Даниел Стийл
Горчива орис (13)

13

Грейс повече не се върна на работа, те се ожениха шест седмици по-късно, през септември. Заминаха за две седмици на меден месец в Сейнт Бартс, после тя премести малкото си вещи при него. Чарлс обитаваше малка, но много елегантна градска къща на Шейсет и девета улица в Източен Ню Йорк. Живееха там от седмица, когато се стигна до първия им спор, който обаче доста се разгорещи. Тя настояваше да се върне на доброволната работа в „Сейнт Андрю“, той се страхуваше и искаше да я спре.

— Да не си луда? Помниш ли какво се случи последния път, когато отиде там? Категорично не! — Той беше непреклонен. Можеше да прави каквото поиска, но не и това. Нямаше намерение да промени мнението си.

— Това беше злополука — продължаваше да настоява тя, но Чарлс се заинати още повече.

— Това не беше злополука. Тези жени имат опасни съпрузи. А ти ги съветваш как да се отърват от тях и онези типове като нищо ще тръгнат след теб, както стана със Сам Джоунс. — По това време за нападението срещу Грейс и убийството на жена му и децата му той вече бе получил по-лека присъда от очакваната и дори щеше да бъде освободен по-рано от затвора. А доколкото им бе известно, вече бе в Синг Синг. — Няма да отидеш. Ако трябва, ще разговарям с отец Тим, Грейс, забрави за това.

— И с какво се очаква да се занимавам? — попита тя през сълзи. Беше на двайсет и три години и изобщо нямаше какво да прави, докато той се прибере от работа в шест часа. Не й позволяваше да работи и в адвокатската фирма. Можеше понякога да обядва с Уини, но това не запълваше времето й. А и Уини възнамеряваше да се премести във Филаделфия, за да е по-близо до майка си.

— Ще ходиш по магазините. Ще учиш. Ще намерим благотворителна организация и ти ще си в ръководството. Ще ходиш на кино. Ще ядеш бананов сплит. — Чарлс бе неотстъпчив. Опитваше се да се прибира всеки ден за обяд при нея, но понякога не можеше, а когато Грейс се обърна към отец Тим за подкрепа, той й я отказа. Въпреки желанието си и независимо колко добра бе тя в работата си, отец Тим подкрепи Чарлс за това решение. Вече й струвало твърде висока цена, а и беше време да престане да плаща за греховете на другите. Сега тя имаше собствен живот.

— Радвай се на съпруга си, бъди разумна, Грейс, заслужаваш го — мъдро й каза свещеникът, но Грейс все още недоволстваше и търсеше нови занимания.

Мислеше да кандидатства в някоя школа, но през ноември това стана спорен въпрос, шест седмици след сватбата им.

— Защо имаш толкова доволен вид? Приличаш на котка, която е погълнала канарче. — Чарлс тъкмо се бе прибрал вкъщи да обядва с нея. Той ставаше известен във фирмата с продължителните си обеди и партньорите му се шегуваха, че да имаш млада жена означава да работиш много. Ала той си даваше сметка, че му завиждат и биха дали всичко да са в неговата кожа… или боксерки. — Сега какво си намислила? — попита той, чудеше се дали не е намерила какво да прави. Тя бе нещастна от седмици заради забраната му за „Сейнт Андрю“. — Къде си ходила днес?

— На лекар.

— Как е тазът ти?

— Чудесно. Зараснал е много добре. — Тя се бе усмихнала широко, а той се смееше. Изглеждаше много миловидна, когато криеше някаква тайна. — Има обаче още нещо.

Лицето му стана сериозно.

— Нещо не е наред ли?

— Не. — Тя продължаваше да се усмихва, целуна го по устните и започна да разкопчава панталона му. Като се има предвид колко предпазливи бяха в секса в началото, наистина бяха напреднали доста оттогава. — Ще имаме бебе — прошепна тя, когато той се възбуди и тъкмо се готвеше да я хвърли на леглото, а той я погледна сепнато.

— Така ли? Сега?

— Не сега, глупчо. През юни. Изглежда съм забременяла в Сейнт Бартс.

— Оу! — Той щеше да стане баща за пръв път, на четирийсет и три години, и това окончателно го извади от релси. Никога през живота си не бе изпитвал подобно щастие, нямаше търпение да съобщи на целия свят. — Можем ли да се любим?

— Да не би да се шегуваш? — засмя се тя. — Можем да се любим до юни.

— Сигурна ли си, че няма да му навредим?

— Обещавам.

Любиха се както винаги, вместо да обядват, а после той си взе сандвич от улицата и се върна във фирмата. Животът му бе много по-прекрасен от когато и да било, много по-хубав, отколкото, когато бе женен за кинозвезда, много по-вълшебен от всяка любовна връзка, която бе имал като момче. Тя беше идеалната жена за него и той я обожаваше.

 

 

Прекараха Коледа в Сейнт Мориц, а на Великден искаше да я заведе на Хаваите, но вместо това отидоха в Палм Бийч, защото беше по-близо, а тя бе вече в седмия месец.

Караше лека бременност и всичко вървеше гладко. Докторът малко се безпокоеше какво ще стане с таза й при раждането. Ако се появяха признаци дори за най-малката опасност, щяха да й направят цезарово сечение. Ала Чарлс отхвърли тази възможност, обещаваше да присъства и през май двамата тръгнаха на курсове в болницата „Ленъкс хил“. Тя вече бе обзавела детската стая и двамата се разхождаха дълго нощно време по Медисън авеню или по Парк авеню, говореха за живота си, за добрата си съдба, за бебето. Все още не можеха да го приемат реално и двамата бяха учудени, че, поне в леглото, миналото й никога не ги безпокоеше.

Веднъж той я попита как би се чувствала, ако историята излезе наяве — за баща й, за затвора, и тя честно му отговори, че би й било много неприятно.

— Защо? — Тя не можеше да разбере по каква причина й задава този въпрос.

— Защото понякога тези неща се разкриват — философски отбеляза той.

Бе научил това от предишния си брак, от постоянното й присъствие на първата му жена в таблоидите. Техният развод бе отразен нашироко, писаха какво ли не — че жена му се дрогира, че е лесбийка, че той бил педераст. Накрая изведнъж ги оставиха на мира и всеки тръгна по пътя си. Ала историята на Грейс би била несъмнено далеч по-интересна за вестниците, ако се разкриеше. За щастие и двамата не бяха обект на общественото внимание, не бяха такива видни личности. Той бе просто обикновен гражданин, тъй като отдавна не бе женен за звезда, а Грейс бе просто негова съпруга. Всичко бе наред.

Получи първите болки, когато една вечер се прибираха към къщи. Гледаха витрините по Медисън авеню, когато коремът я присви. След малко тя разбра какво става. Обадиха се на лекаря и той им каза, че има още време, защото първите бебета обикновено се раждат по-бавно.

— Добре ли си? — пита я Чарлс хиляди пъти, докато тя лежеше на леглото, гледаше телевизия и ядеше желирани бонбони. — Сигурна ли си, че това трябва да правиш? — попита я той нервно.

Чувстваше се ужасно стар, когато я гледаше, страхуваше се, че може да страда или да роди, преди да са напуснали къщата. Напоследък коремът й изглеждаше огромен. Ала тя изглеждаше спокойна докато гледаше по телевизията любимите си предавания, пиеше джинджифилово пиво и ядеше сладолед. Чак към полунощ започна да изпитва по-силни болки и докато траеха, дори не можеше да говори, тогава той разбра, че е време да я отведе в болницата и да се обади на лекаря.

Позвъни му отново и той му поръча да тръгват. Когато Чарлс й помагаше да слязат по стълбите, тя му се сопна няколко пъти, а той й се усмихваше. Това бе нещо истинско. Съвсем скоро щяха да имат бебе. Най-вълнуващата случка в неговия и в нейния живот. А когато я вкараха в родилното, тя бе се успокоила, но вече бе стресната колко много боли при контракциите и колко силни са те. Накрая в два след полунощ тя се задъхваше и се оплакваше, че не може да издържа повече.

Чарлс правеше всичко, на което го бяха учили, но нищо не помагаше и той започваше да се притеснява, че ще се стигне до цезарово сечение. С увеличаването на болката тя взе да крещи и да го стиска за ръката, а той бе готов на всичко, само и само да сложи край на страданията й. Продължаваше да моли сестрите да й дадат някакво лекарство.

— Всичко е наред, господин Макензи. Жена ви се справя чудесно.

Жена му имаше вид на човек готов да умре, викаше силно, най-сетне я отведоха в родилната зала, защото започваха напъните. Чарлс си мислеше, че никога през живота си не е виждал нещо толкова болезнено и безкрайно съжаляваше, че е забременяла. Единственото, което искаше, бе да я прегърне и да спре болката. Ала нищо не можеше да й помогне, а лекарят не й даваше лекарство. Беше привърженик на раждането по естествен път, което било по-добро и за майката, и за детето. Чарлс бе готов да го убие като гледаше какво преживява Грейс.

Напъните продължиха един час и към пет сутринта Грейс бе извън себе си от болка, губеше разсъдък от мъчението при всяка контракция. Той я гледаше и се закле да не го допусне никога повече. Искаше да й се извини, че я е подложил на това. Даде си дума, ако тя и бебето бъдат живи и здрави, това да не се случва никога повече. Дори бе готов да обещае, че никога вече няма да я докосне с пръст, когато тя наддаде ужасяващ вик, последван от протяжно стенание и изведнъж той се намери лице в лице със сина си, когото бяха решили да нарекат Андрю Чарлс Макензи. Имаше големи сини очи като Грейс и тъмночервена коса, но всичко друго бе на Чарлс, дори деликатните му пръсти. Баща му имаше чувството, че се вижда в огледало. Смееше се и плачеше едновременно докато гледаше бебето.

— О, Боже… толкова е красив — изрече Чарлс, благоговеейки пред сина си, наведе се и целуна жена си. Тя лежеше просната след толкова изморителни усилия, но изведнъж събра сили, погледна възторжено и се усмихна на съпруга си.

— Добре ли е бебето? — питаше тя непрекъснато.

Когато го изчистиха и провериха пак дробовете му, го дадоха на майка му, положиха го върху гърдите й и той веднага се сгуши в нея, а Чарлс ги гледаше с умиление.

— Грейс… как мога да ти благодаря? — питаше я той, чудеше се как е могъл да живее толкова дълго без това бебе. И колко смела бе тя, за да направи всичко това за него. Никога не бе се чувствал толкова развълнуван, нито така влюбен в някой, както в Грейс в този миг.

После я изпратиха в стаята й, а малкият Андрю лежеше до нея и за учудване на Чарлс ги изписаха още на следващата сутрин. Тя бе здрава и млада, бебето бе добре и тежеше малко под четири килограма. Освен това раждането бе протекло нормално. Нямало причина да не ги пуснат вкъщи, обясни акушерката. А Чарлс разбра, че трябва да опознава цял един нов свят. Беше уплашен, че бебето се появи толкова скоро в къщи, но Грейс се справяше сякаш беше напълно естествено и се държеше съвсем непринудено със сина си от първия миг на раждането му. На Чарлс му трябваха няколко дни, но след седмица и неговите движения станаха съвсем отработени и той безспирно се хвалеше на всички с бебето.

Единственото, за което приятелите му не му завиждаха, бяха безсънните нощи. Всеки ден отиваше на работа с чувството, че цяла нощ е въртял колело в клетка на хамстер. Господарят Андрю се будеше на всеки два часа и заспиваше отново след приблизително един час, а Чарлс — след още малко време. Той изчисли, че всъщност спи на порции по петнайсет минути и на нощ му се събират два часа и половина сън, което бе приблизително пет часа и половина по-малко от необходимото. Ала все едно, бе му приятно и той бе луд по жена си и детето си.

 

 

За целия юли наеха къща в Ист Хамптън, където Грейс отпразнува рождения си ден. Чарлс ходеше два-три пъти седмично, а и тя пътуваше напред-назад с бебето, за да са по-често заедно. През август той си взе две седмици отпуск и те заминаха за Мартас Вайнярд в старата му къща. Грейс мислеше, че никога не е била по-щастлива, а през октомври разбра, че отново е бременна. Чарлс бе много доволен, както и тя.

— Защо да нямаме близнаци този път и да приключим веднъж завинаги? — попита той добродушно. Наистина се радваше на сина им. Чарлс вече успяваше да спи непробудно по четири-пет часа и това му се виждаше много. Не можеше да се начуди колко бързо може да се промени животът на човек.

 

 

Второто им бебе не се забави много и Чарлс отново обещаваше на боговете, че никога повече няма да докосне жена си, но този път лекарят най-сетне отстъпи и й даде лекарство. То не помогна много, но все пак беше нещо. Деветнайсет часа, след началото на болките на бял свят се появи Абигейл Макензи и погледна учудено баща си. Той се разтопи в момента, в който я видя. Беше миниатюра на майка си, само че имаше черната коса на баща си. Беше истинска красавица. Веднага стана обект на внимание, защото се роди на двайсет и петия рожден ден на майка си. Чарлс беше вече на четирийсет пет и преживяваше най-щастливите си години.

 

 

Грейс бе непрекъснато заета с децата. Ходеше на детски площадки, в детски групи за игра и музикални школи за предучилищна възраст. Беше напълно посветила времето си на тях. Притесняваше се, да не би да е досадно на Чарлс, но той изглежда харесваше начина им на живот. Всичко това бе ново за него и онези, които го познаваха, му завиждаха за младата красива жена, за младото семейство и той живееше с чувството, че е постигнал всичко на този свят.

 

 

Грейс така и не се върна към благотворителната си дейност, макар че все още говореше за това. Малко след раждането на Андрю тя направи дарение за негово здраве на приюта „Сейнт Андрю“. Даде им всичко, което й бе отпуснал Франк Уилс. Не би могла да намери по-добро предназначение на парите. В известен смисъл за нея това бяха кървави пари, реликва от един живот, който й бе донесъл само нещастие. Беше сигурна, че отец Тим ще ги използва както трябва. Направи друго, по-малко дарение, когато се роди Абигейл. Ала отдавна не бе ходила на посещение в приюта. Беше твърде ангажирана със съпруга и децата си.

 

 

Три години след раждането на Абигейл Грейс прекарваше всеки миг с тях, а вечерите — с Чарлс, ходеха на вечери с партньори и на партита. Понякога посещаваха театри, той й откри операта и тя установи, че това изкуство й допада. Тя цъфтеше и понякога чувстваше вина, защото знаеше, че на друго място хората не бяха толкова щастливи и страдаха както тя в миналото. А сега бе толкова щастлива и свободна.

От време на време си мислеше какво ли е станало с Люана и Сали и с жените, на които се бе опитала да помогне в „Сейнт Андрю“. Ала изглежда вече нямаше време за такива неща. Понякога се сещаше и за Дейвид в Калифорния и се питаше къде ли е сега. Животът й се струваше толкова отдалечен от тези неспокойни години. Имаше мигове, когато дори й бе трудно да си спомни, че преди да се омъжи за Чарлс е живяла коренно различно. Сякаш отново се бе родила в деня на тяхната среща.

 

Когато Абигейл тръгна на детска градина, тя пожела още едно бебе, но този път не се получаваше. Беше на двайсет и осем години и лекарят й обясни, че е трудно да се каже защо веднъж е по-лесно да забременее от друг път. Ала тя си даваше сметка, че след всичко преживяно бе щастлива, че е забременяла втори път и бе благодарна, че има две деца. От време на време стоеше и се усмихваше докато ги наблюдаваше. После с Андрю отиваха в кухнята и правеха малки кейкчета или двете с Абигейл изрязваха хартиени кукли, майсторяха герданчета или картинки от спагети. Приятно й беше да е с тях, никога не се отегчаваше, нито се уморяваше от децата си.

 

 

Един предобед седеше в кухнята, четеше вестник и пиеше кафе, докато чакаше да дойде време да ги прибере от детската градина. Зърна едно заглавие в „Ню Йорк Таймс“, от което стомахът й се сви. Нюйоркски психиатър бе убил осиновеното си дете, шестгодишно момиченце, а съсипаната му истерична жена стояла безпомощна и го гледала. Очите й се насълзиха, докато четеше за случилото се. Беше невероятно, та той бе образован човек с голяма практика и преподавател в известен медицински колеж. А бе убил малкото им момиченце. Бяха я осиновили, след като първородното им дете бе загинало преди две години в злополука, която сега се подлагаше на съмнение. Грейс се разплака, когато прочете за това, искаше й се да успокои малкото момиченце, представяше си виковете му, докато баща му го биеше. Преживяваше всичко толкова картинно, че когато тръгна за училище, още плачеше. Докато вървяха с децата към къщи, тя мълчеше. Андрю попита майка си какво е станало.

— Нищо — каза първоначално тя, после размисли. Искаше да е откровена с него. — Тъжна съм.

— Защо, мамо? — Той бе на четири години, но бе най-съобразителното малко момченце, което познаваше. Приличаше напълно на Чарлс, като се изключи червената коса и сините очи, но чертите и изражението бяха на баща му. Не можеше да не се усмихне, когато го погледнеше, но днес, когато видя децата си, й стана дори още по-мъчно за убитото малко момиченце. — Защо си тъжна? — настояваше Андрю и очите й се напълниха със сълзи, когато му отговаряше.

— Някакъв мъж е наранил едно малко момиченце и се натъжих, когато го чух.

— Тя в болницата ли е? — попита той сериозно. Обичаше линейките, полицейските коли и сирените, макар че го плашеха малко. Но преди всичко го очароваха. Той бе енергично дете.

Грейс не знаеше какво да му каже, дали да не му спести, че детето е умряло. Това бе твърде много за едно четиригодишно момченце.

— Сигурно, Андрю. Изглежда тя е много болна.

— Нека й направим картинка. — Грейс кимна и завъртя главата си, за да не я види той, че плаче. За това малко момиченце вече нямаше да има картинки… нито любещи ръце… нито кой да го спаси.

През следващите няколко дни обществеността на Ню Йорк се разбуни. Хората бяха шокирани и ядосани. Учителите в частното училище, където тя бе учила в първи клас, се защитаваха, твърдейки, че не са подозирали нищо. Тя била крехко дете и лесно получавала синини, а и никога не казвала какво става вкъщи. Като чу това Грейс, се разгневи. Децата никога не си признаваха, че ги малтретират вкъщи, те по правило защитаваха мъчителите си. А учителите го знаеха и трябваше да бъдат непрекъснато нащрек.

В продължение на дни хората оставяха цветя и букети пред сградата на Парк авеню, където детето бе живяло, а когато Грейс и Чарлс минаха оттам на път за вечеря у приятели, Грейс усети, че ридание стиска гърлото й при гледката на голямо розово сърце, направено от малки рози и името на момиченцето изписано на розова панделка върху него.

— Не мога да го понеса — плачеше тя в носната кърпичка, която той й даде. — Аз знам какво е — прошепна тя… защо хората не разбират? Защо не виждат? Защо не спират тези безобразия? Защо никой не е подозирал какво става зад затворените врати, където са извършвани зверства? Истинската трагедия бе в това, че понякога хората знаят и не предприемат нищо. Тя искаше да се пребори именно с това безразличие. Искаше да разтърси хората и да ги събуди.

Чарлс я прегърна през раменете. Болеше го при мисълта какво е преживяла и това го караше да бъде добър с нея всеки ден, да се грижи за всичко и той се справяше.

— Искам да се върна на работа — каза му тя, докато пътуваха в таксито, той я погледна, беше озадачен.

— В някоя фирма? — Не можеше да си представи, че отново искаше да се занимава с това. Беше толкова щастлива вкъщи с техните деца.

Ала тя му се усмихна и поклати глава, после отново издуха носа си.

— Разбира се, че не… освен ако нямаш нужда от нова секретарка — пошегува се тя и той грейна в усмивка.

— Доколкото знам, не. И какво ти е хрумнало?

— Мислех за това малко момиченце… искам да работя отново с малтретираните жени и деца. — Смъртта отново напомни на Грейс за дълга й да помага на преминалите през същия ад като нея. Тя бе избягала и бе намерила по-добро място в живота си, ала не можеше да ги забрави. Знаеше, че винаги ще има потребността да им протяга ръка, да им предлага помощта си.

— Но не в „Сейнт Андрю“ — отвърна той твърдо.

Никога нямаше да й позволи да се върне там на работа, можеше само да го посещава, откакто бяха женени. Предишната година отец Тим бе преместен в Бостън, за да организира подобен приют и там. Получиха от него коледна картичка. Ала Грейс имаше нещо друго на ум. Нещо по-сложно и по-перспективно.

— Какво ще кажеш да основа някаква организация — бе разсъждавала върху това два дни, опитваше се да измисли как да помага и наистина да има голяма полза, — която да обхване хората не само от гетата, но и от районите, където живее средната класа и където малтретирането винаги предизвиква изненада и е скрито. Може да бъде образователна, да се обучават възпитатели, родители, свещеници и социални работници и всички, които работят с деца, как да се справят с проблема, когато се изправят пред него… да бъде обърната към обществеността, към хора като теб и мен, към нашите съседи и всички членове на обществото, които всеки ден се сблъскват с малтретирани деца, но не го знаят.

— Това звучи доста мащабно — спокойно рече той, — но е голяма идея. Съществува ли някаква програма, на която можеш да стъпиш?

— Възможно е да има. — Преди пет години нямаше, бяха организирани само отделни приюти като „Сейнт Андрю“. А различните комитети в помощ на жертвите на насилието, за които тя бе чувала, бяха лошо управлявани и неефективни. — Наистина не знам откъде да започна. Може би трябва да направя някои проучвания.

— А може би трябва да престанеш да се тревожиш толкова много — усмихна й се той в таксито, наведе се и я целуна. — Последният път, когато отдаде голямото си сърце на идеите си, беше пребита. Според мен е време да оставиш другите хора да се погрижат за това. Не искам отново да пострадаш.

— Ако не бяха ме пребили, нямаше да се ожениш за мен — доволно отбеляза тя и той се засмя.

— Недей да бъдеш толкова сигурна. Бях ти хвърлил вече око. Само не можех да разбера защо ме мразиш толкова много.

— Не те мразех. Страхувах се от теб. Това е различно.

И двамата се усмихнаха при спомена за дните, когато се запознаха и се влюбиха. Оттогава отношенията им не се бяха променили, бяха по-влюбени от всякога.

А когато същата вечер се върнаха от вечеря, Грейс отново заговори за идеята си. Настояваше със седмици и накрая Чарлс не издържа.

— Добре, добре… разбирам. Искаш да помогнеш. Откъде да започнем? Нека направим нещо.

 

 

Накрая той се зае да разговаря с няколко приятели и с партньори от фирмата, техните съпруги също проявиха интерес, а други имаха полезни препоръки и предложения. След два месеца Грейс разполагаше с много проучвания и материал и знаеше точно какво иска да направи. Свърза се с психолог и с директор на училище и реши, че има онова, от което се нуждае. Дори откри сестра Юджин от „Сейнт Андрю“ и тя й даде имената на някои хора, които бяха готови да работят от сърце и нямаше да очакват за това кой знае какви пари. Нуждаеше се от доброволци, психолози, учители, бизнесмени, жени и дори от жертви. Щеше да събере екип от хора, които са готови да работят в обществото и да обясняват на хората каквото знаят за всички видове малтретиране на деца.

Създаде организацията и й даде обикновено име — „Помогнете на децата!“, отначало я управляваше от дома си, а след шест месеца нае офис на Лексингтън авеню на две пресечки от дома им. По това време имаше екип от двайсет и един души, които установяваха контакти с училища, родителски групи, учителски асоциации, с хора, които упражняваха извънкласна дейност като обучение по балет или бейзбол. Изненада се колко много поръчки имаха. Първия път, когато отиде да разговаря с хората, трепереше като лист. Разказа на група непознати как самата тя е била малтретирана като дете, как никой не е обърнал внимание, как никой не е искал да види какво става, как всички са мислели, че баща й е най-прекрасният човек в света.

— Възможно е да бил такъв — гласът й трепереше, тя успяваше да се пребори със сълзите, — но не и към мен и майка ми. — Не им каза, че го е убила, за да се спаси. Ала разказът й трогна дълбоко всички присъстващи. После слушателите споделиха подобни истории, някои от първа ръка, други — за техни ученици или пациенти. Ала когато хората бяха организирани да говорят за това, тяхното послание бе мощно. Това бе послание, което излизаше направо от сърцето — помогнете на децата! Това бе целта им.

Следващата й стъпка бе да открие гореща линия за хора, които знаеха за малтретирани приятели или съседи, за родители, които искаха помощ, или деца, изпаднали в трудна ситуация. Направи всичко възможно да събере средства за реклами и да купи билбордове, на които бе изписан номерът на горещата линия, успяваше да поддържа двайсет и четири часово дежурство на телефона, което бе немалък подвиг.

Стана й малко по-леко, когато след година и половина Абигейл тръгна на детска градина, защото й оставаше повече време за „Помогнете на децата!“ макар че й липсваше това, че няма да я прибира вкъщи в единайсет и трийсет. Успя да организира работата си така, че да прекара следобедите с децата. По това време „Помогнете на децата!“ се беше разраснала и имаше оживен офис, беше финансирана от пет фондации. Бяха в процес на събиране на пари, а творци на свободна практика помагаха за рекламите. Искаше да организира телевизионна кампания, която да навлезе по-дълбоко в обществото. Отново и отново се опитваше да се докосне до децата, които са били малтретирани и до хората, които са знаели за това. Все по-малко я занимаваше контакта с родителите, които са тормозили децата си. Повечето от тях бяха твърде болни дори за да поискат помощ и беше рядкост те самите да помолят за това. Беше по-лесно да стигне до целта чрез наблюдателите.

Трудно й бе да прецени какви резултати постига, освен че горещата им линия бе претоварена денонощно с обажданията на отчаяни хора. Обикновено бяха съседи, приятели, учители, които не знаеха дали да се намесят, а напоследък звъняха все повече деца, които разказваха потресаващи истории. Грейс и Чарлс отговаряха на телефоните, защото седмично бяха поели две дълги смени, а много често Чарлс се прибираше вкъщи и преживяваше чутото. Не беше възможно да не се погрижиш за тези деца. Единствените хора, които не го правеха, бяха родителите им.

Грейс бе толкова заета, че не забелязваше как летят дните, бе по-щастлива от всякога. Бе много учудена, когато получи писмо с похвали за стореното от първата дама на Съединените щати. В него се казваше, че хора като Грейс имат значение за света, подобно на майка Тереза.

— Да не би да се шегува? — засмя се смутено Грейс, когато показа на Чарлс писмото.

Беше притеснително, но вълнуващо. За нея най-важно беше да помага на тези деца, но бе приятно да получи признание. И Чарлс беше щедър на похвали. Бе доволен от нея и искрено се вълнуваше, когато ги поканиха на вечеря в Белия дом. Беше по повод Годината на детето и ръководителите на държавата искаха да наградят Грейс за приноса й с „Помогнете на децата!“.

— Не мога да приема — изпитваше неудобство тя, — помисли за всички хора, които създадоха „Помогнете на децата!“, помисли за хората, които работят сега с нас. — Не плащаха почти на никого, всички отдаваха сърцата и душите си, а някои щедро бъркаха и в джобовете си. — Защо аз да получа цялото признание? — Струваше й се несправедливо и тя отказваше да отиде на вечерята. Според нея наградата трябваше да получи „Помогнете на децата!“ като организация, а не тя, като отделна личност.

— Помисли кой положи началото — рече й Чарлс усмихнат.

Тя нямаше представа какво бе значението й за света и той харесваше това у нея. Бе превърнала житейската си болка в благословия за мнозина. Всеки момент на щастие, който можеше да й дари, му носеше радост. Чарлс никога не бе се чувствал по-щастлив и я обичаше силно. Тя бе добра съпруга, прекрасна жена, той изпитваше дълбоко уважение към нея.

— Мисля, че трябва да отидем във Вашингтон. На мен поне със сигурност ще ми е приятно. Знаеш ли какво, ще прибера наградата и ще им кажа, че идеята за „Помогнете на децата!“ е била моя.

Той се шегуваше с нея и тя започна да се смее. Спори с него две седмици, но вече бе приела поканата и накрая, макар и с ропот те наеха позната жена, която да помага на тяхната икономка, и в един снежен следобед през декември отлетяха за Вашингтон. Тя твърдеше, че това било лошо предзнаменование, но щом наближиха Пенсилвания авеню, разбра, че не е била права. Коледното дърво на Белия дом проблясваше весело пред тях и гледката й напомни картина на Норман Рокуел.

Вътре ги въведоха морски пехотинци и Грейс имаше чувството, че коленете й се подгъват, когато се здрависа с президента и с първата дама. На приема присъстваха няколко души, които Чарлс познаваше, но той не пусна ръката на Грейс, даваше й кураж, представи я на няколко адвокати и на конгресмени, които му бяха отдавнашни познати. Стар приятел от Ню Йорк се пошегува с Чарлс няма ли да събере смелост и да се хвърли в дълбоките води на политиката. Някога бе работил като съдружник във фирмата на Чарлс.

— Не мисля, че това е за мен. Твърде зает съм да водя децата на училище и да отговарям на телефоните на Грейс — отвърна Чарлс с усмивка, ала прекарваше добре и дори побъбри за малко с президента, който каза, че познава фирмата на Чарлс и му направи комплимент за разрешаването на труден казус предишната година, в който бяха намесени и държавни контракти.

След вечеря танцуваха, чудесен детски хор изпълни коледни песни. Това бяха най-талантливите деца, които Грейс бе виждала и за миг й домъчня за техните рожби.

Преди да си тръгнат конгресменът пак издири Чарлс и го посъветва отново да помисли.

— Политическата арена се нуждае от теб, Чарлс. Ще се радвам да поговорим по този въпрос винаги, когато пожелаеш. — Чарлс му отговори, че е щастлив в своята адвокатска фирма. — Светът на политиката е много по-голям от Парк авеню и Уолстрийт. А хората са склонни да се свиват в черупката си. Ти можеш да направиш много добрини, предстои разрешаването на важни проблеми. Ще ти се обадя — обеща приятелят му и се отдалечи от тях, а към полунощ Чарлс и Грейс се върнаха в „Уилард“. Вечерта бе прекрасна, тя бе получила паметен плакат за безрезервното й отношение към децата.

— Трябва да го покажа на децата следващия път, когато ми кажат колко съм лоша — усмихна се тя и седна на масата в хотелския им апартамент.

В крайна сметка се радваше, че дойде. Наистина й бе приятно, а после, когато си легнаха и разговаряха за хората, които срещнаха, и колко впечатляващо бе да си в компанията на президента и първата дама, тя попита Чарлс за неговия приятел конгресмена.

— Роджър ли? — рече той безразлично. — Беше партньор във фирмата. Той е добър човек, винаги съм го харесвал.

— А какво ще кажеш за другото? — Бе любопитна каква ще е реакцията на Чарлс.

— За политиката? — Погледна я с изненада. — Не, не ме интересува.

— Защо не? Ти ще си страхотен.

— Може би един ден ще се кандидатирам за президент. Ти ще си прекрасна първа дама — пошегува се той, а после се обърна към нея изпълнен с любов, целуна я жадно и както винаги тя побърза да отвърне на страстта му.

Върнаха се в Ню Йорк в два часа на следващия ден следобед. Чарлс беше в празнично настроение и реши да не ходи на работа. Прибраха се с Грейс вкъщи и децата много им се зарадваха. Скачаха около тях и искаха да разберат какво са им донесли родителите им от пътуването.

— Абсолютно нищо — излъга Чарлс с празен поглед, а те се разпищяха пронизително, защото не им повярваха. Децата им ги познаваха по-добре. Бяха купили играчки и сувенири за тях на летището. Когато Чарлс пътуваше по работа, а това ставаше рядко, той никога не се връщаше с празни ръце. Грейс им разказа за Белия дом, за децата, които пяха там и за осветеното коледно дърво на моравата отпред.

— Какво пяха? — поиска да знае Андрю, а малката госпожица Абигейл се поинтересува съвсем по женски в какво са били облечени. Синът и дъщеря им вече бяха съответно на шест и пет години.

Следващата седмица бе Коледа и през почивните дни те купиха елха, която стана чудно красива, когато я украсиха. Двамата с Чарлс поставиха играчките горе, а децата ги слагаха долу, докъдето стигаха, имаше гирлянди от пуканки и червени боровинки, тяхна любима традиция.

Щом ги пуснаха във ваканция, Грейс ги заведе на кънки в „Рокфелър плаза“, също да видят Дядо Коледа в „Сакс“ и красиво украсените витрини на Пето авеню, после се отбиха в работата на татко и го отведоха на обяд. Отидоха в „Серендипити“ на Шейсета улица между Второ и Трето авеню и си поръчаха огромни сандвичи и гигантски сладоледени шейкове. Грейс поиска бананов сплит и Чарлс се разсмя, като си припомни банановия сплит, който й купи, когато за пръв път заминаха заедно през почивните дни. Този път тя го изяде целия и той я похвали, че е станала член на клуб „Празна чиния“.

— Шегуваш ли се с мен? — усмихна му се широко тя, на носа си имаше разбита сметана. Абигейл се изкикоти като я погледна, дори на Андрю му хареса.

— Разбира се, че не. Мисля, че е прекрасно, че не си похабила и частичка от десерта — засмя се Чарлс, чувстваше се щастлив и млад.

— Бъди добър или ще си поръчам още един. — Тя бе стройна както винаги, но това продължи до след Нова година, когато съобщи, че вече не може да влиза в дрехите си. Беше дежурила на горещата линия няколко пъти през седмицата, в която бяха почивните дни, знаеше колко важно е това време за семействата в беда и за безпомощните деца и желаеше да направи колкото може повече. И подобно на останалите, докато дежуреше на телефоните похапваше бисквити и пуканки, особено по Коледа.

— Чувствам се огромна — констатира тя нещастна, докато закопчаваше джинсите си за разходка в парка с него в края на лениво прекараните почивни дни.

— Повечето жени биха дали мило и драго да са „огромни“ като теб. — Въпреки че бе родила две деца и бе навършила вече трийсет години, тя все още изглеждаше като фотомодел. А той току-що бе изпълнил петдесет и бе красив както винаги.

Бяха приятна на вид двойка, която се разхождаше. Тя носеше топла обемна шапка от лисича кожа и същото късо палто, които той й бе подарил за Коледа. Беше много подходящо за суровата нюйоркска зима.

В парка имаше сняг, те оставиха децата за няколко часа с бавачката вкъщи, защото икономката им я нямаше. Обичаха понякога в неделя да се разхождат дълго, друг път взимаха такси до Сохо и посещаваха някое кафене, или обядваха, разглеждаха галерии с картини или скулптури.

Ала този следобед те изпитваха удоволствие само да се разхождат и накрая стигнаха до хотел „Плаза“. Решиха да се отбият и да изпият по един горещ шоколад в Палм Корт. Влязоха в елегантния стар хотел хванати за ръка, увлечени в спокоен разговор.

— Децата никога няма да ни простят, ако разберат — виновно рече Грейс. Те обичаха Палм Корт. Беше много романтично да е сама с него. Говореше за плановете си за „Помогнете на децата!“ за следващата година, възнамеряваше още да разшири дейността й. Непрекъснато се стремеше да обхване повече хора. Докато разговаряше с него, тя погълна пълна чиния със сладки и изпи два горещи шоколада с разбита сметана. Когато свърши, почувства се зле и съжаляваше, че е яла толкова много.

— Същата си като Андрю — смееше й се Чарлс. Приятно му бе да е с нея, тя беше като момиче, в същото време бе истинска жена.

Когато си тръгнаха от „Плаза“, той хвана файтон, който да ги закара до вкъщи, те се прегърнаха на задната седалка, целуваха се, шепнеха си и се кикотеха под тежките одеяла подобно на юноши или на младоженци. Щом стигнаха до вкъщи, се втурнаха вътре да извикат децата, за да погалят коня. После файтонджията се съгласи да направи още едно кръгче. Когато се прибраха, бавачката си тръгна, а Грейс приготви спагети за вечеря.

 

 

През следващите няколко седмици бе заета, имаше нови планове, занимаваше се с децата. С изненада установи, че непрекъснато се чувства изтощена, дотолкова, че се отказа от две смени на горещата линия, което не беше характерно за нея. А когато Чарлс го забеляза, той се притесни и я попита:

— Добре ли си? — Понякога той се тревожеше, че рано или късно травмите в юношеството й и побоят близо до „Сейнт Андрю“ ще дадат отражение върху здравето й, затова, когато не й беше добре, той истински се притесняваше.

— Разбира се, че съм добре — отвърна тя, ала тъмните кръгове под очите й и бледността й не го убеждаваха. Тя почти нямаше пристъпи от астма, ала започваше да изглежда както при първата им среща. Малко по-разсеяна и малко по-сериозна и не напълно здрава.

— Искам да отидеш на лекар — настоя той.

— Добре съм — упорстваше тя.

— Наистина трябва да отидеш — твърдо каза той.

— Добре, добре.

Ала тя не направи нищо, извинявайки се, че е много заета. Накрая той й записа час и й каза, че ще я заведе лично, ако тя не отиде още на следващата сутрин. Беше минал месец от Коледа и тя беше в разгара на голяма кампания за събиране на средства за „Помогнете на децата!“. Дневно трябваше да води хиляди телефонни разговори и да посещава милиони хора.

— За Бога — реагира тя нервно, когато той я подсети за часа при лекаря на следващата сутрин, — просто съм уморена, това е всичко. Голяма работа. Защо си толкова разтревожен? — сопна му се тя, а той я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Имаш ли представа колко важна си за мен и за това семейство? Обичам те, Грейс. Не си прави шега със здравето си. Нуждая се от теб.

— Добре — отвърна тя тихо. — Ще отида. — От край време мразеше да ходи на лекар. Лекарите й напомняха за лошите преживявания, за изнасилванията, за смъртта на майка й, за нощта, когато уби баща си, а дори и за престоя й в „Белвю“ след нападението при „Сейнт Андрю“. За Грейс лекарите винаги бяха свързани с нещо неприятно, като се изключи раждането на децата й.

 

 

— Имаш ли представа какво може да не е наред? Как се чувстваш? — разпитваше я учтиво семейният им лекар.

Той бе мъж на средна възраст с интелигентно лице и с приятен характер. Не знаеше нищо за миналото на Грейс, нито за неприязънта й към лекарите.

— Чувствам се добре. Просто съм уморена, а Чарлс го приема истерично — усмихна се тя.

— Има право да е загрижен. Друго, освен умора? — Тя се замисли и сви рамене.

— Нищо друго. Малко замаяност, главоболие. — Тя го представяше като нещо незначително, но истината бе, че напоследък често й се виеше свят, а на няколко пъти усещаше, че й се повдига. Помисли, че се дължи на нервното напрежение около събирането на средства за организацията. — Много съм заета.

— Може би се нуждаеш от почивка. — Той се усмихна.

Предписа й витамини, провери пулса й, който бе добре. Не искаше да й прави сериозни изследвания. Срещу себе си виждаше млада и здрава жена, кръвното й налягане бе ниско, което обясняваше замаяността и главоболието.

— Яж повече червено месо — препоръча й той, — а също и спанак. Прати много поздрави на Чарлс.

Тя се обади отвън по телефона на съпруга си, за да го успокои, че всичко е наред. След като се почувства по-добре от обичайното, тръгна пеш към къщи на свежия януарски въздух. Беше студено и мразовито, в същото време слънчево и тя се чувстваше чудесно, дори бе енергична, укоряваше се, че е било глупаво да отива на лекар. Усмихна се сама на себе си, когато си помисли колко много се грижеше Чарлс за нея и колко щастлива е, в този момент зави зад ъгъла и се насочи към къщата им. Имаше усещането, че главата й е празна, но не повече, отколкото и друг път, ала когато стигна входната врата, установи, че е толкова замаяна, че не може да стои на краката си. Тя се опита да се стабилизира, но в следващия миг разбра, че се е вкопчила в някакъв възрастен мъж, който я гледа странно. Погледна го с невиждащи очи, направи две стъпки към дома си, изрече нещо неразбираемо, после припадна и се свлече на тротоара.