Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Malice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 62гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?

Издание:

Даниел Стийл. Горчива орис

ИК „Хемус“

История

  1. —Добавяне

15

Когато вкараха Грейс в залата на спешното отделение, тя видя над главата й да се въртят светлини и чу шумове. Сякаш потракваха метални инструменти, някои я повика по име. Повтаряха го много пъти и правеха нещо ужасно с нея, от което силно я болеше. Опита се да седне и да ги спре. Какво правеха… те я убиваха… беше чудовищно… защо не престанат… никога през живота си не бе изпитвала такава ужасна болка. Тя изкрещя, после отново около нея настъпи пълен мрак и тишина.

 

Телефонът звънеше в къщата във Вашингтон. Беше пет и половина сутринта. Ала Чарлс не спеше. Не беше мигнал цялата нощ, молеше се тя да му се обади. Беше се държал като глупак. Изобщо не беше реагирал правилно, но всички бяха изтощени от постоянната атака на таблоидите. Беше шокиращо. Ала последното, което искаше, бе да я загуби. Беше казал на децата, че е заминала за Ню Йорк на конференция на „Помогнете на децата!“ и ще се върне до няколко дни, което му осигуряваше малко време да я открие. Нямаше представа къде е. Цяла нощ звъня до къщата в Кънектикът, но тя не бе там. Обади се в „Карлайл“ в Ню Йорк, ала в хотела не бе регистриран никой под името Макензи. Зачуди се дали не се крие в хотел някъде във Вашингтон. Когато телефонът иззвъня, той се надяваше да чуе нея, но не бе тя.

— Господин Макензи? — Гласът бе непознат. Името му бе записано на личната й карта в портфейла й, просто като Чарлс Макензи. Шофьорската й книжка беше на името на Грейс Адамс Макензи.

— Да? — Той се питаше дали не звъни някой маниак и дори малко съжаляваше, че вдигна. След публикуването на снимките й отново започнаха да ги атакуват с писма и по телефона.

— При нас е Грейс Макензи. — Съобщи му някой с равен тон.

— Кои сте вие? — Отвлечена ли беше? Мъртва ли бе?… О, Боже…

— Обаждам се от болницата „Ленъкс хил“ в Ню Йорк. Госпожа Макензи току-що бе оперирана. — … О, Боже… не… станала е злополука… — Докара я шофьор на такси, беше със силен кръвоизлив. — О, не… бебето… все едно някаква ръка го стисна за сърцето, ала единствената му мисъл сега бе за Грейс.

— Тя добре ли е? — Гласът му бе дрезгав, на уплашен човек, но сестрата не звучеше окуражително.

— Загубила е много кръв. Но не сме правили кръвопреливане още. — Направиха всичко възможно, за да го избегнат. — Състоянието й е стабилно, определено е като задоволително. — После за миг в гласа й се промъкна нотка на съчувствие. — Тя загуби бебето. Съжалявам.

— Благодаря ви. — Трябваше да дойде на себе си и да реши какво да прави. — В съзнание ли е? Мога ли да разговарям с нея?

— В реанимация е. Ще бъде там до осем и половина — девет. Искат да повишат кръвното й налягане, преди да я изпратят в стаята, а засега то е доста ниско. Не мисля, че ще я преместят преди този час.

— Не може да се изпише сама, нали?

— Не мисля. — Сестрата беше изненадана от въпроса. — Според мен няма да е в състояние. В чантата й има ключ от хотел „Карлайл“. Обадих се там, но те ми казаха, че е сама.

— Благодаря ви. Много ви благодаря, че ми се обадихте. Ще бъда при вас възможно най-скоро.

Той скочи от леглото щом затвори и надраска набързо бележка на децата, че има някаква среща рано. Облече се за пет минути, дори не се обръсна и подкара към летището. Пристигна там в шест и половина и хвана полета в седем. Някои от стюардесите го познаха, но никоя не каза нищо. Донесоха му вестници, сок, датски сладкиш, чаша кафе, както и на всички останали пътници и го оставиха на мира. През повечето време на полета той гледа навън през илюминатора.

Приземиха се в осем и половина и Чарлс пристигна в „Ленъкс хил“ малко след девет часа. Когато дойде тъкмо местеха Грейс в стая. Той последва носилката и тя го погледна изненадано, когато видя, но бе много изтощена.

— Как се озова тук? — имаше вид на объркана, а очите й се затваряха, сестрата и санитарката напуснаха стаята. Лицето на Грейс бе посивяло и тя буквално бе на края на силите си.

— Летях — усмихна се той, стоеше до нея и нежно взе ръката й в своята. Нямаше представа дали е разбрала за бебето.

— Май паднах — неясно си спомни тя.

— Къде?

— Не помня… бях в такси във Вашингтон и някой ни удари… — Не беше сигурна дали е било сън или не. — После ужасно ме болеше… — Погледна го, внезапно се притесни. — Къде съм?

— В „Ленъкс хил“. В Ню Йорк — успокои я той, седеше на стол до нея, не изпусна ръката й нито за миг. Беше уплашен от вида й и бързаше да говори с лекаря.

— Как съм се озовала тук?

— Изглежда те е докарал шофьор на такси. Припаднала си в таксито. Предполагам, че пак си била пияна. — Той й се усмихна, а тя, без да каже дума, се разплака отново. Пипна корема си и усети, че е плосък. На три месеца в него вече растеше малка подутина и сега изведнъж я нямаше. После тя си спомни за ужасната болка предишната нощ и за кръвоизлива. Никой не й беше казал нищо за бебето. — Грейс… любима, обичам те… обичам те повече от всичко. Искам да го знаеш. Не мога да те загубя. — Тя плачеше все по-силно за него, за бебето, което изгубиха, за децата им. Бяха в толкова трудна ситуация, а сега бе и тъжно.

— Изгубила съм бебето… нали? — Тя очакваше от него потвърждение и той кимна. После и двамата заплакаха, той я държеше.

— Толкова съжалявам. Трябваше да съм достатъчно умен, за да прозра, че ти наистина ще си отидеш. Мислех, че блъфираш, че имаш нужда да останеш сама през нощта. Направо щях да умра, когато прочетох писмото ти.

— Даде ли писмата ми на децата?

— Не — призна си той. — Задържах ги. Исках да те открия и да те върна. Но ако бях достатъчно умен да те задържа, нямаше да се случи злополуката… — Той бе убеден, че вината е негова.

— Ш-ш-т… може би е последица от целия стрес, който преживяхме… освен това не му беше времето, след всичко случило се.

— Винаги му е времето… искам да имаме още едно бебе — с обич й рече той. Не го интересуваше колко са възрастни и двамата обичаха децата си. — Искам да си върнем нашия живот.

— И аз — прошепна тя.

Поговориха още малко, той галеше косата й и я целуваше по лицето, тя най-сетне заспа и Чарлс се отправи да намери лекаря. Ала той не му каза нищо окуражително. Тя бе загубила голямо количество кръв и лекарят смяташе, че няма да се чувства добре още известно време и докато не бъде в достатъчно добро състояние да забременее, той не го препоръчва. Беше забелязал, че има учудващо много белези и истински бе изненадан, че е забременявала толкова пъти. Чарлс обаче премълча и не му даде никакво обяснение. Лекарят предложи да я преместят в хотела, където да почива няколко дни, а после да се върне в дома си във Вашингтон и да остане на легло поне още седмица, а може би и две. След спонтанен аборт в третия месец с кръвоизлив не можеше да се възстанови така лесно.

Същия следобед отидоха от болницата в хотела и Грейс бе учудена колко е слаба. Едва ходеше, а Чарлс я внесе на ръце в хотела до стаята й и я сложи в леглото, после поръча храна от обслужването по стаите. Беше тъжна, но двамата бяха щастливи заедно и стаята бе много уютна. Чарлс се обади на помощниците си във Вашингтон и им каза, че два дни няма го има, а после звънна на икономката и й поръча да обясни на децата, че е с майка им в Ню Йорк и ще се върне след два дни. Тя обеща да остане с тях, докато той се върне и да кара с колата Мат до училище. Всичко бе наред.

— Лесно и просто. Сега остава да се оправиш и да се опиташ да забравиш случилото се.

Ала след като излязоха от болницата, сестрата в приемната попита лекаря:

— Знаете ли кои бяха? — Той нямаше представа. Името не му говореше нищо. — Това беше конгресменът Макензи от Кънектикът и неговата жена порно кралица. Не четете ли таблоиди?

— Не — не беше особено впечатлен. Порно кралица или не, жената бе имала голям късмет, че не умря от кръвоизлив. Само се запита дали нейната „порно“ дейност имаше нещо общо с белезите, които забеляза. Ала нямаше време да мисли върху това, целия следобед оперира. Тя не беше негов проблем.

В хотела Чарлс я накара да спи колкото е възможно повече и на следващата сутрин Грейс се чувстваше по-добре. Изяде си закуската и седна на стола, поиска да излезе с него на разходка, но още нямаше сила. Не можеше да повярва, че се чувства толкова отпаднала. Обади се на бившия си гинеколог в Ню Йорк и той бе така любезен да дойде да я прегледа. Предписа й таблетки, витамини и й каза да има търпение. А когато излязоха в коридора, Чарлс го попита за онова, което лекарят в „Ленъкс хил“ бе казал за белезите. Но на нейния доктор това не му направи впечатление. Имаше ги от години и никога не бяха й създавали проблеми.

— Сега тя трябва да се успокои, Чарлс. Изглежда е изгубила много кръв. Вероятно е съвсем анемична.

— Знам. Напоследък й беше много трудно.

— Разбрах. Видях какво става. Не го заслужавате. Съжалявам.

Той му благодари и лекарят си тръгна, а те се свиха на канапето и гледаха стари филми, поръчваха си храна по телефона, а на следващия ден той я качи на лимузина и я закара на летището, където я настани в количка. Отначало си мислеше да я закара с кола до Вашингтон, но после му се стори, че ще е по-уморително за нея. Със самолет бе по-бързо. Летяха в първа класа, той отново взе количка, когато пристигнаха във Вашингтон и побърза да я изведе от летището. Тя обаче енергично започна да му маха да спре, когато минаха покрай един вестникарски щанд. И двамата застинаха от това, което видяха.

Нов брой на таблоида започваше със заглавието „Съпругата на сенатор заминава тайно за Ню Йорк да абортира“. Грейс избухна в сълзи в момента, в който го видя, и дори не си даде труда да си купи вестник, за да го прочете. Имаше голяма нейна снимка на първа страница от парти на Конгреса, състояло се преди месеци. Той я изведе от летището възможно най-бързо и подкара количката към мястото, където преди два дни бе паркирал колата си. Тя продължаваше да плаче, когато той с напрегнато изражение й отвори вратата. Щяха ли най-сетне да я оставят на спокойствие и да не ги безпокоят повече? Очевидно не.

Помогна й да се качи в колата и мина от другата страна, настани се на шофьорското място и се обърна към нея с изражение, което би трогнало всяка душа.

— Обичам те. Не трябва да им позволяваш да ни съсипят… ти… ние трябва да го преживеем.

— Знам — отвърна тя, но не можеше да спре да плаче.

Поне този път в новините в шест часа не удостоиха историята с коментар. Това беше типично таблоиден материал. Казаха за това на децата вечерта, но им обясниха, че не е вярно. Увериха ги, че Грейс е заминала за Ню Йорк и е претърпяла злополука с такси, което донякъде не бе лъжа. Наистина се бе случило, но във Вашингтон, и тя бе загубила бебето по нещастна случайност. Грейс смяташе, че децата няма защо да знаят, затова не им съобщиха за аборта.

На следващия ден все още се чувстваше слаба, но децата бяха много добри с нея, дори Аби й донесе закуска в стаята, а по обяд Грейс слезе долу да изпие чаша чай и случайно погледна през прозореца. Отвън имаше протестиращи, които носеха плакати с надписи: „Убийца!“, „Убийца на бебета!“, „Специалистка по абортите“. Имаше снимки на абортирани зародиши и в момента, в който Грейс ги видя, получи астматичен пристъп. Тя се обади по пейджъра на Чарлс и когато той се свърза с нея, беше ужасен и й поръча незабавно да извика полиция. Полицаите дойдоха след половин час, но протестиращите само се изместиха от другата страна на улицата в мирна демонстрация. По това време се появи и снимачен екип и циркът стана пълен. Малко след това се прибра Чарлс, започваше да си задава въпроса някога ще заживеят ли отново спокойно. Отказа всякакъв коментар пред снимачния екип и им обясни, че жена му е претърпяла катастрофа с кола и е зле и че ще им бъде много благодарен, ако се оттеглят, но думите му бяха последвани от подсвиркване и викове.

Този следобед, когато децата се прибраха вкъщи, демонстрантите си бяха отишли, но снимачният екип още бе там, а Грейс, смъртно бледа, приготвяше вечерята.

Чарлс се опита да я накара да се качи горе, но тя решително отказа.

— Стига толкова. Няма да им позволя да съсипят живота ни. Връщаме се към нормалните си задължения. — Макар че очевидно още бе слаба, тя бе твърдо решена и той й се възхищаваше. Побутна стол под нея и й предложи да приготвя вечерята седнала.

— Не можеш ли да почакаш една седмица, преди да започнеш да демонстрираш сила? — попита я той.

— Не, не мога — тя бе непреклонна.

За изненада на всички, вечерята бе много приятна. Изглежда Аби се бе успокоила, след като Грейс бе отсъствала и ако не друго, беше готова да й помага и й съчувстваше. Не беше ясно какво, но нещо я бе променило. Може би бе изпитала голяма мъка и си бе дала сметка колко много се нуждаят един от друг. Андрю се подиграваше с вампирите пред къщата им и сподели, че е изкушен да си направи шега с тях, като им покаже голо дупето си от прозореца на спалнята и всички се разсмяха, дори и Грейс, макар че тя го помоли да не го прави.

— Не е необходимо да виждаме плътта и на друг Макензи в таблоидите — печално отбеляза тя.

После, докато оправяше, Аби я попита тихо:

— Това за аборта не е вярно, нали, мамо? — Изглеждаше малко притеснена.

— Не, скъпа, не.

— И аз така си помислих.

— Никога не бих направила аборт. Обичам баща ти много и бих искала да имаме още едно бебе.

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Може би. Не знам. В момента обстановката е много неприятна. Горкият татко е под силен натиск.

— Ти също — за пръв път Аби й съчувстваше. — Разговарях за това с майката на Никол и тя каза, че наистина съжалява за теб и че почти винаги те разпространяват лъжи и съсипват живота на хората. Това ме накара да си дам сметка колко трудно ти е на теб. Не искам да влошавам състоянието ти. — Очите й се бяха насълзили докато говореше.

— Не си го влошила. — Грейс се наведе и я целуна.

— Съжалявам, мамо. — Те останаха за дълго прегърнати, а после се качиха горе, хванати за ръце и Чарлс ги изпроводи с поглед усмихнат.

През следващите няколко дни животът бе спокоен, като се изключат някои враждебни писма за мнимия аборт. В края на седмицата „Трил“ публикува поредната фотография на Маркъс. Отново бе с черната кадифена панделка около шията и пак без дрехи. Беше почти същата снимка, която бяха публикували, само малко по-различна поза и по-предизвикателна. Вече не я шокира, само я ядоса. Разбира се, предполагаемото „разрешение“ от нея се отнасяше и до тази фотография.

— Какво трябва да очакваме? Цял албум? — направо бе побесняла.

Ала Голдсмит им съобщи, че нямат право да обжалват, налице бяха същите условия като предния път. Имало „разрешение“ с нейния подпис, Маркъс притежавал авторско право върху снимките, а тя била така наречената знаменитост заради човека, за кого била омъжена и това му давало право да публикува каквото искал. Като знаменитости те нямаха право на частен живот, така че не можеха да се оплакват от „нарушаване на спокойствието“ и не можеха да докажат загуба на приходи, нито реален умисъл.

— Мислиш ли, че трябва да се обадим на онова копеле Маркъс и да се опитаме да изкупим останалите снимки? — попита тя Чарлс, но той поклати глава.

— Не може. Ще изглежда все едно даваме подкуп, а и той може да не ти ги продаде. Възможно е пак да остави някои, без да знаеш. Вероятно „Трил“ му плаща доста за това. Такива снимки на личност като теб сигурно струват доста.

— Много мило от негова страна, може би трябва да получавам комисиона.

Тя бе много ядосана, но не можеше да направи нищо. През следващата седмица отиде на някои събития от кампанията на Чарлс заедно с него. Беше трудно да се прецени каква вреда бяха причинили таблоидите, хората все още я приветстваха топло. Ала за всички беше притеснително и смущаващо.

Две седмици по-късно бе публикувана трета снимка и този път, когато Мат се върна от училище, плачеше. А при въпроса на Грейс какво се е случило, той отговори, че един от приятелите му я е нарекъл с лоша дума. Когато й разказа, тя имаше чувството, че са я зашлевили.

— Коя бе думата? — Тя се опита да изглежда спокойна, но не беше.

— Знаеш — унило рече той. — Онази, с „п“.

Тя му се усмихна тъжно.

— Не започва с „п“. Освен ако нямаш предвид проститутка.

— Не беше тази — унило отвърна той. Не искаше да й я каже.

— Скъпи, съжалявам. — Тя го прегърна и отново й се прииска да избяга. Ала знаеше, че това вече не бе възможно. Трябваше да се изправи срещу тях.

Това му се случи отново в училище, на следващия ден пак. Същата вечер Чарлс и Грейс се скараха по този повод. Тя искаше да отведе децата в Кънектикът, а той й каза, че не може повече да бяга. Трябваше да остане и да се бори, а тя заяви, че отказва да съсипва семейството си заради „проклетата му кампания“. Но не кампанията бе причината и те и двамата го знаеха. Бяха объркани от собствената си безпомощност, имаха нужда да крещят на всички, тъй като не бяха в състояние да предотвратят случващото се.

Ала Матю не разбираше това и когато Грейс отиде да го завие, не го намери. Попита Аби къде е отишъл, а тя вдигна рамене и посочи стаята му. Разговаряше по телефона с Никол и не бе го виждала. Андрю също не знаеше къде е. Тя слезе при Чарлс в кабинета, все още му бе ядосана, но го попита не знае ли къде е Матю.

— Не е ли горе? — Те се спогледаха, той изведнъж долови загрижеността на Грейс и двамата се втурнаха да го търсят усилено. Никъде го нямаше. — Не може да е излязъл — предположи Чарлс, бе силно обезпокоен. — Би трябвало да го видим.

— Не, не е задължително. — А после му прошепна: — Мислиш ли, че е чул как се караме?

— Нищо чудно. — Чарлс сякаш бе по-обезпокоен от нея. Притесняваше се да не го похитят, ако Мат броди някъде по улиците. Вашингтон бе опасен град по тъмно. А когато се качиха горе, намериха бележка, която той им бе оставил в неговата стая.

Не се карайте повече заради мен. Отивам си.

С обич,

Мат.

 

Мамо и татко, обичам ви. Кажете довиждане от мен на Кисис.

Кисис беше техният шоколадов лабрадор.

— Къде е отишъл според теб? — Грейс изглеждаше паникьосана, когато го попита.

— Не знам. Ще се обадя на полицията. — Лицето на Чарлс издаваше върховно напрежение и брадичката му трепереше.

— Това ще излезе във всички таблоиди — нервно отбеляза тя.

— Не ме интересува. Искам да го намеря още тази вечер, преди да се е случило нещо.

И двамата бяха силно притеснени, а от полицията ги увериха, че ще го намерят колкото е възможно по-скоро. Казаха, че децата на неговата възраст по правило през цялото време вървят и обикновено не се отдалечават много от дома си. Поискаха списък на най-близките му приятели и негова снимка, изпратиха патрулната кола на обиколка. Чарлс и Грейс останаха да го чакат вкъщи, в случай, че се прибере. Полицаите го доведоха след половин час. Купувал си сладкиши в един денонощен магазин две пресечки по-надолу и много се самосъжалявал. Те го разпознали веднага, а той не се съпротивлявал да се върне вкъщи. Той бил готов.

— Защо направи това? — попита го Грейс, която още бе разтреперана от постъпката му. Тя не можеше да повярва. Никое от децата им не беше бягало. Но и те бяха подложени на огромно напрежение.

— Не исках двамата с татко да се карате заради мен — тъжно рече Мат. Но навън бе толкова страшно и той се радваше, че се е върнал.

— Ние не се карахме заради теб, а просто разговаряхме.

— Не е вярно, карахте се.

— Всички понякога се карат — обясни му Чарлс и го притегли на коленете си, след като седна.

Полицаите току-що си бяха тръгнали и бяха обещали на Чарлс да не казват на вестниците. В живота им трябваше да има нещо лично, дори това да беше бягството на осемгодишния им син от дома им за половин час. Нямаше вече нищо свещено.

— Ние с мама се обичаме, знаеш го.

— Да, знам го… само че всичко беше толкова притеснително напоследък. В училище говореха такива неща, а мама непрекъснато плачеше. — Той погледна виновно, когато се размисли. Тя плачеше почти непрестанно напоследък, но кой би се сдържал на нейно място.

— Спомни си какво ти казах онзи ден — продължи Чарлс. — Ние трябва да сме силни. Всичките. Да държим един за друг. Не можем да избягаме. Не можем да се предадем. Само трябва да се държим заедно.

— Да, добре — отвърна Мат, не напълно убеден, но щастлив, че отново е вкъщи. Глупаво бе да бяга и той го разбираше.

Майка му го заведе горе и го сложи да си легне, тази нощ всички спаха. Грейс и Чарлс бяха изтощени, а Матю заспа почти в момента, в който помириса възглавницата. Кисис лежеше пред леглото му и леко похъркваше.

 

 

Ала през следващата седмица беше публикувана друга фотография, която показваше Грейс, цялото й лице, с поглед вперен в апарата, с безжизнени очи и изненадано изражение на лицето, очите й бяха широко отворени сякаш някой току-що бе направил нещо наистина шокиращо и възхитително чувствено с нея. Това бе най-еротичната серия фотографии, която тя бе виждала и малко по малко, лека-полека те я влудяваха.

Тогава тя се обади на справки, чудеше се защо досега не го е направила. Той не беше в Чикаго, нито в Ню Йорк. Бил във Вашингтон й казаха най-сетне, в „Трил“. Идеално. Защо не се бе досетила досега? Знаеше, че няма никакъв избор. Вече нямаше значение какво ще се случи с нея. Длъжна бе.

Отвори сейфа и взе пистолета на Чарлс, а после се качи в колата и подкара към адреса, който бе записала на парче хартия. Децата бяха на училище, а Чарлс — на работа. Никой не знаеше къде отива, нито какво възнамерява да направи. Но тя знаеше. Беше го планирала и си струваше, каквито и да бяха последиците.

Позвъни на входа на студиото му на Еф стрийт и се изненада, когато вратата се отвори, без някой да попита кой е. Можеше да означава или че са много големи и заети, или извънредно небрежни. При наличието на толкова скъпо оборудване, те би трябвало да са по-внимателни, но за щастие не бяха.

Беше толкова лесно, не можеше да разбере защо досега не беше се сетила. Вратата бе отворена и вътре нямаше никой, освен Маркъс. Той нямаше дори асистент. Стоеше с гръб към нея, приведен над фотоапарата, снимаше фруктиера с плодове на масата. Беше сам и дори не я виждаше.

— Здравей, Маркъс — гласът й бе непознат за него, бяха минали твърде много години. Беше чувствен и спокоен, звучеше щастлива, че го вижда.

— Кой е?

Той се обърна и я погледна изненадан с лека усмивка, отначало не я позна, чудеше се коя е, хареса му и… тогава се сети коя е и застина.

Тя бе насочила срещу него оръжието и се усмихваше.

— Трябваше да го направя още преди седмица — рече тя простичко. — Не знам защо не се сетих досега. Сега остави апарата, не докосвай копчето му или ще те застрелям, а не искам да развалям фотоапарата ти. Остави го. Веднага. — Тонът й бе рязък и вече нямаше и следа от чувствеността, той внимателно остави апарата на масата зад себе си.

— Хайде, Грейс… не си прави лоша шега… просто припечелвам.

— Не ми харесва начина, по който го правиш — твърдо каза тя.

— Ти си красива на снимките, дължиш ми го.

— Нищо не ти дължа. Ти си просто един плужек. Каза ми, че не си свалял дрехите ми.

— Излъгах те.

— И си ме принудил да подпиша разрешително, в момент, когато съм била в несвяст. — Тонът й бе леден, тя бе бясна от яд, но вече напълно се владееше. Всичко беше напълно обмислено. Този път наистина щеше да е убийство първа степен. Щеше да го убие и когато той я погледна, също го разбра. Беше я тласнал твърде далече и тя се бе хванала. Изобщо не се вълнуваше какво ще й направят този път. Беше го преживяла вече. А сега си струваше.

— Хайде, Грейс, бъди добра. Снимките са страхотни. Слушай какво, има ли значение? Те вече са направени. Ще ти дам останалите негативи.

— Не давам и пет пари. Първо с един изстрел ще ти отнеса топките. А след това ще те убия. Нямам нужда от разрешение. Само от оръжие.

— За Бога, Грейс. Откажи се. Това са само снимки.

— Това е моят живот, който ти прецакваш… децата ми… съпруга ми… брака ми…

— Той все едно е мижитурка. Сигурно е много търпелив с теб… Боже, помня целия този фарс на невинност преди деветнайсет години. Дори дрогирана ти не беше забавна. Ти беше много скучна, Грейс, истинска мъка. — Беше злобен и ако тя не беше толкова напрегната, би забелязала, че той е силно дрогиран с кокаин. Използваше парите от „Трил“, за да задоволява този свой навик. — Ти си най-скапаното дупе, което познавам — продължи той, но поне за това тя знаеше истината.

— Ти никога не си спал с мен — студено възрази тя.

— Разбира се, че съм. Имам снимки за доказателство.

— Ти си болен. — Тогава той започна да хленчи, че тя нямала право да идва при него и да му се меси как припечелва пари.

— Ти си гадно дребно влечуго — каза му тя и освободи спусъка, а звукът стресна и двамата.

— Няма да го направиш, нали, Грейс? — мънкаше той.

— Ще го направя. Заслужаваш го.

— Ще отидеш пак в затвора — опита се той да я придума, а носът му патетично протече. Последните деветнайсет години не бяха добър период за него. Беше се захващал с доста неща, малко от тях законни.

— Хич не ме интересува, че ще се върна — студено го сряза тя. — Ти ще си мъртъв. И ще си е струвало.

Тогава той падна на колене.

— Хайде… не го прави… ще ти дам всички снимки… и без това щяха да излязат още две… Имам една твоя с някакъв тип, наистина е много хубава… можеш да я вземеш ей така, без нищо… — Той плачеше.

— На кого си дал фотографиите?

За какъв тип говореше Маркъс? В студиото тогава нямаше никого или някой е дошъл, докато е била в несвяст? Беше й противно да си го представи.

— У мен са. В сейфа. Ще ти ги върна.

— Не ти вярвам. Сигурно криеш оръжие там. Не ми трябват.

— Не искаш ли да ги видиш, страхотни са.

— Искам единствено да те видя мъртъв на пода и кръвта ти да изтича — продължи нападателно тя, усети, че ръката й трепери. А когато го погледна, неизвестно защо изведнъж се сети за Чарлс, а после за Матю… ако убиеше Маркъс, никога повече нямаше да бъде с тях, освен в стаите за посещение в затвора, може би завинаги… При мисълта за това дъхът й спря и изведнъж силно й се прииска да ги прегърна и да ги почувства до себе си… Аби и Андрю също… — Стани! — злобно извика тя на Маркъс. Той се изправи, продължаваше да плаче. — И престани да хленчиш. Ти си нещастно лайно.

— Грейс, моля те, не ме застрелвай.

Тя се отдалечи заднешком към вратата и той разбра, че тя ще стреля оттам, оставаше му единствено да плаче и да й се моли да не го прави.

— И за какво искаш да живееш? — попита тя гневно. Беше вбесена. Не си струваше да си губи времето с него. Нито живота си. Как дори можа да й хрумне, че си струва? — За какво да живее такъв гаден плужек като теб? Само заради парите? За да рушиш живота на другите? Дори не си струва да стрелям по теб. — С тези думи тя се обърна и забърза надолу по стълбите, преди на него дори да му дойде на ум да я последва.

Той прекоси стаята едва когато тя бе излязла от входа и се бе качила в колата си. А Маркъс седна на пода и се разрида безутешно, не можеше да повярва, че беше му се разминало. Беше абсолютно уверен, че тя ще го убие и имаше право до последните пет минути. Когато го видя отново, изправен, хленчещ, дрогиран до козирката, тя се вразуми.

Прибра се вкъщи и върна на място оръжието, а после се обади на Чарлс.

— Искам да те видя — каза тя настойчиво. Нямаше намерение да му разказва по телефона, защото можеше някой да ги подслушва, но искаше той да разбере какво щеше да направи. Беше си изгубила ума. За известно време, но благодарение на Господ се вразуми.

— Може ли да почака до обяд?

— Добре. — Тя още трепереше от случилото се. Вече можеше да е арестувана и да е поела пътя към доживотния затвор. Тя не можеше да повярва, че е била толкова глупава. Но онова, което я бе тласнало към подобна постъпка, бяха лъжите, мъката, унижението и излагането.

— Добре ли си? — той изглежда бе притеснен.

— Добре съм. Много по-добре, отколкото напоследък.

— Какво си направила? — пошегува се той. — Уби ли някого?

— Всъщност, не. — Тя беше малко учудена.

— Ще се срещнем в „Ла Риваж“ в един часа.

— Ще бъда там. Обичам те.

 

 

От доста време не бяха обядвали заедно навън и тя се зарадва, когато го видя да влиза. Вече го чакаше. Той си поръча чаша вино, тя никога не пиеше на обяд и рядко на вечеря. После си поръчаха обеда. Когато свършиха, тя шепнешком му разказа какво се е случило. Чарлс пребледня, докато я слушаше. Направо се вцепени. Тя знаеше колко неправилно е постъпила, за миг, само за миг, се бе заблудила, че си струва.

— Може би Мат е прав като казва да слушам, защото иначе ще ме застреляш — прошепна на свой ред той и тя се засмя.

— И не го забравяй. — Ала тя си знаеше, че никога няма да направи нищо подобно. Това бе само миг на сляпа лудост, но дори във върховния момент от гнева си тя не стреля и сега беше доволна. Маркъс Андерс не заслужаваше такова усилие.

— Струва ми се, че това до голяма степен обезсмисля онова, което щях да ти кажа. — Той не можеше дори да си представи ужаса, ако тя бе застреляла Маркъс Андерс. Дори не можеше да понесе мисълта, макар че разбираше провокацията. Не беше сигурен какво би направил той самият, ако го срещнеше. Ала благодарение на Бога тя се бе вразумила. Това бе още едно потвърждение, че той постъпваше правилно. Решението дори не бе трудно за него. — Оттеглям се от кампанията, Грейс. Не си струва. Не е хубаво за нас. Достатъчно преживяхме. Не ни трябва повече. Това ти казах в Ню Йорк. Искам да си върнем нашия живот. Оттогава непрекъснато мисля за това. Колко още трябва да платим? Каква ще е цената на славата?

— Сигурен ли си? — Тя се чувстваше неудобно, че той се отказва от политиката заради нея. Нямаше да кандидатства и за конгресмен и ако не участваше в надпреварата за сенатор излизаше от политиката, поне за известно време, а може би дори завинаги. — Какво ще правиш?

— Ще намеря какво — усмихна се той. — Шест години във Вашингтон е дълъг период. Мисля, че ни стига.

— Ще се върнеш ли някога? — попита тя тъжно. — Ще се върнеш ли?

— Може би. Съмнявам се. Цената е твърде висока за някои от нас. Има хора, които никога нямат проблеми. Но ние не сме от тях. Миналото ти е твърде мрачно, много хора проявяват злоба към нас. Мисля дори, че само отношенията ни и децата карат мнозина да завиждат. Никак не са малко жалките и нещастни завистници по света. Не може непрекъснато да ни притесняват. Но човек не е в състояние да се пребори с тях завинаги. На петдесет и девет години съм и съм уморен, Грейс. Време е да се прибираме вкъщи. — В момента, когато тя заплашваше Маркъс Андерс, че ще го убие, Чарлс вече свикваше пресконференция за следващия ден. Иронията бе учудваща.

Същата вечер съобщиха на децата, които бяха разочаровани. Бяха свикнали той да е политик и не искаха да се прибират да живеят трайно в Кънектикът. Там им се струваше скучно, особено през лятото.

— Всъщност — призна той за пръв път, — мислих и реших, че промяна в обстановката за известно време ще подейства добре на всички. Може би Европа. Лондон или Франция, а нищо чудно и Швейцария за година-две.

Аби изглеждаше ужасена, а Матю — недоверчив.

— Какво имат в Швейцария, татко?

— Крави — отвърна недоволна Аби. — И шоколад.

— Това не е лошо. Обичам кравите и шоколада. Можем ли да вземем Кисис.

— Да, ако не отидем в Лондон.

— Тогава няма да ходим в Лондон — заяви сериозно Матю.

Всички знаеха, че предпочитанието на Андрю щеше да е Франция, тъй като приятелката му се връщаше в Париж за две години. Баща й беше прехвърлен в тяхното Министерство на външните работи на Ке д’Орсе и тя го бе информирала.

— Мога да работя в парижкия филиал на нашата фирма или в лондонския, ако се върна във фирмата, а бихме могли да живеем скромно, като отглеждаме в някое стопанство сами зеленчуци. Имаме богат избор. — Той им се усмихна. Откакто започнаха атаките на таблоидите непрекъснато мислеше за промяна. Каквото и решение да вземеха за живота си след това, те трябваше да напуснат Вашингтон и всички го знаеха. В противен случай човекът или семейството, което стоеше зад него трябваше да плати твърде висока цена.

Той се обади на Роджър Маршал и се извини, а Роджър му отговори, че напълно го разбира. Смяташе, че в близко бъдеще може да има някои други интересни възможности, но за Чарлс беше твърде скоро, за да иска да чуе за тях.

На следващата сутрин Чарлс беше любезен и достолепен и изглежда изпитваше облекчение, когато съобщи на насъбралото се множество представители на медиите, че се оттегля от надпреварата за сенатор по лични причини.

— Има ли това нещо общо със снимките, за които жена ви е позирала преди години, конгресмен Макензи? Или защото през юни се разбра, че е била в затвора?

Те продължаваха да бъдат същите копелета. В журналистиката бе настъпила нова ера и тя не бе добра. Имаше времена, когато нищо подобно не би се случило. Всичко това бяха измислици и лъжи, зъл умисъл, реални или не, доказуеми или не. Взимаха камата и тръгваха да извадят нечии вътрешности, все едно чии, важно беше камата да е окървавена и по нея да има вътрешности. Бяха останали с грешното впечатление, че това искаха читателите им.

— Доколкото ми е известно — Чарлс ги погледна в очите, — жена ми никога не е позирала на никой фотограф, сър.

— А аборта? Вярно ли беше?… Ще се върнете ли в Конгреса след две години?… Имате ли на ум други политически цели?… А постове в кабинета? Каза ли президентът нещо, в случай, че бъде преизбран?… Вярно ли е, че се е снимала в порнофилм в Чикаго?

— Благодаря ви, дами и господа, за вашата любезност и вежливост през последните шест години. Довиждане и ви благодаря.

Той остана докрай перфектен джентълмен, какъвто винаги е бил, напусна залата, без дори да погледне назад. След още два месеца свършваше мандатът му като конгресмен и на всичко щеше да се сложи край.