да поговорим някъде?
— Разбира се. — Той изглеждаше заинтригуван. — Ако си склонна да стъпиш върху раменете ми, можем да поговорим в моя „обширен“ кабинет. — Стаята му бе малко по-голяма от бюрото му, но поне имаше врата, която осигуряваше известно уединение, затова тя го последва, докато той едва балансираше натоварен с книгите и кафето си.
— Е, каква е историята? — попита Дейвид, а тя се настани на единствения допълнителен стол в кабинета и въздъхна. Наистина й се искаше той да поеме случая. За момента Грейс не правеше нищо, за да си помогне. Тя наистина се нуждаеше от някой добър адвокат като Дейвид.
— Застреляла го е от няколко сантиметра с пистолет, за който твърди, че се „озовал в ръцете й“, а после оръжието гръмнало и той паднал покосен. Според нея нямало причина. Те били щастливо семейство, като се изключи фактът, че същия ден са погребали майка й. Иначе, никакви проблеми.
— Нормална ли е? — Той изглежда се заинтригува, но слабо. Най-много му допадаха предизвикателствата. Особено обичаше децата. Това беше основната причина, поради която Моли искаше той да поеме случая. Той бе единственият шанс за Грейс. Без него тя бе загубена, ако изобщо това я интересуваше. Но Моли бе загрижена, много загрижена, не бе сигурна защо, но това беше факт. Може би защото Грейс изглеждаше толкова съсипана и безпомощна. Вече се бе отказала от всичко, у нея нямаше капка надежда, дори собственият й живот й изглеждаше без значение. Моли искаше да промени това.
— Нормална е — потвърди Моли, — със силна депресия, невроза в известна степен, но мисля, че не е случайно. Струва ми се, че той е упражнявал сексуален тормоз върху нея и я е измъчвал. — Описа му вътрешните разкъсвания и белезите, които бяха открили при болничния преглед, и състоянието на ума й, когато Моли я видя за пръв път. — Кълне се, че той никога не я докосвал. Не й вярвам. Мисля, че онази вечер я е изнасилил и изглежда го е правил и преди, може би от дълго време, вероятно без майка си тя е загубила единствената си защита и се е паникьосала. Направил го е отново и този път тя не е издържала и го е застреляла. Изглежда е бил върху нея, за да го застреля от такова разстояние. Представи си ситуацията — той е бил върху нея, изнасилвал я е, тя е открила оръжието и е стреляла почти в упор.
— Има ли още някой, който да мисли като теб? — Той вече бе заинтригуван. — Какво смятат ченгетата?
— Това е проблемът. Не искат и да чуят. Баща й е бил господин Идеал, обичан от всички адвокат. Никой не вярва, че може да е спал със собствената си дъщеря и още по-лошо, да я е насилвал. Може би е насочил оръжието срещу нея и тя е успяла да му го отнеме. Нещо се е случило в живота на това момиче, а тя не иска да ми каже. Няма приятели, никакъв живот извън училището. Като че ли никой не знае нищо за нея. Отивала е на училище, после се е връщала вкъщи и се е грижила за умиращата си майка. Майката е умряла преди няколко дни, а сега и баща й, това е всичко. Никакви роднини, никакви приятели, само един цял град, който се кълне, че баща й е най-чудесния човек, когото са познавали и не е бил способен да нарани дъщеря си.
— А ти не им вярваш? Защо? — След като бе работил по два случая с нея, бе се научил да вярва на инстинктите й.
— Защото тя не иска да ми каже нищо, а знам, че ме лъже. Тя се страхува. Продължава да го защитава, сякаш той ще възкръсне и отново ще я сграбчи в мръсните си лапи.
— Нищо ли не иска да каже?
— Нищо съществено. Тя е застинала от болка, изписано е на лицето й. Нещо ужасяващо се е случило на това момиче и тя не иска да го разкрие.
— Още не — той й се усмихна, — но ще го направи. Знам го по-добре от теб. Още е рано.
— Благодаря ти за доверието, но нямаме много време. Обвинението ще се произнесе днес и тази сутрин ще назначат обществен защитник.
— Няма ли семеен адвокат или партньор на баща й, който да се погрижи за нея? Мислех си, че някой ще се отзове. — Той беше изненадан, че младата лекарка поклати глава.
— Неговият партньор от кантората твърди, че е бил твърде близък на баща й, за да я защитава, след като тя го е убила. Освен това казва, че не са останали никакви пари заради болестта на майка й. Само къщата и адвокатската практика. А сега, след като тя няма право, той може да наследи всичко, а и твърди, че баща й му е дължал много пари. Той не предлага и десет цента, за да помогне за защитата й, затова дойдох при теб. Този човек не ми харесва, не му вярвам. Обрисува покойния като светец и казва, че никога няма да прости на дъщеря му за стореното. Смята, че тя трябва да получи смъртно наказание.
— На седемнайсет години? Чудесен човек. — Той я погледна сериозно заинтригуван. — А какво казва момичето по този повод? Знае ли, че този човек няма да й помогне и може дори да вземе всичко, което е имал баща й срещу предполагаемите му дългове?
— Не. Но тя изглежда готова да влезе в огъня и ще мълчи докрай. Мисля, че тя се самозаблуждава, че има дълг към родителите си.
— Изглежда има нужда от психиатър точно толкова, колкото и от адвокат.
Той се усмихна на Моли. Хареса му идеята да си сътрудничат по още един случай. С нея бе страхотно да се работи, а от време на време хранеше слаба надежда, че между тях може да се зароди любовен роман, но мечтата му не се сбъдваше и част от него съзнаваше, че никога няма да стане. Ала понякога беше забавно да си го представя. Неговите надежди просто никога не се реализираха по време на общата им работа.
— Какво мислиш? — попита го Моли с безпокойство.
— Мисля, че е в голяма беда. В какво точно я обвиняват?
— Още не знам. Говореха за убийство от първа степен, но мисля, че ще им е трудно да го докажат. На практика няма реално „наследство“ заради което да докажат, че има мотив за преднамереност, само къща с голяма ипотека върху нея и адвокатска практика, която партньорът на покойния твърди, че поначало му е била обещана на него.
— Да, но не е задължително тя да е знаела това. Не е задължително също да е знаела, че не може да наследи баща си, ако го убие. Те ще опитат да я обвинят в убийство от първа степен, ако наистина са решили.
— Ако тя отрече, че е възнамерявала да го убие, могат да й дадат възможност и да я обвинят в убийство от втора степен — отбеляза Моли с надежда. — Това се наказва със затвор от петнайсет години или до живот. Когато отново бъде свободна, може да е на четирийсет или дори по-възрастна. Ала поне няма да е смъртно наказание. Вече заявиха, че ще я съдят като пълнолетна и говорят за смъртно наказание. Ако тя все пак каже какво се е случило, ти ще можеш да пледираш за непредумишлено убийство.
— По дяволите. Настина ме уреди, а?
— Можеш ли да се ангажираш със случая?
— Може би. Вероятно те ще решат, че все едно ще го загубя, след като баща й е такава изтъкната личност в града, тя никога няма да бъде съдена честно тук. Не е зле да поискам промяна на съдебния окръг, в който ще се гледа делото. Поне ще опитам.
— Искаш ли първо да се срещнеш с нея?
— Шегуваш ли се? — той се разсмя. — Видяла ли си какво защитавам тук? Нямам нужда от представяне. Само искам да знам, че имам някакъв шанс. Ще бъде чудесно, ако тя реши да говори пред нас и да ни каже какво в действителност се е случило. Ако не го направи, може да получи доживотна присъда или още по-лошо. Трябва да ни каже какво е станало — сериозно рече той и Моли кимна.
— Може би ще го направи, ако ти повярва — изрази надежда Моли. Този следобед имам намерение да отида пак да се видя с нея. Трябва да завърша доклада си за полицията, дали умственото и душевното й състояние й позволяват да е подсъдима. Действително по това нямам съмнение. Бавех нещата, защото исках да се срещам с нея още. Струва ми се, че тя се нуждае от истински човешки контакт — Моли изглеждаше искрено загрижена за момичето.
— Ще дойда днес с теб, ако ми дадат случая. Нека първо видя какво мога да направя. Обади ми се по обяд. — Той си записа името на Грейс и номера на делото, а Моли му благодари и си тръгна. Изпитваше огромно облекчение, че той може би ще защитава Грейс. Това изглежда беше най-доброто, което можеше да й се случи. Ако имаше някакъв шанс Грейс да бъде спасена, Дейвид Глас щеше да намери пътя към него.
Моли успя да го потърси едва след два часа, но той бе излязъл. Към четири следобед опита отново, беше разтревожена от един случай. Денят й бе натоварен — прави обиколки, доклади за съда, работи с петнайсетгодишно момче, което се бе опитало да се самоубие и не бе успяло, но бе останало парализирано от врата надолу. Беше скочило от мост върху бетон и в този случай издръжливостта на младостта го бе изиграла. Дори тя се чудеше дали не беше по-добре момчето да бе умряло, вместо да прекара следващите шейсет години, способно да движи само носа и ушите си. Дори речта му бе засегната. Обади се отново на Дейвид в края на деня и се извини за закъснението.
— Аз самият току-що се върнах — обясни Дейвид.
— Какво казаха?
— Имахме късмет. За тях случаят е лесно разрешим. Тя е искала парите му, малкото, което е имал, според тях, но не е знаела доколко болестта на майка й е изчерпала спестяванията, нито, че не може да го наследи, след като го убие. Поддържат версията за предумисъл или най-малкото, че са се били, тя се е вбесила, внезапно е избухнала и го е убила. Според тях е много просто. В най-лошия случай убийство от първа степен. В най-добрия — от втора. Във всички случаи от двайсет години до живот или смъртно наказание, ако наистина ги обземе лудостта.
— Та тя е дете… тя е момиче… — в очите на Моли се появиха сълзи, когато си помисли за това, а после се упрекна, че го взима толкова навътре, но не можеше да се съпротивлява. Виждаше нещо много нередно. — А защитата?
— Не знам. Няма доказателство, че той я е нападнал или застрашил живота й, като изключим твоята теория за изнасилването, ако се окаже вярна. Дай ми шанс, дете. Само преди два часа ми възложиха случая, дори не съм се срещнал с нея още. Отложиха обвинението докато се срещна с нея. Ще бъде произнесено в девет часа утре сутринта. Мисля да отида при нея към пет следобед, ако успея да изляза по това време. Искаш ли да дойдеш? Възможно е да ускорим признанието й и да разчупим леда, понеже те познава.
— Не съм убедена, че ме харесва. Все я притисках за баща й, а това не й допадаше.
— Смъртното наказание ще й хареса още по-малко. Предлагам ти да се срещнем там в пет и половина. Ще успееш ли?
— Ще бъда там. А, Дейвид!
— Да?
— Благодаря, че пое случая.
— Ще направим всичко възможно. В пет и половина пред централния.
Когато затвори Моли бе сигурна, че не само ще направят всичко възможно, но можеха да се надяват и на чудо, щом бяха решили да й помогнат.