Даниел Стийл
Неустоима сила (8)

Глава 8

Полетът до Ню Йорк в сряда мина сякаш за миг. Кал спа, а Мередит се отдаде на работа. От офиса й бяха изпратили цяла купчина факсове, преди да отлетят от Париж. Когато се приземиха на летище „Кенеди“, тя продължаваше да ти преглежда.

Кал се събуди и я погледна със сънена усмивка, после се обърна към прозореца. Гумите на колелата току-що бяха докоснали пистата.

— Колко е часът? — попита, сподавяйки прозявката си.

— Два часът местно време. Очакват ни в офиса ми в четири. — Тя знаеше, че ще им отнеме доста време да минат през митницата, да приберат багажа си и да вземат кола до града. — Всички искат да те поздравят.

— Трябва да поздравят теб, Мередит. Надявам се, че си дават сметка за това. — Понякога се тревожеше за нея. Беше забелязал съвсем ясно, че Пол Блек не я цени, и Кал се питаше дали другите й партньори не са по-умни.

— Дават си сметка — усмихна се тя и пъхна документите в куфарчето.

 

 

Ала когато се срещнаха със старшите партньори в четири часа, за да определят цената на акциите, всички се здрависваха с Кал и се поздравяваха помежду си. Сред множеството в конферентната зала Мередит бе забравена. Единствено Пол Блек си направи труда да й каже, че е свършила добра работа, но повечето от останалите предпочитаха да разговарят с Кал и със старшите партньори.

Бе свикнала с тази ситуация и тя не я шокираше. Това бе мъжко общество, тайно братство, което все още гледаше със снизхождение на заслугите на жените. Като знаеше това, оцени високо факта, че я направиха партньор. Ала по време на един от многобройните им разговори с Калан той й каза, че съвсем не е ясно колко високо ще стигне във фирмата, дори я попита дали вече не е ударила в стъкления таван. За момента обаче тя отказваше да се терзае по този въпрос.

— Мередит е човекът, с когото трябва да разговаряте — подчерта Калан пред всички. — Тя е вълшебницата, която уреди всичко. Беше невероятна — повтори той няколкократно, но му се стори, че никой не искаше да го чуе и това го подразни.

Разговорите бяха прекъснати от включването на конферентната връзка с мениджърите по продажбите на всички фирми в обединението, за да договорят последните подробности след проучвателното пътуване. Мередит съобщи на всички, че сделката е била одобрена от Комисията за ценните книжа и фондовите борси и на сутринта, когато борсата отвори, акциите ще се търгуват ефективно. Всички бяха доволни, че заявките надхвърлят размера на емисията, и единственото нещо, което оставаше да се определи, бе размерът й и цената на една акция. Калан се съгласи да се придържа към броя акции, посочени в червените забележки, и да определи цена едва двайсет на сто по-висока от посочената в проспекта, така че в първоначалната търговия, с оглед на огромния брой заявки, цената да скочи рязко и бързо. Мередит нарече този прийом „да оставиш нещо на масата“, знаеше, че това ще вдъхне по-голяма увереност у всички и ще позволи на обединението да се разпусне незабавно. Сделката бе перфектно изпълнена и бе стигнала до идеален завършек, а Калан не се съмняваше, че успехът се дължи на нея, от началото до края.

Той й каза нещо подобно два часа по-късно, когато я закара до апартамента й с лимузина. Кал бе на път за летището, заминаваше за Калифорния. Инициативата им бе завършила, заявките надхвърляха реалното предлагане в съотношение единайсет към едно, търговията започваше на следващия ден, а рекламното съобщение щеше да се появи в „Уолстрийт джърнъл“ в четвъртък. Мисията бе завършила. Ала Калан остана с чувството, че Мередит не получи полагащата й се слава.

— Те на практика не те забелязваха на срещата, Мери — коментираше той с раздразнение. — Какво им става на тези хора?

— Просто са си такива. Не означава кой знае какво. Дават си сметка за успеха ми. Просто не изразяват гласно признанието си.

— Глупости. Те те възприемат за даденост и ти го знаеш. Би могла да провалиш нещата или най-малкото да свършиш работата наполовина. А ти организира всичко първокласно по всяка стъпка от пътя, какво говоря, дори повече от първокласно. Заявките са в повече единайсет към едно именно в резултат на твоята работа. Най-малкото, което можеха да направят, бе да го признаят.

— Това не е от значение — скромно отговори тя.

— Тогава ти си по-добър човек от мен. На твое място щях да съм бесен. Работи толкова усилено по тази емисия. Трябваше да те носят на ръце. — Наистина бе ядосан и тя се усмихна, когато наближиха нейната жилищна сграда.

— Няма проблем, Кал. Честно. Голямо момиче съм. Интересуват ме крайните резултати. Не е необходимо да се вдига шум около мен. Това е работата ми.

Той й бе благодарен и това бе достатъчно, а акциите получиха добра цена. Мередит очакваше акциите да скочат поне с двайсет на сто над цената на предлагане. Всичко се бе развило според първоначалния й план. А той изглежда имаше усещането, че й дължи повече от повърхностни благодарности.

— Приятен полет — пожела му тя с мила усмивка, когато лимузината спря пред входната й врата, а портиерът пое багажа й от шофьора.

— Ще ми липсваш — погледна я той тъжно.

— И ти на мен също. Ще се чуем утре, след като започне търговията. Ще те държа в течение. — Тя се поколеба за миг, преди да слезе от колата, а той задържа ръката й.

— Мередит, благодаря ти за всичко. — Вложи в думите си силното искрено чувство, което го вълнуваше. Бе му помогнала да осъществи най-голямата си мечта и за него този успех означаваше много. — Грижи се за себе си. И кажи на онзи щастлив твой съпруг, че и двамата имате приятел в Калифорния.

— И аз ти благодаря, Кал.

Тя го целуна по бузата и слезе от колата, а после застана на прага и помаха след лимузината, която се отправи към летището. Чувстваше се странно, докато се качваше към апартамента. Изглеждаше й необичайно да си бъде у дома, още повече, след като завари жилището празно.

Стив й бе оставил бележка, трябвало да се върне в болницата за през нощта, но обещаваше да си е вкъщи на следващия ден, когато тя се прибере от работа.

„Добре дошла у дома… обичам те“ — гласеше бележката и тя се усмихна, когато я прочете.

Не се разстрои, че го няма, беше свикнала с това, можеше да използва времето, за да прочете пощата си, да подреди документацията си и да изпере. Изпита щастие, когато същата вечер той й се обади. Четеше в леглото и скочи, когато чу телефонът да звъни.

— Добре дошла у дома, Мери. Съжалявам, че не съм при теб.

— Не се безпокой. И без това съм уморена. Ще си легна рано. — За нея всичко вървеше с шест часа напред, по френско време, според което бе приблизително пет часа сутринта. — Как върви работата?

— Лудница, както винаги. Две челни сблъсквания и обичайните членове на банди, които се изтребват един друг. Докараха и някакъв луд, изскочил пред влака в метрото.

— Струва ми се нормална нощ за твоята част от света. — Тя се усмихна. По неговите стандарти това бе обичайно натоварване.

— Да. Тази нощ не би трябвало да е много натоварено. Ще си бъда вкъщи утре. С теб всичко ли е наред?

— Абсолютно. Просто съм уморена.

Чувстваше се малко потисната, но не знаеше причината. Ала и това се случваше понякога, когато се прибираше вкъщи от гастролна презентация. У дома й беше добре, но се промъкваше известно разочарование. Нейното бебе бе изхвръкнало от гнездото и работата й бе приключила. И така, към следващия клиент. В паузите обаче чувстваше празнота.

Тази нощ спа неспокойно, подсъзнателно се притесняваше за емисията, но когато отиде на работа на другия ден, видя доказателството за успеха — рекламното съобщение за петъчния „Уолстрийт джърнъл“. Изглеждаше точно както очакваше — името на тяхната фирма бе вляво, което показваше, че тя ще управлява пакета акции, имаше няколко големи компании извън списъка, което означаваше, че вместо тях са изредени по-малки фирми — знак колко важна бе сделката. Бе пристигнала в офиса навреме, за да се увери, че акциите се търгуват добре.

Всички говореха за „Дау тек“. Цената на акциите вече се покачваше, но не толкова бързо или толкова много, та да я постави в глупавото положение, че не е предложила по-висока начална цена. Това предлагане на акции бе като по учебник и отговаряше на всички очаквания за превръщането на компанията в акционерна. Седеше на бюрото си, завладяна от чувството за удовлетворение от добре свършената работа, когато Кал й се обади.

— Е, коя е следващата ни спирка, Мередит? Готов съм за поредния гра — шегуваше се и тя се разсмя звънко.

— И аз. Не мога да повярвам, че свърши. Като погледна назад, всичко ми се струва много лесно.

— Да, също като раждането на дете. Сега изглежда лесно, защото мина гладко, благодарение на теб. Не знам какво да правя със себе си, след като се върнах.

— Ще измислиш нещо. — Знаеше, че го чакат много нови проекти, бяха разговаряли надълго и нашироко за тях.

— Как е Стив? — попита той вежливо.

Двамата разговаряха като стари приятели.

— Все още не съм го виждала. На работа е. През уикенда ще е свободен и каза, че ще заключи куфарчето ми.

— Не го обвинявам. И аз бих постъпил така. Кажи му да те заведе на танци.

Тя се разсмя. Стив не беше Фред Астер. Той дори мразеше да танцува. По-скоро би си останал вкъщи да гледа телевизия с чаша вино.

— Опасявам се, че не го бива много в това. Вероятно утре ще отидем на кино. Повече му приляга. Ами ти? Как са децата?

— Страхотно. Не мисля, че съм им липсвал. — Кал и Мередит се чувстваха като ученици, прибрали се вкъщи от лагер или от училищен пансион, просто не знаеха какво да правят у дома. — Имат безкрайни планове да ме изтезават целия уикенд. Момичетата настояват да ги заведа в града, а трябва да придружа и Анди на тренировка по футбол. Много вълнуващо.

— Никакви светски събития през уикенда? — Тя продължаваше да се интересува от живота му дори може би повече отпреди.

— Искаш да кажеш нещо като игра на бинго? — пошегува се той. — Това правя всеки вторник.

— Да, и аз — засмя се тя. — Всъщност следващата седмица ще се срещна с нов клиент за първично широко предлагане, звучи много интересно. Отнася се за малка високотехнологична фирма от Бостън.

— Няма ме по-малко от един ден и ти вече ми изневеряваш. Мислех, че ще почиваш след нашата кампания и ще живееш със спомените. — Думите му прозвучаха странно облъхнати от носталгия.

— Като говорим за спомени, как е Чарли? Щастлив ли е, след като се върна?

— Не съм сигурен — малко сухо отговори Кал. — Планирал е среща с мен този следобед и имам чувството, че замисля нещо. Все още се муси, че станахме акционерна компания, но това не е тайна. Ти го знаеш.

— Чарли не крие чувствата си, нали? — подхвърли тя със смях.

Той не й липсваше. Остана в опозиция до последния момент, макар да прояви вежливост, когато се сбогуваха. Дори той бе принуден да признае, че целият процес премина много по-добре, отколкото някои бе очаквал.

— Е, приятен уикенд, Мередит, и приятна почивка. Ти си я заслужи.

— И ти, Кал.

— Ще ти се обадя по някое време следващата седмица, за да видя как вървят нещата — обеща той.

Тя затвори и целия следобед работи в офиса, към шест часа вечерта се прибра вкъщи, където Стив вече я чакаше. Грабна я още щом влезе в дневната, завъртя я и я целуна.

— Боже, липсваше ми.

— Нямаше ме само една седмица, глупчо такъв.

— Стори ми се много по-дълго.

Той й се усмихна, целуна я отново, сипа и на двамата по чаша вино и след час, след като поговориха, той се зае да приготви вечеря. Жадуваше да говори с нея, да я гледа, да я чувства до себе си в леглото през нощта.

Направи спагети, салата и хлебчета с чесън, а по средата на вечерята се разнежи и половината храна остана недокосната, тъй като я понесе към спалнята.

Тази вечер повече не станаха от леглото, а когато тя се събуди на следващата сутрин, разчисти масата и постави чиниите в съдомиялната машина. Стив все още спеше, тя прегледа „Уолстрийт джърнъл“ и забеляза, че рекламното съобщение е излязло точно както го бе видяла предния ден.

Тръгна тихо за офиса, а Стив й се обади на работа, когато се събуди на обяд. Тя отново успя да се прибере вкъщи по-рано. Стив я чакаше в дневната, вече бе приготвил вечерята и щом се нахраниха отидоха на кино.

Уикендът бе във всяко отношение идиличен. Разговаряха, шегуваха се и ходиха на дълги разходки в парка. Времето беше все още топло, въздухът ухаеше, това бе идеалния сезон в Ню Йорк, създаваше се усещането за пролет, въпреки че изтичаха последните седмици на септември.

В събота вечерта отидоха да вечерят в ресторант в съседство, който и двамата харесваха. Нямаше нищо общо с „Харис бар“, където бе прекарала предишната съботна вечер с Калан, но бе точно това, което обичаше.

За пръв път от месеци двамата със Стив успяха да прекарат цялото време заедно, без да бъдат обезпокоявани. Той не беше на повикване през уикенда, а тя спази обещанието си и не докосна куфарчето си. Прекараха невероятно.

А в понеделник сутринта, когато тръгна за работа, той обличаше работните си дрехи, за да поеме към болницата. Този път щеше да отсъства два дни, част от времето щеше да бъде на разположение в болницата, а през останалата — да дежури ефективно. И на двамата им предстоеше не особено натоварена седмица, поне за Мередит. При него никога не можеше да се предвиди какво точно ще се случи.

Когато влезе в офиса си, най-напред провери движението на акциите на „Дау тек“, те все още вървяха добре и тя изпита задоволство. Мислеше да се обади на Кал да го поздрави отново, когато й позвъни секретарката.

— Калан Дау ви търси, мисис Уитман — отривисто съобщи тя и Мередит прекрати заниманията си, за да отговори.

— Здравей. Тъкмо се готвех да ти се обадя. Акциите все още вървят добре. — Тя самата бе купила пакет от тях за себе си след откриването на търговията и сега проявяваше към движението на цената им и съвсем личен интерес. — Какво ново в Калифорния?

— Е, Мередит — тя усети нещо странно в гласа му, — тук нещата се движат с шеметна скорост.

— Какво искаш да кажеш? — Мередит бе озадачена, но заинтригувана от думите му.

— Чарли подаде оставка в петък. Боя се да не създаде проблем, ако разстрои акционерите или предизвика съдебен процес, но се надявам това да не се случи. Имахме продължителен сериозен разговор, той не може да се примири с факта, че сме акционерна компания. Не желае да отговаря на акционерите и категорично се противопоставя на придобиването на друга компания. Всъщност бе достатъчно искрен, каза, че аз съм го надминал. Според него бил твърде стар, за да се приспособява. Да ти кажа право, мисля, че е взел правилното решение, като имам предвид как се чувстваше.

Като разсъди върху думите му, Мередит кимна утвърдително:

— Може би е за добро, Кал, въпреки че ми е известна дългогодишната ви работа заедно. Трябва да намериш някого, който споделя поетата от теб посока и е готов да работи за разрастването на компанията и дори е ентусиазиран от идеята.

— На това се надявам — отвърна той лаконично.

— Имаш ли някого предвид? Какъв период предизвестие ти даде Чарли?

— Отговорите и на двата въпроса са да, и две седмици, в същия ред.

— Времето нито е много, нито е малко.

— Да ти кажа истината, мисля, че го е решил още преди гастролната презентация, но е изчакал да ме уведоми, когато се върнем. Не мисли, че трябва да остава тук, след като е решил да си тръгва. — Калан знаеше, че за Чарли щеше да е много трудно да си тръгне, тя представляваше много за него.

— И така, кого предвиждаш за неговия пост? Някой външен или човек от компанията? — попита тя, опитваше се да се сети за някой подходящ специалист, когото да му препоръча.

— Спрял съм се на външен. — Седнал на бюрото си, той се усмихваше, но тя нямаше как да го види. — Исках да разбера какво мислиш за идеята.

— Познавам ли го? — Очевидно бе заинтригувана. Проявяваше донякъде майчински чувства към „Дау тек“ и бе трогната, че той й се обади да се посъветва.

— Съвсем отблизо. Всъщност, смятам, че този човек ще е идеалният заместник на Чарли.

— Умирам от любопитство, Кал — нетърпеливо го подкани тя. — Кой е?

— Иди до огледалото, Мери — ласкаво й предложи той и мина известно време, докато тя асимилира казаното от него.

— Какво означава това? — Бе напълно озадачена.

— Бих искал ти да си новият ни финансов директор, Мередит. Ти си точно това, от което се нуждае компанията… от което се нуждая аз. Имаш същите виждания като мен, същите цели за компанията. Знаеш всичко за този бизнес. Споделих докрай тайните и бъдещите си планове с теб. Мери, ти си идеалният човек.

Отначало тя помисли, че той се шегува. Но предложението беше много примамливо. За жалост нямаше как да го осъществи. Вече имаше работа, дом, съпруг и не бе възможно да напусне Ню Йорк. Какво щеше да прави Стив?

— Това е най-хубавото нещо, което някой ми е казвал от години, Кал. — Не й се искаше да му отказва, но трябваше. — Ала знаеш, че не мога да го направя.

— Защо не? — Тонът му бе твърд, сякаш не би приел не за отговор. — Разбира се, че можеш да го направиш, стига да искаш — стори й се, че щеше да се обиди, ако не приемеше.

— Аз съм инвестиционен банкер, Кал. И наистина не познавам достатъчно вашия бизнес, за да бъда ефективен финансов директор. Каквито и трудности да ти създава, Чарли знае много повече от мен по този въпрос. Освен това съм партньор във фирмата, тук имам съпруг, който работи в Ню Йорк. Не мога просто така да захвърля всичко и да се преместя в Калифорния.

— Хората непрекъснато го правят, Мередит, знаеш го. Променят кариерата, работното си място, професията, именно това е смисълът на живота — промени и израстване. Би била чудесен финансов директор. В твоята фирма си в задънена улица и го разбираш. Това е повече от ясно. Партньорите ти не те ценят, дори не се досещат, че си изключителна, пък аз го знам. Ще бъдеш неоценима за мен. И ако искаш да съм откровен докрай, ще печелиш много повече пари тук. Това е голяма възможност за теб. А Стив ще си намери работа в Калифорния. И ние имаме травматологични отделения. В Централната болница на Сан Франциско. То е едно от най-добрите в страната. Дадох ли отговор на всичките ти въпроси? — За момент, докато го слушаше, й се стори, че няма какво да възрази.

— На някои от тях. Не мога обаче да взема решението ей така, за миг. Трябва да го обсъдя със Стив. Работата му тук е чудесна.

— Като номер две в отделението. Може би тук ще бъде номер едно. Защо не разговаряш с него за предложението?

— И какво да кажа? Че се отказвам от кариерата, на която посветих дванайсет години и искам той да захвърли всичко и да ме последва на другия край на континента? Кал, това е съдбоносно решение. — Бе останала без дъх. Той направо я бе зашеметил.

— Знам това, Мередит. Не очаквам да вземеш решение с лекота. Като твой приятел обаче мога да ти кажа, че това ще е най-доброто, което ти се е случвало. Защо не дойдеш тази седмица и да поговорим?

— Не мога. — В гласа й се усещаше паника.

За пръв път я чуваше раздразнена и притеснена.

— Защо не? — Бе настоятелен, когато искаше нещо, и тя имаше чувството, че към нея лети експресен влак. Калан Дау не бе преуспял случайно. Когато си набележеше цел, той я преследваше, докато я постигне.

— Имам срещи тази седмица — смотолеви тя.

— Тогава да се видим през следващата. Нека поне го обсъдим.

— Познавам работата, Кал. Познавам компанията. Познавам и теб. Не в това е проблемът. Не е необходимо да ме убеждаваш. Но моят живот е изграден тук.

— Предлагам ти по-добър живот тук. Искаш ли аз да говоря със Стив?

— Не, аз ще го направя. Но той ще помисли, че съм луда, а може би, че и ти си луд — беше разтревожена, а приповдигнатият тон, с който той говореше, я плашеше.

Кал изобщо не се вслушваше в разумните й възражения.

— Може и да съм луд, но това е най-добрата ми идея от години. Мисля, че Чарли Макинтош ми направи голяма услуга.

— А аз мисля, че напускането му може да преобърне живота ми с краката нагоре. — Тя се разсмя, най-сетне малко дойде на себе си. Кал не преставаше да я удивява.

— Поне ще обмислиш ли предложението? Разговаряй със Стив, виж какво мисли. По думите ти за него, съдя, че е умен мъж. Може би ще оцени огромната възможност, която ти се предоставя. Мередит, искам да ти дам възможност да придобиеш едно на сто от компанията и мога ти плащам повече от сегашните ти партньори.

Без съмнение, щом имаше възможност да купи акции, предложението бе съблазнително. Но те все пак имаха живот в Ню Йорк, а трябваше да помислят и за работата на Стив. Пало Алто беше далеч от Манхатън, от всичко, което имаха и познаваха.

— Кал, предложението ти е невероятно. Но просто не знам. Не мисля, че ще е лесно Стив да напусне травматологичното отделение. Дори ми е неприятно, че трябва да го питам. Просто не е честно към него.

— Ами ако се беше случило обратното. — Той получава фантастично предложение, заради което трябва да се преместите, ти би ли тръгнала? — притисна я Калан.

— Не би го поискал от мен, Кал. Твърде почтен е, за да го направи.

— Това не е въпрос на почтеност, Мери, това е бизнес, голям бизнес и шанс да спечелиш много пари за двамата и да живеете по-добре тук.

— Ще говоря със Стив — каза тя накрая, — но не се надявай много. Трябва да уважа факта, че той има добра работа тук и е възможно да не поиска да се преместим. Вероятно ще намериш някого там, в Калифорния, може би някой от компанията, за когото не се сещаш в момента.

— Никой от моето обкръжение не може да стъпи на малкия ти пръст, Мери. Дори Чарли ми предложи да разговарям с теб. Направила си му силно впечатление. Хайде… имам нужда от теб. Не можеш да ми откажеш сега, след всичко, което постигнахме заедно. Това е моето бебе, Мери, а донякъде и твоето. Не искаш ли да го видиш как расте?

— Престани да ме омайваш — отвърна тя смеейки се, — ужасен си!

— Просто искам да дойдеш тук и да разговаряме. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще дойдеш ли тази седмица, Мери?

— Нека първо го обсъдя със Стив. Той е в болницата, но в сряда ще се прибере. Не искам да разисквам този въпрос по телефона.

— А аз не искам да чакам дълго. Защо не отидеш веднага при него? Така ще можеш да дойдеш тук в сряда.

— И какво според теб да кажа на партньорите си? — Тя отново се притесни при перспективата да захвърли всичко и да отиде в Калифорния да разговаря с Калан за новата работа. Започваше да й звучи страшно. Но в същото време я привличаше.

— Кажи им, че имаш нужда от отпуск. В крайна сметка си го заслужи.

— Не искам да ги лъжа, Кал.

— О, за бога, тогава им кажи истината. Обвини ги право в очите, че не те ценят достатъчно, че никакви ги няма, когато трябва да ти отдадат заслуженото, че не си струва да работиш повече за тях. Така че идвай в Калифорния да се видим.

— Това наистина ще им хареса, Кал.

— Това е истината и ти го знаеш, Мери. А и те си го знаят. Сега отивай да говориш със съпруга си в болницата и довечера ми се обади.

— Не ме притискай.

— Ще те притискам, докато не се съгласиш да дойдеш поне да поговори. Дължа ти толкова много.

— А аз дължа на съпруга си много повече, Кал. Не мога просто така да разруша кариерата му и да му кажа да си търси работа в Калифорния, защото така ми е удобно. С право може да ми отговори, че трябва да забравя за това.

— Не и ако е човекът, който твърдиш, че е. Мисля, че ще останеш изненадана.

 

 

Така и се случи, когато Мередит се срещна със Стив в столовата в девет часа, за да му предаде разговора. Притесняваше се ужасно как да му поднесе вестта, но след като се престраши, обясни какво й е предложил Кал.

Стив я погледна проницателно:

— Това ли искаш, Мери? — попита я без заобикалки.

— Не знам какво искам, скъпи — честно си призна тя. — Това е прекрасно предложение, а компанията е много интересна. Но ние имаме живот тук. Тук съм от дванайсет години и ми харесва да бъда партньор във фирма за инвестиционна банкова дейност, която е голям играч на Уолстрийт. А и ти имаш страхотна работа тук. Не мисля, че е честно да те карам да напуснеш всичко това и да се преместиш в Калифорния.

— Защо не, ако е по-добре за нас в дългосрочна перспектива? Може там да ни хареса. — Мисълта, която му мина през ум веднага, беше, че ако я откъсне от Уолстрийт, тя може би най-сетне ще поиска деца. А Калифорния би била чудесно място за отглеждането им.

— Наистина ли си склонен да се преместиш оттук? — Тя го погледна озадачена, след като чу какво е мнението му.

— Може би. Ако намеря работа, а не виждам защо да не намеря. Хората се стрелят и в Калифорния. Там също има банди. — Стив се усмихна. Беше приел новината много по-добре, отколкото тя очакваше. Дори й се стори ентусиазиран, може би повече от нея. Тя все още се чувстваше нервна. Подобна стъпка представляваше голяма промяна в цялата й кариера, макар че предложението на Кал бе несъмнено съблазнително. — Защо поне не заминеш да поговориш с него?

— И той ми го предложи, но… — Тя все още се колебаеше, но Стив я насърчи. Радваше се за нея.

— Мисля, че трябва да го направиш. Кога иска да отидеш?

— Може би в сряда. Утре имам среща с нов клиент.

— Е, заминавай. И ако ти хареса, ще дойда при теб в петък. Този уикенд пак не съм на работа.

— Как уреди това?

Тя бе трогната от положителното му отношение към предложението на Кал. Очевидно Стив искаше най-доброто за нея и бе готов на саможертви, дори големи, за да й помогне да постигне желаното.

— Продадох душата си, за да осигуря уикенд за двамата, Мери. Май съм постъпил правилно. Докато сме там, можем да проверим в някои болници. Калан Дау сигурно има връзки. А и аз познавам двама колеги в Станфорд. Правят специализация там.

— Ти си невероятен, мили. — Тя се протегна през масата и хвана ръката му. Той беше дори по-чудесен, отколкото го бе представила пред Кал.

— И ти. А сега отивай вкъщи и му се обади.

— Мога да му се обадя и утре.

Ала накрая размисли. Позвъни му веднага, щом се прибра.

Кал нямаше търпение да я чуе.

— Какво каза Стив?

— Иска да дойда при теб и да се видим. Невероятен е. Дори не се противопостави на преместването.

— Защото е умен и е разбрал, че сделката е добра. А освен това те обича.

— И аз го обичам. Със сигурност е най-свестният мъж на земята, щом се съгласи да направи подобно нещо за мен. Каза, че ако искам, ще дойде там през уикенда и ще се огледа за работа. Познава колеги в Станфорд.

— Мога да ви помогна, Мери. Познавам някои хора в болниците. Напълно възможно е да получи работата, която иска. А ти ще си мой финансов директор и ще заживеем щастливи заедно.

— От твоите уста всичко звучи толкова просто…

И двамата обаче си даваха сметка, че не е така. Не бе лесно кариерите на двама души да бъдат прехвърлени на другия край на страната. Или може би той бе прав и не бе чак толкова сложно, колкото тя си мислеше. Вече не знаеше какво да мисли. Пречките, които изглеждаха прекалено големи в началото, сякаш отпадаха една по една и единственият въпрос, който трябваше да реши, бе дали иска идеята да се осъществи. Ала преди да вземе решението, трябваше да поговори с Кал.

— Може да е просто, ако го искаш, Мередит — уверено рече той. — И така, кога идваш? Какво ще кажеш за утре?

— Трябва да се срещна с нов клиент — напомни му тя.

— С малко късмет може да се окаже, че му губиш времето. Поне аз се надявам да е така.

— Все още не знаем, нали? — твърдо отговори тя. Все още имаше отговорности към партньорите си в Ню Йорк и трябваше да ги поеме. — Какво ще кажеш за сряда? Ще се освободя за три дни, които да прекарам с теб, ако искаш. До края на седмицата нямам ангажименти.

— Звучи чудесно. — По гласа му се разбираше колко се зарадва, че тя ще дойде. Мередит също усещаше вълнение. Нещата се развиваха толкова бързо, че беше малко страшно. — Ще те чакам на летището, само ми кажи кога пристигаш.

— Сигурен ли си, че не правиш голяма грешка, Кал? Фактът, че организирахме успешно първичното предлагане на акциите не означава, че ще бъда добър финансов директор за теб. — Никога не бе работила такава работа. Ала знаеше доста за „Дау тек“.

— Повярвай ми, Мередит, знам какво правя. Веднага разпознавам таланта, щом го зърна, не съм бил толкова впечатлен от години. Ако бях сигурен, че поне ще го обмислиш, щях да разцелувам Чарли, когато подаде оставка. Това е най-голямата услуга, която някой ми е правил.

— Е, не се възпламенявай чак толкова. Нека първо поговорим.

— Ще говорим много, обещавам. Питай ме за всичко, което искаш да знаеш, Мери. Нямам тайни от теб.

Тя харесваше това му качество. Беше честен човек, почтен и с блестящ ум. Съчетанието бе страхотно, а и вече се беше убедила, че работят чудесно заедно. Все пак обаче й предстоеше да вземе грандиозно решение и не можеше да позволи Стив да рискува кариерата си заради нейната. Трябваше да гарантира интересите му по най-добрия начин, въпреки че той бе склонен да направи жест заради нея. Искаше да осигури неговото щастие, това бе от жизненоважно значение за нея.

— Нямам търпение да те видя — добави Кал.

— Не мислех, че ще се срещнем отново толкова скоро. — Тя се разсмя.

Предложението му бе напълно неочаквано. Изобщо не бе си и мечтала това да се случи, а бе станало в резултат на първичното предлагане и гастролната презентация, организирани от нея. Все пак й се струваше, че някаква невидима сила има пръст. Ала продължаваше да се притеснява. Искаше да вземе най-доброто решение за всички и отговорността за това бе огромна.

— Опасявах се, че трябва да си купя нова компания и да реша да я направя акционерна, само и само да те видя отново. Чудесни новини, Мери. Ние с теб сме страхотен екип.

— Така е нали — потвърди доволно. И имаше защо — цената на акциите се покачваше. — Е, нека видим какво ще произлезе, когато дойда в Калифорния.

— Ще започна да паля свещи, Мередит… или ще поръчам молебен, или нещо подобно. Ще направя и невъзможното, за да те уговоря. Надявам се, че го знаеш.

— Подозирах, че си способен — засмя се дяволито тя. Той наистина не беше от хората, които приемат не за отговор.

— Ще се видим в сряда — весело се сбогува Кал.

След като остави слушалката, Мередит остана да седи на дивана, загледана в телефона, като се питаше какво ще се случи в Калифорния.