Даниел Стийл
Неустоима сила (9)

Глава 9

Полетът до Калифорния в сряда мина леко. Кал я чакаше на входа на летището. Беше застанал от едната страна, търсеше я с поглед и лицето му грейна в широка усмивка, щом я видя.

— За момент ме обзе паника. Започнах да се питам дали не си размислила, но си се уплашила да ми се обадиш.

— Никога не бих постъпила така — отвърна тя изненадано, когато той пое тежкото куфарче от нея.

— Сигурен съм, извинявай. Но подобно чувство съм изпитвал като дете. Все се страхувах, че татко ще изгуби билетите за цирка. Никога не се случи, но аз винаги се тревожех.

— Е, ето ме.

Бе размишлявала надълго и нашироко по пътя и все още не виждаше как Стив ще остави работата си в Ню Йорк. Беше по-загрижена за него, отколкото за предложението на Кал. Знаеше колко солидна е компанията му, а той вече я бе уведомил за възможността да придобие акции от нея. Така че Стив си оставаше основната й тревога.

— Не мога да повярвам, че правя това. — Все още се чувстваше притеснена.

— Мередит, знам, че това ще е най-важното решение в цялата ти кариера, ако го вземеш. И не мисля, че ще съжаляваш. Ако просто ти бях приятел, а не заинтересована страна, бих ти казал, че е глупаво да не приемеш.

— Разбирам. Но промяната е огромна. Не само промяната в кариерите ни, но и преместването в Калифорния е голямо решение.

— Притесняваш се за Стив — погледна я косо той докато товареха багажа й, — но и тук има хубави болници. Вече установих някои контакти с Централната болница. Ти ми каза, че има приятели и в Станфорд. В болницата на Калифорнийския университет, в Оукланд също има много добра травматологична клиника. Изобщо има много възможности за него. Смятам, че ще се окаже вълнуващо за Стив.

Но като че ли и Кал се вълнуваше много. По пътя към офиса му в Пало Алто той говореше безспир колко важна е Мередит за компанията. Всъщност на нея идеята й допадаше, не по-малко отколкото на Кал. От чисто делова гледна точка това бе възможността на живота й.

В два следобед те дори още не бяха обядвали. Говореха от три часа, накрая неговата секретарка явно ги съжали и им донесе сандвичи. От разговора установиха колко много неща ги свързват, проявяваха една и съща енергия и отдаденост, любовта, която влагаха в професията си, бе не само съзидателна, но и почти всепоглъщаща. Прекараха останалата част от следобеда в разговор за новите диагностични инструменти и бъдещите продукти.

— Мередит. — Очите му се впиваха настойчиво в нейните. — Не мога да осъществя това без теб.

— Напротив — спокойно отвърна тя, но плановете, които бе споделил, й харесваха.

— По-важното, истината е, че не желая. Искам да си тук, да работим заедно.

— Истината е — въздъхна тя, — че и аз го искам. Но не знам дали да го направя.

Чувстваше, че се разкъсва между важното решение за кариерата си и своя личен живот. Все още се тревожеше за Стив, независимо колко добри според Кал са местните болници. Той вече бе пуснал корени в своята клиника, която имаше международна известност. За никого не беше тайна, че много скоро ще се превърне от номер две в заместник на Харви Лукас. Говореше, че ще се пенсионира и ще се отдаде на научни изследвания, а Стив бе уверен, че шефът му няма да забави тази стъпка. Беше уморен, имаше проблеми със сърцето и травматологичното отделение му идваше в повече.

— Трябва да дам шанс на Стив да обмисли бъдещето сериозно.

— Ако трябва, ще му намеря работа тук, Мередит. Не искам да те изгубя.

— Все още не си — отговори тя, лицето й се отпусна в уморена усмивка.

Искаше работата точно толкова, колкото и той желаеше да й я даде. Харесваше компанията му и знаеше, че могат да работят чудесно заедно. Уверена бе, че може да направи много важни неща, ако имаше добри възможности. Той я бе убедил. Единственият реален проблем бе Стив. Дори не се чувстваше толкова виновна, че трябваше да напусне своята фирма. Мередит си даваше сметка, че Кал е прав — те не я ценяха. И ако още не бе ударила тавана на възможностите си за издигане в йерархията, знаеше, че е много близо до него. А както казваше Кал, в „Дау тек“ таванът бе небето.

— Какво мислиш, Мери? Ще го направиш ли? — Цял следобед той се стараеше да не я притиска, но много искаше тя да заеме овакантения пост.

Същия следобед се срещнаха и с Чарли Макинтош и тя бе изненадана, че той я насърчи да приеме работата. Като имаше предвид посоката, която поемаше компанията, той бе убеден, че тъкмо Мередит е най-подходящ за нея.

— Няма да съжаляваш, ако дойдеш тук. — Говореше й като стар приятел, а не като човек, който й пречеше по време на цялата гастролна презентация. — Вече познаваш компанията, Мередит. Няма да има много изненади за теб. Освен това — той й се усмихна добродушно, — Кал е страхотен човек и с него е удоволствие да се работи. — Отнасяше се с шефа си повече като със син или племенник. — Никога не съм работил за акционерна компания и не искам да започвам сега. Твърде стар съм, за да се тревожа дали акциите се покачват или спадат. Но вие двамата сте достатъчно млади, за да се наслаждавате на работата. — Той изглежда приемаше решението си с облекчение. — Надявам се да приемеш работата, Мередит — рече той, а тя не можеше да каже, че се чувства под натиск, след като толкова я искаха и ценяха. Изглежда наистина се нуждаеха от нея.

Кал я покани на вечеря, но тя отказа, искаше да има време за себе си, да обмисли всичко сериозно. Поръча си в стаята бъркани яйца и се обади на Стив в болницата, за щастие го откри.

— Е, как върви?

— Страхотно, за жалост. — Тя имаше измъчен глас.

Цяла вечер бе претегляла всички за и против и вече се чувстваше по-объркана от всякога. Една част от нея искаше да използва шанса, а друга й казваше, че е длъжна заради Стив да остане в Ню Йорк и да продължи досегашния си живот. Чувстваше се виновна дори само поради факта, че подлага възможността на обсъждане. Но вече бе стигнала твърде далеч.

— Всичко изглежда идеално. Мисля, че тук ще ми хареса, със сигурност — работата. Нямам представа как ще се живее в Калифорния. Работата истински ме привлича. Но кажи ти, скъпи. Какво мислиш?

— Мисля, че трябва сериозно да го огледаме — честно отговори той. — Ето защо те посъветвах да заминеш.

— Ами ти? Ако приема работата, какво ще правиш?

— Ще намеря друга травматология — отвърна той простичко.

Мередит не усещаше Стив да е емоционално обвързан с решението като нея, което я изненада.

— Ами ако не ти хареса тук?

Болницата, в която работеше, бе най-добрата, в много по-голям град от Сан Франциско. В редица отношения несъмнено Сан Франциско изглеждаше провинциален. Според Кал обаче качеството на живота в Калифорния бе по-добро. Но пък двамата със Стив бяха влюбени в Ню Йорк, още откакто ходеха в колежа.

— Искаш ли да дойда и да се огледам? — попита Стив съвсем трезво. — Мисля, че това е единственият начин да вземем решение, не смяташ ли? Ще хвана самолета утре след работа, ще разгледам и ще видя дали не мога да говоря в травматологиите там. Може би ще успея да взема почивка и в понеделник, а после поне ще знаем за какво говорим.

— Скъпи, обичам те — рече Мередит през сълзи. Той винаги правеше нещата по-лесни за нея, не само дребните, но и големите. — Ако дойдеш, Стив, това ще означава много за мен.

— Добре, тогава идвам. Освен това искам да хвърля едно око на онзи мъж, преди да ти разреша да поемеш работата. Трябва да се убедя, че не е толкова хубав. А и да проверя онези приказки за Гари Купър.

Той се шегуваше и тя го знаеше. Стив разбираше, че няма за какво да се тревожи. Бракът им бе солиден и щастлив и нищо не можеше да го застраши. Тя бе сигурна в това.

— Външността му няма нищо общо — искрено обясни тя. — Привлича ме голямата компания и приятния му за работа характер. Той е почтен, невероятно енергичен, има фантастични идеи за бъдещето. Мисля, че ще утрои размера и влиянието на „Дау тек“ през следващите две години, да не говорим за печалбите.

— Обмисли го сериозно, Мери. Ще бъда при теб утре вечерта. Само ми кажи къде ще се срещнем.

— Ако ми се обадиш за номера на полета, ще те взема от летището. И, Стив… — Тя се поколеба само за миг, обичаше го повече от когато и да било, защото той искаше най-доброто за нея. Поразително му липсваше всякакъв егоизъм, беше толкова свестен, че отчасти на възхищението пред личността му се дължеше любовта й. Освен това бе умен, имаше тънко чувство за хумор, работеше до изтощение, наистина кипеше в работата си и притежаваше най-хубавото тяло, което някога бе виждала, все още го намираше за невероятно привлекателен. Никой друг мъж не съчетаваше тези качества. Вярно, че професиите и интересите им бяха много различни, на нея й харесваше точно това. Различията ги стимулираха. — Благодаря ти, мили, не знаеш какво означава разбирането ти за мен — нежно изрече тя.

— Слушай, може би ще се окаже най-хубавото нещо, което ни се е случвало. Може би дори в Калифорния ще решим да имаме деца.

Тя не каза нищо. Имаше достатъчно неща, за които да размишлява, да се притеснява — работата и постъпването й в компанията на Кал. Не беше нужно да отварят дума за деца. Когато затвори телефона, имаше чувството, че непреодолими сили я теглят напред, усети някаква предопределеност. Това малко я плашеше, но в същото време бе много стимулиращо.

Прекара четвъртъка отново с Кал, следваше го на всичките му срещи, разговаряше с най-важните служители. Получи много по-добра представа за организацията и персонала му и все повече хареса всичко. Следобед се обади в офиса си в Ню Йорк, но не се бе случило нищо особено, там изобщо нямаха представа с какво се занимава в момента. Беше им казала, че трябва да замине по семейни дела.

— Искаш ли довечера да дойдеш на вечеря вкъщи? — попита Кал, когато свършиха в шест часа.

Всички си бяха тръгнали и тя забеляза, че повечето хора не работят до толкова късно, както в Ню Йорк. В нейната фирма не бе необичайно хората да работят до девет или десет часа, а понякога и значително по-късно. Ала както Кал вече й бе казал, качеството на живота в Калифорния бе много по-различно. Хората се грижеха повече за здравето си, за личния си живот, за свободното си време. След работа се прибираха вкъщи или играеха тенис, или работеха на двора. Съществуването им изглеждаше по-здравословно, по-щастливо, по-добре балансирано. В Ню Йорк хората от деловия свят, които тя познаваше, изглеждаха сякаш живееха без чист въздух, бяха бледи, уморени и стресирани, а през по-голямата част от времето изглеждаха състарени и с влошено здраве. Тук очевидно бе много различно.

— Бих искала да дойда, но трябва да взема Стив в девет — обясни тя. — Не искам да провалям вечерята ти.

Те размениха усмивки, вече между тях се бяха установили непринудени, близки, искрени професионални отношения. След времето, прекарано в пътуване, а сега в проучване на компанията, все едно бяха женени.

— И без това щях да вечерям рано заради децата. Искаш ли да те откарам на летището?

— Няма нужда. Ще взема такси, ще се върнем в хотела и ще поговорим.

На следващия ден Кал му бе уредил среща в Централната болница на Сан Франциско и още една в болницата в Оукланд, за която бе споменал. Тя знаеше, че Стив се е обадил на приятелите си в Станфорд. Петъкът щеше да е напрегнат, тя трябваше да се срещне с важни клиенти заедно с Кал, бе настоял тя да присъства. Междувременно бяха разбрали, че акциите на компанията му продължават да поскъпват. За една седмица, откакто бяха на пазара, повишението им бе огромно. Всичко се развиваше като по ноти за него.

— Защо не дойдеш у дома с мен, ще направя барбекю и сандвичи — предложи й той.

Това бе другата страна на неговия живот, която я интригуваше, защото изобщо не съответстваше на очакванията, които хората по принцип имаха за богатите и известните. Мисълта, че ще го види да прави скара в задния двор, я забавляваше.

— Добре, ще дойда — съгласи се тя, — стига да си сигурен, че децата не ще имат нищо против — не бе забравила студения прием при предишното си посещение.

— Няма проблем — увери я той.

Така се и оказа, в общи линии. Анди си я спомни и този път, когато се ръкуваше, й се усмихна. Дори бе запомнил, че съпругът й е лекар. Джули се държа студено, но значително по-вежливо, дори попита как е минало пътуването им и се похвали, че баща й е донесъл красив пуловер от Париж. Мередит не й каза, че му е помогнала да го избере, но тайно изпита задоволство, че детето го е харесало. Мери Елън си остана най-резервирана. Показа раздразнението си още щом видя Мередит да слиза от колата с баща й и изчезна нагоре по стълбите в стаята си миг след това. Слезе долу чак за вечеря, но само колкото да вземе половин хамбургер, после се извини, че трябва да пише домашното си. Изненада се и не бе особено доволна, когато Мередит спомена, че в Лондон е срещнала майка й. Ако не друго, това направи Мери Елън още по-подозрителна към нея.

— Не се разбира много с майка си — обясни Кал, след като децата станаха от масата.

Двамата с Мередит останаха да пият кафе, а симпатичната млада икономка, която се грижеше за децата, побърза да раздигне приборите. Кал спомена, че работи при тях от четири години и я смята за пратеничка на Господ.

— Мисля, че между Шарлот и Мери Елън има някакво съперничество. Сега, когато тя пораства, майка й се държи много твърдо с нея. Мери Елън я смята за подла. Всъщност тя преживя най-тежко напускането на Шарлот. Тогава бе на шест години и не й бе лесно.

Мередит изведнъж изпита съжаление към момичето. Въпреки че не бе особено сърдечно или дори вежливо на моменти, то очевидно страдаше и може би в резултат на това бе толкова подозрително към жените. Шарлот не се вписваше в представата за майка мечта.

Отново разговаряха за бизнес, а децата повече не се появиха. Когато Кал отиде да плува, Мередит остана да го гледа. Той имаше издължено, силно тяло и спомена, че е бил в отбора по плуване в колежа. Изглеждаше много по-млад от своите петдесет и една години и несъмнено бе много привлекателен. Ала Мередит нямаше търпение да види Стив и когато дойде време да тръгва да го посрещне, Кал й поръча такси и поднови предложението си да я откара. Ала Мередит настояваше да отиде сама. Предстоеше им дълъг разговор и той нямаше намерение да предизвиква събитията.

Покани ги на вечеря на следващия ден и Мередит прие с думите, че Стив няма търпение да се запознае с него. Не му каза, че съпругът й в известна степен се изнервяше заради Кал. Надяваше се, че той наистина само се шегува. Струваше й се важно двамата да се запознаят. Доверяваше се напълно на преценката и мнението на Стив. Предполагаше и се надяваше, че двамата мъже ще се харесат, тя уважаваше и Кал, и Стив, макар и по различни причини.

Когато посрещна Стив на входа на летището, го видя облечен в смачкани панталони цвят каки и риза, която сякаш никога не бе виждала ютия, все още беше с чехлите, с които ходеше на работа. Бе отишъл на летището направо от болницата. Носеше старото сако от туид, протрито на лактите, и приличаше на дете, което се връща от интерната у дома с дрехите за игра, а не е докоснало приличните дрехи, които са му изпратили.

— Защо, за бога, си навлякъл това сако? — попита го тя.

Беше го скрила преди две години най-отзад в дрешника в коридора. Независимо къде го скриваше обаче, той винаги го изнамираше. А и тя никога не бе имала смелостта просто да го изхвърли. Веднъж бе постъпила така с любимия му панталон и той не спираше да й го натяква.

Сега обаче не можеше да повярва, че е донесъл тази реликва в Сан Франциско.

— Какво му има? — Той я погледна с широко отворени очи, учуден от въпроса й. — Нали не отиваме на официална вечеря?

— Не, обаче утре вечер ще вечеряме с Калан Дау. Надявам се, че си носиш и други дрехи.

Това бе типичен разговор между женени хора, който би прозвучал глупаво за случайния слушател.

— Не се притеснявай за такива дреболии. Мъжете ги разбират тези работи. Това сако си има индивидуалност и история. — Мразеше нови дрехи и никога не можеше да разбере защо тя смята, че панталоните му трябва да бъдат огладени. Прекарал бе толкова голяма част от живота си в смачкани панталони, че не смяташе останалото време за по-различно. Беше безупречно чист, но всичко, което носеше, бе смачкано.

— Изглежда малката ти реч за индивидуалността и историята означава, че не си носиш друго сако, така ли е?

— Точно така — той се ухили и се наведе да я целуне, когато взеха единствената му чанта, в която сякаш носеше тухли.

— Господи, какво си сложил? Топка за боулинг?

— Не — засмя се той, — някои книги. — Не отиваше никъде без купчина нова медицинска литература, която смяташе, че трябва да чете, за да поддържа информираността си. В интерес на истината това бе единственото, което го интересуваше. Стив беше блестящ лекар, но не и манекен. За разлика от Кал, който също бе несравним в своята област, но бе с безупречен външен вид и много елегантен. Двамата мъже не биха могли да бъдат по-различни. — Е, как върви? Нещо ново днес? — Стив очевидно бе щастлив, че е дошъл, и това й достави удоволствие.

— По-добре е от всякога. — Тя сияеше и говореше въодушевено за компанията на Кал по целия път към хотела в таксито. А после седнаха в стаята си и говориха дълго след полунощ.

На следващия ден остави Стив в хотела. Трябваше да се срещне с клиенти заедно с Кал, а Стив нае кола, за да отиде на насрочените вече срещи. Бе му предложила да използва кола с шофьор, но това не беше в неговия стил. Бе се снабдил с няколко карти на града от агенцията за коли под наем и се чувстваше сигурен, че може да намери болниците, в които отиваше. Мередит го целуна на излизане и му обеща да се срещнат в хотела в края на деня. Пожела му късмет и се запъти към „Дау тек“ при Калан.

Прекара още един изключителен ден с него. Посетиха трима от най-важните му клиенти и отидоха в една от болниците, където неговото диагностично оборудване се използваше най-много. Следобедът я очарова и Кал бе видимо доволен, че всичко й харесва. А когато си тръгна в края на деня, той й напомни, че ги чака вкъщи в седем и половина.

— Нямам търпение да се запозная със Стив, имам чувството, че вече сме стари приятели — сърдечно каза той.

Бе му говорила за съпруга си толкова много по време на проучвателното пътуване, че той наистина имаше чувството, че го познава.

Мередит се видя със Стив в хотела, той изглеждаше спокоен и й се стори невероятно ентусиазиран. Беше силно впечатлен от трите болници, които бе видял, бе получил препоръка за четвъртата, която се занимаваше само с най-трудните случаи на травми. Разполагаше с хеликоптерна площадка и очевидно травматологичното отделение много приличаше на онова, в което той работеше. Нямаше търпение да го посети в понеделник. Вече си бе насрочил среща с директора. Болниците, които бе посетил, предлагаха добри възможности и се заинтересуваха от кандидатурата му, но нямаха подходящи свободни места; тъй като бяха впечатлени от препоръките му, обещаха да го имат предвид, ако нещо се появи. Той се бе издигнал прекалено високо в йерархията и бе твърде опитен, за да му предложат нещо по-малко от шефско място, а никое от тях не бе вакантно. Стив сподели, че би се чувствал добре във всяка от тях, но надеждите му бяха за болницата в Ийст Бей, където щеше да отиде в понеделник.

— Какво мислиш? — Тя му се усмихна, за двамата денят бе плодотворен и Мередит забеляза, че Стив също е в добро настроение.

— Струва ми се, че Сан Франциско ми харесва — каза той със сияещо изражение. — Градът е малко бижу, а и хората са много приятни. Не е като Ню Йорк и никой не се държи сякаш всеки момент ще го ограбиш. Дори в травматологичното отделение персоналът е доста спокоен. В Оукланд беше малко по-напрегнато, но две минути преди да отида, им бяха докарали шестима ранени. Да ти кажа честно, хареса ми, Мери. Виждам, защо те привлича.

Тя изведнъж почувства, че пред тях се разкрива нов живот и в това имаше нещо магнетично и вълнуващо. Единственият проблем бе, че нямаше свободно място за него, но все още оставаше болницата в Ийст Бей, която щеше да посети в понеделник, а там даваха надежди, но не искаха да се ангажират по телефона. Бе им изпратил по факса професионалната си автобиография, но все още срещата с тях предстоеше.

— Къде искаш да живееш? — попита я той небрежно, сякаш решението вече бе взето или поне бяха близо до него. — В града или тук? Аз бих искал тук и не бих имал нищо против да пътувам всеки ден.

— Тук би ми било по-лесно, но ти решаваш. Ще ти се налага да пътуваш до болницата и обратно в по-натоварени часове в сравнение с мен и много по-често.

— Ще видя. Май ми харесва идеята за покрайнините — той направи драматична пауза, търсейки реакцията в очите й, — мисля, че това може да е страхотно място да отгледаме децата си, много по-добро от Ню Йорк. А и ти няма да си толкова заета, както там, вече няма да ходиш на проучвателни пътувания, нито да работиш до полунощ. Това може да се окаже точното време и точното място да го направим. — Стив почти притаи дъх, докато чакаше отговора й, а тя замълча, сякаш претегляше думите му.

— Може би — се задоволи да каже Мередит. Не искаше да влиза в спор с него. Не още. Трябваше да обмисли още толкова други фактори.

— Само това ли? — попита я той леко разочарован. — Просто може би? Струва ми се, че ако някога го направим, Мередит, то ще е тук. Какво по-прекрасно от това да си дете в Калифорния.

— Да си дете, да, но с други родители — усмихна се тя, а после чертите й се отпуснаха. Винаги чувстваше напрежение, когато говореха за деца. Трябваше обаче да признае, че бе възможно да не е чак толкова лошо.

И двамата бяха в добро настроение, когато тръгнаха към къщата на Кал в седем и петнайсет и пристигнаха точно в седем и половина. Той ги чакаше в градината до басейна, на масата бяха сервирани коктейли „Маргарита“ и хайвер. Децата току-що бяха излезли от басейна и Кал изглеждаше спокоен и хубав, както винаги в идеално изгладена синя риза и бежови габардинени широки панталони, а на босо бе обул мокасини „Гучи“. Стив носеше стара риза на райета и протритото туидено сако, което тя мразеше, прииска й се да бе предвидила и да бе наредила багажа му, преди да замине за Калифорния. Следващия път, обеща си тя на ум, докато двамата мъже се ръкуваха.

С подбрани думи Кал изрева колко много е очаквал срещата с него след всичко, което бе чул от Мередит по време на пътуването им.

— Жена ти е голям твой почитател, Стив. Надявам се, че го знаеш. Тя нито за миг не пропускаше да говори за теб. — Това бяха точните думи, които трябваше да каже, и Стив изглеждаше доволен.

Разговорът бе спокоен и непринуден, обсъждаха различни теми, накрая Кал го разпита за болниците, където бе ходил, и оттам стигнаха до високотехнологичното диагностично оборудване на Кал. Стив похвали много две от машините и изказа интересни мнения от гледна точка на лекаря, който ги използва. Кал изглеждаше доволен от чутото.

Влязоха в трапезарията след час и Кал им предложи бордо „Мутон Ротшилд“, което направи силно впечатление на Стив. В единайсет часа продължаваха да разговарят, вече на бренди.

Наближаваше полунощ, когато си тръгнаха, а Мередит остана с впечатлението, че вечерта бе минала гладко. Изглежда двамата се бяха харесали.

— Какво мислиш за него? — попита тя в колата на връщане към хотела. Интересуваше я оценката на Стив.

— Той е дяволски умен мъж. Ти си права, изглежда добре, но това се забравя след известно време. Има много новаторски идеи и иска да направи много неща, поглъща те с ума си и забравяш за хубавите дрехи и вида му на филмова звезда. Разбирам защо го харесваш. — После се усмихна глуповато на жена си. — Съжалявам за сакото, Мередит. Следващия път ще нося по-хубаво.

— Кого го интересува. — Тя се усмихна на мъжа, когото обичаше.

Гордееше се с него и го обичаше безмерно, беше радостна, че хареса Кал. Малко се стресна от следващите му думи.

— Мисля, че трябва да приемеш работата. Не смятам, че някога ще си простиш, ако не го направиш. Винаги ще се терзаеш какво е могло да се случи, ако си дошла тук. Мила, трябва да я приемеш.

— Ти си невероятен. А какво ще стане с теб?

— Все ще намеря нещо. Тук има много работа. Просто трябва да открия подходящо място. — Беше сигурен, че ще стане с течение на времето. — Сега главното е твоята работа. Искам да си щастлива. — Очите й плувнаха в сълзи при тези негови думи. Толкова бе добър с нея, толкова мил, такъв благороден дух.

— Няма да взема никакво решение, докато не разбера как стоят нещата при теб. Това засяга и двама ни, не само мен, независимо колко великодушно си настроен.

— Да видим какво ще стане в понеделник. А междувременно, нека прекараме добре уикенда.

Кал им бе предложил обиколка на следващия ден, но Стив му каза, че искат сами да открият града. Договориха се да отидат при него в неделя следобед, да плуват и да вечерят с него и с децата. Кал обеща да им направи барбекю.

В събота отидоха до Марин, прекосиха моста „Голдън гейт“ с наетата от тях кола. Обядваха в „Саусалито“ и се разхождаха по магазините, после вечеряха в „Скомас“. Гледката бе изключителна. След това направиха обиколка на Сан Франциско и завършиха във „Фишърманс уарф“ с ирландско кафе. В полунощ я заведе на „Топ ъф дъ Марк“ — на деветнайсетия етаж на хотела „Марк Хопкинс“, да видят гледката, а после се върнаха на полуострова и обсъдиха видяното в града. Кал им бе казал, че Тихоокеанските възвишения са подходящо място за избор на жилище и те минаха оттам, видяха уютни редици красиви викториански тухлени къщи и цветни мазилки. Всичко изглеждаше чисто и подредено, улиците бяха в безупречен вид. Стив се влюби в града.

В неделя сутринта посетиха студентския град на Станфорд, а после се разходиха из Пало Алто. И двамата бяха завладени от впечатленията си, усещаха се покорени.

Пристигнаха у Кал в неделя следобед и се присъединиха към останалите край басейна. Стив игра на топка във водата с децата, докато Мередит разговаряше с Калан.

— Мисля, че Сан Франциско му хареса — каза спокойно Мередит, докато ги наблюдаваше.

— А на теб, Мери?

— Харесвам компанията, работата — усмихна му се. Би била щастлива и на северния полюс с работа като тази.

— Ти си работохолик, като мен. Ние сме безнадежден случай. — Кал се загледа в съпруга й, който играеше с децата му, и й се усмихна. — Той е чудесен човек, Мери. Права си. И както чувам, е превъзходен лекар. — Беше направил някои запитвания, преди да го препоръча в болниците. — Какво става на трудовия фронт?

— Все още нищо. Никъде няма свободно място за него, но той не изглежда разтревожен от това. В понеделник е на интервю в Ийст Бей.

— Надявам се да стане. — Кал бе ентусиазиран. Все повече желаеше тя да дойде на работа при него.

— И аз — тихо отговори тя, докато Стив хвърляше топка на Мери Елън, която пищеше от удоволствие. Децата се отнасяха предпазливо към Мередит, но напълно се довериха на съпруга й. Наистина тя никога не се бе чувствала удобно с деца и те явно усещаха.

Следобедът мина приятно, Стив, Кал и Мередит водиха дълги интересни разговори вечерта, главно за политика и за влиянието й върху бизнеса. Стив каза, че болното му място е свързано с медицината, те разменяха мнения в продължение на часове, а когато си тръгнаха, Кал му пожела късмет за интервюто на следващия ден и каза на Мери, че ще се видят на сутринта.

Мередит беше в офиса на Кал, когато по обяд Стив се обади, беше весел.

— Какво става? — попита тя малко разсеяно. Преглеждаха някои проекти за следващото тримесечие.

— Мислех, че може да останеш доволна от някои новини.

— И какви са те? — попита тя с радостно предчувствие, а Кал впери поглед в нея.

— Имам работа. А предполагам, и ти. Искат ме от първи януари. Шефът на травматологията напуска и след като проверят препоръките ми и се обадят на Лукас, аз ще съм техният нов шеф на травматологията. Как ти звучи това?

— О! — Очите й срещнаха погледа на Кал, когато казваше: — Поздравления, скъпи! — Нямаше думи, с които да изрази радостта си. Всичко си идваше на мястото. Сякаш така бе съдено да стане. Очевидно имаха късмет.

— И за теб. Ще кажеш ли на Кал, че приемаш работата?

— А ти, какво мислиш? — попита го тя настойчиво.

Искаше да е сигурна, че с него всичко е наред. Сега и двамата имаха чудесна нова работа и това бе свалило десеттонна тежест от раменете им. Вече можеше да приеме предложението на Кал, което желаеше отчаяно.

— Мисля, че ако ти не му кажеш, че приемаш работата, ще го направя аз. Хайде, скъпа. Заслужаваш я.

— Благодаря ти, Стив. — Тя се чувстваше едновременно благодарна, щастлива и успокоена.

Все още се усмихваше, когато затвори телефона няколко минути по-късно. А Кал я наблюдаваше с тревожно изражение.

— Звучи обнадеждаващо.

— Много повече. — Тя засия. — Получил е работата. — Лицето на Кал грейна в широка усмивка.

— И накъде поемаме, Мери?

— Къде искаш да отидем? — попита тя прямо, без да откъсва поглед от него. Все едно отново танцуваше с Фред Астер, те бяха в идеален синхрон, умовете им работеха заедно.

— Бих искал да оставя това на теб, като нов финансов директор на „Дау тек“. Ще го направиш ли?

Тя кимна бавно. Вече бе сигурна. Беше точно толкова важно, както брака, голяма стъпка, важен ангажимент.

— Да, ако това е, което искаш.

— Знаеш, че искам, Мередит. — Той протегна ръка и се ръкува с нея. — Договорихме ли се?

— Да. Не мога да повярвам, че това се случва. — Всичко бе станало толкова бързо. Преди две седмици бяха заедно на гастролната презентация, а сега тя вече бе негов служител и се преместваше в Калифорния.

— Нито пък аз. — Той отиде до малкия бар в приемната на офиса, откъдето взе бутилка шампанско и две чаши. А когато се върна, беше ухилен от ухо до ухо. — Хайде да празнуваме. Това е най-добрата новина, която съм получавал от години. Може би дори през целия си живот.

Вдигнаха тост, пиха шампанско, разговаряха, а после започнаха да уточняват подробностите.

— Кога искаш да постъпя при теб, Кал?

Знаеше, че Чарли Макинтош му бе дал предизвестие от две седмици, но предположи, че би останал по-дълго, особено като знаеше, че тя ще заеме неговото място и ще й трябва време да уреди много неща. Ако обаче той се придържаше към предизвестието, две седмици означаваха осми октомври, а нямаше как тя да успее дотогава. Ако не друго, трябваше да предупреди във фирмата. Мислеше да даде предизвестие от един месец, трябваше също да продадат и апартамента в Ню Йорк. Стив й каза, че се е уговорил да постъпи в Ийст Бей на първи януари. Това й се струваше съвсем приемливо.

— Не по-късно от петнайсети октомври — отвърна спокойно Кал.

Тя се разсмя, помисли, че той се шегува.

— Много смешно. Говоря съвсем сериозно. Стив трябва да е тук на първи януари. Може би на петнайсети декември или веднага след Коледа?

— Няма начин, Мередит. — Изведнъж пред нея се изправи непоколебимият бизнесмен. Трябваше да мисли за „Дау тек“. Нямаше намерение да я чака три месеца, докато се появи в Калифорния. — Чарли вече ми каза, че няма да остане нито ден повече, което не е хубаво от негова страна, но той си е такъв. Няма търпение да напусне. Двамата с жена му вече са планирали двумесечна обиколка на Азия.

— Кал, няма как да дойда след три седмици. Това е лудост. — Тя бе повече от стресната, не искаше да идва два и половина месеца преди Стив, което нямаше да е честно към никой от двамата. Бе длъжна обаче също така да мисли за „Дау тек“ и за сделките на Калан.

— Не мога да работя без финансов директор. В действителност си ми необходима дори след две седмици, когато Чарли ще напусне. Мога да се справя за седмица без финансов директор, но не и повече. Трябва да дойдеш колкото е възможно по-скоро. Стив може да идва през уикендите или ти да пътуваш. Съжалявам, Мери, неприятно ми е, че ти причинявам неудобства. Но се нуждая от теб. — На нея това й харесваше, но как щеше да каже на Стив, че до края на годината ще поддържат брака си от двата бряга на Съединените щати. Кал изглежда не бе склонен на отстъпка. — Разбира се, ще ти дам премия. Мисля, че двеста и петдесет хиляди долара ще омекотят удара. — И как би могла да спори при това положение? Калан Дау наистина знаеше какво прави. — Ще ти дам апартамент в Пало Алто за три месеца, за наша сметка, разбира се, дори и за по-дълго, ако имаш нужда. Това ще ти даде време да решиш къде искаш да живееш и да намериш къща, каквато ти харесва. — Той дори правеше повече, отколкото тя би поискала.

— Всичко това е много щедро от твоя страна, Кал. Малко съм объркана, не очаквах да се наложи да дойда толкова скоро.

Все още се чувстваше притеснена, въпреки обещаната премия, която бе повече от щедра, направо невероятна.

— Не очаквах Чарли да ми даде двуседмично предизвестие. Съжалявам, че те притискам, Мередит, но всички сме под пара. Договаряме ли се за петнайсети?

— Изглежда се налага. През уикендите, когато Стив не е на работа, ще трябва да летя до вкъщи. А той може да идва по средата на седмицата, когато е в почивка. Ще го изчислим. — Бе загрижена обаче как ще реагира Стив. Щеше да се срещне с него в хотела в четири часа и да вземат полета за Ню Йорк в шест.

Кал я прегърна на сбогуване и й поръча да му се обади, ако се нуждае от помощта му. Тя му го върна, като го подкани да я търси, ако има нужда от някакви идеи, докато е още в Ню Йорк.

Той се разсмя.

— Шегуваш ли се? През следващите три седмици ще те преследвам на всеки десет минути, Мередит. Надявам се всичко да върви добре при теб. — Знаеше, че партньорите й ще бъдат разстроени, но по негово мнение, те си го заслужаваха. Истински я тревожеше съпругът й. Двата месеца и половина, през които нямаше да живеят заедно, щяха да са трудни.

Ала както винаги, Стив я изненада:

— Ако това се налага, мила, така ще бъде. Ти трябва да започнеш новата работа, а аз ще дойда, преди да си разбрала. — Отново му каза, че е удивителен.

Продължиха разговора на тази тема в самолета, Стив щеше да се погрижи за продажбата на апартамента и я увери, че ще лети до Сан Франциско всеки път, когато има няколкодневна почивка от травматологията.

— Знаеш ли — призна й той, докато летяха някъде над Скалистите планини и отпиваха от чашите с вино. — Кал ми хареса повече, отколкото предполагах. От всичко, което ми бе казала, донякъде ревнувах от него. Мисля обаче, че мотивите му са чисти. Струва ми се, че много те уважава, но се интересува единствено от бизнеса. — Мередит изслуша преценката му с радост, тя също бе останала с такова впечатление. С Кал се бяха сближили много по време на пътуването, но не така, че някога това да я е притеснявало. Бяха добри приятели и отдадени на работата си колеги. — Харесвам също и децата му. Прекрасни са. Много неприятно, че майка им е постъпила така. — Мередит кимна, погледна през прозореца и после забеляза, че Стив я гледа с нежна усмивка, и се досети какво ще й каже.

— Като говорим за това, какво мислиш, ако, след като прекараме малко време заедно там, може би няколко месеца, може би шест… се замислим за бебе? — Тя вече щеше да е на трийсет и осем години и нямаше съмнение, че й бе време, ако стигнеха до това решение. Винаги бе казвала, че ако имат деца, би искала да роди, преди да е навършила четирийсет. А ако отложеха забременяването през следващите шест месеца, тя щеше да е трийсет и девет, когато бебето се роди. От медицинска гледна точка Стив винаги се притесняваше за късните раждания.

— Защо не видим първо как ще потръгнат нещата там? — неясно отговори тя.

Това бе стар рефрен, който той познаваше прекалено добре. И бе разочарован от отговора й.

— Ако продължаваме да гледаме, ще стана на деветдесет и все ще говорим за това. Мередит, някой ден ще трябва да го направиш. — Според него тя се страхуваше физически от бременността и раждането и не грешеше съвсем, но истината бе, че се боеше много повече от ангажимента, който ще представлява бебето.

— Защо трябва да го правя? — попита го тя разстроена.

Знаеше, че му дължи много, след като той се съгласи да напусне Ню Йорк, но не беше сигурна, че иска бебето да е част от договорката. Всъщност знаеше, че направо не иска, не й бе приятно да му дава напразни обещания. Единственото й желание бе да помогне на Кал да разшири бизнеса си. За нея това бе много по-вълнуващо, отколкото да има деца.

— Както виждаш, Калан се оправя сам със семейството си и управлява бизнеса си. Мисля, че и ти би могла, Мередит. Ще ти помагам.

— Сигурна съм. — Лицето й бе помръкнало. — Просто не знам какво искам.

— Може би никога няма да знаеш, докато не го направиш.

— А после какво? Ако не ми хареса? Ако ми дойде много и провали кариерата ми или решим, че не можем да се справяме с работата си? Не можеш да го върнеш, ако не ти харесва.

— Не мога да си представя, че няма да обичаш бебето — нежно я увери той.

— Децата ме плашат — честно призна тя. — Не съм като теб. Ти си някак си забавен за тях. А мен възприемат като вещицата от „Спящата красавица“.

Той се разсмя на сравнението, наведе се и я целуна.

— Никое дете не би те помислило за вещица. Още по-малко нашето. Обещавам.

— Ще говорим отново за това, когато се преместим там. — Тя отхвърли идеята както винаги през последните четиринайсет години и насочи съзнанието си другаде. Винаги се чувстваше некомфортно, когато разговаряха за деца. — Кога ще им дадеш предизвестие в болницата? — Зададе му въпроса, за да отвлече вниманието му от неудобната тема, но и защото се интересуваше живо от плановете му.

— Щом се върнем, предполагам. Искам да им дам тримесечно предизвестие. Така ще мога да дойда окончателно при теб по Коледа. — Звучеше прекрасно, като се изключи времето, през което трябваше да пътуват, но Стив я уверяваше, че то ще мине бързо. — Ами ти? — попита я той на свой ред.

— Ще им кажа утре. — Беше останала един ден допълнително и тя започваше да се пита дали партньорите й вече не подозират нещо. — Няма да им хареса.

— Кал е прав по този въпрос. Те си го заслужават. Не те ценят достатъчно.

Ала очевидно те я ценяха повече, отколкото двамата с Кал можеха да си представят. Когато съобщи на партньорите си на следващата сутрин, те бяха съсипани. Не можеха да повярват. Особено след като им съобщи, че след три седмици заминава за Калифорния. След първоначалния шок обаче, се отнесоха много внимателно с нея и през седмицата, преди да замине дадоха в нейна чест приятна вечеря. Беше трудно за вярване, че слага край на дванайсетгодишен период в кариерата си.

А когато останаха със Стив вечерта в апартамента им, преди тя да отпътува, с отворените куфари, пръснати навсякъде, Мередит погледна съпруга си с удивление.

— Все едно напускаме колежа или нещо подобно, нали? Не мога да повярвам.

— Нито пък аз — призна й той с усмивка, — но ми харесва.

Беше съобщил в болницата, че напуска, и те също бяха шокирани, но се радваха за него. Лукас съжаляваше най-много, знаеше, че това означава да прекара още една година, преди да се отдаде на изследванията си. Бяха започнали обаче веднага да търсят заместник на Стив. Ако намереха някого достатъчно скоро, Стив бе обещал да го обучи. Беше им дал дума, че няма да напусне, докато не намерят заместник. А болницата в Калифорния се бе съгласила с това условие, дори да закъснееше малко. Бяха проявили разбиране.

На следващия ден Стив тръгна за работа, а тя отпътува за летището. Беше неделя, бе прекарала една наситена с емоции седмица. В петък за последен път излезе от нюйоркския си офис и й бе мъчно, когато се раздели с тамошните си приятели. Имаше малко сълзи, сбогуване и много добри пожелания. А когато се обърна, за да напусне апартамента, го огледа, сякаш никога повече нямаше да се върне тук, опитвайки се да запомни какво е оставила.

— Спокойно, скъпа — нежно рече Стив. — Ще дойдеш следващия уикенд.

— Знам. Май съм малко нервна.

— Недей. — Потупа я по ръката. — Всичко ще е наред. Ще бъде страхотно.

— Знам. — Тя му се усмихна и затвори вратата зад двамата.