Даниел Стийл
Неустоима сила (15)

Глава 15

— Какво ще правиш в събота? — попита Кал загадъчно в петък сутринта.

— Нищо особено — усмихна му се тя.

Знаеше какъв ден е и какво най-вероятно е намислил той. В събота бе Свети Валентин, а тя щеше да остане в Калифорния още един уикенд. Стив вече й бе казал преди няколко дни, че ще е на работа и няма смисъл да пътува до Ню Йорк. Бе се провалила още една тяхна среща и тя се безпокоеше, че двамата започват да се отчуждават бързо. Но много повече я притесняваше, че животът, който градеше с Кал, ставаше все по-стабилен с всяка изминала минута. Те се виждаха почти всяка вечер, а той оставаше при нея през нощта, когато можеше. Мередит вечеряше с него и с децата и ходеше на баскетбол, на кино и на други места с тях всеки уикенд. Тя се превръщаше в част от семейството. А той започваше да се чувства като неин съпруг.

В компанията никой не бе разбрал за връзката им, те бяха изключително внимателни това да не се случи. Дори неговите деца не подозираха. Изглежда всички ги смятаха за приятели, каквито бяха, когато тя постъпи на работа при него. Ала рано или късно, бе сигурна в това, някой щеше да ги разкрие и тогава щяха да имат сериозен проблем. Едва ли хората щяха да приемат като нещо нормално факта, че тя мами съпруга си.

— Какво ще кажеш утре вечер да вечеряме във „Фльор дьо Лис“? — предложи той небрежно, а тя се усмихна очарована.

— Много бих искала. — Струваше й се странно, че няма да прекара Свети Валентин със Стив и изпитваше вина, че предпочита да е с Кал в Сан Франциско.

— Защо не дойдеш тази вечер? Ще взема видеофилми и ще си направим пуканки — предложи той.

— Искаш ли аз да донеса филми? — попита тя, докато прибираше в куфарчето си документите, върху които възнамеряваше да работи. Забеляза, че вече носеше все по-малко работа вкъщи през уикендите. Прекарваше времето си с него и не бе в настроение да работи.

— Разбира се, донеси. Ще приготвя вечеря за нас, след като децата се нахранят — предложи той.

Мередит се опита да не мисли за това как постъпват. Те живееха във фантазия, която изглеждаше прекрасна засега, но не можеше да продължи вечно, особено след като Стив намереше работа и се преместеше в Калифорния. Независимо колко се стараеха да го избегнат, те знаеха, че ще трябва да се изправят пред това. Но още е рано, казваше си тя. Още е рано. С Кал споделяше твърде сладостни чувства, за да се откаже от тях. Знаеше, че постъпва егоистично, но не можеше да се принуди да прекъсне връзката, независимо колко виновна към Стивън се чувстваше.

— Ще дойда след два часа — обеща тя.

Искаше да вземе вана, да се отпусне и да му даде малко време да прекара с децата, преди да се присъедини към тях. Не желаеше да злоупотребява с доброто им отношение към нея.

Прибра се в мебелирания апартамент, в който още живееше. Така и не бе намерила къща, която да харесва, пък и отделяше малко време за тази задача. Беше заета и тъй като Стив продължаваше да живее в Ню Йорк, не виждаше причина да се мести в града. Искаше да остане в Пало Алто, за да бъде близо до Кал. Беше й казал, че може да задържи апартамента колкото дълго иска.

 

 

Когато пристъпи вътре, я обзе странно чувство. Повече усещане, отколкото нещо видимо, но беше различно. Влезе в дневната и остави куфарчето си, странното предчувствие не я напускаше и в този момент Стив излезе от спалнята й с голям букет цветя.

Тя почти подскочи, когато го видя. Последното, което очакваше, бе да го види.

— Какво правиш тук? — попита, сякаш срещу нея стоеше натрапник, а той я погледна със странно изражение и се приближи с цветя в ръка.

— Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш. — Изглеждаше разочарован.

— Така е. — Тя веднага се окопити и се приближи към него. — Просто… не очаквах… ти каза, че този уикенд ще работиш.

— Исках да те изненадам — отвърна Стив и остави цветята на масичката за кафе.

Прегърна я и тя започна да се моли да не усети вътрешната й съпротива. Не го бе виждала отпреди отношенията им с Кал да се променят и много се страхуваше Стив да не го почувства. Ала когато я целуна, бе сигурна, че не е разбрал нищо.

— Честит Свети Валентин, Мери — щастливо я поздрави съпругът й, доволен развоя на събитията.

— Каква изненада! — възкликна тя героично, а Стив не й каза, че идеята е била на Ана.

— Реших, че е по-лесно аз да се освободя, отколкото да те откъсна от работата ти тук. Дано да си свободна този уикенд. Утре искам да те заведа на вечеря.

Същото бе предложил и Кал, помисли си тя в момента, в който го изрече. Но това бе невъзможно. Трябваше да прекара Свети Валентин със съпруга си. След като той бе успял да се освободи, разбираше, че трябва да прекара всеки миг с него. Това й приличаше на благословия.

— Е, какво ще правим довечера? — Той сияеше срещу нея. Знаеше какво стои на първо място в списъка му, но след това мислеше да я изведе на вечеря и на кино.

— Не знам. Защо не останем тук? — Тя се чувстваше напълно дезориентирана и по някаква странна причина имаше чувството, че ще забавлява непознат. След като бе спала с Кал, изпитваше усещането, че целият й живот е променен.

— Мога да сготвя, щом искаш — предложи Стив, — или да поръчаме пица.

— Разбира се, скъпи — сговорчиво се съгласи тя, — каквото искаш. Сигурно си изтощен. — Поне така се надяваше, но той й изглеждаше изненадващо свеж, въпреки часовата разлика и безкрайната поредица дни, през които бе работил.

— Спах в самолета, чувствам се страхотно. — Той отново я прегърна. — Наистина ми липсваше. — Не се бяха виждали от пет седмици и през три от тях тя си бе позволила да мисли, че той не съществува. Но сега съпругът й бе твърде реален.

— И ти ми липсваше — излъга тя, чувстваше се притеснено и неловко, докато преместваше цветята в трапезарията и му благодареше.

Той я наблюдаваше и не можеше да се отърси от усещането, че в отношенията между тях има някаква промяна. Може би бе от изненадата, не бе имала време да асимилира присъствието му.

— Как мина тази седмица? — попита небрежно той.

— Добре.

— Излиза, че си работила ден и нощ след Хаваите. — Бе й се обаждал, но тя изобщо не отговаряше, бяха разговаряли единствено по телефона в офиса, защото Кал бе идвал при нея всяка вечер.

— Бях много заета — неясно обясни тя.

— Защо не взема душ, после можем да си починем — предложи той с усмивка. Тя разбираше какво означава това. Понякога, когато бяха разделени известно време, се връщаха към нормалните си отношения, след като се любеха, но този път при мисълта за това я обзе паника.

— С удоволствие, но имам малко неприятни новини. — Тя се изчерви, когато го каза.

— Какво има? — Той очевидно се притесни.

— Не е най-приятното време от месеца за гореща любовна нощ… — Тя се опитваше да го накара сам да стигне до извода.

— В цикъл ли си? — Тя кимна.

Не бе вярно, но тя изведнъж си даде сметка, че не може да се справи с физическите аспекти на двойствения си живот и със сложната ситуация. Нямаше време да се подготви как да реагира, когато го види отново.

— Няма значение — усмихна й се той. — Това не ни притесняваше в колежа, нали? — Тя се вцепени, сякаш попадна в капан. — След като живеем на двата противоположни бряга, ще трябва да приемаме обстоятелствата, ако ме извиниш за сравнението, когато се видим.

— Благодаря ти — прошепна тя, когато той изчезна в банята да се съблече и да вземе душ.

А след като чу, че водата тече, се обади по телефона на Кал. Той отговори на второто позвъняване и бе щастлив да чуе гласа й.

— Кога ще дойдеш? Купих два стека и бутилка хубаво вино.

— Не мога да дойда — задъхано рече тя.

— Защо не? Нещо не е наред ли? — Той усети напрежението в гласа й и макар да не бе необходимо, тя продължи да шепне.

— Стив е тук. Изненада ме. — Последва дълга пауза и болезнена тишина.

— Разбирам… е, това е интересно. На какво дължим това удоволствие… не, нека се досетя. Дошъл е за Свети Валентин, за малък романс. — Кал се опитваше да прикрие с цинизъм болката си. Това обаче бе цената, която трябваше да плати за връзката си с омъжена жена.

— Предполагам. Не знам, Кал. — Сега тя лъжеше и него. Мечтата се превръщаше в кошмар, но те знаеха, че това ще се случи все някога. Заблуждаваха се през последните няколко седмици, но сега трябваше да се изправят пред истината. Единственият, който не знаеше какво се случва, бе Стивън. — Не можем да се видим и утре — тъжно го предупреди тя.

— Очевидно. — Той започваше да се окопитва. — Всичко е наред, Мери. Разбирам. — Бяха отлагали обсъждането на бъдещето си, защото разбираха, че докато Стив не се появи, те могат да живеят в света на фантазиите. А сега той бе дошъл и се налагаше да погледнат реалността с всичките й усложнения. — Ще вечеряме следващата седмица и ще поговорим за това. Ще се видим в понеделник. Предполагам, че ще пътува в неделя вечерта с късния полет. — Преодоляваше вътрешното си състояние и в гласа му звучеше надежда.

— Още не ми е казал. — Водата спря да тече и тя разбра, че трябва да свършва. Цялата ситуация я изнервяше до крайност. — Ще ти се обадя, щом мога.

— Не се тревожи тогава. Ще прекарам спокоен уикенд с децата. Помни само едно.

— Какво? — прошепна тя.

— Обичам те. — И докато го слушаше, тя си даде сметка, че не го заслужава. Нито пък Стив. Изпита вина заради двамата. Бяха добри мъже и тя ги обичаше. Бе дала на всеки от тях половината си сърце, но това бе по-малко, отколкото заслужаваха, и това я подлудяваше.

— И аз — каза тя, когато Стив влезе в дневната, загърнат с кърпа, все още от него капеше вода.

— Приятен уикенд — пожела на Кал и затвори, а Стив я погледна усмихнат.

— Кой беше?

— Моята секретарка… Джоан… Щях да я използвам да свършим малко работа през уикенда. — Лъжите бяха безкрайни и Мередит се мразеше заради тях. Нямаше как обаче да бъде честна към него. Какво трябваше да каже? Че е Кал и че тя току-що му е казала, че го обича?

— Вие всички работите много — отбеляза Стив, влезе в кухнята и отвори хладилника. Обичаше бира, но нямаше. Единственото, с което разполагаше, бе бялото вино, оставено там от Кал. — Нямаш бира. — Стив погледна виното и вдигна едната си вежда. — Напоследък пиеш скъпи вина. Преди никога не си пила сама вино. — Това бе повече въпрос, отколкото обвинение.

— Понякога идват хора. Японците миналия уикенд.

— Лошо, че не си им купила саке. Бих го предпочел. По-късно можем да купим бира.

— Не те очаквах, затова не купих.

— Няма проблем — отвърна той безгрижно.

Приличаше й на голямо момче в сравнение с изтънчения Кал. Почувства се странно, когато си даде сметка, че вече се чувства по-уютно с любовника, отколкото със съпруга си. Последните четири месеца не бяха милостиви към тях.

— Защо не се хвърлим за кратко в леглото? — предложи й той с палаво изражение, хвана я за ръката и я поведе към спалнята.

Тя все още бе облечена в тъмносиния костюм, който носеше на работа, със златна огърлица и чифт перлени обеци. Изглеждаше делова и резервирана, а последното, което се въртеше в ума й, бе секс и романтика. Нямаше начин обаче да му откаже. Вече го бе избягвала в продължение на месец и той нямаше търпение. Преди да се появи Кал, тя също би горяла от желание да спи с него, след като не се бяха виждали толкова време. По принцип сексуалният им живот бе активен.

Мередит свали костюма, внимателно го сгъна на едно кресло, свали обувките и бижутата си, чорапогащника си и след минута се пъхна в леглото по бельо, след като набързо мина през банята. Чувстваше се като една от онези легендарни булки, които се заключвали в банята и отказвали да излязат, но ако бе постъпила така, Стив би я помислил за луда.

За минута той остана да лежи спокойно, държеше я в прегръдките си, тя усещаше колко я желае, тогава я връхлетяха всичките й чувства към него, но не под формата на страст, а на жалост.

— Какво не е наред, любима? — Познаваше я прекалено добре и бе стреснат, когато усети, че тя трепери.

В очите й блеснаха сълзи. Бе толкова непочтена спрямо него, бе забъркала такава каша, а дори не можеше да му каже. Само щеше да го нарани. Не знаеше какво прави. Какво да изрече? Че има връзка и е влюбена в друг мъж? Би било толкова жестоко.

— Не знам. — Тя се опитваше да даде обяснение, но без да казва нищо, което да го притесни. — Трудно е, след като не сме се виждали толкова дълго, а когато сме заедно като сега… човек се чувства странно, нали?

— Не и аз — нежно рече той, гласът му бе дрезгав от желание по нея, — но жените са различни. — Да, помисли си тя, както Кал бе казал веднъж за Шарлот, те са по правило непочтени. Мразеше се за това, което му причинява. И си мислеше, че не е по-добра от Шарлот.

— Съжалявам. — Тя се притисна към него, като изгубено дете. Той й бе приятел, утеха, наставник, и сега й се струваше чужд.

— Не съжалявай, Мери. Нека просто те подържа в прегръдката си. — Останаха така дълго, накрая тя се отдръпна, но когато той се опита да я люби, бе толкова отпусната и нещастна, че се запита дали не става фригидна. Най-малкото с него. С Кал след Хаваите бе съвсем различно.

— Може би идеята да те изненадам не бе съвсем добра — отбеляза той накрая.

Не искаше да я принуждава да прави любов с него, макар че я желаеше. Стана бавно, започна да се разхожда из стаята и тогава откри златния часовник, който бе оставила на масата.

— Какво е това? — поинтересува се нехайно, когато взе да види как изглежда. Тежеше и изглеждаше скъп.

— Това е часовникът ми. — Тя го гледаше право в очите.

— Виждам. Къде го купи?

— „Булгари“. Коледен подарък от Кал. — Нямаше смисъл да го лъже и за това. Поне за нещо трябваше да е искрена.

— Подаръкът си го бива. — Нещо го бодна, стана му неприятно. — Трябва да му е струвал доста пари.

— Той е много щедър със служителите си — хладно отвърна тя. Когато Стив се обърна към нея, очите му бяха пълни с болка и въпроси.

— Трябва ли да попитам дали за него не си нещо повече? — зададе болезнения въпрос той.

Погледите им се срещнаха.

Тя бавно поклати глава. Не искаше той да разбира, и нямаше намерение да признава нищо. Вече бе сигурна в решението си. Би било по-лесно да го застреля, отколкото да му каже истината. Нямаше нито желание нито куража.

— Не, не е необходимо. Часовникът не означава нищо.

Той кимна и го остави на масата. Името на Кал не бе споменато до края на уикенда, излязоха да хапнат пица навън вечерта, а на следния ден останаха в апартамента. В събота вечерта ядоха в заведение за хамбургери, явно това бе представа му за отпразнуване на Свети Валентин. И най-сетне, след като се прибраха, се любиха. От предишната страст и огън помежду им не бе останало нищо и след като свършиха и я задържа в прегръдките си, той вече беше сигурен, че нещо не е наред.

— Този наш стил на живот ни се отразява зле — тихо рече Стив. — Трябва да направим нещо. Май бързо се спускаме по наклонената плоскост. — Това бе повече констатация, отколкото въпрос.

— Знам. Трябва да бъдем търпеливи — нежно отговори тя.

— Плащаме прекалено висок данък — отбеляза той и стана, за да си вземе бира. Същата сутрин бяха купили опаковка с шест кутийки. Ала онова, което той не знаеше, бе, че данъкът вече бе платен. — Ще започна да се обаждам по болниците, когато се прибера, и ще видя какво мога да направя. Това не може да продължава вечно. — Тя кимна и не каза нищо в отговор.

Тази нощ лежа будна с часове, докато той спеше до нея. Много й се искаше да се обади на Кал, но не посмя. Ако Стив се събудеше и я чуеше, това щеше да е катастрофа.

На следващия ден седяха и четоха вестник заедно, той прегледа обявите за къщи на Тихоокенските възвишения. Бе разстроен, че Мередит още не е намерила нов дом за тях, тя се извини с прекомерната си заетост.

— Сигурно това важи и за двамата. — И допълни, че трябва да пътуват повече в едната и другата посока, за да се виждат по-често. Неловкостта помежду им истински го бе разтревожила.

Не се опита повече да я люби. Предишната вечер не донесе удоволствие за никой от двамата. Тя се разплака, след като свършиха. Вечеряха късно на летището, преди той да отпътува, а тя остана загледана в гърба му, когато той се отправи към самолета. Целунаха се на раздяла, а тя го бе прегърнала силно. Имаше усещането, че ще го загуби завинаги, ако си тръгне, искаше да го помоли да остане, но думите не излизаха от устата й, пък и тя си даваше сметка, че все едно той не може да остане. Трябваше да се върне в Ню Йорк при работата си.

 

 

Докато самолетът набираше скорост по пистата, тя се обърна, тръгна си и плака по целия път до дома. Уикендът бе отвратителен. А когато телефонът позвъни, реши, че е Кал, и вдигна.

Но бе Стив, който се обаждаше от самолета.

— Запомни едно, Мери — каза й той.

— Какво е то? — Тези думи бяха познати и за двамата.

— Колко много те обичам. — Същото й бе казал Кал последния път, когато говориха.

— И аз те обичам — отвърна с приглушен глас. — Съжалявам за лошия уикенд. — Дължеше му значително повече, но то бе непосилно бреме за нея, и не знаеше какво ще прави сега с Кал.

— Не беше толкова лош. Когато се съберем заедно, ще трябва да се приспособим един към друг наново. Ще се опитам да дойда след две седмици, ако мога. А защо ти не се пробваш да се прибереш у дома следващата събота и неделя? Така ще се върнем в старото русло, любима. Ако не намеря скоро работа, пак ще дойда и ако трябва, ще карам такси.

— Няма да го допусна — тъжно рече тя.

— Нека видим какво ще стане, когато Лукас се върне. Само още две седмици, може би. Тогава просто ще опаковам багажа си и ще дойда при теб. — Думите му й прозвучаха като погребална камбана.

Или трябваше да я бие за него, или да приключи с Кал, а перспективата за която и да било от тези възможности бе ужасяваща.

— Обичам те, Стив — изрече го съвсем искрено. Но се чувстваше много нещастна и по-объркана от когато и да било. А освен това си даваше сметка, че напълно си е заслужила терзанията.

— И аз те обичам, скъпа. — Бяха последните му думи, преди да затвори.

Тя плака известно време, не бе сигурна какво да направи.

Следващото обаждане, час по-късно, бе от Кал. Той бе съвсем объркан и призна, че уикендът е бил кошмарен за него. Щял да полудее от мисли за нея. Не искаше да й каже колко е ревнувал, как си я е представял в леглото със Стив. Трябваше да я види.

— Мога ли да дойда? — попита и макар че тя искаше да му откаже, не намери сили.

Отново почувства познатото притегляне към него. Движеха я по-скоро химическите процеси в организма й, отколкото разумът.

— Притеснена съм — предупреди го тя. — Това бе най-лошият уикенд в живота ми.

— И за мен също. Нека се опитаме да го преодолеем заедно.

Тя нямаше представа какво да направи, когато го види отново и как ще се чувства. Но в момента, в който отвори вратата, сякаш повлечена от непреодолима сила, се втурна в прегръдките му, разтърсиха я ридания, вкопчи се в него. А той я целуваше, прегръщаше и след минути те се озоваха в леглото. Искаше Кал толкова силно, колкото и той нея, и той я облада с цялата сила и мощ на взаимната им страст, след което останаха притиснати един в друг, като две загубени души до сутринта.