Даниел Стийл
Неустоима сила (12)

Глава 12

Ана Гонсалес бе постъпила в травматологичното отделение, за да работи със Стив, но два дни след идването й той си даде сметка, че жената е изключително независима. Знаеше какво трябва да прави и имаше собствени идеи. Не се противопоставяше на инструкциите му, но все пак имаше свое мнение. А когато се върна от едноседмичния отпуск, прекаран с Мередит, установи, че Ана бе спечелила уважението на всички, с които работеше. Освен това я харесваха.

Сутринта след завръщането му тя го информира за всичко, което бе направила, предаде му и грижливо водените от нея бележки и когато той ги прочете, остана изумен.

— И си свършила всичко това? — възкликна той учуден.

Бе ходила на всички заседания, бе направила реорганизации за постигането на по-голяма ефективност. Бе променила някои графици и бе успяла също да оперира огромен брой пациенти.

— Някога прибираш ли се вкъщи при детето? — попита я шеговито.

— Не много често — сопнато отвърна тя.

Бе красива жена и изглеждаше по-млада от възрастта си, но това никак не се набиваше на очи. Усмихваше се рядко и бе упорита в работата. У нея имаше нещо, което я правеше да изглежда делова. Но същевременно бе невероятно нежна и сърдечна с пациентите. Очевидно бе душевно богата жена.

Бе постъпила в болницата още преди той да излезе във ваканция, но усещаше, че започва да я опознава едва след като изтече януари. Бе неуморна и бе готова да работи без почивка. Никога не бързаше да се прибере вкъщи, макар по думите й да съдеше, че е отдадена на детето си. Веднъж я попита защо е съгласна да работи толкова дълго и по толкова много дни, а тя го погледна право в очите.

— По две причини. Харесва ми това, което правя, и имам нужда от пари.

— Кой се грижи за дъщеря ти, докато си тук?

У нея имаше нещо, което будеше интереса му. В същото време усещаше някаква твърдост или по-скоро резервираност, сякаш се бе скрила под непробиваема обвивка, за да не наранят нежната й душа.

— Оставям я на съседите. Те имат пет деца и момиченцето ми се чувства добре с тях.

— Ами ти? Не изпитваш ли понякога потребност да се прибереш по-рано вкъщи? Всички имаме нужда да излезем оттук, за да запазим разума си трезв — отбеляза той с уморена усмивка. Той самият бе на дежурство от четири дни.

— Ти също не се прибираш кой знае колко вкъщи — подхвърли тя. Имаше гъста черна коса и меки кафяви очи, чийто цвят напомняше на шоколад.

— Съпругата ми живее в Калифорния — обясни той.

— Разведен ли си?

Той поклати глава.

— Значи сте разделени?

Сама не знаеше защо проявява любопитство към него. За Стив се носеха различни слухове. Приказваха, че е добър човек, но има странни отношения със съпругата си, но Ана не схващаше какво точно означава това. Затова го попита. Никога не се страхуваше да задава въпроси и настойчивият й поглед говореше, че очаква отговор. На Стив му изглеждаше външно по-твърда от Мередит, но имаше усещането, че е по-кротка по характер. Понякога в работата с него бе рязка и груба, а в следващия момент казваше нещо мило, което искрено го трогваше. Всъщност бе сдържана. Явно бе наранена и не желаеше да допусне някой да я обиди отново. Бе борец, човек, който оцелява.

— С жена ми пътуваме между двата бряга — отвърна той с усмивка.

— Това сексуално предпочитание ли е, докторе, или диагноза? — засмя се и тя в отговор.

— И двете. Означава, че съм деветдесет процента от времето ерген и съм луд по жената, която работи в град на близо пет хиляди километра оттук. Все още не мога да си намеря работа там, но продължавам да търся. Работа. Не друга жена.

— Звучи ми сложно — отбеляза тя.

Двамата седяха в кабинета му и пиеха кафе от пластмасови чаши. Току-що бяха приключили с тежка коремна операция, благодарение на уменията й успяха да извадят куршума. Гъвкавите й пръсти, професионалната й работа и упоритостта й спасиха пациента. Стив бе почти сигурен, че не би го постигнал сам.

— Да, сложно е — призна той с въздишка. — Така е от четири месеца. През октомври тя започна работа в Калифорния, а мястото, което бях уредил, пропадна през декември, пък и трябваше да остана тук заради Лукас.

— Не звучи добре. — Погледът й остана взрян в очите му, пълен с въпроси. Тя го смяташе за добър хирург, интересна личност, макар и може би малко ексцентричен. Понякога изказваше гласно мнения, които шокираха сестрите.

— Така си е. Тя получи страхотно предложение от една компания и аз я насърчих да го приеме. Бях си уредил работа от януари, но после от болницата ми отказаха. Всъщност това е неприятното. Но за момента не мога да направя почти нищо. Единственото, което ми предложиха след това, е място в спешното отделение, където лекуват главно хемороиди и навехнати глезени, спорадични случаи на обриви или астма. Тяхната книга за регистрация направо ме приспива.

— Разглезил си се тук — многозначително отбеляза тя. Дори хирургическите дрехи не можеха да скрият хубавата й фигура.

— Може би. Вероятно тукашните главоболия изобщо не са ми необходими. Би трябвало да съм готов да върша нещо по-лесно. Сигурно ще се окаже облекчение.

— Съмнявам се. Струва ми се, че се опитваш да убедиш сам себе си. Как можеш да отидеш някъде, където предизвикателствата ще липсват? — Тя гледаше реално на живота, пък и бе човек на действието.

— Налага се да го сторя. Не искам да изгубя брака си.

— Ако тя те обича, няма. Ако не, не можеш да направиш нищо, за да го спасиш.

— Вземаш ли допълнителна такса за подобни съвети, докторе? — пошегува се той и тя се усмихна.

— Не, давам ги безплатно, защото самата аз не приемам съвети.

— Разбрах, че си разведена — рече простичко той и тя кимна.

— Съвсем.

— Какво означава това?

— Означава, че се мразим, и аз се надявам никога повече да не видя този кучи син. Напусна ме, когато бях бременна в осмия месец, защото родителите му му повериха тръстов фонд.

— А, разбирам. — Стив се почувства неловко, че попита, горчивината на тона и погледът й говореха, че е дълбоко наранена.

— Той никога не е виждал дъщеря си.

— От това, което чувам, май е извадила късмет. Никой няма нужда от такъв баща, Ана — съчувствено рече той.

— Може би. Но всеки има нужда от баща. За нея той винаги ще е загадка, фантазия, някакъв изгубен герой, защото не го познава.

— Може би някой ден и това ще стане. Може би тя ще го открие.

— Възможно е. Не мисля, че той ще я потърси. Заради мен. — Тя все още изглеждаше ядосана. Постъпката му бе отвратителна и тя очевидно не бе му простила.

— Но ако не те е обичал, защо се е оженил за теб?

— Бях бременна. Той постъпи благородно. А после се превърна в страхливец.

— Аха, човешката раса и чаровните й слабости.

— Предполагам.

Не беше лесно да се говори за живота посред нощ, след като временно се намираш между два свята, спасяваш нечий живот и облекчаваш болката на хората. Светът отвън, светът отвъд тези стени понякога приличаше на друга планета. Все едно да си в лодка в средата на океана. На Стив му бе мъчно за нея, тя се държеше като обиден човек, ядосан, огорчен и разочарован. Единственият път, когато очите й светнаха, бе, когато заговори за дъщеря си. Името й бе Фелиша.

Два дни по-късно, след кратка почивка, те отново бяха на работа заедно. Беше през уикенда. В полунощ и двамата умираха от глад и си поръчаха пица. Тя изглеждаше по-добре от последния път, когато разговаряха, и той я накара да се разсмее с няколко изтъркани шеги, стари истории за чудаци, лежали в травматологичното отделение.

— Имаш ли приятел? — попита я после, докато се бореха с моцарелата на пицата, и тя се засмя на въпроса.

— Шегуваш ли се? Кога? Възможно ли е човек, който работи тук, да си има гадже? Как е възможно да се справи?

— Някои от мъжете го постигат — небрежно отбеляза Стив, а в отговор тя се усмихна.

— Ами ти? Виждаш ли се с други жени?

— Разбира се, че не. — Той я изгледа неодобрително. — Казах ти, женен съм.

— Да, за жена от друга галактика, далеч, далеч оттук. Просто питах. — Бе чувала слуховете в болницата, че той е верен на съпругата си, и го харесваше заради това. Пък и отговорът му донесе и на нея облекчение. Нуждаеше се от приятел, а не от някой сваляч. — Кога си идва тук?

— Не много често. Ще си дойде този уикенд.

— Това е чудесно. Имате ли деца, Стив?

— Не съм такъв щастливец.

— Защо? — Беше го виждала как се отнася с децата в травматологичното отделение и бе очевидно, че ги харесва.

— Тя е много заета. Всъщност и двамата сме заети. Не мога да я обвинявам. Тя твърди, че не иска деца.

— Е, щом го е казала съвсем сериозно — замислено произнесе Ана, — значи наистина не иска. Повярвай й. Мъжете винаги смятат, че могат да наложат своето на жените си, но не е възможно, повярвай ми. А ако все пак го направят, се оказва голяма грешка.

— И с теб ли се получи така? — Чувстваше се объркан, определено не бе съгласен с мнението й. Все още смяташе, че може да уговори Мередит да имат бебе. Винаги бе смятал, че Мередит ще бъде страхотна майка, ако се съгласи на това.

— Не — отговори му честно Ана. Тя винаги бе честна с него и това му харесваше. — Аз забременях. Просто и обикновено. Срещахме се в продължение на два месеца и хоп, готово. Той изпадна в паника. А аз бях на върха на щастието.

— Защо не направи аборт? Щеше да е по-просто.

— Значително по-просто. Но съм католичка. Не можех да го допусна. Преди си мислех, че мога, ако се наложи. Но не можах. Баща ми побесня. Майка ми се разплака. Сестрите ми ми съчувстваха. Братята ми искаха да ме убият. Изобщо не бе най-добрият период от живота ми. След стажа възнамерявах да се върна в Пуерто Рико, за да помагам на моя народ, да се грижа за бедните. Известно време мислех да специализирам тропически болести, но ми е по-добре тук, да работя в спешно отделение. Във всеки случай сега е твърде сложно да се върна в Пуерто Рико. За мен е по-лесно тук. За тях — също. Не се налага да се извиняват, нито да лъжат заради Фелиша. Баща ми е казал, че съм вдовица.

Понякога бе изумително какво си причиняват един на друг хората от едно семейство, но за Стив вече не бе изненадващо. Беше чувал всякакви истории и нейната не го учуди. Просто му дожаля за нея. Бореше се сама с трудните обстоятелства и някак си се справяше. Различаваше се много от Мередит с нейната работа и огромна заплата, портфейла акции, който бе осигурила за двамата, и удобния им апартамент. Докато слушаше Ана, дори изпита известна вина. Животът му бе много по-лесен, отколкото нейният. Прииска му се да й помогне, но не виждаше какво може да стори, освен да й осигури някой ден постоянна работа в травматологичното отделение, вместо да работи по заместване.

— Ами, ти? — попита го тя внезапно. — Мислил ли си някога да правиш нещо друго? Частна практика? Или да работиш в клиника в страна от Третия свят?

— Само в най-лошите ми кошмари — засмя се той и тя го последва. — И тук е достатъчно лошо. Не ми трябват змии и паразити, които да влошат положението ми. Това ли искаше да правиш, когато си стъпиш на краката, Ана?

— Да. Някой ден. Може би когато Фелиша порасне. Специалността ми като стажант бяха инфекциозните болести. Но след като Фелиша се роди, преминах на работа в спешно отделение и останах в Ню Йорк. По-сигурно е.

— Това е доста потискащо изказване. Ако тук не те застрелят, значи никога няма да ти се случи. Дори по тъмно в метрото е по-безопасно, отколкото тук, заради всички онези психари, които се стрелят и в крайна сметка стигат при нас.

— Поне животът на Фелиша е нормален. Не мога да й го осигуря, ако работя в Третия свят.

В това имаше смисъл, но Стив знаеше, че за нея животът в Ню Йорк не е лесен.

Работеха заедно ден след ден и Стив все повече и повече я обикваше. Наежената й външност бе само на повърхността, а под нея се криеше изключителна, чувствителна жена. Една вечер я видя да си тръгва в джинси и тениска, със скиорско яке, бе разпуснала косите си и изглеждаше невероятно. Не можеше дори да си представи какво би представлявала в хубави дрехи и с грим. Но тя никога не се гримираше. Беше съвсем естествена, имаше страхотно тяло, светъл ум и любещо сърце.

В средата на януари вече бяха станали приятели и той все повече разчиташе на нея. Тя бе човекът, на когото можеше да се опре, и той го правеше често. Понякога се държеше рязко с него, когато смяташе, че той греши за нещо, и не се страхуваше да спори. Най-много го изненадваше, че всъщност харесва точно това нейно качество. Имаше собствено мнение и го изразяваше без заобикалки. Веднъж дори му крещя на испански, което го удиви.

Един път го нарече „ихо де путана“, а той й благодари и й каза, че от никого не е чувал нещо по-хубаво за себе си, което я ядоса още повече.

— Нарекох те син на проститутка, за бога.

— Глупости, Ана, помислих, че ми казваш, че ме обичаш. — Думите му я разсмяха и разправията приключи. Освен това, както той често й припомняше, Стив й бе началник.

— Това не означава, че трябва да ме командваш — възразяваше тя, а той й отвръщаше философски:

— Така е, за жалост. Но бих се забавлявал много, ако го направя.

— Ти си безнадежден случай. — Обичаше да го дразни, просто за разтоварване, но очевидно го харесваше и уважаваше.

 

 

Зарадва се заради него, когато жена му пристигна. За Мередит и Стив обаче уикендът бе труден. Те отчаяно се опитваха да сплотят живота си през малкото време, което имаха един за друг, и изглежда с всяка изминала седмица това ставаше все по-трудно. Цялата нощ, преди Мередит да пристигне, Стив бе оперирал и когато я посрещна, бе нервен, изтощен от безсънието. А тя бе направила всичко възможно, за да осигури приятен уикенд за него. Беше му донесла от хляба, който той харесваше, пресен рак и две бутилки от най-хубавото калифорнийско вино. Но той бе прекалено уморен, за да яде или пие, а след като поспориха за незначителни неща по време на обяда, той спа цял следобед. Мередит остана у дома в очакване той да се събуди, но Стив отвори очи едва в девет часа вечерта.

Поговориха си приятелски и отношенията им се подобриха, но несъмнено атмосферата беше различна отпреди. На моменти се чувстваха като непознати, все повече осъзнаваха, че живеят в различни светове. Вече не бе лесно да вървят в крачка, сякаш постоянно не се разбираха.

Когато Мередит отлетя за Калифорния в неделя вечерта, и двамата бяха потиснати, а храната, която му донесе от Сан Франциско, стоеше непокътната в хладилника. Час след като Мередит отпътува, Ана се обади и покани Стив на вечеря в дома си. Без да се замисли, той грабна хляба, виното и рака и ги отнесе у тях.

Апартаментът й беше съвсем малък и не бе особено топло, имаше счупен прозорец, който собственикът отказваше да оправи. Хлебарки пъплеха навсякъде. Жилището се намираше съвсем близо до Сто и втора улица, но очевидно това бе най-доброто, която тя можеше да си позволи. Бе шокиран, че тя живее по този начин. Особено след като знаеше, че бащата на детето й има тръстов фонд.

— Няма проблем — махна с ръка тя, но проблемът бе налице и двамата си даваха сметка.

Но нейното достойнство, гордост и упоритост го трогнаха много. А малкото момиченце бе прекрасно, просто по-светло копие на майка си. Изглеждаше точно като нея и когато майка й й направи забележка, тропна с краче и я смъмри, че е непослушна.

— Има твоя характер. До няколко години ще ти причинява големи грижи.

— Знам — усмихна се гордо Ана. — Баща й беше истински негодник, но все пак чаровен.

Стив се разсмя на описанието. Нещо у този мъж бе привлякло Ана, видът му или умът, или изтъкнатият му произход. Доколкото я познаваше едва ли бяха парите му. Изглежда не я бе грижа много за това. На Стив му се искаше да ги покани в дома си на вечеря, но се притесни от екстравагантността на апартамента си. Бе му по-лесно да дойде тук. Ана се затрудни с рака и виното, които той донесе, но все пак се зарадва и тази вечер те дълго си говориха за стреса да живее на близо пет хиляди мили от съпругата си. Ана бе изпълнена със съчувствие и й бе жал за него. А когато същата вечер се прибра вкъщи, Стив си даде сметка, че бе пил много, но въпреки това бяха запазили приличие. Двамата с Ана бяха добри приятели.

Когато си легна, Мередит му липсваше и той искаше да й се обади и да й каже, че съжалява за уикенда, не преминал както трябва, но като погледна часовника, си даде сметка, че тя още е в самолета. Мислеше да остави съобщение на телефонния й секретар, но бе уморен, а и бе пил доста, затова легна да спи.

 

 

Покани Ана и Фелиша на вечеря по-късно същата седмица, след като приключиха дългия работен ден. Заведе ги да хапнат сандвичи и сладолед. Фелиша прекара чудесно с тях. Придружи ги до дома им и чете вестник, докато Ана сложи детето да спи. Чувстваше се спокоен и отпуснат в тяхната компания.

— Ти си добър човек, знаеш ли — каза тя, когато се върна в дневната и седна на счупения диван до него. — Съпругата ти постъпва глупаво, като те оставя сам тук. — И двамата бяха изморени, но се чувстваха уютно в малката дневна. Това бе чудесна вечер след дългия, труден ден.

— Тя няма избор в момента — честно отвърна той. — Трябва да си намеря работа в Калифорния. Нямаме избор, Ана — въздъхна с мрачен вид, сетил се пак за раздялата.

— Все трябва да има нещо за теб, Стив — със съчувствие изрече тя, докато той се стараеше да не обръща внимание колко хубава изглежда в тениска и клин. Това бе неуместно. Приятелството помежду им бе важно и за двамата.

— И аз все си повтарям, че в Сан Франциско не може да не се намери работа за мен, но засега няма нищо. — Беше се обаждал в тамошните болници, за да съобщи, че е свободен. — Вече почти свикнах с това положение.

Но думите му не убедиха никого от тях и фактът, че през следващата седмица Мередит заминаваше на кратка почивка на Хаваите, не бе от полза за брака им. Щяха да бъдат разделени още две седмици.

— Не се ли притесняваш? — попита многозначително Ана, когато стана дума за Хаваите. — Не се ли тревожиш, че може да започне връзка с мъжа, с когото работи? — Понякога тя му задаваше въпроси, които стигаха твърде далеч и го караха да се чувства неудобно. Но винаги й отговаряше честно, независимо колко го болеше.

— Понякога се притеснявам. Той изглежда чудесно и мисля, че го харесва. Но й вярвам. Мери не би го направила. — Ана бе достатъчно възпитана, за да премълчи възраженията си. Знаеше, че хората бяха подвластни на еднакви слабости и ако останеха дълго самотни, правеха глупости. — Никога не сме си изневерявали.

— Възхищавам ви се за това — искрено призна тя.

Знаеше колко е самотен Стив, колко е нещастен, но никога не бе дал знак пред нея, нито бе направил намек за нещо повече от приятелство помежду им. Мередит бе щастлива жена. Може би това важеше и за двамата. Поне се надяваше да е така, заради него.

— Просто не виждам смисъл в изневярата. Освен това Мередит би разбрала. Струва ми се, че ако някой от нас го направи, то ще е със знанието на другия.

 

 

Бяха изминали близо четири месеца, откакто тя бе напуснала Ню Йорк, а да живеят на двата бряга на Щатите бе най-голямото предизвикателство в съвместния им живот. Стив нямаше с кого да прекарва уикендите, когато тя бе в Калифорния, нито с кого да разговаря нощем, след като се прибереше вкъщи, не можеше и да се оплаче от трудностите в работата, нямаше с кого да се смее или да се люби сутрин. Беше истински ад, но все пак бе временно положение, и двамата го знаеха. Не искаше да направи нещо необмислено, което напълно би провалило брака им. Каза го и на Ана.

— Е, по-добре заминавай по-скоро, Стив, преди един от вас да се е почувствал твърде самотен или да е изпил твърде много питиета на някое парти и да се е поддал на изкушението.

— Права си — кимна той. Вече обмисляше да започне работа в спешното отделение в Централната болница на Сан Франциско. Ставаше все по-трудно да бъдат разделени. — Преди няколко седмици тя предложи да напусне работа и да се върне, но аз не искам да го прави. Работата й е страхотна и няма да е честно към нея — обясни той с въздишка.

— Наистина си прекрасен човек, Стив Уитман. Надявам се само тя да те заслужава.

— Заслужава ме — увери я той.

Ала когато се прибра вкъщи вечерта, осъзна, че мисли за Ана и за трудния й живот, за пълния с хлебарки апартамент, който обитаваше с дъщеря си. Бе убеден, че тя заслужава нещо много по-добро. Понякога бе трудно да се приеме колко несправедлив е животът. Двамата с Мередит имаха толкова много, а хора като Калан Дау и бившия съпруг на Ана притежаваха дори повече, а тя разполагаше с толкова малко, почти нищо. И въпреки това сякаш не се терзаеше. Вярваше в почтеността на всичките си действия.

Стив си легна сам тази нощ, както обикновено напоследък, но установи, че все се връща към думите на Ана за Мередит, която заминаваше на почивка на Хаваите, и неволно започна да се притеснява. Не можеше да пренебрегне факта, че много скоро някой от тях ще се почувства самотен или ще изпие прекалено много питиета, или може би, още по-лошо, ще срещне някого, който да му вдъхне силни чувства. Ако човек се замислеше, перспективата беше ужасяваща. Той искаше да бъде сигурен, че с него или с Мередит това никога няма да се случи. Но не успя да заспи, остана буден дълго през нощта, връхлетян от мисли за Мередит, а после за Ана и Фелиша. Радваше се, че са приятели. За кратко време те бяха придобили голямо значение за него.