Даниел Стийл
Неустоима сила (21)

Глава 21

Когато Стив слезе от самолета в Ню Йорк, отиде направо в агенцията да потърси работа, каквато искаше. Беше чул за тази възможност от един лекар, когото познаваше от медицинския колеж. Сградата бе малка и мръсна, с олющен надпис отвън. Изглеждаше толкова зле, колкото и местата, където изпращаха клиентите си. Дадоха му брошура, дълъг списък със страни, които обслужваха, и описание на работата, която се предлагаше. Уведомиха го, че ще са необходими няколко седмици за обработване на документите му. Но Стив не разполагаше с друго, освен с време и нямаше закъде да бърза. Мислеше да се обади на Харви, да го поздрави, но все още не беше готов да говори за Мери, нито за фиаското в Калифорния, затова се въздържа.

Отседнал бе при стар приятел от медицинския колеж и прекарваше по-голяма част от времето си в разходки и посещения на музеи. За пръв път от години имаше свободно време. Ходеше на морския бряг, изгледа всички най-нови филми. Непрекъснато мислеше да се обади на Ана. Но в крайна сметка реши да остави тази глава от живота си затворена.

В края на юни най-сетне го повикаха от агенцията. Бяха обработили документите му и му предлагаха няколко възможности — Перу, Чили, Кентъки и Ботсвана. Работата, която описваха, бе трудна, но интересна. Накрая избра Кентъки. Вече не изпитваше потребност да бяга от Мередит. Казаха му да отиде отново след четири дни да подпише документите. Ангажиментът бе двегодишен.

След като вече знаеше, че отново ще пътува, Стив реши да се обади на Харви Лукас. А после прецени, че трябва да се отбие и при Ана. Искаше да се сбогува с нея и да й се извини, че се е държал толкова непреклонно, когато отиваше в Калифорния. Нямаше намерение да се опитва да подновява отношенията си с нея, знаеше, че няма право на това. Просто искаше да се увери, че при нея всичко е наред, а освен това искаше да види Фелиша. Липсваше му. Липсваха му и двете, притесняваше го фактът, че така и не се сбогува с Фелиша. Не беше хубаво така да се изоставя едно дете, не можеше просто така да изчезне от живота му, без да се сбогува или поне да обясни каква е причината. Чувстваше се още по-зле заради начина, по който бе оставил майка й.

 

 

Беше топъл, слънчев юнски ден. Все още първата гореща вълна не бе нахлула в града и хората изглеждаха все още настроени добродушно. Обади се да провери дали Ана си е вкъщи, а детегледачката му обясни, че ще се прибере у дома в три часа следобед. Затова той изчака да стане пет и тогава се отправи към дома й. Прецени, че ако й се обади, тя вероятно щеше да откаже да се срещнат.

Взе автобус, който вървеше по Бродуей, после продължи пеша на запад до Сто и втора улица. На слънчевата светлина сградата изглеждаше малко по-добре, но не кой знае колко. Бе полуразрушена и винаги му се свиваше сърцето, че й се налага да живее там.

Тъкмо се готвеше да натисне звънеца на домофона пред входната врата, когато двама младежи в тениски и джинси се приближиха. Единият от тях промърмори нещо и Стив реши, че се обръща към него.

— Извинете, какво казахте? — Беше се замислил за Ана, доста време бе отсъствал от Ню Йорк и бе забравил, че трябва да бъде предпазлив.

— Казах да ми дадеш портфейла си, задник. — Стив впери поглед в тях за миг, не беше сигурен дали да им го даде без протести или да се опита да поговори с тях и докато се колебаеше, вторият насочи пистолет срещу него. Забеляза, че първият държи джобен нож на пружина.

— Спокойно, момчета, ще ви дам портфейла си, но в него няма кой знае какво. — Докато го изваждаше, ръцете му трепереха. Подаде го на момчето с ножа, но по-младият, този с пистолета, изглеждаше нервен.

— По-бързо, човече… нямаме цял ден…

Онзи с ножа грабна портфейла, Стив бе насочил вниманието си към него, а другият, без да отправи предупреждение или да издаде някакъв звук, стреля в него от упор, някъде в областта на гръдния кош. Стив издаде приглушен вик и инстинктивно натисна копчето, на което се готвеше да позвъни, после се свлече бавно на стълбите.

Лежеше с лице надолу, неспособен да помръдне, прозорците започнаха да се отварят един по един и той чуваше гласове високо над себе си, хората се развикаха, но младежите вече бяха избягали и никой не успя да ги спре.

Все още чуваше гласове, а след малко усети как някой го теглеше, после го обърнаха, за да видят пораженията, и той се изгуби в пълен мрак.

Така и не разбра, че са повикали Ана. Всички в зданието знаеха, че тя е лекар. Намери го в средата на малка тълпа, бе дотичала с медицинската си чанта. Бе разбрала, че някой е ранен. Наистина бе чула изстрела, но отначало не й направи впечатление. Помисли си, че е шум от ауспуха на камион. Когато се навеждаше над него, за да го прегледа, чу сирени. Някой се бе сетил да повика линейка. Когато видя лицето на ранения и го позна, с ужас си даде сметка, че той е дошъл да я види.

Притискаше бинт към стомаха му, когато пристигнаха от „Бърза помощ“, сложиха го на носилката по възможно най-бързия начин, така че поръча на една от съседките да се погрижи за Фелиша.

— Ще го придружите ли? — Екипът бе озадачен, че им даде името на травматологичното отделение, където работеше. Стив продължаваше да е в безсъзнание, кървеше обилно. Включиха го на система и тя продължи да притиска зейналата рана, докато се питаше какво е правил той пред дома й. Не бяха се чували от три месеца и изобщо не бе очаквала да го види.

Кръвното му налягане вече падаше, когато наближиха болницата, и за щастие Лукас бе дежурен. Ана му обясни какво се е случило, поне онова, което знаеше, и Харви се втурна да подготви операционната. Все още беше със Стив, когато екип от травматологията пое ранения.

— Някой знае ли името му — извика една сестра и Ана отговори:

— Това е Стив Уитман. — Лицето й бе посивяло от притеснение.

— Какво, по дяволите, прави тук, мислех, че е в Калифорния — промърмори една от сестрите, докато режеше дрехите му с ножица.

— Е, очевидно се е върнал — лаконично отбеляза Ана, която се опитваше да облече болничните си дрехи, докато вървеше с екипа към операционната. — Има дупка с големината на Тексас в стомаха си. Господи, не могат ли хората ви да се движат по-бързо.

— Движим се… движим се… — Но те го губеха и Ана изтръпваше от ужас при тази мисъл. Стигнаха вратата на операционната, където Лукас ги чакаше. Вече бе сложил маска, кепе и ръкавици.

— Отива си, Харви — прошепна тя, докато продължаваше да си намъква хирургическите дрехи. Искаше да остане със Стив.

Налягането му все повече се понижаваше и по времето, когато тя най-сетне се подготви и влезе в операционната, вече го бяха интубирали.

— Какво, по дяволите, е станало? — попита Харви, докато ровеше с инструментите да открие куршума.

— Мисля, че е идвал при мен — обясни Ана през стиснати зъби, — и някой е стрелял по него.

— Ти си опасна жена — отбеляза Харви с мрачен хумор, все още не можеше да открие и да отстрани куршума, сменяха втора банка с кръв.

— А той е негодник — добави Ана, а сълзите се стекоха към маската й. — Моля те, нека опитам. Добра съм в това — помоли го тя.

— И аз така съм чувал — съгласи се Лукас.

Пое работата и потърси куршума надълбоко. Когато го откри, се чу кратък хриптящ звук. Още двайсет минути й трябваха, за да го извади. Кръвното налягане вече бе стабилизирано, но Стив все още кървеше силно. Справиха се с този проблем след цял час. Три часа, след като го бяха завели в операционната, Харви остави Ана да зашива раната. Пациентът бе най-сетне в стабилно състояние.

— Мисля, че ще се оправи — рече Харви, докато откарваха Стив в реанимацията, после я погледна. — Изглеждаш ужасно, доктор Гонсалес.

— Благодаря, доктор Лукас.

Лицето й все още бе сиво, а коленете й трепереха. След операцията отиде да поседи до Стив. Минаха два часа, преди той да се размърда, все още бе замаян, но явно я позна и й се усмихна:

— Ана? Идвах да те видя — прошепна с напукани устни.

— Така и не успя. — Усмихна му се през сълзи, очите й се замъглиха. Мислеше, че няма да го види никога вече, дори по едно време смяташе, че ще умре, преди да са успели да го спасят.

— Какво се случи? — попита той шепнешком.

— Някой стреля по теб.

— Прекрасен квартал — отбеляза той, не бе загубил чувството си за хумор, и тя му се усмихна развълнувана.

— Какво правеше там? — попита, макар да знаеше, преди да й е отговорил.

— Дойдох да се сбогувам.

— Стори го преди три месеца — внимателно му припомни тя.

Той отново се унасяше, но се насили да отвори очи и да продължи разговора.

— Исках да видя Фелиша. Липсваше ми.

— И ти й липсваше. — Ана реши да захвърли предпазливостта и да му каже истината. — Както и на мен, макар да си негодник.

Стив успя да фокусира погледа си право в очите й.

— Развеждам се и заминавам за Кентъки.

Лицето на Ана се сгърчи при тези негови думи.

— Мисля, че халюцинира — обърна се тя към една от сестрите.

— Така е. Вярно е… развеждам се… Отивам в Кентъки… — настоя Стив със слаб глас.

— Не говори много… ще поговорим по-късно. Защо не поспиш малко? — нежно му препоръча тя.

Просто умираше от притеснение за него.

— Боли ме гръдния кош.

— Престани да се оплакваш. Оперира те страхотен хирург.

— И кой беше?

— Аз. Имаше куршум с размера на яйце в гръдния си кош. Сега млъквай и заспивай, преди да съм те ударила.

— Обичам те, Ана — прошепна нежно той.

Наведе се близо до лицето му, за да я чува по-добре, а другите да не разберат.

— И аз те обичам.

— Омъжи се за мен. — Бе замаян, но тя бе сигурна, че знае какво говори.

— Никога — отвърна. — Алергична съм.

— Това е… добро за Фелиша… добро за Фелиша… за мен… за теб… ще имаме още деца…

— Не искам други деца, ако аз ще трябва да се грижа за тях. Освен това създаваш повече грижи от десет бебета наведнъж…

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Не. Освен това си натъпкан с лекарства. Не знаеш какво приказваш.

— Знам… и не съм женен… — Гласът му укрепна и той допълни все по-силно: — И не съм гей.

— Какво говори той? — Харви Лукас бе наминал да го види и хвана края на разговора. — Кой е казал, че е гей? Наистина не е.

— Не е, но е негодник — отвърна Ана твърдо и погледна Стив.

Той излизаше от упойката добре, Лукас също намери състоянието му за задоволително, после ги остави да продължат разговора си.

— Мислех, че си си отишъл завинаги — с обич промълви тя.

— И аз мислех така… върнах се…

— Виждам. Защо не останеш тук? По-късно ще трябва да ми обясниш за Кентъки.

Ала дори в отнесеното си състояние, той си спомни, че не е подписал документите. Спомни си много неща — как напусна Мередит… отиде да види Ана… а после не си спомняше кой знае колко… докато не я видя в реанимацията и не усети болката в гръдния си кош.

— Обичам те — повтори, твърдо решен да я убеди.

— И аз те обичам, но сега си почини. Ще бъда тук. Няма да мръдна, Стив. — Никога не бе изпитвала такова щастие да види нечие лице, както неговото сега, особено сега, когато знаеше, че той ще оцелее. През последните три месеца бе плакала за него всяка нощ. Но сега той бе тук, каквато и да бе причината.

— Защо не искаш да се омъжиш за мен?

— Не трябва. Освен това ти казах, че мразя богатите момчета.

— Върнах й всичко… сега съм беден…

— По-скоро си луд — усмихна му се тя.

— Ти също — рече той, после се унесе в дрямка.

— Как е? Добре ли е? — попита Харви, когато дойде да провери какво става.

— Всичко е наред, ще се оправи — отговори Ана.

Стив бе в добри ръце. Имал бе късмет този следобед. Бе извадил късмета, който заслужаваше. Харви хвърли поглед през рамо, докато излизаше от реанимацията, и видя Ана да държи ръката на Стив и да се усмихва.

— Това Стив Уитман ли е там? — попита го една от сестрите.

Вече се бе разчуло в травматологичното отделение.

— Несъмнено.

— Какво прави тук? — Всички бяха объркани. Мислеха, че е още в Калифорния.

— Възстановява се, надявам се — отвърна Харви Лукас.

— Връща ли се? — попитаха го и сестрите на рецепцията.

— Сигурно — усмихна се Харви.

Дали? Кой знае? Случват се странни неща.

А докато седеше до него и го гледаше как спи, Ана държеше ръката му и не откъсваше поглед от лицето му. Винаги бе искала да бъде с него. Нямаше потребност от обещания, сватбени пръстени или пари. Просто искаше да бъдат заедно. И той се бе върнал. И за двамата кошмарът и самотата бяха свършили.