Даниел Стийл
Неустоима сила (19)

Глава 19

Мередит и Кал прекарваха заедно всеки миг, когато бе възможно. Бяха подложени на огромно напрежение, повече от всякога, и прекараха последния си уикенд в малък хотел в Кармел Вали. Останаха цели два дни в леглото, с прекъсване от дълги разходки, когато си държаха ръцете и се целуваха, стояха будни с часове, разговаряха нощем, след като се бяха любили, но не споменаваха и дума за бъдещето. За тях бъдеще нямаше. Имаха само тези последни мигове.

А в деня, когато Стив трябваше да пристигне, Кал заминаваше за Лондон. Вечерта, преди да тръгне, двамата останаха в апартамента й до среднощ. Дори това жилище — свидетел на любовта им, щяха да изгубят скоро. Тя бе наела апартамент в Сан Франциско, където да се настанят със Стив, и щеше да пътува Пало Алто и обратно.

— Бих искал да кажа, че се надявам всичко със Стив да се подреди — каза й той на раздяла, — но ще те излъжа. Не искам да се подреди, Мери. Искам да се върнеш при мен. Обади ми се в Европа и ми кажи какво става.

Най-ужасното беше, че тя вече не можеше да си представи живота си без него. Непрестанно изпитваше натрапчивото и объркващо чувство, че двамата с Кал са женени и тя ще му изневери със Стивън. Но отношенията с Кал бяха фантазия, илюзия, бягство от действителността. Обичаха се лудо, но помежду им нямаше реално обвързване. Нейната връзка бе със Стив и Кал го знаеше. Но макар да твърдеше, че го разбира, той й се сърдеше, че е допуснала Стив да дойде тук и се е съгласила с настояванията му да спасят брака си, а на себе си се ядосваше, че не се е обвързал досега с нея. И двамата знаеха, че сега е твърде късно. Тя трябваше да провери отношенията си със Стивън.

— Не мога да захвърля петнайсет години, без да му дам последен шанс, Кал. Не мога да го направя — той знаеше, че е права, но в известен смисъл я мразеше, че е толкова честна със съпруга си. Същевременно почтеността й бе едно от нещата, заради които я обичаше.

— Няма да се получи и ти самата си наясно — с горчивина я убеждаваше Кал. — С брака ви е свършено, Мери. Погледни истината в очите. — И двамата не можеха да приемат факта, че тя се връща при Стив и поне за момента връзката й с Кал приключва. Не искаше дори да мисли за това. А Кал бе обезумял. Освен всичко друго, той не смяташе, че Стив е подходящ за нея. — Вие двамата нямате нищо общо.

— Имаме достатъчно общо помежду си, щом сме били женени в продължение на петнайсет години — възпротиви се тя, но явно не бе убедена в думите си.

— Останали сте заедно по инерция и ти го знаеш. От години вървите по различни пътища в кариерата си. Сигурен съм, че той изобщо не разбира какво правиш, нито се интересува, нито знае колко си добра. Губиш си времето с него. — Кал бе бесен и се чувстваше отхвърлен. — Погрижи се за себе си, Мери — тъжно й каза той и я целуна за последен път, преди да си тръгне.

Тя плака в продължение на часове, а когато Стив пристигна на следващия ден, Мередит беше все още много разстроена и изглеждаше като болна. Беше смъртно бледа и очите й бяха подути.

— Болна ли си? — попита я Стив, разтревожен за нея.

— Настинка, алергия или нещо подобно.

— Изглеждаш ужасно, скъпа.

Даде й таблетки, но тя не ги изпи. А след два часа той бе разхвърлял цялото жилище, дрехите му бяха разпръснати навсякъде по пода в спалнята, бръснарските му принадлежности — в банята, а той приготвяше вечеря в кухнята.

В пристигането му нямаше нищо празнично и той бе разочарован, когато разбра, че е наела за тях апартамент в града. Би предпочел да е купила или поне наела къща. А вечерта, след като пристигна, отново повдигна въпроса за децата. Това бе част от неговия план за възстановяване на брака. Смяташе, че така връзката помежду им би укрепнала.

— Сега не е време да мислим за това — сопна му се тя, а наум се питаше къде е Кал по това време. По нейни изчисления той току-що бе пристигнал в Лондон. Бяха си обещали да не си звънят и тя се опитваше да сдържи обещанието, поне за момента. Стив не бе изкарал у дома и една нощ.

— Това е идеалният момент за бебе — настоя Стив. — Ти си доволна от работата си, а аз няма да съм толкова зает известно време. Ако не се чувстваш много добре през първите месеци, аз ще съм край теб. А ако остана в спешното отделение, дори мога да се грижа за бебето.

— Не искам бебе. Изобщо. Не го ли разбираш? — недоволно отвърна тя. Още не бе сигурна дали иска него самия, да не говорим за бебе. — Едно дете ще съсипе живота ми, ще усложни всичко. Не искам да се чувствам зле няколко месеца. Просто не го искам.

— Кога го реши? Имам предвид, че изобщо не искаш дете.

— Не знам. — Тя имаше уморен вид. Нервите й бяха опънати до крайност. Щяха да се преместват, той беше у дома, връзката с Кал бе приключила. Последното нещо, което тя искаше да прибави към нещастието си, бе бебе. — Не мисля, че някога съм искала. Ти просто не искаш да ме чуеш.

— Много приятна новина. Кога се местим? — смени темата той.

— Следващия уикенд — отговори тя и скочи внезапно, защото телефонът иззвъня. Някакво хлапе се опитваше да им продаде вестник, за който вече бяха абонирани.

— Вещите ни ще пристигнат от Ню Йорк след две седмици.

Той започваше работа в спешното отделение другия понеделник. Мередит имаше чувството, че около нея цари пълен хаос.

С облекчение отиде на работа, поне за момента не се налагаше да пътува. Цялата седмица получаваше факсове от Кал за потенциални клиенти и изследователски лаборатории, които бе посетил в Европа. Всичките факсове обаче бяха служебни, част от списъка за дистрибуция. Нито веднъж не й се обади.

В края на седмицата тя бе съсипана и изглеждаше зле. Бе загубила обичайния си изискан вид, нервите й бяха разбити и имаше чувството, че бъркотията, която създаваше Стив, непрекъснато превръщаше апартамента й в блато. Сякаш живееше в студентско общежитие, непрекъснато прибираше чорапи, ризи и панталони, пръснати из дневната, а представата му за елегантни обувки се оказа нов чифт маратонки „Найк“. Изведнъж всичко това започна да придобива значение за нея. Наум непрекъснато го сравняваше с Кал, който изглеждаше изискано и безупречно облечен, идеално изгладен от момента, в който ставаше сутринта до късно вечерта. Всичко, което той правеше и докосваше, бе спретнато като самата нея.

Съвсем естествено преместването им в края на седмицата беше истински кошмар. Новото легло, което бе поръчала, не пристигна. А преносвачите изпуснаха половината чинии, които бе купила в „Гъмпс“, и ги счупиха. Нямаше къде да спят, нито на какво да седнат, нямаха и достатъчно ядене.

— Хайде, скъпа, не го приемай толкова тежко. Ще се оправим, докато дойдат нещата ни от Ню Йорк. Ще се храним в хартиени чинии и ще купя сгъваемо легло.

Не така искаше да започне живота си, преди да започне да пътува до Пало Алто и обратно. Вече бе потисната от перспективата да прекарва час и половина в натоварения трафик, докато се добере дотам. А в неделя вечерта, докато седяха на пода и ядяха пица с ръце, тя установи, че й липсват децата на Кал. Ала не каза нищо на Стив. Нямаше начин да му обясни какво чувства.

Напрежението се засили, когато той постъпи на новата си работа. Както се оказа, го бяха подвели. Той бе човекът с най-ниското положение в спешното отделение. Дори сестрите имаха повече отговорности от него. Единственото, което правеше през първите две седмици, бе да прехвърля документи. Беше му много по-неприятно, отколкото казваше, а когато тя се прибираше вкъщи вечер, изтощена от работа и пътуване, той седеше пред телевизора, който бяха купили, с празен стек от шест бири. Беше толкова потиснат, че дори не приготвеше вечеря. Караха на китайска и мексиканска храна и пици.

— Това е отвратително — каза най-сетне една вечер Мередит, след като той бе имал изключително лош ден на работа, защото не бе правил нищо друго, освен да бави едно четиригодишно дете, чиято майка раждаше в този момент. — Ти мразиш работата си. Аз мразя да пътувам насам-натам.

— И започваме да се мразим един друг — завърши той вместо нея.

— Не съм го казала.

— Не, но е изписано на лицето ти. Отегчена си, когато се прибираш вечер вкъщи и си го изкарваш на мен. Какво става?

Ала тя не можеше да му признае. Истината бе, че Кал й липсваше, а приспособяването към живота със Стив бе по-трудно, отколкото си бе представяла. Бе живяла пет месеца и половина сама, от които два и половина — с Кал, и нещо у нея се бе променило. Не се чувстваше същия човек, както когато живееха в Ню Йорк заедно. Сега всичко у Стив я дразнеше.

— Просто не искам да живея като на бивак и да спя на пода — каза тя, — нито пък да пътувам до Пало Алто всяка сутрин.

— А аз мразя и работата си, и този апартамент — допълни той. — Въпросът е, какво правим един за друг? Харесвах много неща у теб, Мери. Ума ти, външния ти вид, търпението ти, чувството ти за хумор. Ти си толкова потисната напоследък, че просто пускаш отрова.

Беше напълно вярно и тя се почувства виновна.

— Съжалявам, Стив. Ще стане по-добре, обещавам.

Проблемът обаче беше, че не се получаваше. А когато Кал се върна от Европа след четири седмици, отношенията с него се влошиха още повече. Той се отнасяше към нея като към враг или непознат човек. Все едно през последните четири седмици бе й затворил вратата завинаги. Бе се надявала да бъдат приятели, такива, каквито бяха в началото. Но си даде сметка, че между тях се бяха случили твърде много неща. Твърде много любов, надежда, загуби и разочарование. Кал очевидно й бе ядосан заради края на връзката им. И разочарованието се бе превърнало в ярост. През четирите седмици, които бе прекарал в Европа, бе обезумял от случилото се. Изпитваше известно облекчение, когато всеки ден си го изкарваше по малко на нея. Като че ли се наслаждаваше да я измъчва. Постоянно я дразнеше, искаше й доклади и проекти по десет пъти на ден, оспорваше всичките й изводи и мнения. На една от срещите на управителния съвет почти се изпокараха, което не се бе случвало никога преди, и по-късно тя го нахока, а това я накара да се почувства като опърничава жена.

— Не давам и пет пари, дори да не си съгласен с мен, Кал. Можехме да го обсъдим насаме, не беше необходимо да ме унижаваш публично.

— Приемаш го много навътре, Мередит — грубо се сопна той и напусна като вихър кабинета й.

Но непрестанното му лошо настроение и заяждането ставаха очевидни за всички. Техните колеги не разбираха причините, но все пак се питаха дали той няма да я уволни. Същия въпрос си задаваше и тя. Изглежда бе решил да си отмъсти. Но самият той се разкъсваше от самообвинения, тъй като не бе я помолил да се омъжи за него по-рано. Наистина тогава бе твърде уплашен, за да се обвърже, и твърде влюбен, за да позволи връзката да му се изплъзне. Съмняваше се, че чувствата й са се променили заради лоялността й към Стив, но се питаше дали би се чувствал по-добре, ако бе така. А повече от всичко друго той мразеше да губи.

— Май си в страхотно настроение — отбеляза Стив саркастично, когато тя се прибра у дома същата вечер. Бе необходима само една капка, за да прелее чашата, и това стана, щом тя остави куфарчето си.

— Истината е, че не съм — злобно отвърна тя. — Имах отвратителен ден. Мразя живота си. Усещам, че губя контрол. Как мина твоят ден?

— По-добре. Но не кой знае колко. Днес лекувах хемороиди, вадих дъвка от ухото на едно дете и поставих шина на счупен пръст. Предполагам, че мога да получа Нобелова награда за това. — Той беше на петата си бира, пристигането на мебелите се отлагаше заради наводненията в Оклахома.

— Защо не се преместим на хотел, докато дойдат? — предложи тя, когато Стив я уведоми за забавянето.

— Защото това ще ни превърне глезльовци. Защо да не можем да спим на пода няколко седмици? Знаеш ли, хората са живели и преди да се появят леглата и диваните.

— Изморена съм от този бивак тук. — Тя просто нямаше сили за това. Нито с него, нито с когото и да било друг. Бе ядосана на Кал заради държанието му към нея. Бе приел поведението на обидено дете и тровеше всекидневието й в офиса. В момента нищо в живота й не вървеше гладко.

— Писна ми от недоволството ти — процеди през зъби Стив, а тя го изгледа с пълно отвращение.

— Съжалявам. Просто не мога да направя нищо повече в момента. Опитвам се, но ми е трудно. Това проклето пътуване в двете посоки ме убива. Защо не потърсим къща в Пало Алто?

— Защото не може целият проклет свят да се върти около теб, Мередит. Ако някога получа прилична работа тук, трябва да съм близо до болницата. Не мога да пътувам един час в задръстване, за да стигна до пациентите си.

— Бих казала, че дете с дъвка в ухото може да почака ден-два, докато стигнеш там.

Тази остра забележка бе съвършено необичайна за нея и след няколко минути Стив излезе ядосан от апартамента, а когато се върна, бе пиян, бе пил нещо повече от бира — три текили и едно бренди. Но тя не му каза и дума. Лежеше на сгъваемото легло, което той бе купил, и се преструваше, че спи. Но от излизането му, тя не бе престанала да плаче.

Не така искаше да живее. Приятелството се бе изпарило, липсваше съчувствие, както и другарство. Вече почти не се любеха, а когато това се случваше, все едно го правеха с непознат. И двамата бяха живели много по-пълноценно напоследък, но никой от тях не намираше сили да изрече истината. Просто оставаха да лежат самотни и нещастни, а стените помежду им ставаха все по-високи. Единственото по-лошо нещо от април бе май. Въпреки хубавото време изглежда над живота им бяха надвиснали буреносни облаци. През по-голямата част от времето те се избягваха.

А когато мебелите им най-сетне пристигнаха, те не донесоха желания уют. Наподобяваха реликва от изгубен свят и сякаш никой от тях не пасваше на апартамента. А според мнението на Мередит жилището изглеждаше угнетяващо.

В края на май бяха готови да се убият един друг и тя вече обмисляше да напусне работа. Ставаше все по-невъзможно да работи с Калан.

— Какво искаш от мен? — попита я една вечер Стив. — Дойдох тук да спася брака ни. Приех работа, която ненавиждам, защото исках да бъда с теб. Отказах се от всичко, което обичах в Ню Йорк. А ти се държиш отвратително от деня, в който дойдох. Защо ме мразиш толкова много, Мери?

Трагедията бе, че го мразеше най-много, защото той не бе Калан. А истината бе, че не го мразеше всъщност. Просто вече не го обичаше и не можеше да понесе, че трябва да се изправи пред тази истина. Бе ядосана на всички, главно на себе си заради случилото се. Но времето ги бе отнесло като бурна река и предишното разбирателство вече не можеше да се открие. Когато се огледаше край себе си, виждаше единствено развалините на брака си.

— Не те мразя, Стив — рече тя тихо. — Просто съм нещастна.

— И аз — призна той тъжно.

На следващия ден я чакаше, когато тя се върна след работа. Както в старото време й бе приготвил вечеря. А когато й сипа чаша вино с яденето, сподели с нея решението си.

— Заминавам, Мери.

Гласът му бе нежен, заприлича й на мъжа, когото помнеше. През последните два месеца бе съвсем различен. Държаха се като първобитни хора един с друг. Между тях се бяха появили прекалено много резервираност и разочарование.

— За къде?

Тя изглеждаше объркана. Но той вече бе наясно. Най-сетне бе взел решение, то не го правеше щастлив, но сега се чувстваше по-добре.

— Връщам се в Ню Йорк.

— Кога?

— Утре.

— Утре? Защо?

Мередит бе поразена.

— Защото всичко свърши. И двамата го знаем, но никой от нас няма куража да направи първата стъпка. Бракът ни не е полезен за никого от нас. Не знам какво ще правиш с работата си. Това засяга теб, ако там не върви. Но аз не мога да остана повече тук. Не можем да продължаваме също така да сме женени.

— Сериозно ли говориш? — Тя бе вцепенена. Бе го използвала като боксьорска круша, но никога не й бе минавало през ум, че той може да я напусне.

— Напълно сериозен съм.

— Ами работата ти?

— Подадох оставка тази сутрин. Ще бъда по-полезен да навивам бинтове за Червения кръст. Повярвай ми, няма да им липсвам.

— Ще се върнеш ли в травматологичното отделение?

— Не мисля. Обадих се днес на някои хора в Ню Йорк. Искам известно време да поработя като доброволец, най-вероятно в слаборазвити страни или някъде в някой по-изостанал район у нас, например в Апалачите. Още не знам. Ще поговоря с тях, когато се върна, и ще разбера дали могат да ме използват.

— Ти мразиш да вършиш подобна работа — припомни му тя и той й се усмихна тъжно. Бе толкова красива, но вече не бе негова. Стив я бе изгубил, когато тя си тръгна от Ню Йорк, но тогава не бе го разбрал. Знаеше го обаче сега. И най-сетне искаше да се изправи пред истината. Длъжен бе.

— Мисля, че пораснах — изрече той спокойно. — Струва ми се, че за известно време ще бъда готов да върша тази работа, имам чувството, че трябва да върна нещо на човешката раса, няма цял живот да кърпя потрошени тела.

— Ами ние?

— Не мисля, че понятието „ние“ съществува вече. Дори съм сигурен в това. Ето защо си тръгвам.

— Не искам да си тръгваш. — Сълзите потекоха по бузите й, тя протегна ръце към него, обзета от паника.

Той бе единственото, което имаше на този свят, нямаше семейство, нито приятели тук. Вече и Кал не й принадлежеше. Нямаше никого. Само Стив, а той й казваше, че всичко е свършило. Чувството бе ужасяващо.

— Не мога да остана тук, Мери. Не е хубаво за никого от нас.

— Искаш ли да напусна и да дойда с теб? — попита тя, но Стив поклати глава в знак на отрицание.

— Не, не искам. Ти имаш свой живот тук. Аз — не. Винаги можеш да разчиташ на мен. Където и да съм, ако имаш нужда от мен, ще дойда. Недей да забравяш изминалите петнайсет години, Мери. Но аз не мога да издържам повече. Край. — Тонът му бе на спокоен човек, получил облекчение, и бе сигурен, че когато тя се приспособи, ще изпита същото облекчение. — Съжалявам, мила — нежно изрече накрая.

— Не ме напускай — прошепна Мередит.

— Не ми казвай това. — Той заобиколи масата и я прегърна, но нищо от действията, думите или предложенията й не можеше да го разколебае.

— Кога тръгваш? — попита го.

— Утре сутринта.

— Ами нашите инвестиции, дела ти от парите за апартамента? Не можеш просто да изчезнеш. Трябва да обмислим всичко това. Обади ли се на адвокат?

Не можеше да повярва на ушите си.

— Не, не съм се обаждал на адвокат. Можеш да го направиш, когато решиш. И не искам да обмислям нищо — нито за инвестициите ни, нито за апартамента ни. Тези пари са спечелени от теб, не от мен. Те са твои. Не искам нищо, Мери. Исках теб. Но това е минало.

— Не мога да повярвам. — Тя бе стресната от решението му. — Наистина ли го искаш?

— Да. Трябваше да го направим преди месеци, когато ти си намираше извинения да не дойдеш в Ню Йорк. Не исках да си дам сметка за случващото се, не мисля, че и ти си си давала.

Той не я попита имала ли е връзка, въпреки че започваше да подозира нещо подобно. Но сега явно бе приключила. Тя изглеждаше самотна и нещастна като него. Не й разказа за Ана. Това вече не бе важно и не искаше да я наранява. За него бракът им бе свършил и Ана принадлежеше на миналото, освен това връзката им не бе повлияла на брака му. Дори го бе вдъхновила да се опита да го спаси. Но вече знаеше, че не може да се направи нищо. Изпитваше облекчение, че най-сетне го бе разбрал със сигурност.

Мередит остана в прегръдките му и плака много тази нощ, а на следващата сутрин се обади в работата, че е болна. Остана с него до заминаването му, моментът, когато той излезе от апартамента, бе потресаващ. Не можеше да спре риданията си и той я притисна продължително, после каза, че трябва да тръгва. Не искаше да изпусне полета си, долу го чакаше такси, което да го отведе до летището.

— Обичам те, Стив — плачеше тя. — Съжалявам. — Тя почти не бе на себе си.

— И аз.

Целуна я за последен път, взе чантата си и забърза надолу по стълбите. А преди да се качи в колата, й помаха, когато я видя на прозореца, после се изгуби и тя остана загледана навън с невярващи очи. Петнайсет години от живота й бяха приключили. Вече нямаше никого. Нито Стив. Нито Кал. Никого. Можеше да разчита единствено на себе си. Стив се бе запътил към нов живот. Тя продължи да стои до прозореца, изпълнена с чувството за огромна празнота.