Даниел Стийл
Неустоима сила (3)

Глава 3

В самолета Мередит поработи на лаптопа известно време, после прегледа материала, който бе подготвила за Калан. Пол Блек, партньорът, с когото пътуваше, спа през по-голямата част от пътуването, а през последния половин час разговаряха за срещата на следващата сутрин. Той бе сигурен, че тя е свършила цялата основна работа съвестно и, както винаги, бе уверен, че Мередит ще направи впечатление на клиента с всичко, което бе организирала за него.

Всъщност, Блек бе намерил клиента, но опитът на Мередит в сферата на високите технологии го накара да насочи Калан Дау към нея. За едно нещо можеха винаги да бъдат сигурни при Мередит — че тя ще подготви всичко по най-добрия начин. Той й го каза по време на полета, но тя се подразни от тона му, стори й се, че й говори снизходително. Винаги когато разговаряха, очакваше той да завърши изреченията си с момиченце. Пол Блек бе един от старшите партньори във фирмата и не се нареждаше сред любимците й. Смяташе, че той прекарва твърде много време в хвалби за социалните си контакти и че почива на лаврите си — занимания, които Мередит не одобряваше. Връзката му с Калан Дау бе създадена чрез един от братята на съпругата му. Ала след като бе хванал голямата риба, Блек не беше направил нищо повече. Мередит бе свършила цялата работа досега по превръщането на „Дау тек“ в акционерна компания с широко участие.

Самолетът се приземи в три и петнайсет. На летището ги посрещна кола, изпратена от Калан Дау. Беше им резервирал места в „Рикис“ в Пало Алто, наблизо до офиса му. И след като се настаниха там, Пол Блек я остави, за да вечеря с приятели в Сан Франциско. Той сякаш имаше връзки навсякъде, където отидеха, но така и не покани Мередит да го придружи.

Беше доволна, че ще остане в хотела и ще прегледа материала за срещата с Дау отново, а когато телефонът позвъни в осем часа, бе сигурна, че е Стивън. Вероятно още беше в болницата, и тъй като го познаваше, бе оставила телефонния си номер на гласовата му поща.

— Здравей, скъпи — поздрави го, когато вдигна слушалката. Никой друг не знаеше къде да я намери.

— Здравей, скъпа. — Гласът от другата страна на линията беше плътен, човекът се засмя. Ала това не бе Стив, това бе глас, който тя не познаваше. — Как мина полетът?

— Добре. Кой е? — За миг тя изгуби самообладание.

— Аз съм, Калан. Исках да се уверя, че си се настанила удобно и харесваш хотела. Благодаря, че дойде. Очаквам срещата.

— Аз също. — Тя се усмихна, изпълнена с неудобство. — Съжалявам… мислех, че е съпругът ми.

— Досетих се. Всичко ли е готово?

— Горе-долу. Искам да ти покажа последния проект на забележките в червено и да прегледаме окончателно подробностите за гастролната презентация.

— Нямам търпение — призна й той. При целия му опит, ум и успех в света на бизнеса, той се вълнуваше като дете. Беше работил усърдно да изгради компанията си и предизвикателството да я превърне в акционерна беше отдавнашно. — Кога започваме?

— Във вторник, след Деня на труда. Всичко е уредено, с изключение на няколко последни подробности за Минеаполис и Единбург. За другите градове договорките са налице. Наистина мисля, че ще има повече желаещи да си купят акции, отколкото предвиждаме. Всички приемат с ентусиазъм появата на твоята компания на борсата, доста се говори за нея.

— Бих искал да стане час по-скоро. — В гласа му се усещаха особени боботещи нотки. Беше плътен и при други обстоятелства тя би го нарекла чувствен, но сега й звучеше просто като топъл и дружелюбен. С удоволствие бе работила с него цялото лято.

— Мисля, че точно сега му е времето, Кал. Ако беше избързал, може би щеше да се окаже, че не си напълно готов.

— Е, изглежда му е дошло времето, Мередит. Все още имам проблеми с финансовия директор. Той продължава да изразява несъгласие компанията да стане акционерна. Смята, че аз трябва да остана единственият й собственик — обясни и в гласа му прозвуча извинение. Даваше си сметка колко усърдно е работила тя за широкото предлагане на акциите и колко малко помощ бе получила от финансовия му директор, който се бе съпротивлявал на всяка стъпка по пътя.

— Това е старомодна гледна точка — успокоително изрече тя и се усмихна. И двамата си даваха сметка, че по тази причина ще е трудно да пътуват с Чарли, и то за две седмици.

— Той вече мърмори за пътуването.

— Не се притеснявай. Утре го приобщаваме към групата. Ще оставя Пол Блек да говори с него, защото и той е консервативен, но все пак приема с ентусиазъм широкото предлагане на акции.

— А той къде е? Мислех, че двамата ще вечеряте заедно.

— Всъщност отиде да вечеря с приятели в Сан Франциско. А аз възнамерявам да прегледам забележките в червено за последен път и да си запиша някои неща за утре.

— Работиш твърде усилено. Искаш да кажеш, че те е оставил сама? Вечеря ли?

— Преди час направих поръчка на службата за обслужване по стаите, добре съм. Повярвай ми, нося си доста работа. — Мередит никога не отиваше някъде без куфарчето си. Стивън често се шегуваше с нея по този повод.

— Какво ще кажеш да закусим заедно утре, Мередит? Може би трябва да се видим, преди да дойдеш в офиса.

— Звучи чудесно. Какво ще кажеш за седем и трийсет тук, в хотела? Видях трапезарията, когато се регистрирахме. Ще оставя съобщение на Пол тази вечер и ще се срещнем тук утре сутринта. — Тя беше изтъкана от деловитост и нямаше търпение да свършат работата, точно както и той. — Искаш ли да доведеш главния си счетоводител? — Въпросът изглеждаше уместен.

— Всъщност предпочитам да се видя с вас, без той да присъства. С него ще се срещнете в офиса.

— Добре, тогава ще се видим сутринта.

— Недей да работиш цяла нощ, Мередит. Утре ще имаме време за всичко. — Гласът му прозвуча почти бащински. Все още беше млад, но бе четиринайсет години по-голям от нея — на петдесет и една, макар да не изглеждаше по-възрастен от съпруга й. Калан Дау беше олицетворение на представата за мъжа в Калифорния — здрав, енергичен, с приятен тен и външност. Ала единственото, което я привличаше у него, бе бизнесът му. Друго не я интересуваше.

— До утре — отвърна тя и двамата затвориха.

Мередит остави съобщение за Пол на гласовата му поща за срещата на закуска сутринта. След това взе душ и си легна. Опита се отново да се обади на Стивън, но той не отговори на повикването на пейджъра и тя правилно предположи, че е зает с пациенти. А когато той най-сетне се обади, тя вече спеше дълбоко и звънът на телефона я събуди. В Калифорния беше два часът след полунощ.

— Здравей, мила… Събудих ли те?

— Разбира се, че не, с Пол седим и играем покер. — Гласът й бе сънен, но той бе прекалено превъзбуден от работата си, за да го усети.

— Сериозно?

— Да, несъмнено… нали знаеш колко забавен човек е Пол.

— Съжалявам… не исках да те будя. Тук е пет часът, бях в операционната до полунощ. Видях съобщението ти, когато си тръгвах.

— Какво става? — Тя се прозина сънено.

— Спечелихме. Този път. Пиян шофьор ударил седемгодишно дете. Но ще се оправи, и двата му крака са счупени, ребрата му бяха смазани, но нищо по-сериозно — едно от ребрата бе пробило белия дроб, но Стивън свърши чудесна работа.

— Какво е правило това момче навън в полунощ?

— Седяло е при един воден кран. Тук е доста горещо.

— Прибираш ли се изобщо вкъщи? — попита го тя и отново се прозина, претърколи се в леглото и погледна часовника. Беше късно, но тя се радваше да го чуе.

— Няма за какво да се прибирам вкъщи. Мислех си да остана тук и да поспя. Все едно, трябва да се върна след три часа.

— Ти си единственото познато ми човешко същество, което работи повече от мен, Стивън Уитман.

— Вземам пример от теб в това отношение. Е, как върви? Видя ли се с клиента си?

— Чак утре сутринта на закуска… по-скоро след няколко часа. Но съм готова. Привърших работата си в самолета. Разговарях с него снощи, стори ми се доста нервен. — Вече се беше разбудила и се питаше дали да продължава да спи до сутринта. След като Стивън я беше върнал към реалността, можеше да обмисли много неща.

— Е, нека те оставя да спиш… Просто исках да ти кажа, че те обичам и ми липсваш.

— И ти ми липсваш, Стив — усмихна се тя в тъмното, със слушалка в ръка, развълнувана от мисълта за него. — Ще се върна, преди да си разбрал, че ме няма.

— Нали знаеш, аз ще съм хванат в капан тук, като плъх в клетка, както обикновено. Замисляла ли си се някога колко ненормален е животът ни? — попита я той, загледан в пространството пред себе си, замислен за нея. И двамата бяха ужасно заети. Понякога прекомерно, макар да се гордееха един с друг.

— Да, размишлявах върху това, когато тръгнах днес. Мислех си колко невъзможно би било да се справяме, ако имахме деца. Никога не бихме могли да водим живот като сегашния, Стив. Сигурно затова нямаме.

— Бихме могли да уредим нещата, ако решим. Другите хора го правят, заети са колкото нас. — В гласа му прозвуча тъга.

— Посочи ми двама — отвърна тя, изпълнена със съмнение, — посочи ми поне един. Не мога да се сетя за някой, който да живее като нас. Ти никога не си вкъщи, отсъстваш с дни, а аз съм непрекъснато на път или в офиса. Страхотен живот за едно дете. Ще трябва да носим табелки, на които да пише мама и татко, за да ни разпознава, когато ни види.

— Знам, знам… смяташ, че не сме готови. Просто се опасявам, че когато решиш, ще бъдем твърде стари, за да го направим.

— Ти никога няма да бъдеш твърде стар, за да го направиш. — Тя се разсмя, ала знаеше, че той се отнася съвсем сериозно към въпроса, много по-сериозно от нея. Но изобщо не бе готова дори да помисли да има деца и не беше сигурна, че някога ще бъде. Не можеше да си представи как ще ги вмести в и без това пренатоварения си график. С течение на годините идеята й се струваше все по-малко привлекателна, макар че не искаше да го разочарова. Знаеше колко много означава за него да имат деца. Пък и тя не бе затворила вратата окончателно. Ала раждането в никакъв случай не се нареждаше сред приоритетите й.

— Ще трябва да поговорим сериозно за това, Мери, и то скоро.

— Не и докато не направя „Дау тек“ акционерна компания — отвърна тя и в гласа й изненадващо се усети тревога.

Когато повдигаше въпроса за децата, тя винаги заемаше отбранителна позиция. Постоянно изникваше някоя компания, която трябваше да направи акционерна, някое първично широко предлагане на акции, което бе най-важното нещо в живота й за момента, или компания, която се нуждаеше от помощта й, някаква сделка, която трябваше да организира, някоя гастролна презентация, която трябваше да довърши. За четиринайсет години за нея никога не настъпи подходящият момент да помисли за дете и той явно започваме да губи търпение. Изпитваше чувство за реална загуба при мисълта, че е възможно да останат бездетни. Ала да имат деца, за него бе по-важно, отколкото за нея. Чувстваше липсата на семейство повече, отколкото тя, за нея той бе единственото семейство, от което се нуждаеше.

— По-добре да те оставям да поспиш, Мери, в противен случай на сутринта едва ще се държиш на краката са — знаеше, че й предстои дълъг ден, след което щеше да вземе самолет обратно до Ню Йорк и да се приземи към шест сутринта във вторник. А доколкото я познаваше, тя щеше да се прибере вкъщи, да вземе душ, да се преоблече и да отиде в офиса в осем и половина.

— Ще ти се обадя утре, когато мога — обеща тя, потискайки прозявката, с надеждата, че ще поспи няколко часа, преди да стане в шест и половина.

— Не се притеснявай. Ще бъда тук. Знаеш къде да ме намериш.

— Благодаря, че се обади. — Тя отново се прозина. — Лека нощ… обичам те. — Затвориха, а тя заспа едва половин час по-късно, потънала в мисли за него, а след това за срещата с Калан Дау на сутринта. Стори й се, че звънът на часовника я събуди едва след няколко минути.

Мередит стана, взе душ, облече се и прибра косата си на стегнат кок, който й се струваше подходящ за срещата. Носеше тъмносин ленен костюм и когато се появи в трапезарията, външният й вид бе безупречен — в елегантна дреха, на високи токове, с перлени обеци, с куфарче в ръка, точно в седем и трийсет. И макар тя самата да не го съзнаваше, правеше поразително впечатление. Приличаше повече на модел, позиращ като бизнес дама, и няколко глави се обърнаха, докато тя се приближаваше бързо към масата, където чакаше Пол Блек. Той бе облечен в тъмносин летен костюм, стандартната бяла риза и консервативната вратовръзка му придаваха вид на такъв, какъвто си беше — инвестиционен банкер от Уолстрийт.

— Как мина вечерята снощи? — попита тя вежливо, когато седна и поръча чаша кафе.

— Много приятно. Обаче до града се пътува дълго. Закъснях повече, отколкото предполагах. Ти постъпи умно, като остана тук. — Тя не му припомни, че изобщо не й бе предложил да го придружи, и продължи разговора, като му разказа за обаждането на Калан Дау.

— Много е доволен от всичко, което сме направили за организирането на пътуването.

— Би трябвало да е. По думите ти, Мередит, съдя, че всичко ще бъде наред. Мисля, че нещата ще се развият добре.

— И аз това му казах. — Ала преди да успее да продължи, видя Калан Дау на прага на трапезарията да оглежда помещението и да ги търси с поглед. Изглеждаше точно както си го спомняше. Висок, добре сложен, хубав мъж с пясъчноруса коса, живи сини очи и спортна фигура. Изглеждаше прекалено добре и макар тя да знаеше, че е родом от източните щати, приличаше на кореняк калифорниец. Имаше чудесен тен, носеше синя риза, вратовръзка в синьо и жълто на „Ермес“ и костюм в цвят каки с превъзходна кройка, обул бе добре лъснати мокасини. Сякаш бе слязъл от реклама, а приликата с Гари Купър, както бе споменала пред Стив, бе по-силна от всякога. Забеляза ги веднага и се приближи с широка усмивка, здрависа се и с двамата с любезна усмивка.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте тук — непринудено заговори той, настани се на масата и минута по-късно поръчаха закуската. Поиска бъркани яйца и кана сок, а Мередит избра препечени филийки и кафе. Пол предпочете яйца по бенедиктински и овесена каша.

Разговаряха оживено за сделката и за неговите планове, за задължителната ревизия, а Мередит успокои страховете му, пропъди всичките му опасения, предаде му забележките в червено, които той прегледа бързо, докато пиеше втората си чаша кафе.

— Като че ли нещата потръгват.

— Да, така и трябва да бъде. Започваме в Чикаго след две седмици. — Бяха решили да предприемат пътуването оттам, защото градът не беше много важен за тях и щеше да им даде възможност да изгладят несъвършенствата в презентацията. От там щяха да отидат в Минеаполис, а после в Лос Анжелис и Сан Франциско. Той възнамеряваше да прекара уикенда вкъщи, а тя — да се върне в Ню Йорк. Следващия понеделник щяха да се срещнат в Бостън, да направят последна презентация в Ню Йорк и после — към Европа. Вече бе уредила повечето формалности в Единбург, Женева, Лондон и Париж. С това нейната работа приключваше. Надяваше се обединението, което бяха формирали за първичното предлагане, да се разпусне и акциите на компанията да се продадат на процъфтяващия електронен пазар. Очите му танцуваха като на възхитено дете, когато заговориха за това.

Докато бъбреха на края на закуската, той отново спомена за проблемите, които имаше с финансовия директор, Чарлс Макинтош. Този човек протакаше всичко, което зависеше от него, явно не желаеше компанията да стане акционерна и очевидно сериозно нервираше Калан. Тъй като се противопоставяше принципно на целите, които Калан си поставяше за компанията, той бе решен да сътрудничи колкото е възможно по-малко.

— Не знам колко време изгубих да го убеждавам, че постъпваме правилно. Знам, че вярва в правотата си, когато се опитва да ме разубеди. Той е добър човек, познавам го от години. Невероятно лоялен е, но е също неимоверно упорит. — Кал изглеждаше притеснен.

— По-добре да се присъедини към нас, преди да сме започнали гастролната презентация — отбеляза Мередит загрижено. — Ще разколебава хората, ако изразява несъгласието си или показва резервираност. Инвеститорите няма да разберат, че възраженията му са от личен характер, и могат да изтълкуват погрешно позицията му.

— Не се притеснявай, Мередит, ако постъпи така, няма да има проблем.

— Защо не? — попита тя изненадана.

— Защото ще го убия — отвърна й Калан Дау и се разсмя високо. — Работим заедно от години, а той винаги мърмори. Просто е един от хората, които се насочват срещу течението, когато всички останали плуват по него. Дяволски умен е, но някои от идеите му са средновековни. — Калан имаше ясни виждания за компанията си. Но бе по-млад от Чарли и невероятно напредничав.

— Не съм сигурна, че е най-големият ти актив. — Мередит му се усмихна. Вярваше на преценката на Калан и на способността му ръководи подчинените си. Не би стигнал толкова далеч, ако не познаваше хората. След като казваше, че може да държи под контрол финансовия си директор, трябваше да му повярва.

— Всъщност, Мередит — призна й той, докато Пол Блек подписваше сметката, — не възразявам по принцип, но това е нещо друго. Поне засега, с него всичко ще е наред. Не мога да предвиждам твърде далеч в бъдещето. Той е с мен отдавна и се надявам да се оправим и този път.

Мередит кимна и тримата излязоха от ресторанта и се отправиха заедно към паркинга.

Кола и шофьор чакаха Калан, за да ги закара до офиса. По пътя бъбриха непринудено за компанията му, за къщата му, която бе наблизо, и за трите му деца. Тя бе забравила, че той има деца и се учуди, когато го чу да говори за тях. По думите му личеше, че живеят с него. Запита се къде ли е жена му, дали е починала, или са разведени. Стори й се обаче странно, че преуспяващ в бизнеса мъж като него може сам да отглежда децата си. Беше споменал, че и трите са били в къщата му на езерото Тахо през лятото и той току-що ги бе докарал у дома заради тази делова среща, а през уикенда щяха да се върнат там. Калан каза, че обича децата да са край него.

— Обикновено вземам един месец отпуск през август, за да прекарам времето с тях. Ала това лято, изглежда, ще пътувам дотам и обратно. — Имаше много работа, която трябваше да свърши и доколкото Мередит виждаше, бе приключила всички задачи. Тя бе поразена, когато стигнаха в офиса му. Всичко бе подготвено грижливо, цялата информация, от която бе възможно да имат нужда двамата с Пол, беше подложена на щателен анализ заради тях. Както и преди, Мередит бе силно впечатлена от познанията му за високите технологии и от маниера, с който управляваше бизнеса си.

Единственият недостатък на този ден, който вървеше съвсем гладко, бе Чарлс Макинтош. Изглежда, той имаше хиляди неоснователни възражения към всичко, което Калан правеше. Освен това показваше, че е изпълнен със силни подозрения към тях, изобщо не му бе приятно, че първоначалното публично предлагане се ръководи от жена, макар никога да не го изрази открито. Демонстрираше го обаче толкова ясно пред всички, че когато най-сетне излезе от стаята, Калан Дау се обърна към нея и се извини заради държанието му.

— Опасявам се, че Чарлс е със закостенели разбирания, Мередит, и аз не мога да го променя. — Кал изглеждаше притеснен и тя се усмихна любезно, въпреки че не за първи път финансовият директор я нервираше не на шега.

— Не се притеснявай, свикнала съм с това — спокойно отвърна тя. — Пол също не е сред най-свободомислещите ни партньори. — Двамата бяха отишли да продължат разговора си в кабинета на Чарли, а Калан и Мередит останаха да довършат последните подробности.

Пътуването с Чарли наистина щеше да бъде отвратително, бе сигурна в това, но поне докато Калан бе наблизо, тя знаеше, че няма да се каже нещо неуместно във връзка с превръщането на компанията в акционерна. Разбираше, че той донякъде се страхува да не се отчужди от Калан. Несъмнено обаче общуването с финансовия директор изобщо не бе забавно и едва ли с чисто сърце щеше да се захване с лансирането на проекта.

— Ще трябва да го контролираш по време на гастролната презентация.

— Чарли ще се оправи — оптимистично отвърна Кал. — Истината е, че той обича компанията и й желае само доброто, дори да не е съгласен с мен. Изключително лоялен е, въпреки че е твърде късоглед.

— Изненадана съм, че изобщо ти е позволил да осъществиш този проект.

— Нямаше избор — твърдо отвърна Калан и по начина, по който го каза, тя почувства, че не би допуснал друго, освен пълна подкрепа от страна на Чарли, а финансовият директор очевидно го знаеше. — Съжалявам, ако той те притеснява.

— Натъквала съм се и на по-лоши случаи. Мога да се справя с неговата закостенялост. Не ме плаши. Просто не искам да създава погрешно впечатление у хората.

— Няма. Обещавам.

Четиримата обядваха заедно в конферентната зала, след това Чарли предложи на Пол да го разведе из фирмата и напълно пренебрегна Мередит, което я устройваше. Беше й приятно да прекара остатъка от следобеда с Калан, да изгладят рисковите фактори, които щяха да посочат в забележките в червено. А когато двамата по-възрастни мъже се върнаха, Мередит и Калан бяха направили всичко необходимо, часът беше пет и половина.

— Кога е полетът ви? — попита я Калан загрижено.

До този момент дори не бе помислил за това, бяха работили през цялото време след обяда, но бяха направили всичко, за да свършат, и Мередит бе изключително доволна от срещата. Нито един въпрос не бе останал без отговор. Дори по времето, когато тя и Пол се готвеха да си тръгнат, й се стори, че Чарли Макинтош се бе поотпуснал. Изглежда колегата й бе успял да го убеди.

— Ще вземем директния вечерен полет — обясни Мередит и си погледна часовника. Имаха да убият няколко часа, за летището трябваше да тръгнат едва в осем и трийсет.

— Какво ще кажете за една ранна вечеря? — предложи Калан Дау, но Мередит не искаше да ангажира повече времето му.

— Ще се оправим — увери го тя. — Двамата с Пол имаме да си поговорим за много неща. Ще вечеряме в хотела, а после ще тръгнем към летището.

— Бих искал да ви заведа на вечеря — настоя Кал, като любезно включи в поканата си и Пол.

Чарли Макинтош стана да си върви и се сбогува с Мередит подчертано вежливо. Сякаш изпитваше някаква ревност, дразнеше го влиянието й над Калан. Той наистина имаше някакъв проблем по отношение на нея, а Калан, изглежда, си даваше сметка за това — също както и Мередит. Явно Чарли смяташе, че тя е виновна, защото е направила възможно превръщането на компанията в акционерна. Няколкократно подчерта, че след като се появят притежателите на акции, Кал ще изгуби контрола върху компанията, а това, според Чарли, крие потенциална заплаха за тях. Той изобщо не обръщаше внимание на факта, че по този начин в компанията щяха да постъпят огромно количество пари, че вследствие продажбата на акции щяха да се открият грандиозни възможности. Преди всичко Чарли възприемаше Мередит като източник на потенциалните им бъдещи проблеми. Затова категорично я отхвърляше. Отдавна бе предпочел да забрави, че идеята да превърне „Дау тек“ в акционерна компания бе не на Мередит, а на Калан.

— Обичате ли китайска храна? — попита Кал без заобикалки и тя кимна, все още се колебаеше, но докато се опитваше любезно да отклони поканата, Пол с радост прие и тримата напуснаха офиса заедно, за да вечерят.

Вечерта се оказа много приятна. След като бяха работили неотлъчно един с друг от сутринта, тримата вече общуваха съвсем непринудено. Дори Пол се отпусна и не изглеждаше толкова високомерен. Разказа им някои много забавни случки за гастролни презентации в миналото. Когато Калан по-късно ги остави в хотела, тримата се чувстваха като стари приятели, а Пол и Мередит съжаляваха, че се разделят с него.

— Ще се видим след две седмици — рече Калан с широка усмивка, когато се ръкуваха на сбогуване във фоайето, преди да си тръгне.

— Обаждай се, ако имаш някакви въпроси — насърчи го тя — или ако нещо те притеснява.

— Сигурно съм твърде невеж, защото дори не знам за какво да се тревожа. — Той се засмя добродушно.

Също като Мередит имаше безупречен вид в осем часа вечерта, както и в седем и трийсет сутринта. И двамата бяха с непринудено държание и винаги изглеждаха безукорно. С русите си коси и светлите очи, със сходния си стил, те приличаха на брат и сестра. Когато си тръгна, Кал им помаха, прекоси фоайето и се качи в колата, която го очакваше отвън. Беше обещал да изпрати автомобила обратно след пет минути, за да ги отведе на летището. Той самият щеше да вземе от офиса си своето ферари. Мередит го бе забелязала на паркинга на „Дау тек“ същата сутрин и се бе запитала чия е колата. Беше яркочервено и имаше подвижен покрив, направо поразително.

— Много приятен човек — отбеляза Пол Блек почти с изненада, докато се качваха към стаите си да приберат багажа. — Ще прекараш чудесно с него на гастролната презентация. Има страхотно чувство за хумор.

— Да, така е — съгласи се тя веднага, — освен това знае какво прави, което е обнадеждаващо. Прави ми впечатление, че не се страхува да признае, когато не знае нещо. — Макар да подозираше, че в известно отношение егото му е силно, скромността в подходящи моменти бе една от силните му страни, а това бе повече от необичайно в неговия бизнес.

— Мисля, че ще се справиш блестящо с това, Мередит — каза Пол и двамата се разделиха да вземат багажа от стаите си, след което отново се срещнаха във фоайето половин час по-късно.

Тя опита да се свърже със Стив, но както обикновено, не го намери и остави съобщение на гласовата поща. След половин час двамата с Пол пътуваха към летището.

 

 

Самолетът излетя по разписание, тя поработи малко, а Пол заспа на седалката до нея. Накрая и тя угаси светлината, остави документите настрани и затвори очи, а следващото нещо, което разбра, бе, че са се приземили на летище „Кенеди“ и часът е шест. Точно както Стивън бе предвидил, тя отиде с такси до вкъщи, взе душ и се преоблече, а в осем и половина вече бе зад бюрото в кабинета си и си водеше бележки от срещата си с Калан Дау, по-късно поработи с адвокатите, за да дооформи окончателно проспекта.

По обяд Стив се обади в работата й, беше излязъл от една операция, предстоеше му друга и със задоволство установи, че тя се е завърнала благополучно.

— Обичам да знам, че отново си в града. — В тона му се усети облекчение. — Когато знам, че си далеч, наистина ми липсваш.

Тя се запита какво значение има в действителност, след като двамата все едно не могат да се видят. Понякога имаше чувството, че двамата със Стив живеят на различни планети. Неговият свят изглеждаше толкова далеч от нейния и когато тя се сетеше за това, се чувстваше самотна. Ала сега мислите й я водеха другаде. Имаше твърде много работа, докато превърне „Дау тек“ в акционерна компания. По-късно следобед разговаря с Калан Дау и той й се стори много ентусиазиран от срещата им предния ден. Беше развълнуван от предстоящите събития.

— Не остава много време — окуражи го тя.

Чувстваше се като квачка, която чака пиленцето й да се измъти. Дали не бе истина, че нейните клиенти и техните компании са децата, които никога не бе имала? Нейните бебета, единствените, които искаше в момента? Никога не би го казала на Стив, но подозираше, че не е необходимо да го прави. Той сигурно го знаеше, както и всичко останало за нея.

Късно вечерта все още седеше на бюрото си и довършваше работата си върху „Дау тек“. Погледна през прозореца към нюйоркската нощ и се замисли за съпруга си. По това време той бе някъде в травматологичното отделение, спасяваше нечий живот или успокояваше дете, а може би утешаваше нечия майка. Професията му й изглеждаше много благородна. Ала дълбоко в сърцето си тя продължаваше да мисли, че нейното занимание е по-вълнуващо. Тя обичаше всяка частица от работата си. Мина й през ум да се обади на Стив, но си даде сметка, че все едно няма да го намери, затова не си направи труда.

Остана зад бюрото си до два часа след полунощ, а после с усмивка на удовлетворение си тръгна от кабинета, заключи вратата и слезе долу да вземе такси с куфарчето в ръка. Това бе единственият начин на живот, който познаваше, единственото, което обичаше и желаеше.