Даниел Стийл
Неустоима сила (14)

Глава 14

Времето, което Калан и Мередит прекараха на Хаваите, бе наполовина приказка, наполовина кошмар. Никой от тях не бе изпитвал подобно щастие в живота си, но и двамата знаеха, че забраненият плод, който бяха опитали, ще промени из основи живота им. Мередит нямаше представа как ще разреши ситуацията. Вече не подлагаше на съмнение любовта си към Кал, но въпросът бе какво да направи. Нямаха право на това, което споделяха, но никой от тях не можеше да понесе мисълта да сложи край. Сякаш току-що се бе сбъднала най-съкровената им мечта.

— Какво ще правим? — попита го тя, докато лежаха в леглото късно една нощ, след като най-сетне се бяха отделили един от друг.

Внимаваха много за държанието си на публични места и бяха сигурни, че никой не е разкрил тайната им. Но единственото, което искаха да правят, бе да се върнат в стаята, да бъдат сами, да се любят, да разговарят с часове. Една нощ говориха толкова дълго, че посрещнаха зората.

Работеха заедно както обикновено, но новите измерения в отношенията им промениха всичко. А поради часовата разлика и натоварения си график Мередит не се бе обаждала на Стив.

— Какво ще направиш ти, Мери? — попита я сериозно Кал, легнал на една страна, без да откъсва поглед от нея, проследявайки лениво с пръст нежните извивки на тялото й.

Споделяха вулкани от страст и острови на спокойствието. Но онова, което ги чакаше отвъд бреговете, на които стояха, бе буря със страховита сила и опасно дълбоки води. Това не бе тайна за никого от тях. Кал изглеждаше щастлив и спокоен, когато я погледна в очите. Знаеха, че се обичат, но нищо повече. А той нямаше представа кой път ще избере Мередит — към миналото или към бъдещето. И двете възможности бяха вероятни, а тя самата се носеше бавно към неизвестността без реално чувство за посока. Приличаше на кораб с прерязана котва.

— Просто нямам представа — искрено си призна Мередит, притисната плътно до него, усещаше мъжествената му сила и топлина с всяка частица от тялото си. Чувствата й към него бяха толкова силни, че спираха дъха й. — Не мога да причиня това на Стив, Кал… Не мога… Не мога да го изоставя — но тя не можеше да изостави и Кал, и си даваше сметка за това. Беше хваната в капан между два свята, разкъсваше се на две противоположни страни.

— Нека не вземаме решения сега — предложи той, опитваше се да запази спокойствие, да не я плаши. — Не бива да правим нищо. Защо просто не се наслаждаваме, докато можем — в отговор тя кимна безмълвно, той я целуна и после отново започна бавно да я люби.

Не можеха да се разделят, докато бяха в стаята на единия или другия, но бяха изключително внимателни, когато бяха в обкръжението на хората от фирмата или на срещи. Произнасяха предварително подготвените речи, водеха малки групи и не отсъстваха от общите обеди и вечери. Дори най-наблюдателният им колега трудно би открил нещо нередно в общуването им. Но когато Мередит беше с него, тя имаше, повече от всичко, усещането за безмълвна интимност и дълбока обвързаност помежду им. То бе недоловимо, но съвсем реално и подсилваше всяко тяхно общо преживяване. Възможно ли бе някой да не се досети?

— Трябва да са слепи — каза тя на Кал една вечер, докато седяха загърнати в кърпи на терасата си, преди да се облекат за вечеря. Бяха плували на плажа и току-що бяха взели продължителна гореща вана и, разбира се, се бяха любили.

— Понякога хората не забелязват очевидното — спокойно обясни той и отпи от мартинито си.

Не пиеше през деня, но обичаше коктейл преди вечеря, а понякога Мери му правеше компания, но тази вечер отказа. Искаше да бъде свежа за вечерното събиране. Случващото се помежду им бе достатъчно опияняващо за нея и тя не искаше да го подсилва с алкохол.

— Щастлива ли си? — попита я, не можеше да откъсне поглед от нея, излегнала се на шезлонга, загледана в залеза, който багреше водите на океана в пурпур.

— Много повече, отколкото заслужавам — онова, което бяха открили, бе много скъпоценно и за двамата, но знаеше, че поне за момента то бе взето назаем, дори бе откраднато. Рано или късно те трябваше да изпълнят задълженията си. Но не още. За момента все още можеха да грабнат любовта и никой от тях не бе в състояние да се съпротивлява. Силата, която ги теглеше един към друг, бе мощна и непреодолима.

— Заслужаваш всичко, което искаш — с любов отбеляза Кал, наведе се и я целуна.

— Понякога това не е вярно — нежно отвърна тя. — Нещата невинаги се развиват, както искаме. Бих предпочела да се бяхме срещнали по-отдавна.

— И аз — съгласи се той с въздишка, — но може би никой от нас не е бил готов — не бяха готови обаче и сега. Той може и да беше свободен, но тя бе омъжена. — Правим всичко заедно толкова добре, Мередит.

— Да, знам — усмихна се тя, — също като Фред Астер и Джинджър Роджърс.

— Не. Като Калан Дау и Мередит Уитман. Ние сме специални хора, Мередит. И двамата сме. Знаем какво искаме и не се страхуваме да работим до изнемога, за да го осъществим. Същото важи и в този случай. Можем да имаме прекрасен живот заедно, ако решим да го изградим. Не искам да те принуждавам за нищо. Въпросът е какво искаш ти. И колко го искаш?

За пръв път той й предлагаше да сподели живота си с нея, въпреки че не бе ясно на каква база. Като любовница, съпруга или приятелка. И тя си даде сметка, че може би и той не знае.

— Не искам да нараня Стив заради нас, Кал — тихо настоя тя. — Той не го заслужава.

Въпреки онова, което чувстваше към Кал сега, не можеше да си представи живота си без своя съпруг. Той бе част от живота й твърде дълго, за да се откаже от него. Беше част от нея, от тялото, от душата й. Беше по-сложно, отколкото Кал си представяше. Никога не бе се чувствала нещастна със Стив. Обстоятелствата, не изборът, ги бяха разделили. Единственият избор, който тя бе направила, бе да се премести в Калифорния, а Стив го бе одобрил. Вече не бе толкова сигурна, че изборът й е правилен.

Вечеряха с другите същата вечер и останаха с тях до по-късно от обичайното, танцуваха под звездите, после се разхождаха по плажа в тъмното, държаха се за ръце и разговаряха тихо. Не се целуваха, когато бяха извън стаята, от страх някой да не ги види.

На следващата сутрин Стив й се обади. Кал току-що бе излязъл от стаята й и тя се стресна, когато телефонът иззвъня и чу съпруга си. Изпита огромно чувство на вина.

— Как върви, Мери? — попита я Стив бодро. — Забавляваш ли се?

— Страхотно беше. — Тя се опита да влезе в неговия тон, но се почувства като престъпник. — Бяхме много заети.

— Сигурно — все едно си на лагер с бойскаути.

— Повече или по-малко — разсмя се тя, но звукът бе кух и тя почти потръпна при мисълта за болката, която щеше да му причини.

Разговаряха кратко и накрая тя му каза, че трябва да отива на среща.

— Ще ти се обадя, когато мога — обеща тя и отговорът му й донесе облекчение.

— Не се притеснявай за това, мила. Знам, че си заета. Обади се, когато ти е удобно. — Всичко, което казваше, я караше да се чувства все по-зле, а когато се видяха с Кал след първата среща за деня, той усети напрежението й.

— Нещо не е наред ли, Мери? — попита той тихо, докато отиваха да обядват с другите.

— Разговарях със Стив. — Имаше нещастен вид и за миг го обзе паника. Бе ужасен в очакване на следващите й думи. Не искаше романтичната им връзка да приключи.

— Каза ли му за нас? — Знаеше, че това е възможно, но мислеше, че все още бе рано. Засега те напипваха пътя пред себе си, опитваха се да разберат накъде са тръгнали. Това бе ново чувство и за двамата и той смяташе, че им е необходимо известно време, за да се приспособят, преди тя да каже на съпруга си. Надяваше се, че в крайна сметка ще го направи. Искаше за себе си бъдеще с Мери, бъдеще без Стив.

— Не, разбира се, че не — отговори тя. — Но той бе толкова мил по телефона, че аз се чувствах ужасно. Кал, той не заслужава това.

Калан кимна, не бе сигурен какво да й каже, а после прошепна:

— Не, но ние го заслужаваме. Може би това е нашият шанс.

— Не и на тази цена — възпротиви се тя. Не можеше да се скрие от факта, че някой ще бъде наранен. Трябваше да си дадат сметка, че в ситуация като тази не можеше да има трима победители. Някой щеше да е губещ.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той, обзет от паника, докато вървяха бавно зад останалите. Питаше се дали не му казва, че всичко е свършило, отчаяно се надяваше, тя не би могла да го направи.

— Казвам просто, че се чувствам ужасно заради него. Но поне той не знае нищо за това.

— Разбирам — отговори Кал с облекчение.

Ваканцията протичаше добре за всички. А през нощта двамата разкриваха нови светове в прегръдките си и затвърждаваха връзката, която се бе създавала между тях от месеци. Когато си тръгнаха от Хаваите, Мередит вече бе толкова влюбена в него, че искаше целият свят да сподели щастието им. Ала нямаше начин това да стане. Повече от всичко друго трябваше да са дискретни.

 

 

Кал я отведе до апартамента й, когато пристигнаха, и прекара часове с нея. А когато телефонът позвъни, тя не отговори. Знаеше, че е Стив и не бе в състояние да разговаря с него. Ситуацията бе приела измерения, с които тя не можеше да се справи.

Кал с мъка се раздели с нея и след като се прибра вкъщи и видя децата, й се обади и този път, с надеждата, че е той, Мередит отговори.

— Липсваш ми — нежно прозвуча гласът му и тя се просълзи.

Бяха като гимназисти, изгубили ума си от любов.

— И ти ми липсваш. Искаш ли да дойдеш по-късно? — прошепна тя.

— Мислех, че никога няма да ме помолиш — въздъхна облекчено, изпълнен с щастие.

Пожела лека нощ на децата, остави ги с икономката, когато си легнаха, и към единайсет часа се върна при нея.

А на следващата сутрин отидоха заедно на работа.

— Как ще се оправим? — попита Мередит, докато приготвяше закуската, а той разлистваше „Уолстрийт джърнъл“.

— Внимателно, предполагам. Мъдро, разумно. Бавно. И двамата трябва да размислим, Мередит.

Говореха много по този въпрос и двамата искаха да изберат най-доброто решение. Проблемът изискваше сериозно обмисляне. От самото начало тя му каза, че няма да напусне Стив. И той отговори, че я разбира. Но за тях двамата това означаваше едно-единствено нещо — край. Въпросът бе колко дълго да продължи връзката им, как ще се справят с раздялата, дали си струва.

За момента и двамата бяха убедени, че това е правилното решение, независимо, че затваряше вратите пред бъдещето им. Кал разбираше, че трябва да приеме това положение, въпреки че не му бе приятно. Искаше Мери в живота си завинаги.

Прекараха деня заедно на работа, както обикновено.

А Стив й се обади преди обяд. Бързаше, влизаше и излизаше от хирургията и все още заместваше Харви Лукас. Лукас трябваше да се върне след месец или най-рано след три седмици. Ана Гонсалес все още помагаше всичко да е под контрол. Работата в травматологичното отделение приличаше на еквилибристика и през по-голямата част от времето си Стив се намираше високо на въжето, караше по него велосипед с едно колело и жонглираше с горящи факли.

Почти нямаше време да я разпита за Хаваите и само се поинтересува дали през уикенда ще си идва вкъщи. Тя отговори утвърдително и в момента, в който затвори, съжали, защото Кал влезе и я покани да отиде с него и децата в Кармел.

— Щях да приема с удоволствие — отвърна тя с разочарован вид, — но обещах на Стив да се прибера. — В очите на Кал проблесна пламъче, но той не каза нищо. — Може да му се обадя и да го отложа.

— Това е твоя работа — тихо рече Кал. Не искаше да я притиска допълнително.

Но когато тя размисли, разбра, че не може да го остави, даваше си сметка, че не е готова да види Стив след всичко случило се на Хаваите.

Същия следобед се обади в Ню Йорк и каза, че й е изникнала работа в офиса и през уикенда ще се среща с клиенти. Стори й се, че Стив не е много доволен, макар да прояви разбиране. Когато затвори телефона, тя отново се почувства като престъпник. Правеше нещо, което никога не си бе позволявала преди. Лъжеше го.

Мина й през ума, че постъпва също като бившата съпруга на Кал. Тя бе спала с шефа си и лъжеше съпруга си. Стори й се отвратително и тя го сподели същата вечер с Кал, когато той дойде. Бе завел децата вкъщи, бе вечерял с тях, чувстваше се уморен.

Не му хареса сравнението с Шарлот.

— Не е същото, Мери — натърти той.

— А кое е различното? Това е почти същата ситуация.

— Тя е имала връзка с него, преди да се оженим и не ми е казала. Продължила е отношенията си и след брака ни, с малки прекъсвания, когато е раждала децата ни. Бяхме женени седем години и тя му е била любовница през цялото това време, както и няколко години преди това. Не ми каза какво става, напусна ме заради него. Казвам ти, различно е. Никога не съм знаел за това, докато не се досетих сам. Живо чудо е, че никое от децата ни не е от него. Щях да се притеснявам наистина, ако всичките не приличаха толкова много на мен.

— Би било чудовищно от нейна страна. — Мередит му съчувстваше, но все пак не харесваше приликите между двете ситуации, а те несъмнено съществуваха.

 

 

През уикенда отидоха в Кармел с децата. Отседнаха в „Лодж“ на Пебъл Бийч, тя взе отделна стая, но за нейна изненада никое от децата нямаше нищо против присъствието й. Бяха я приели като приятелка. Пазарува с двете момичета, докато Кал и Анди играха голф. После отидоха в „Плати“ в Кармел и вечеряха спагети. Разговорът бе оживен. Децата се шегуваха с баща си за косата му, начина му на обличане, жените, които харесвал или не харесвал, дори за това как играе голф. Но заяжданията им бяха безобидни. Очевидно въпреки недостатъците, които забелязваха, те истински го обичаха. Държаха се добре с Мередит, защото знаеха, че не му е любовница, а е женена за Стив.

— Сигурно ти е трудно да живееш тук без съпруга си — със съчувствие отбеляза Мери Елън, което озадачи Мередит. Изненадващо бе, че момичето е стигнало до този извод, разсъждаваше като възрастен човек.

Тя кимна утвърдително.

— Така е. Опитва се да си намери работа, но не е лесно и сега е длъжен да остане в Ню Йорк, защото шефът му претърпя злополука.

— Той оправя хора, по които е било стреляно, нали? — попита Анди и тя се разсмя.

— Лекува рани и още няколко други болести.

— Сигурно хората в Ню Йорк се стрелят много, след като се нуждаят от специален лекар за това — допълни детето и всички се разсмяха. Разговорът отново й напомни, че Стив е част от живота й и тя не може да го избягва до безкрайност.

Двамата с Кал разговаряха по този въпрос отново същата вечер и тя заяви, че наистина иска да се прибере вкъщи следващия уикенд. Но когато дойде четвъртък, установи, че наистина се налага да се срещне с клиенти, които идваха от Токио. Вече не знаеше какво да каже на Стив, след като бе използвала предишния път същото извинение.

— Пак? — Гласът му прозвуча нещастно, когато му съобщи, че не може да се върне. — Господи, Мери, възнамеряваш ли някога да си дойдеш? Знаеш, че не мога да мръдна, след като Лукас отсъства.

— Ами Ана? Не може ли да те замести, за да дойдеш в Калифорния?

— Не и тази седмица. Работила е непрекъснато шест дни. Не е виждала детето си. Освободих я до неделя.

— Значи дори да дойда, все едно ще си зает. Може би е по-добре, че не мога. — Тя си търсеше извинение, което не убягна съвсем на Стив.

— Слушай, Мери. Доколкото знам, ние все още сме женени. И след като е така, искам да те виждам повече от веднъж месечно, ако и ти го желаеш. — Той наистина й бе ядосан.

— Ще си дойда другата седмица. — В тона й звучеше извинение.

— Това чувам всяка седмица, а после в четвъртък ми се обаждаш, че трябва да се срещаш с клиенти или да ходиш на Хаваите, или да вдигате хвърчила с Калан Дау. Не знам какво, по дяволите, правиш там, но знам, че никога повече няма да те видя. — Гневът му напираше, бе уморен, ревнуваше и тя не можеше да го вини.

— Съжалявам. Не знам какво да кажа. — Чувстваше се виновна до отчаяние и бе малко уплашена от постъпката си.

Независимо какво чувстваше към Кал, колко хубаво бе то, тя рискуваше брака си и си даваше сметка за това. Не можеше да очаква, че Стив ще приеме това положение завинаги.

— Няма значение, Мередит. Ще те видя, когато е възможно. Ако дойдеш в Ню Йорк, обади ми се. Трябва да се връщам на работа. — Затвори, без да изчака да му кажа довиждане, и през останалата част от деня тя се чувстваше неудобно при мисълта за случилото се. На Кал обаче не каза нищо. Стив бе неин проблем. Неин съпруг.

В петък вечерта се забавлява във „Фльор дьо Лис“ с Кал, японците харесаха френската кухня и намериха ресторанта за превъзходен. В събота ги отведоха на вечеря в „Мейсас“. Срещите им с тях минаха добре, бяха ентусиазирани от новата система, която Кал предлагаше. Мередит прекара цялото време с тях до заминаването им в неделя. А когато същата вечер се обади на Стив, него го нямаше и тя отиде да вечеря с Кал и децата му.

 

 

Стив работи целия уикенд в Ню Йорк и след като Мередит се обади, че няма да дойде, реши, че няма смисъл да се прибира. Снежната буря отново се възобнови и температурата падна рязко. Улиците се заледиха, изглежда, че никога не бе имало толкова много фрактури. Помагаше на ортопедите в хирургията денем и нощем. Имаше и четири катастрофи, в които бяха пострадали деца.

Беше освободил Ана за уикенда, но нямаше търпение да я види. Най-сетне тя се появи в неделя вечерта.

— Чувам, че си прекарал ползотворен уикенд. — Тя му се усмихна. С дъщеря й се бяха пързаляли на тенекии и найлони в Сентрал парк. — Благодаря ти за почивката. Прекарахме прекрасно.

— Ти си късметлийка — недоволно промърмори той. — Откакто си тръгна в петък, всяка възрастна дама в Ню Йорк мина оттук със счупен задник.

— Обичам тази диагноза. Съобщаваше ли им я?

— Да, и те я харесваха. — Той й се усмихна неохотно. От четвъртък бе в отвратително настроение.

— Мередит дойде ли си? — попита тя небрежно, имаше чувството, че или са се скарали, или изобщо не я е виждал. Киселото му настроение напоследък издаваше, че нещата между тях не вървят добре.

— Не. Трябвало да придружава клиенти. Отново — сопна се Стив.

— И без това нямаше да я видиш — практично отбеляза Ана, — нали виждаш каква е лудница тук.

— И тя това каза. Поне можеше да опита.

— Слушай, момче. И двамата сте заети. Когато си й позволил да се мести, трябвало е да знаеш, че няма да е лесно. След като нямаш работа там и двамата трябва да се опитате да направите всичко според силите си. Не е нейна вината, че работата ти се е провалила. — Думите й звучаха разумно, но той се подразни, че Ана го съжалява.

— Трябва ли да човъркаш раната? Или просто го правиш, за да ме дразниш? — озъби й се той и й обърна гръб, но след няколко минути му стана съвестно и започна да й се извинява. — Съжалявам. Имах ужасен уикенд. Не съм спал от петък през нощта. Не се чувствам добре, уморен съм от всичко тук. Жена ми ми липсва. Имам чувството, че никога повече няма да се върне и това ме влудява.

— Иди ти да я видиш — спокойно предложи Ана. — Следващата събота е Свети Валентин. Защо не я изненадаш?

— Ами ако и тя направи същото — тръгне насам и се разминем? — Беше твърде уморен, за да мисли.

— Кажи й, че си на дежурство и не можете да се видите, така тя няма да дойде. Тогава ти заминаваш и я изненадваш… нали знаеш, шоколади, рози, всичко за Свети Валентин. Много романтично. Ще й хареса — Ана се усмихна, искаше някой да направи това за нея, но нямаше кой. Така бе от години.

— Ана — той направо засия срещу нея, — ти си гений.

Направи резервациите си по телефона същата вечер, щеше да излети в петък по обяд, когато свърши работа. С часовата разлика, щеше да е в Пало Алто, преди тя да е излязла от офиса.

— Благодаря ти — каза на Ана, преди да си тръгне за вкъщи, и й обеща, че ще се върне на сутринта.

— Просто ми се обади, Купидоне — извика тя след него, докато го наблюдаваше как се отдалечава. Беше толкова уморен, че губеше равновесие. Добре поне, че нямаше да шофира. Ана знаеше, че ще вземе такси до апартамента, който още не й бе позволил да види.

Отдавна подозираше, че не я кани, за да не се почувства зле, когато разбере колко е луксозен. Но все пак жена му печелеше луди пари. Той предпочиташе да отиде у тях за чаша вино или ако му сготви нещо мексиканско. Двамата с Фелиша вече се бяха сприятелили и дъщеря й се радваше, когато Стив се отбиеше у дома им.

Тази нощ в травматологичното отделение премина спокойно и не се наложи Ана да го вика. Тя сама управляваше отделението, стажантите и сестрите я харесваха. Все още се надяваше, че работата й ще стане постоянна, но не можеше да е сигурна в това. Изглежда Стив нямаше да се премести. А когато си го помисли, седнала в кабинета му през нощта, усети, че я обзема радост.