Даниел Стийл
Неустоима сила (6)

Глава 6

Прекараха приятен, спокоен уикенд. В събота се излежаваха до обяд, заспиваха, събуждаха се, а когато станаха, валеше и те решиха да отидат на кино.

Гледаха филм, който и двамата отдавна бяха запланували да видят, а после се разходиха бавно до дома под дъжда, по пътя се отбиха да хапнат сладолед. Обсъждаха дали да не излязат да вечерят хамбургери, но накрая предпочетоха да останат вкъщи, да гледат видео и си поръчаха китайска храна. Като никога от болницата ги оставиха на мира. Той не беше на повикване, нямаше катастрофи, които изискваха присъствието му, когато не беше дежурен. За пръв път от месеци тя дори не докосна куфарчето си.

В единайсет същата вечер си легнаха прегърнати и той изпита ненавист към факта, че на другия ден трябва да отива на работа, а тя — да замине. Щеше да се върне в Ню Йорк в понеделник вечерта с Кал, предвиждаха да останат тук два дни, а в сряда вечерта Мередит пътуваше за Европа. Ала дотогава той щеше да е в болницата и тя се съмняваше, че ще го види. В четвъртък щеше да е в Единбург, в петък — в Лондон, и двамата с Кал щяха да останат там и през уикенда. В понеделник предстоеше Женева, във вторник — Париж, а после в сряда — обратно за Ню Йорк. Така че в крайна сметка нямаше да види Стив през следващите единайсет дни. Бяха свикнали на този стил на живот. Ала неочаквано предстоящата раздяла им се стори цяла вечност.

— След това известно време няма да пътувам, обещавам. — Тя лежеше до него, сгушена до гърба му, обвила го с ръце.

— Ще те спра от тази работа. Не ме интересува колко пари печелиш, работата ти е ужасно натоварена и отсъстваш прекалено много. Може би вече е време да забавиш малко темпото.

Ала Мередит знаеше, че партньорите й не мислят така. Стив явно искаше да поднови разговора за бебе, но нямаше смисъл, докато тази сделка не приключеше. Бе необходимо да се освободят поне за малко и да разговарят. Според него този въпрос не търпеше вече отлагане, защото напредваха във възрастта. Той винаги бе искал да има три или четири деца, но би се радвал и на едно. Смяташе, че Мередит ще е съгласна поне на това. Можеха да си позволят сестра или детегледачка, ако тя искаше да се върне на работа, след като роди. Мислеше за това, докато лежеше до нея, но не каза нищо. Не искаше да подема сериозен разговор или още по-лошо — спор, просто искаше да й се наслаждава. Смяташе, че тя се страхува да има деца, но ако веднъж решеше да предприеме тази стъпка, той бе сигурен, че ще й хареса.

Тази нощ спаха дълбоко в прегръдките си и когато в шест часа сутринта го събуди звънът на часовника, той с мъка се откъсна от нея. Трябваше да бъде в болницата в седем.

Когато излизаше, тя все още спеше и той я побутна лекичко, за да се сбогуват. Мередит стреснато отвори очи. В първия момент не можеше да се сети къде е прекарала нощта. Времето бе минало толкова бързо.

— Ще се видим, когато се върнеш, Мери… обичам те.

— И аз те обичам… ще ти се обадя довечера от Бостън.

Той кимна, целуна я, а минута по-късно тръгна, в чехлите и униформата за работа, за да спасява живота, който други унищожаваха. Понякога имаше чувството, че се бори с вятърни мелници.

Мередит спа до осем, после стана, направи си кафе, прочете вестника и започна да подрежда куфара си. Подготви се и за Европа, знаеше, че по всяка вероятност няма да има време, когато се върне в Ню Йорк с Калан за гастролната презентация. Щяха да са прекалено заети с предвидените инициативи в Ню Йорк. За тях това бе най-важният град, последният, преди да отпътуват за Европа. Искаше да осигурят инвеститори за цялата емисия, преди да тръгнат за Европа и мислеше, има голям шанс това да се случи.

Завърши опаковането на багажа в ранния следобед, а след това не знаеше с какво да се заеме. Не й се правеше нищо сама. А не беше в настроение да отиде в някой музей. Накрая реши, че все пак не е лошо да замине за Бостън по-рано. Можеше да вечеря с Кал, когато стигне там. По-добре, отколкото да остане сама в празния апартамент.

В три часа взе такси до „Ла Гуардия“, хвана самолета в четири, а в шест влезе във фоайето на „Риц Карлтън“. Беше пристигнала преди Кал. Остави му бележка на рецепцията, в която му съобщаваше, че вече е тук, и точно в седем телефонът в стаята й иззвъня.

— Ти направо ме изненада! Кога пристигна?

— Преди около час. — Тя се усмихна, когато чу гласа му. Усети задоволството му, че я чува. — Как мина полетът ти?

— Отегчително. А твоят уикенд?

— Спокоен. Отпочинахме, ходихме на кино.

— Изпра ли?

— Не, Стив ме отмени. — Тя се разсмя. — Глези ме.

— Струва ми се, че не можеш да желаеш повече. Няма друг мъж на света, който да е толкова добър… да готви… да пере… да спасява живота на хората… Останалите изглеждаме негодяи в сравнение с него, Мередит. Май започвам да го мразя.

— Истинска щастливка съм — усмихна се тя. — А ти как прекара през уикенда с децата?

— Беше забавно. В събота играхме тенис, а после с Анди — голф.

— Аз имам идеален съпруг, но ти си идеалният баща.

Мина й мисълта, че Стив вероятно също би бил идеален баща, ако някога му дадеше възможност да пробва, нещо, което още не бе сторила.

— А ти си най-прекрасната жена — изрече той с тон, който я накара да се изчерви, но Мередит разбираше, че той просто се шегува. Дори по време на пътуванията той никога не се бе опитал да й бъде нещо повече от приятел и тя го уважаваше за това.

— Едва ли. Просто, струва ми се, съм перфектният инвестиционен банкер.

— Супержена. Какво ще кажеш да вечеряш с мен?

— Нямам нищо против. — Именно затова бе пристигнала по-рано.

Разбраха се да се срещнат след половин час във фоайето и да намерят някое ресторантче, където да хапнат спагети или пица. И двамата не искаха да се обличат специално, нито да ходят на официална вечеря.

— Ще възразиш ли, ако съм с джинси? — попита я той, а в нейния глас се усети облекчение, когато отговори.

— Ще ми хареса. — Тя бе пътувала с памучна рокля и сандали и реши, че е подходящо облечена, след като щяха да отидат в пицария.

Ала когато се видяха във фоайето, той все пак изглеждаше като излязъл от реклама. Носеше джинси, чиста бяла риза с навити ръкави, мокасините му бяха лъснати до блясък, а през рамо бе преметнал блейзер.

— Ти ме измами — сгълча го тя, а той я погледна с възхищение. Изглеждаше свежа и млада, невероятно красива.

— За какво?

— Изглеждаш прекалено добре за вечеря в пицария. Има ли случай, в който да носиш тениска или да си размъкнат? — Не можеше да си го представи, както и той не бе в състояние да си помисли, че тя може да придобие занемарен вид.

— А ти, кога за последен път си била раздърпана, Мередит? В първи клас, може би… или преди това? — Тя се засмя на косвения комплимент и двамата излязоха от хотела развеселени, не спираха да говорят, като приятели, в каквито бързо се превръщаха.

Откриха малко италианско ресторантче на няколко пресечки и прекараха остатъка от вечерта, погълнати в разговор за инвестиционните банки и тяхната дейност. Той бе очарован от осведомеността й, с интерес откри колко много я вълнува работата й. В същото време му направи впечатление, че тя изглежда беше овладяла до голяма степен тънкостите и на неговия бизнес. Подхвърляха си информация и мнения цяла вечер, сякаш бяха противници на тенис турнира „Уимбълдън“. Последни си тръгнаха от ресторанта, не искаха да приключват разговора си, но и двамата трябваше да поспят преди презентацията на следващата сутрин.

Мередит знаеше, че Чарли Макинтош, финансовият директор на Калан, е излетял от Сан Франциско същата вечер и щеше да пристигна около полунощ. И двамата се надяваха да се държи по-сърдечно в Бостън и Ню Йорк, и по време на последното пътуване из Европа.

— Снощи имах дълъг разговор с него по телефона — осведоми я Кал, докато се возеха в асансьора. — Казах му, че наистина трябва да оживи презентацията. Надявам се да ме е разбрал, да е осъзнал думите ми.

Кал обаче не изглеждаше много убеден. Започваше да проумява колко неподатлив е Чарли и че е малко вероятно да промени позицията си в близко бъдеще. Дори в разговора им по телефона предишната вечер не бе спестил критиките си заради превръщането на компанията в акционерна. Приличаше на куче с кокал в уста — не искаше да го пусне, независимо колко настоятелно Калан го молеше да направи това. Калан започваше да се страхува, че позицията на Чарли ще доведе до пълен разрив помежду им. Сподели опасенията си с Мередит, докато я изпращаше до стаята й, а тя го слушаше и кимаше в знак на съгласие, погълната от думите му.

— Понякога е трудно всичко да бъде предвидено. Може би, след като сделката приключи, той ще се обърне на сто и осемдесет градуса и ще те изненада. Надявам се най-сетне ще разбере, че си направил нещо голямо за компанията, което е само в нейна полза. В крайна сметка можеш да използваш акциите си, за да придобиваш други компании. Мисля, че това би му харесало.

— Струва ми се, че точно прекомерното разрастване на компанията е една от причините да се чувства уплашен — отвърна Кал дълбокомислено.

Мередит се натъжи. Чарли наистина се оказа костелив орех.

Продължиха да разговарят на тази тема, а след няколко минути той й пожела лека нощ и припомни, че ще се срещнат на закуска с Чарли Макинтош. Мередит обеща да направи всичко възможно и да го привлече към идеята.

В стаята си завари две съобщения от Стив, а когато му позвъни, сестрата, която вдигаше телефона, успя да го открие като по чудо. Той й каза, че нощта била спокойна, в Ню Йорк още валяло и изглежда всички си били останали вкъщи и не създавали проблеми.

— Може би тогава ще успееш да поспиш — рече тя с усмивка, замислена за нощта, която бяха прекарали заедно предния ден, и как се любиха, когато тя се прибра в събота сутринта. Струваше й се, че е минала цяла вечност, откакто го бе видяла. Дните и нощите им бяха толкова пълни, че времето между тях изглеждаше прекалено дълго.

— Ти също се опитай да поспиш. Тези хора те ангажират до никое време, а после очакват от теб на другата сутрин да си свежа и съвсем бодра.

— Затова ми плащат. Ще си бъда у дома утре вечер, скъпи. — Поне щеше да спи в собственото си легло, Стив обаче нямаше да го има. Той щеше да използва леглото на колелца в кабинета си, ако не го повикат.

— Ще ти се обадя — обеща той, мина му мисълта, че преди тя понякога отиваше да го види в болницата, но и двамата знаеха, че в това няма никакъв смисъл. Той винаги бе зает и накрая тя си тръгваше разстроена и ядосана. Много по-лесно бе да разговарят, когато имаше почивка и тя съвпадаше с нейната.

Тази нощ Мередит чете до късно, прегледа отново всички материали по презентациите. Имаше няколко пункта в краткото въведение на Кал, които искаше да промени, направи и някои бележки по презентацията на Чарли Макинтош.

Ала когато сподели мислите си с Чарли на закуската сутринта, той се вбеси в момента, в който му направи предложенията. Стана й неприятно, защото тя не го критикуваше, а просто предлагаше да се подобри представянето на „Дау тек“ пред потенциалните инвеститори.

— Не съм сигурна, че разбирате какво се опитвам да кажа — със спокоен тон му обясни тя, опитвайки се да намери друг път към него, за да сломи съпротивата му и да възприеме идеята. Ала Чарли беше невероятно неотстъпчив и открито враждебен.

— Разбирам прекрасно. Вие си въобразявате, че сте много умна, госпожо инвестиционен банкер от Уолстрийт. Е, позволете да ви кажа, че не съм съгласен с проклетите неща, които казахте през последните десет минути, нито с изречените през последните десет седмици. Това е огромна грешка и вашите хора така са завъртели главата на Кал, че той е замаян от доларови знаци и не знае на кой свят се намира.

Мередит бе шокирана не само от казаното, но и от проявата на неуважение. С един удар Макинтош бе успял да обиди и двамата си събеседници и тя забеляза, че това не се хареса на Калан.

— Може би ако престанете да се борите с превръщането на компанията в акционерна, мистър Макинтош, ще откриете най-добрия начин да ни помогнете да го направим. Защото тя ще стане акционерна, независимо дали това ви харесва или не. Такова е желанието на Калан, такава услуга ще получи той от нашата фирма. А що се отнася до вас, вие можете да бъдете част от това или да седите безучастно като камък и да отказвате да сътрудничите, но каквото и да сторите, гарантирам ви, че реката ще ви подмине. Просто не можете да я спрете.

Той изглеждаше озадачен от думите й и от силата, която излъчваха. Калан приличаше на буреносен облак, когато плати сметката и допи кафето си. Единственото, което каза на излизане от ресторанта, бе, че иска да се срещне с Макинтош след презентацията. Мередит можеше да си представи какво означава това. Щеше да му даде да разбере и може би дори щеше да го заплаши с уволнение, ако се наложеше. Сега изобщо не му бе времето Чарли да ги застрашава с неподчинение, нито да обижда инвестиционните банкери.

Тримата излязоха от трапезарията, потънали в мълчание. Когато Мередит го представи малко по-късно на презентацията, си помисли, че финансовият директор е малко по-спокоен и се държи по-добре, но бе очевидно, че Калан продължава да е недоволен. Беше му много ядосан, след като потенциалните инвеститори си тръгнаха и двамата с Мередит останаха насаме за няколко минути преди следващите клиенти.

— Кой, по дяволите, си въобразява, че е той, да ти говори по този начин? — Той бе много по-разстроен от думите на финансовия директор за Мередит, отколкото от обидите, които той бе отправил към самия Калан.

— Чарли е просто закостенял възрастен човек, който се противопоставя на новото, Кал. И ти не можеш да го промениш. Опитай да го убедиш, знам, че трябва. Но ако той не се съгласи, тогава ще трябва да решиш как да постъпиш след гастролната презентация. Сега обаче не е време да разклащаш лодката. Трябва да направим голямо представяне в Ню Йорк, а ни предстои и седмица в Европа.

— Знам. — Кал все още бе ядосан. Имаше чувството, че е с вързани ръце, и Чарли Макинтош очевидно го знаеше.

След втората им презентация по време на обяда тримата отпътуваха за Ню Йорк същия следобед, Чарли Макинтош почти не им говореше. Мередит не можеше да определи дали изобщо съжалява за казаното, или му е неудобно да го признае. Той обаче така и не й се извини. Калан също не му продума до пристигането им в шест часа в Ню Йорк. Бе му сърдит, а на Мередит й бе жал за финансовия директор и за ситуацията, която той създаде. Беше се поставил в неудобно положение и младата жена имаше чувството, че Калан е на път да го уволни.

Тя бе наела лимузина, която да ги закара, и ги придружи до хотела им. Отседнаха в „Риджънси“, а след това колата я отведе до апартамента й. Знаеше, че Стив няма да си е вкъщи тази вечер, но изпитваше приятно чувство отново да се прибере у дома и да разполага с време за себе си, преди да тръгне за Европа.

Презентацията им във вторник мина изключително добре. Заявките вече надхвърляха предлагането. В края на първия ден и инвеститорите настояваха за повече акции, отколкото тя бе в състояние да им предложи. Желаната ситуация бе факт. Дори при това положение обаче Чарли Макинтош не отстъпи и след последната презентация си тръгна гневен към хотела, а Мередит предложи на Кал да вечерят заедно, за да го успокои.

Заведе Калан в „Клуб 21“, разговаряха продължително за сериозните проблеми, които му създаваше финансовият директор.

— Не ти е необходима помощта му Кал, но със сигурност би било по-добре да разполагаш с нея — трезво отбеляза тя.

— Кълна се, ако в Европа ми направи номер и отблъсне някого, ще го прогоня насред презентацията.

— Това несъмнено ще впечатли инвеститорите — каза и се разсмя, защото от опита си с Кал знаеше, че най-вероятно той няма да постъпи така, но съвсем разбираемо бе ядосан на финансовия директор, който продължаваше да му създава невероятни главоболия. Успехът на първичното широко предлагане на акции обаче напълно компенсираше притесненията му и той беше все пак в приповдигнато настроение.

— Как на мое място би се справила с него? — попита я Кал, когато приключиха с вечерята.

Цяла вечер разговаряха само на тази тема. Разчиташе на съвета й и на трезвото й мислене, на разумните решения, а тя се замисли, преди да отговори.

— Предполагам, че щях да го убия. Да го отровя може би. Много обича сладки неща, главно ментови сладкиши, струва ми се. Вероятно няма да е трудно да пъхна малка таблетка цианкалий в десерта му — каза го толкова сериозно, че за миг Кал я изгледа зяпнал след това се разсмя на шегата. Мередит притежаваше качеството да проявява чувство за хумор в необходимия момент.

— Е, предполагам, че ще се успокоя, след като се върнем от Европа.

— Не мисля, че имаш друг избор. Можеш да се справиш със ситуацията едва когато се прибереш в Калифорния.

— Ще ми се наложи, струва ми се.

— Междувременно трябва да празнуваш. Превзе Ню Йорк с един удар. Не се и надявах да стане толкова добре.

— Нито пък аз. — Калан Дау се усмихна победоносно и в светлината на невероятния му успех проблемът с финансовия директор изведнъж стана незначителен.

Срещнаха се с още частни инвеститори на следващия ден, а вечерта предстоеше да заминат за Европа.

— Ще се опиташ ли да се видиш със съпруга си, преди да отпътуваш? — попита я Кал загрижено. Започваше да си дава сметка каква част от времето й отнемаше и колко зависим ставаше от нея. Чувстваше се донякъде виновен.

— Не. Когато дежурството му свърши, ще бъда с теб на среща в центъра. Може да го видя, когато се прибера вкъщи да взема багажа си, докато пътуваме за летището, освен ако междувременно не го повикат отново в болницата.

— Страхотен живот водите, приятелко. Не знам как успявате да запазите брака си.

— Обичаме се — отвърна тя простичко, а после реши да отправи язвителна забележка, — въпреки че не искам неговите деца.

— Започвам да мисля, че трябва да преразгледам теориите си по този въпрос. Вече се убеждавам, че бракът ви е идеален. Може би защото нямате деца. Какво ли разбирам аз?

— Какво изобщо знаем ние за отношенията между мъжете и жените? Понякога си мисля, че сполучливият брак е чист късмет, като при лотарията. Кой би си помислил преди четиринайсет години, че двамата със Стивън така ще се желаем или че ще водим живот, при който практически не се виждаме? Когато се оженихме, той искаше да има селска семейна практика във Върмонт, а аз възнамерявах да уча в юридически колеж. После изведнъж установих, че се е влюбил в травматологичното отделение, каза, че трябва да живее в Ню Йорк, а аз се влюбих в Уолстрийт. Събитията никога не се развиват както очакваш. Може би така е по-добре, най-малкото понякога — животът на Калан също не се бе развил според плановете му. От време на време тя се питаше дали това изобщо се случва на някого. — Вероятно щях да се отегча до смърт във Въруонт и да сме се разделили още преди години. Не знам защо, но ситуацията работи в наша полза.

— Ти си дяволски щастлива, Мери.

— Да, знам — тихо отвърна тя. — Иска ми се да се запознаеш с него.

— Не професионално, надявам се. Можем да вечеряме заедно, когато се върнем от Европа.

— Той ще се зарадва. Знае с какво се занимаваш. Всъщност Стив пръв ми обясни какво представляват продуктите ти и колко са добри.

— Очевидно е страхотен мъж — отбеляза той с усмивка, докато плащаше сметката, после излязоха от ресторанта и се разходиха пеш до хотела му. След като го изпрати, тя взе такси до дома си.

 

 

На следващата сутрин отново бяха в центъра, срещаха се с инвеститори, рекламираха компанията пред тях. След това обядваха с неколцина от партньорите й и с още една група инвеститори, с което най-сетне свършиха за деня. Когато партньорите й го поздравиха за успеха на инициативата, той се опита колкото е възможно повече да изтъкне заслугата за първичното предлагане на Мередит, но те сякаш не обърнаха внимание. Явно смятаха, че тя бе сторила каквото се очакваше от нея и няма за какво да я хвалят.

Кал се подразни от отношението им и отвори дума за това в колата на път за хотела, откъдето трябваше да вземе багажа си, а оттам да отидат на летището.

— Със сигурност не си на почит сред тях. — Изглеждаше обиден заради нея.

— Постъпиха така, както бих постъпила и аз. Те го знаят. Освен това, като клиент те е довел Пол Блек. Не аз.

— Това е силно казано, нали? Той наистина направи първия контакт, но ти свърши всичко останало.

— Такова е естеството на бизнеса. Сред инвестиционните банкери няма герои.

— Също и благодарност.

— Не я очаквам. Ще спечеля много пари от тази сделка. Както и всички останали.

— Не става дума само за парите, Мери, и ти го знаеш. Не ми казвай, че това е единствената причина, поради която го правиш. Мисля, че вярваш в компаниите, които превръщаш в акционерни и обичаш работата си. — Той я уважаваше много и го болеше, че не й отдаваха дължимото.

— Всичко, което казваш, е вярно. Ала в този бизнес няма кой знае каква романтика. Знаят, че ще спечеля доста от тази операция, както и те самите. Затова не виждат необходимостта да ме обсипват с похвали.

— Струва ми се, че от теб очакват повече, защото си жена. Сякаш е наложително да им доказваш, че си точно толкова добра или умна, или способна, колкото един мъж. В това има нещо ненормално. Много по-умна си от повечето от тях, със сигурност от Пол Блек. Той не е нищо повече, освен стар дърдорко с добри социални контакти. Просто служител, който осигурява клиенти.

Тя се разсмя на описанието.

— Благодаря ти, че си забелязал. Но в този бизнес има много такива хора.

— Не и като теб. Работихме прекрасно заедно. — Той истински я харесваше и й се възхищаваше. Тя бе почтена и скромна, лоялна и, според личното му мнение — блестяща. Дяволски привлекателна личност. Силно впечатление му правеха хубавите думи за съпруга й.

— Аз също работих с теб с удоволствие. И това е чудесно, Кал, защото ще бъдеш с мен още една седмица.

Тя се засмя и няколко минути по-късно се отправиха да вземат багажа на Кал и Чарли Макинтош от хотела, а после се запътиха към апартамента й. Куфарите й бяха подредени в коридора, тя се качи сама да ги вземе и се върна след по-малко от пет минути. Стив й бе оставил бележка. Беше в болницата на събрание, съжаляваше, че не може да я види. Тя драсна няколко думи под неговите, за да изрази колко съжалява, че го е изпуснала и че го обича.

— Видя ли се със съпруга си? — попита я Кал загрижен, когато тя слезе долу. Започваше да се тревожи за нея, сякаш бе по-малката му сестра.

— Не, наложило се е да се върне в болницата. Няма проблем. И без това не очаквах да го видя. — Изглеждаше разочарована, но не и изненадана. Такова бе естеството на живота, който водеха, и тя бе свикнала с него.

— Много лошо. Обзалагам се, че се е разочаровал.

— Ще се видим след седмица — усмихна се тя. — Дори може да си взема отпуск, когато се върнем. Да отидем до Върмонт за няколко дни, ако той успее да се отскубне. Ако не, ще направим дълъг уикенд някъде.

— Лошото е, че не може да дойде при нас в Лондон през уикенда.

— Опитах се да го накарам да дойде в Париж — усмихна се тя, — но ще замества шефа на травматологията, който трябва да отиде в Далас следващата седмица.

— Вие двамата водите отвратителен живот. Не знам как издържате. Е, може би този уикенд в Лондон ще отидем на театър. Или в „Анабелс“. Обичаш ли да танцуваш? — поинтересува се той, а Чарли Макинтош се загледа през прозореца видимо отегчен. Смесването на бизнеса с удоволствията не срещаше одобрението на Чарли, а още по-малко, ако е с Мери.

— Обичам да танцувам — отвърна тя, още по-трогната от поканата, тъй като неодобрението на Чарли бе очевидно. Доставяше й удоволствие да го провокира. — Обичам също да ходя на театър.

— Може би тогава ще отидем заедно. — Чувстваше, че й дължи някакво забавление заради всички ангажименти. В Лондон щяха да са сами, като се изключи Чарли.

Тримата прегледаха заедно някои документи в чакалнята на летището, а когато се качиха на самолета за Единбург, вече бяха уморени. Самолетът имаше междинно кацане в Лондон. След като се нахраниха, Чарли и Кал угасиха лампите си и се отпуснаха, завити с одеялата си. Кал и Мередит седяха един до друг, а Чарли — точно зад тях. Но след като Кал свали почти докрай седалката си, Мередит се протегна да вземе куфарчето си.

— Мери — повика я той тихо в затъмнения салон на самолета, — какво правиш?

— Мислех да почета.

— Престани! — нежно я сгълча Кал. — Трябва и ти да поспиш. Заповядвам ти да угасиш светлината.

— Заповядваш ми? — Тя го погледна удивена. — Я, каква новост.

— Може би е време някой да ти го казва по-често. Хайде, стига за тази вечер. Угаси светлината.

Тя се поколеба за миг, после реши, че той може би има право и работата може да почака до сутринта. Безмълвно се протегна и угаси светлината.

— Добро момиче. Работата няма да избяга до утре. — Тонът му бе мил и бащински и тя изведнъж си представи как се държи той с децата си. Инстинктивно разбираше, че е добър баща.

— Винаги съм се страхувала от това — нежно отвърна тя, — че може да избяга до утре. Все още се надявам, че в полунощ ще се появи феята и ще свърши всичко вместо мен.

— Феята си ти, Мери. Ала дори феите трябва да почиват от време на време. — Той все повече се убеждаваше, че трябва да й осигури някакво забавление в Лондон. Заслужаваше го. Беше направила за него повече от всеки друг може би през целия му живот.

Тя също отпусна седалката си назад като Кал, сложи възглавница под главата си и притегли одеялото, след което се изтегна спокойно до него.

— Можеш ли да спиш в самолет? — попита я той, шепнейки.

Приличаха на две деца, отишли на купон с преспиване.

— Понякога. Зависи колко работа нося в куфарчето си — усмихна се тя.

— Представи си, че си го оставила в Ню Йорк. Представи си, че си във ваканция. — Тя се засмя на играта, която й предлагаше и прошепна:

— И къде съм на почивка?

— Какво ще кажеш за Южна Франция?… Сен Тропе… Как ти звучи? — Той също шепнеше и тя се усмихна.

— Звучи добре. Харесва ми.

— Тогава затвори очи и мисли за Сен Тропе — нежно каза той с приглушен глас.

— И това ли е заповед? — попита го тя тихо.

— Да… а сега, тихо, мисли си за Сен Тропе.

За своя изненада тя направи точно това. Лежеше със затворени очи, представяше си Южна Франция, малко пристанище, тесни виещи се улички, Средиземноморието, пазар на цветя. А когато той отново я погледна, тя бе заспала дълбоко и той грижливо придърпа одеялото и я зави.